Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Човешка комедия
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
La Peau de chagrin, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 16гласа)

Информация

Корица
fb2.zipepubtxt.zipsfb.zip Библиоман
Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe(18.05.2008)
Корекция
NomaD(18 май 2008 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2022 г.)

Издание:

Издателство „Хр. Г. Данов“, Пловдив, 1980

Превод от френски: Пенка Пройкова

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция

Сваляне / Връзки

fb2.zipepubtxt.zipsfb.zip

В други сайтове:


Статия

По-долу е показана статията за Шагренова кожа от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.

[±]
Шагренова кожа
La Peau de chagrin
Илюстрация от 1897 на Шагренова кожа, нарисувана от Адриан Моро и публикувана от George Barrie & Son
Илюстрация от 1897 на Шагренова кожа, нарисувана от Адриан Моро и публикувана от George Barrie & Son
АвторОноре дьо Балзак
Създаване1830 г.
Франция
Първо издание1831 г.
Франция
Оригинален езикфренски
Жанрроман
Видхорър
ПоредицаЧовешка комедия
ПредходнаSarrasine
СледващаНеизвестният шедьовър
ПреводачПенка Пройкова
Шагренова кожа в Общомедия

Шагренова кожа (La Peau de chagrin, френско произношение: [la po də ʃaɡʁɛ̃], Магическата кожа или Кожа от диво магаре; на български е преведено като „Шагренова кожа“, като peau – означава кожа, а chagrin – мъка, скръб, печал, т.е. имплицитно може да се тълкува и като „Кожа на скръбта“) е роман от 1831 година от френския писател и драматург Оноре дьо Балзак (1799 – 1850). Действието на романа се развива в началото на 19 век в Париж и в него се разказва историята на млад мъж, който намира магическо парче кожа шагрен, която изпълнява всяко негово желание. За всяко изпълнено желание обаче, кожата свива размера си и изразходва част от своята физическа енергия. Шагренова кожа принадлежи към Философски етюди, група от Балзаковата поредица от романи, Човешка комедия.

Преди книгата да е завършена, Балзак предизвиква интерес към нея, чрез публикуване на серия от разкази и фрагменти от историята в няколко парижки списания. Въпреки че закъснява с 5 месеца с предаването на ръкописа, той е успял да генерира значителен интерес, така че романът е разпродаден веднага след издаването му. Един месец по-късно е издадено второ издание, което включва серия от 12 други „философски приказки“.

Въпреки че романът използва фантастични елементи, неговият основен фокус е реалистичен портрет на крайностите на буржоазния материализъм. Прочутото Балзаково внимание към детайла е използвано за описание на игрална зала, антикварен магазин, кралски банкет и други места в града. Той включва и детайли от собствения си живот на прохождащ писател, поставяйки главния герой в дом, подобен на обитавания от него в началото на литературната си кариера. Централната тема на Шагренова кожа е конфликтът между желанията и дълголетието. Магическата кожа представлява жизнената сила на собственика, която се изчерпва след всяко изразяване на волята, особено когато тя се използва за придобиване на власт. Без да обръща внимание на предупрежденията на антикваря, който му дава кожата, героят алчно се обгражда с богатство, но в края на историята се озовава нещастен и грохнал.

Шагренова кожа твърдо утвърждава Балзак като значим писател във Франция. Неговият социален кръг се разширява значително и той е търсен с нетърпение от издателите за бъдещи проекти. Книгата служи като катализатор за поредица от писма, които той разменя с полската баронеса Евелина Ханска, която по-късно става негова съпруга. Романът вдъхновява Гизелхер Клебе за операта Смъртоносни желания.

Предистория

Преди да напише Шагренова кожа Оноре дьо Балзак в продължение на десет години търпи неуспехи

Оноре дьо Балзак започва да получава признание като писател едва през 1830 г. Въпреки че неговите родители се опитват да го убедят да се посвети на правото, през 1819 той обявява, че иска да стане писател. Майка му е смутена, но заедно с баща му се съгласяват да му осигурят малък доход при условие, че ще се посвети на писането и ще им предава половината от брутния доход, получен за публикувана творба.[1] След като се премества в малка стая близо до Библиотека дьо л'Арсенал в Париж, Балзак в продължение на година пише без успех. Разочарован, той се прибира при семейството си в предградието Вилпаризи и взема от тях пари назаем, за да преследва по-нататък своите литературни амбиции. Той прекарва следващите няколко години, пишейки прости комерсиални романи, които публикува под различни псевдоними. Част от своя доход той поделя с родителите си, но към 1828 той все още им дължи 50 000 франка.[2]

