Агата Кристи
Убийство на игрището за голф (9)

ГЛАВА IX
МОСЮ ЖИРО НАМИРА СЛЕДИ

В салона бяха следователят и другите. Следователят усилено разпитваше стария градинар Огюст. Поаро и комисарят ме поздравиха, единият с усмивка, другият — с учтив поклон. Аз си седнах тихичко. Мосю Оте беше усърден и прилежен до крайност, но не успяваше да се добере до нищо важно.

Огюст призна, че градинарските ръкавици са негови. Носел ги, когато пресаждал примули, тъй като някои видове били отровни. Не можел да каже кога ги е слагал за последен път. Изобщо не знаел друго. Лопатата обикновено се намирала в барачката с инструментите. Дали барачката се заключвала? Разбира се. Къде се държи ключът? По дяволите, на вратата, разбира се. В барачката нямало нищо за крадене. Кой можел да очаква бандити или убийци? Такива неща никога не са се случвали, докато вилата била на мадам виконтесата.

Мосю Оте даде знак, че разпитът е свършил и старецът се оттегли, мърморейки до последния момент. Като си спомних необяснимото желание на Поаро да проучи отпечатъците от стъпки в цветните лехи, аз го разглеждах отблизо, докато той даваше показанията. Или изобщо не беше свързан с престъплението, или беше съвършен актьор. Неочаквано, точно когато Огюст излизаше през вратата, нещо ми хрумна.

— Извинете, мосю Оте — извиках аз. — Позволете ми да му задам един въпрос?

— Но разбира се, мосю.

Така насърчен, аз се обърнах към Огюст.

— Къде държите обущата си?

— На краката си — изръмжа старецът, — къде другаде?

— А когато си лягате?

— Под леглото.

— И кой ги чисти?

— Никой. Защо да ги чистят? Да не би да се разхождам по брега като младеж? В неделя си обувам празничните обувки, но иначе… — той сви рамене.

Поклатих глава обезкуражен.

— Тъй, тъй — каза следователят, — не напредваме особено много. Без съмнение ще трябва да почакаме, докато получим отговор от Сантяго. Някой да е виждал Жиро? Наистина на тоя човек му липсва всякакво възпитание! Имам намерение да изпратя да го повикат и…

— Няма нужда да изпращате никого.

Тихият глас ни стресна. Отвън до прозореца, който беше отворен, стоеше Жиро. Той скочи леко в стаята и се приближи до масата.

— Ето ме, на вашите услуги. Приемете извиненията ми, задето не съм се представил по-рано.

— Моля, моля! — каза следователят, доста смутен.

— Разбира се, аз съм само детектив — продължи другият. — Не разбирам нищо от разпити. Но ако аз водех разпит, бих го правил при затворен прозорец. Всеки, който застане отвън, може лесно да чуе какво става вътре. Но няма значение.

Мосю Оте се изчерви гневно. Явно беше, че между съдия-следователя и главния детектив на делото нямаше някаква особена любов. Те се бяха възненавидели от самото начало. Може би при всички случаи щеше да бъде така. Жиро смяташе всички следователи за идиоти, а мосю Оте, за когото работата бе нещо много сериозно, ужасно се дразнеше от небрежното държане на парижкия детектив.

— Е, мосю Жиро — каза следователят доста остро. — Без съмнение вие чудесно сте използвал времето. Можете вече да ни кажете имената на убийците, нали? Също — точното място, където се намират сега?

Без да се трогне от иронията, мосю Жиро отвърна:

— Поне разбрах откъде са.

Той извади от джоба си два малки предмета и ги постави върху масата. Ние се струпахме да ги видим: угарка от цигара и незапалена клечка кибрит. Детективът рязко се извърна към Поаро.

— Какво виждате тук? — запита той.

Тонът му беше почти грубиянски. Изчервих се от негодувание. Поаро обаче остана невъзмутим. Той сви рамене.

— Угарка и клечка кибрит.

