Христо Фотев
На сина ми

И ще тръгнем ний из планината.

И ще се изгубим във гората.

И ще си припомня имената

на дърветата и на цветята,

на тревите, птиците —

на всичко.

 

Аз не мога. Ти бъди дете.

И побързай. Забрави баща си.

Старата гора ще те вплете

в себе си, в езика си —

в смеха си.

Ще събуди после седемте

дългобради и добри джуджета…

Само ти бъди дете — и те

ще са твои — вярвай им, момчето ми.

И върви.

И вярвай,

и върви.

С мъдрите дървета се ръкувай.

Засвири със смешните треви.

С тъжните глухарчета танцувай.

Моите съвети забрави.

Слушай ти тревата милостива.

 

Слушай ти водата — и върви.

И събуждай всяка самодива.

И върви.

И вярвай,

и върви.

Докато се свечерят дърветата.

И изгреят — запламтят лалетата.

Целуни ръцете на джуджетата

и хвани ръката на пътеката —

ще те доведе при мене тя

и ще свети тя,

ще слуша тя…

Ти разказвай. Ти бъди Големия.

Помогни ми ти да дораста.

Ще напиша аз стихотворение…

 

И на тебе ще го посветя.