Под собственото си име той публикува за пръв път през 1829 г. Шуани, роман за роялистките сили в Бретан, няма търговски успех, но прави Балзак известен в литературните кръгове.[3] Той постига значителен успех по-късно същата година, когато публикува Психология на брака, трактат върху институцията на брака. Окуражен от популярността си, той жъне още слава, като публикува разкази и есета в списанията Ревю дьо Пари, La Caricature и La Mode. По този начин си създава връзки в издателската индустрия, които по-късно му помагат да получи отзиви за своите романи.[4]

По онова време френските литературни апетити за фантастични истории са се изострили след превода от 1829 година на сборника на немския писател Е.Т.А. Хофман Фантастични приказки; готическата белетристика на англичанката Ан Радклиф и романа на френския автор Жул Жанен от 1829 L'Ane Mort et la Femme Guillotinée (Мъртвото магаре и гилотинираната жена).[5] Въпреки че планира роман в същия дух, Балзак не харесва термина „фантастичен“, определяйки го веднъж като „вулгарната програма на жанр, в неговия първи прилив на новаторство, но износен прекалено много от обикновена злоупотреба с думата“.[6]

Междувременно политиката и културата на Франция преживяват катаклизъм. След като царува в продължение на шест бурни години, Шарл X е принуден да абдикира по време на Юлската революция през 1830. Той е заменен от Луи-Филип, който нарича себе си „крал на французите“ (вместо обичайното „крал на Франция“) в опит да се разграничи от Стария режим. Юлската монархия води до утвърждаване на буржоазните отношения, в които Балзак вижда дезорганизация и слабо лидерство.[7]

Написване и издаване

Балзак публикува романа, който е написал, в парижкия вестник La Caricature.

Заглавието Шагренова кожа се появява за първи път на 9 декември 1830, като бегло споменаване в статия, която Балзак пише за La Caricature под псевдонима Алфред Кудрьо. Личният му бележник съдържа следната бележка, вероятно писана по същото време: „L'invention d'une peau qui représente la vie. Conte oriental.“ („Откриването на кожа, която представлява живота. Ориенталска приказка.“)[8] Една седмица по-късно той публикува фрагмент от историята, озаглавен „Последният наполеон“ в La Caricature, под името „Анри Б...“. В него млад мъж губи последния си наполеон в парижка игрална зала, след това отчаян се отправя към Моста Роаял, за да се удави.[8] На този ранен етап, Балзак не мисли за крайния резултат. Определя сюжета като "част от задълбочени безсмислици в литературен смисъл, но в които [авторът] се стреми да представи някои ситуации от собствения си труден живот, през които гениалните хора са преминали преди да постигнат каквото и да е".[9] Не след дълго обаче той подобрява мнението си за темата.[8]

До януари 1831 Балзак е предизвикал достатъчен интерес към идеята си, което му позволява да сключи договор с издателите Шарл Гослен и Юрбен Канел. Те се съгласяват на 750 копия на едно издание на осмини, срещу възнаграждение от 1,125 франка платими на автора срещу предаването на ръкописа – до средата на февруари. Балзак предава романа през юли.[10]

Приятелката на Балзак Жорж Санд е сред първите, които прочитат ръкописа непосредствено преди завършването му.

През изминалите месеци обаче, той предоставя свидетелства за непостоянния си напредък. Два допълнителни фрагмента се появяват през май, част от схема за „промотиране“ на книгата преди нейното издаване. „Разврат“, публикуван в Revue des deux mondes, описва един необуздан празник, който включва постоянни шеги и спорове между буржоата, участващи в него. Друг фрагмент, „Самоубийството на един поет“, е отпечатан в Revue de Paris; в него се говори за трудностите на един набеден поет, докато се опитва да компенсира липсата на средства. Въпреки че трите фрагмента не са били свързани в последователен разказ, Балзак цитира герои и сцени от романа, който пише.[11]