— И за какво ви говорят те?

Поаро разпери ръце.

— За нищо.

— Ах! — каза Жиро доволно. — Вие не сте се занимавал с тези неща. Това не е обикновена кибритена клечка — тя не се среща във Франция. Затова пък е много разпространена в Южна Америка. За щастие не е изгоряла. Иначе не бих я познал. Явно един от мъжете е захвърлил цигарата си, запалил е втора и докато е извършвал това, от кутийката кибрит е паднала една клечка.

— А другата клечка? — запита Поаро.

— Каква клечка?

— Онази, с която е запалил цигарата си. И нея ли намерихте?

— Не.

— Може би не сте търсил както трябва.

— Не съм търсил ли… — За момент изглеждаше, че детективът ще избухне, но той направи усилие и се овладя. — Виждам, че обичате да се шегувате, мосю Поаро. Но във всеки случай независимо дали съм намерил кибрит, или не, угарката е достатъчна. Такива цигари се произвеждат в Южна Америка.

Поаро се поклони. Комисарят се намеси:

— Цигарата и кибритът може би са били на мосю Рено. Не забравяйте, че той се е върнал от Южна Америка само преди две години.

— Не — отвърна Жиро уверено. — Аз вече претърсих вещите на мосю Рено. Той е пушил съвсем други цигари и е употребявал друг кибрит.

— Не ви ли се струва странно — запита Поаро, — че двамата непознати идват тук без оръжие, без ръкавици, без лопата и много удобно намират всички тези неща под ръка?

Жиро се усмихна с чувство на превъзходство.

— Без съмнение странно е. И наистина, ако не беше моята теория, то би било даже необяснимо.

— Аха! — каза мосю Оте. — Съучастник в къщата!

— Или извън къщата — каза Жиро със странна усмивка.

— Но някой трябва да ги е пуснал да влязат. Не можем да допуснем, че са намерили и вратата отворена — това би било твърде добър късмет, нечувано добър.

— Някой им е отворил вратата, но това може да стане и отвън, от човек, който е притежавал ключ.

— Но кой може да е притежавал ключа?

Жиро вдигна рамене.

— Що се отнася до това, никой няма да си го признае. Но възможно е да са го притежавали няколко души. Например мосю Джак Рено, синът. Вярно е, че той в момента пътува за Южна Америка, но може да си е загубил ключа или да са му го откраднали. Освен това налице е градинарят — той е живял тук много години. Много е възможно една от по-младите прислужнички да си има гадже. Лесно се правят отпечатъци от ключалката и втори ключ. Има различни възможности. Освен това съществува друг човек, който според мен напълно вероятно е имал ключ.

— Кой?

— Мадам Добрьой — отвърна детективът.

— Тъй! — каза следователят. — Така че вие сте чул и тази история?

— Аз чувам всичко — отвърна Жиро невъзмутимо.

— Мога обаче да се закълна, че не сте чул едно нещо — поде мосю Оте, очарован да покаже, че знае повече, и без да се бави, разказа историята за тайнствената посетителка от предишната вечер. Освен това той съобщи на Жиро за чека, издаден на името на Дювин, и накрая му протегна писмото, подписано с „Бела“.

— Всичко това е много интересно. Но теорията ми остава непроменена.

— И каква е вашата теория?

— За момента предпочитам да не я казвам. Не забравяйте, че току-що започвам разследванията си.

— Кажете ми, мосю Жиро — намеси се неочаквано Поаро. — Вашата теория допуща, че вратата е била отворена. Но тя не обяснява защо вратата не е била заключена след това. Когато убийците са се отдалечили, най-естественото нещо за тях щяло да бъде да я заключат отново. Защото, когато сержантът от селото е минел покрай къщата, както понякога прави по време на обиколките си, за да провери дали всичко е наред, можел е да ги открие и да ги хване почти веднага.

— Ами забравили са. Признавам, това е грешка от тяхна страна.

