Робърт Силвърбърг
Валънтайн Понтифекс (51)

8

Коронацията се състоя навън, в големия тревист двор на Вилдивар Клоуз, от който се откриваше чудесна гледка към Деветдесет и деветте стъпала и горните подстъпи към замъка. Прието бе тази церемония да се извършва единствено в тронната зала на Конфалюм, но отдавна бяха отминали времената, когато някой се вживяваше в регламентите. Валънтайн бе настоял тържеството да се състои под открито небе. А кой би дръзнал да се противопостави на волята на самия понтифекс?

Така че по негово изрично желание множеството се бе сбрало под прекрасните пролетни небеса на замъка Връхни в отрупания с цъфтящи растения двор. Тук имаше халатинги, чиито малиново-златни цветове пръскаха почти луминисцентна светлина, имаше танигали и алабандини, караманги и сефитонгали, пинии и още какво ли не. Цветя от цял Маджипур и цветя навсякъде — пак по изрична заповед на Валънтайн.

Съгласно обичая по време на коронацията върховните представители на Четирите власти се подреждаха в ромб — короналът и понтифексът по върховете, един срещу друг, а от двете им страни Господарката на Острова и Кралят на сънищата. Но тази коронация не приличаше на нито една от предишните в историята на Маджипур, защото властниците бяха петима и трябваше да се измисли нова подредба.

И Валънтайн, лорд Хисун, неговата майка Елсином, Господарката на Острова, Минакс Барджазид, Краля на сънищата и Данипиур от Пиурифейн, петата и новата сред властниците на Маджипур образуваха пентаграма, като сега понтифексът и короналът стояха един до друг.

Наоколо стояха най-близките им помощници и съветници — висшият говорител Слийт, лейди Карабела, Алзимир и Стимион, няколко йерархки, сред които бяха Лоривейд и Талинот Есулд, двамата братя на Минакс Барджазид, дузина пиуриварци в блестящи копринени роби, които сякаш не можеха да повярват, че са почетни гости на такава пищна церемония в самия Замък.

По-нататък се тълпяха нагиздени принцове и херцози, пратеници от Алаизор и Стойен, от Пилиплок, Ни-моя и Пидруид. Присъстваха и почетни гости, сред които бяха Нитикимал от долината Престимион и Милилейн от Кинтор — все хора, чиито живот бе заинтригувал понтифекса по време на странствията му. Там бе дори бившият лъжекоронал Семпетурн, заслужил тази чест за доблестта си в пиурифейнската кампания. Имаше и някои хора от Лабиринта, приятели от детинство на новия коронал — сред тях бяха Ванимун и сестра му Шулаир, Хеулан с тримата си братя. Всичките гледаха като изтървани и не можеха да се начудят на заобикалящото ги великолепие.

Виното се лееше като река, както си му е редът. Звучаха обичайните в такива случаи молитви и химни. Но далеч преди да бъде преполовена церемонията понтифекс Валънтайн вдигна ръка за да поиска думата.

— Приятели — започна той.

Обръщението бе съпроводено от потрес и шушукане. Един понтифекс да нарича приятели другите, дори да са властници и принцове? Колко странно! Колко присъщо на Валънтайн…

— Приятели — повтори той. — Нека ви кажа само няколко думи, защото от днес нататък времето и Замъка ще принадлежат на лорд Хисун, а моето присъствие ще бъде почти незабележимо. Искам да ви благодаря, че сте ни почели… — Отново шушукане: благодарности от понтифекс? — и да ви пожелая да бъдете радостни не само днес, но и занапред, през цялото време на помирението. Защото днес коронясваме един владетел, който ще управлява с мъдрост и благоволение години наред. И приветстваме утвърждаването на една нова власт в кралството, един нов монарх, бивш неприятел, а сега съюзник, по волята на Божествения. Данипиур и нейният народ са добре дошли да се влеят в потока на маджипурския живот като равностойни партньори. При добра воля може би ще поправим старите грешки и ще ги изкупим.

Той замълча, после вдигна чашата си с искрящо вино.

— А сега остава да се помоля Божественият да благослови това празненстно, както и нашите велики морски братя, които плащат със страданията си за това ние да можем да обитаваме този огромен свят и с които най-сетне установихме духовна връзка. Те бяха нашето спасение в този период, в който установявахме мир и лекувахме раните си. Дано и занапред останат наши водачи.

А сега, приятели, наближава кулминацията — новопровъзгласеният коронал ще сложи звездната корона и ще се въцари на трона на Конфалюм. Но по мое искане, по мое нареждане сега не сме в тронната зала. Пожелах за последен път този следобед да подишам сладкия въздух на замъка Връхни и да усетя топлината на слънчевите лъчи. Тази вечер си тръгвам оттук заедно с моята съпруга лейди Карабела и всички мои предани, неразделни приятели — заминаваме за Лабиринта, където ще е моят дом. По време на едно от пътешествията ми, далеч оттук, в долината Престимион, една мъдра старица, мир на праха й, ми каза, че в името на всеобщото спасение ще извърша онова, което съм смятал за невъзможно. И аз го направих. Тя ми предсказа, че за да завърша започнатото дело, ще трябва да сторя онова, което най-малко ми се иска. А какво ми се иска най-малко? Да напусна Връхни и да сляза в Лабиринта, където трябва да живее един понтифекс. Дойде моментът. И ще го направя, но не с горчивина, а с леко сърце. Вече съм понтифекс и мястото ми не е в Замъка, а там, където повелява Божествения.

Понтифексът се усмихна и приветствено вдигна чаша към другите четирима властници. После отпи от виното и каза в заключение:

— Тук са Деветдесет и деветте стъпала, над тях е вътрешното светилище, където ще довършим ритуала. После ще празнуваме и ще се веселим, след което аз и хората ми потегляме. Чака ни дълъг път до Лабиринта, до моя нов дом. Ще ни поведеш ли към него, лорд Хисун? Ще ни поведеш ли?