Забавянето в издаването на романа е резултат от активния социален живот на Балзак. Той прекарва много нощи на вечеря в домовете на приятели, включително романиста Йожен Сю и неговата любовница Олимп Пелисие, както и феминистичната писателка Жорж Санд и нейният любовник Жул Сандо. Балзак и Пелисие имат кратка афера и тя става първата любовница, с която той се появява в обществото. В крайна сметка той се премества от Париж и отива с приятели в предградията, където се посвещава на довършване на творбата. В края на пролетта той позволява на Санд да прочете почти завършения ръкопис; тя го харесва и предвижда, че ще бъде приет добре.[12]

Най-накрая, през август 1831, Шагренова кожа: Философска приказка е издадена в два тома. Тя пожънва търговски успех и Балзак използва своите връзки в парижката периодика, за да бъде отразена книгата нашироко. Романът се продава бързо и в края на месеца е подписан друг договор: Балзак трябва да получи 4000 франка за публикуването на 1200 допълнителни копия. Това второ издание включва поредица от 12 други истории с фантастични елементи и е публикувано под заглавието Romans et contes philosophiques (Философски романи и приказки). Трето издание, предназначено да довърши колекцията от четири тома, се появява през март 1833.[13]

Резюме

Шагренова кожа се състои от три раздела: „Le Talisman“ („Талисманът“), „La Femme sans cœur“ („Жената без сърце“), и „L'Agonie“ („Агонията“). Първото издание е съдържало „Предговор“ и „Поука“, които обаче са премахнати от следващите версии.[11] В края на последния раздел на две страници се появява „Епилог“.

Арабски надпис, гравиран в шагрена обещава, че собственикът „ще притежава всички блага“.[14]

„Талисманът“ започва със сюжета на „Последният наполеон“: млад мъж, на име Рафаел дьо Валантен, залага последните си пари и ги губи, след което отива към река Сена, за да се удави. По пътя обаче решава да влезе в един необикновен магазин и вътре намира любопитни предмети от цял свят. Възрастният продавач го отвежда до парче шагрен (вид кожа), висящо на стената. Той е щампован с „ориенталски“ надпис; възрастният мъж го определя като „санскрит“, но всъщност това е неточен арабски.[15] Кожата обещава да изпълни всяко желание на своя собственик, свивайки се по малко след изпълнението на всяко искане. Магазинерът е склонен да даде на Валантен парчето кожа без пари, но го приканва да не приема офертата. Валантен отхвърля предупрежденията на магазинера и взема кожата, пожелавайки си кралско пиршество, пълно с вино, жени и приятели. Той е посрещнат незабавно от негови познати, които го канят на такова събитие; те прекарват часове в ядене, пиене и разговори.

Част втора, „Жената без сърце“, е разказана като ретроспекция от гледната точка на Валантен. Той се оплаква на своя приятел Емил за първите му дни като учен, живота в бедност с една възрастна хазайка и нейната дъщеря Полин, докато безуспешно се опитва да спечели сърцето на една красива, но надменна жена на име Федора. В своето начинание той е наставляван от един по-възрастен мъж на име Йожен дьо Растиняк, който го окуражава да се потопи в света на висшето общество. Възползвайки се от добротата на своите хазайки, Валантен маневрира из приятелския кръг на Федора. Неспособен да спечели обичта ѝ, той се превръща в отчаяния и мизерстващ мъж от началото на „Талисманът“.

„Агонията“ започва няколко години след празника от части първа и втора. Валантен, който е използвал талисмана, за да си осигури огромен доход, открива, че здравето му и кожата се стопяват. Ситуацията го кара да изпадне в паника, ужасен, че бъдещите желания ще ускорят края на живота му. Той организира дома си по начин, по който да избегне възможността да пожелае каквото и да е: слугата му, Жонатас, организира храната, дрехите и посетителите с прецизна регулярност. Събитията извън контрола му, го карат да пожелава най-разнообразни неща, което кара кожата да се смалява още повече. Отчаян, болният Валантен се опитва да намери начин да разшири кожата и предприема пътуване до минералните бани на Мон Дор с надеждата да възстанови своята жизненост.

Когато кожата достига размерите на листо от зеленика, той е посетен от Полин в неговата стая; тя изразява любовта си към него. Когато тя научава истината за шагреновата кожа и нейната роля в смъртта на Рафаел, тя е ужасена. Рафаел не може да контролира желанието си за нея (Полин) и тя се втурва в съседната стая, за да му се изплъзне и да спаси живота му. Той тропа по вратата и заявява своята любов и своето желание да умре в ръцете ѝ. Междувременно тя се опитва да се самоубие, за да го освободи от желанието. Той разбива вратата, те консумират своята любов в огнени моменти на страст, и той умира.