И тогава, за моя изненада, Поаро произнесе почти същите думи, които беше казал на Бекс предишната вечер:

— Не съм съгласен с вас. Вратата е била оставена отворена или нарочно, или по необходимост и всяка теория, която не приема този факт, ще излезе сапунен мехур.

Ние всички погледнахме малкия човек смаяни. Аз бях помислил, че признавайки невежеството си по въпроса за угарката, Поаро ще се държи малко по-смирено, но той беше самодоволен както винаги и без да трепне, излагаше възгледите си на Жиро.

Детективът подръпна мустаците си и изгледа моя приятел почти закачливо.

— Не сте съгласен с мен, а? Е, тогава какво най-много ви прави впечатление в този случай? Нека да чуем вашето становище.

— Едно нещо ми се струва от особено значение. Кажете ми, мосю Жиро, нищо ли не ви е познато в този случай? Той нищо ли не ви напомня?

— Да ми е познато? Да ми напомня? Не мога да кажа, без да помисля. Все пак ми се струва, че не.

— Грешите — каза Поаро тихо. — Има друго престъпление, извършено по-рано, чиито характеристики са точно същите.

— Кога? И къде?

— Това, за съжаление, в момента не мога да си спомня, но ще си спомня. Надявах се, че вие ще сте в състояние да ни помогнете.

Жиро изпръхтя недоверчиво.

— Много пъти престъпления са били извършвани от маскирани мъже. Не мога да си спомня всички подробности. Тези престъпления си приличат повече или по-малко.

— Съществува нещо като личен почерк — Поаро неочаквано се превърна на професор, който се обръщаше към всички нас. — Говоря ви сега за психологията на престъплението. Мосю Жиро знае много добре, че всеки престъпник си има собствен метод и че полицията, когато й се наложи да разследва, да речем, кражба с взлом, често може да стигне до проницателни заключения единствено поради характерните методи, които са били приложени. (Джап ще ви каже същото, Хейстингс). Човек е неоригинално животно. Неоригинално, когато спазва закона в почтеното си всекидневие, и също така неоригинално, когато нарушава закона. Ако човек извърши някакво престъпление, всяко друго престъпление, което извърши, ще си прилича с първото като две капки вода. Английският убиец, който беше унищожил всичките си жени, давейки ги във ваната, е много добър пример. Ако беше променял методите си, и до ден днешен нямаше да го открият. Но той се подчини на общите диктати на човешката природа, смятайки, че щом веднъж е успял, ще успее винаги — и така си плати за липсата на оригиналност.

— И каква е поуката от всичко това? — присмя му се Жиро.

— Поуката е, че когато имате две престъпления, абсолютно еднакви по замисъл и изпълнение, зад тях се крие един мозък. Аз търся този мозък, мосю Жиро, и ще го открия. Това е истинската улика — психологическата. Вие може би сте отличен, когато проучвате цигари и кибрити, мосю Жиро, но аз, Еркюл Поаро, познавам човешката психология.

Жиро остана неубеден.

— За ваше сведение — продължи Поаро — ще ви разкрия също един факт, който по всяка вероятност не са ви съобщили. Ръчният часовник на мадам Рено беше избързал с два часа в деня след трагедията.

Жиро се стресна.

— Но може би той по начало е избързвал?

— В същност казаха ми, че е така.

— Е, тогава?

— Въпреки това два часа са много — каза Поаро тихо. — Освен това съществуват и следите в цветните лехи.

Той кимна към отворения прозорец. Жиро стигна до него с два нетърпеливи скока и се провеси навън.

— Но аз не виждам отпечатъци от обувки?

— Не — отвърна Поаро, като подреждаше купчинка книги върху масата. — Няма отпечатъци.

За момент лицето на Жиро потъмня от почти нечовешка ярост. Той направи две крачки към своя мъчител, но в този момент вратата на салона се отвори и Маршо оповести:

— Мосю Стонър, секретарят, току-що е пристигнал от Англия. Може ли да влезе?