Агата Кристи
Убийство на игрището за голф (2)

ГЛАВА II
ЗОВ ЗА ПОМОЩ

Беше девет и пет, когато слязох за закуска. Приятелят ми Поаро, точен до секунда, както винаги, белеше второ яйце.

Посрещна ме със сияеща усмивка.

— Нима спахте добре! И сте се възстановил от ужасното пътешествие? Чудо просто — почти сте точен тази сутрин. Пардон, но връзката ви се е изкривила. Позволете ми да я сложа отново в ред.

На друго място съм описал Еркюл Поаро. Изключително човече! Ръст един и шейсет, глава — яйцевидна, малко наклонена на една страна, очи, излъчващи зелена светлина, винаги когато Поаро се вълнува, строги мустачки на военен, държание — въплъщение на достойнството. Обличаше се спретнато и контешки. Той беше страстен почитател на спретнатото облекло. Да види украшение, забодено накриво, или петънце прах, или раздърпана риза за него беше мъчение и единственото, което облекчаваше страданията му, беше да му се позволи да поправи трагедията. „Ред“ и „Метод“ бяха неговите богове. Той презираше веществените доказателства като отпечатъци от пръсти и цигарена пепел и твърдеше, че такива доказателства сами по себе си никога не могат да помогнат на детектива да разреши някой проблем. След това, абсурдно самодоволен, се почукваше по яйцевидната глава и отбелязваше щастливо: „Истинската работа се извършва тук, вътре. Малките сиви клетки — винаги помнете малките сиви клетки, приятелю.“

Седнах и небрежно отвърнах на Поаро, че едва ли бих нарекъл пътуването по море от Кале до Дувър „ужасно събитие“.

— Нещо интересно да е дошло тази сутрин?

Поаро поклати недоволно глава.

— Още не съм прегледал пощата, но днес вече не пристига нищо интересно. Големите престъпници, престъпниците, работещи методично, днес вече не съществуват.

Той поклати глава отчаяно, а аз се изсмях.

— Кураж, Поаро, щастието няма да ви измени. Прочетете писмата си. Откъде да знаете, на хоризонта може да се задава големият случай.

Поаро се усмихна и като взе красивото ножче за хартия, с което разрязваше писмата си, отвори няколко от пликовете, оставени край чинията.

— Сметка. Още една сметка. Причината е, че на стари години ставам екстравагантен. Аха! Бележка от Джап.

— Така ли? — Наострих уши. Джап беше инспектор от Скотланд Ярд и неведнъж ни беше предоставял интересни случаи.

— Той просто ми благодари (както си му е обичаят) за малката помощ, която му оказах при случая Ебъристуит. Щастлив съм, че можах да му услужа.

Поаро продължи спокойно да чете писмата си.

— Предложение да изнеса лекция пред местната бойскаутска организация. Графиня Форфейнък би била благодарна, ако отида да я посетя — предполагам, че си е загубила кученцето. Стигнахме до последното писмо. Ах!

Погледнах го, защото гласът му беше променен.

Поаро четеше внимателно. След минута ми хвърли листа.

— Това е нещо извънредно, приятелю. Прочетете го сам.

Писмото беше написано на хартия, каквато произвеждат в чужбина, с едър характерен почерк.

„Вила «Женевиев» Мерлинвил-сюр-мер, Франция

Господине,

Необходими са ми услугите на детектив и по причини, които ще изтъкна по-късно, не желая да ги потърся от официалната полиция. От няколко места чух за вас и всичко иде да ми покаже, че вие сте не само човек, определено способен, но и дискретен. Не бих искал да се впущам в подробности в писмото, но поради една тайна, която само аз знам, животът ми е застрашен. Убеден съм, че ме грози беда и затова ви моля, без да губите време, да дойдете във Франция. Ще изпратя кола, която да ви вземе от Кале, ако ми телеграфирате кога пристигате. Ще ви бъда задължен, ако изоставите всички останали случаи и се посветите единствено на моите интереси. Готов съм да ви дам необходимата компенсация. По всяка вероятност ще се нуждая от услугите ви за значителен период от време, тъй като може да стане нужда да заминете за Сантяго, където съм прекарал няколко години от живота си. Ще ви бъда задължен, ако сам определите хонорара си.

Като ви уверявам още веднъж, че въпросът е спешен, оставам

ваш П. Т. Рено“

Под подписа имаше набързо надраскано, почти нечетливо изречение: „За Бога, елате!“

Върнах писмото на Поаро и почувствах, че сърцето ми е забило по-бързо.

— Най-сетне! — казах аз. — Това тук наистина е нещо извънредно.

— Вярно е — съгласи се Поаро замислено.

— Вие, разбира се, ще отидете — продължих аз. Поаро кимна. Той беше потънал в мисли. Накрая се реши и погледна часовника. Лицето му беше много сериозно.

— Виждате ли, приятелю, работата не търпи отлагане. Експресът за Франция тръгва от гара Виктория в единадесет. Не се вълнувайте. Имаме достатъчно време. Можем да си позволим десет минути, за да обсъдим въпроса. Вие ще дойдете с мен, нали?

— Ами…

— Сам ми казахте, че вашият работодател няма да има нужда от вас през следващите няколко седмици.

— Добре. Но този мистър Рено подчертава, че въпросът е строго поверителен.

— Не ми говорете — аз ще се справя с мосю Рено, Между другото, защо ми се струва, че знам това име?

— Има един много известен южноамерикански милионер. Неговото име е Рено. Не знам дали става дума за същия.

— Без съмнение. Ето защо споменава Сантяго в писмото си. Сантяго е в Чили, а Чили е в Южна Америка! Напредваме чудесно! Забелязахте ли последното изречение? Какво впечатление ви направи то?

Помислих.

— Ясно е, че той е писал писмото напълно спокоен, но след това спокойствието му е изменило и импулсивно е надраскал отчаяното последно изречение.

Моят приятел поклати глава енергично.

— Грешите. Нима не виждате, че подписът е изписан с черно мастило, а изречението след него — със съвсем бледо?

— Е? — казах аз объркано.

— Боже мой, приятелю, използвайте малките сиви клетки! Нима не е явно? Мосю Рено е написал това писмо. Препрочел го е, нищо не е зачеркнал. След това не импулсивно, а напълно съзнателно той е прибавил последните думи и дори е лепнал няколко петна на листа.

— Но защо?

— По дяволите! За да има този ефект върху мен, който има върху вас.

— Какво?

— Ами да — за да е сигурен, че ще отида. Като е препрочел писмото си, останал е недоволен. То не му се е сторило достатъчно убедително.

Поаро млъкна и след това добави тихо — очите му блестяха с онази зелена светлина, която винаги издаваше вътрешна възбуда.

— И така, приятелю, щом последното изречение е било добавено не импулсивно, а напълно хладнокръвно и след трезв размисъл, случаят наистина е много спешен и ние трябва да стигнем във Франция колкото е възможно по-скоро.

— Мерлинвил — промърморих аз замислено, — мисля, че съм чувал това име.

Поаро кимна.

— Тихо местенце, но много изискано. Намира се между Булон и Кале. Мосю Рено има и къща в Англия, доколкото знам.

— Да, доколкото си спомням, тя се намира на Ратлънд Гейт. Освен това притежава и голямо имение някъде в Хартфърдшиър. Но всъщност аз не знам много за него — той не се появява често в обществото. Доколкото ми е известно, има акции в някои от банките в Сити и е прекарал по-голямата част от живота си в Чили и Аржентина.

— Добре, ще чуем подробностите от самия човек. Хайде да си събираме багажа. Всеки ще носи по едно куфарче, а до гарата ще вземем такси.

В единадесет часа ние потеглихме от гара Виктория за Дувър. Преди да тръгне, Поаро изпрати на мосю Рено телеграма с точния час на пристигането ни в Кале.

На парахода оставих Поаро сам, защото знаех, че моят приятел не обича да го безпокоят, докато размисля. Времето беше божествено, морето гладко и затова не ме изненада усмивката на Поаро, когато слязохме в Кале. Там ни чакаше разочарование, тъй като никаква кола не дойде да ни посрещне, но Поаро си го обясни с това, че телеграмата е закъсняла.

— Ще наемем кола — каза той бодро. Няколко минути по-късно ние подскачахме по посока на Мерлинвил в най-разнебитеното такси, което можеше да се намери на света.

Бях в превъзходно настроение, но моят приятел ме наблюдаваше унило.

— Вие сте в онова странно приповдигнато настроение, което шотландците наричат „фей“, Хейстингс. Това предвещава нещастие.

— Глупости. И така да е, вие нали не сте в добро настроение?

— Не съм, страхувам се.

— Страхувате се от какво?

— Не знам. Но имам предчувствие, а не знам какво.

Той говореше толкова сериозно, че аз въпреки всичко притихнах.

— Имам чувството — каза Поаро бавно, — че това ще бъде сложно дело, дълго, с много опасности, трудно разрешимо.

Смятах да му задавам други въпроси, но навлязохме в градчето и шофьорът намали скоростта, за да запита откъде да минем за вила „Женевиев“.

— Направо, мосю, карайте през града. Вилата е на малко повече от километър извън града. Ще я забележите непременно — тя е голяма, с изглед към морето.

Благодарихме на човека и продължихме. На едно място пътят се разклоняваше и ние спряхме да дочакаме един селянин, който се тътреше по пътя към нас, за да запитаме накъде да завием. Близо до нас се виждаше виличка, но твърде малка и полусрутена, за да бъде вилата, търсена от нас. Докато го чакахме, портата се разтвори и на пътя излезе една девойка.

Селянинът дойде до нас, шофьорът се подаде през прозорчето и го запита за посоката.

— Вила „Женевиев“ ли? Още няколко метра в дясно по пътя, мосю. Ако не беше завоят, щеше да се вижда и оттука.

Шофьорът му благодари и отново запали колата. Бях очарован от девойката, която все още стоеше на прага и ни наблюдаваше. Аз съм почитател на красотата, а нейната красота не можеше да остане незабелязана. Много висока, с форми на млада богиня, със златни къдри, светнали на слънцето, тя беше една от най-красивите девойки, които бях виждал в живота си. Продължихме да се люшкаме по лошия път и аз се извърнах, за да я погледам още малко.

— В името на Зевса, Поаро! — възкликнах аз. — Видяхте ли тази млада богиня?

Поаро повдигна вежди.

— Започва се! — промърмори той. — Вече видяхте богиня…

— Но, по дяволите, не приличаше ли това момиче на богиня?

— Възможно е, не съм забелязал.

— Не може да не сте я забелязал!

— Приятелю, двама души рядко виждат едно и също нещо. Вие например видяхте богиня. Аз… — той се поколеба.

— Вие какво?

— Единственото, което аз видях, беше момиче с тревожни очи — каза Поаро сериозно.

В този момент колата спря пред голяма зелена порта и ние двамата възкликнахме едновременно. Пред портата се беше изправил внушително един полицейски сержант. Той протегна ръка и ни препречи пътя.

— Не можете да минете, господа.

— Но ние трябва да се видим с мосю Рено — викнах аз, — имаме среща с него. Това е неговата вила, нали?

— Да, мосю, но…

Поаро се наведе напред.

— Но какво?

— Мосю Рено е бил убит тази сутрин.