Стил

Въпреки че Балзак предпочита термина „философски“, романът има фантастична основа. Кожата предоставя един свят от възможности на Валантен и той го използва, за да задоволи множество желания. Предизвикан на дуел, за да даде пример, той обяснява, че не е необходимо нито да избегне изстрела на противника си, нито да използва своето собствено оръжие; изходът е неминуем. Той стреля без замисляне и убива другия човек мигновено.[16] На друго място, свръхестествените качества на кожата са демонстрирани, когато тя устоява на усилията на двама учени (химик и физик) да я разпънат.[17]

В началото на романа се появяват множество детайли за мъжките шапки, част от Балзаковия реалистичен подход за разказване на истории.

Това включване на фантастичното обаче е преди всичко рамка, чрез която авторът дискутира човешката природа и обществото. Един критик предполага, че „историята би била в голяма степен същата и без него“.[18] Балзак е използвал свръхестествени елементи в комерсиалните романи, които публикува под псевдоним, но тяхното присъствие в Шагренова кожа сигнализира за повратна точка в неговия подход на използване на символизма. От една страна, той е използвал фантастични предмети и събития в своите ранни творби, те са били предимно прости сюжетни точки или усложнени инструменти за съспенс. В Шагренова кожа, от друга страна, талисманът представлява душата на Валантен; в същото време, неговата смърт е символ на голям социален упадък.[19] Реалният фокус на Балзак в романа от 1831 са силата на човешкото желание и същността на обществото след Юлската революция.[20] Френският писател и критик Фелисиан Марсо дори предполага, че символизмът в романа позволява един по-чист анализ, отколкото индивидуалните казуси от другите романи на Балзак; пренасяйки анализа на едно абстрактно ниво, той става по-малко сложен от вариациите на индивидуалните персоналности. Като един обикновен човек, Валантен показва основните характеристики на човешката природа, а не някакъв специфичен подход към дилемата, предлагана от кожата.[21]

В предговора на първото издание на романа, Балзак размишлява върху полезността на фантастичните елементи: "[Писателите]" изнамират истината чрез аналогия или те виждат обекта, който ще описват, независимо дали обектът идва към тях или те отиват към обекта ... Имат ли хората силата да пренесат вселената в своите мозъци или именно техният мозък е талисманът, с който те надскачат законите на времето и пространството?"[22] Критиците са съгласни, че целта на Балзак в Шагренова кожа е първата.[20]

Реализъм

Романът е широко цитиран като важен ранен пример на реализма, с който Балзак се прочува. Описанията на Париж са един от примерите: романът е пълен с реални места, включително Пале Роаял и катедралата Нотр Дам. Разказът и героите се позовават многократно на изкуството и културата, от операта на Джоакино Росини – Tancredi до статуята на Венера Милоска.[23]

Третият параграф на книгата съдържа дълго описание на процеса и целта, които стоят зад ритуала в игралната зала, където „законът те ограбва, като ти взема дори и шапката в самото начало“.[24] Атмосферата на заведението е описана в подробности, започвайки от лицата на играчите та чак до „мазните“ тапети и покривката „износена от триенето на златото“.[25] Акцентът върху парите, пресъздаден на първите няколко страници – и контраста с грохналите околности – отразява темите в романа за социална организация и икономически материализъм.[26]

Сливането на реалистични детайли със символно значение продължава, когато Валантен влиза в антикварния магазин; магазинът сам по себе си представлява отделна планета. Докато той скита, той обикаля света, чрез реликвите от различните епохи: „Всяко парче от земята изглежда е представено с някой отделен фрагмент за своето значение, някой пример за своето изкуство.“[27] Магазинът има картина на Наполеон; Мавърски ятаган; Татарски идол; портрети на холандски бургмайстори; бюст на Цицерон; древноегипетска мумия; една етруска ваза; Китайски дракон; и стотици други обекти.[27] Панорамата на човешката дейност достига морално разклонение когато магазинерът отвежда Валантен до портрета на Рафаело – Иисус Христос. Той не го разубеждава да изостави своята цел; но веднага след като намира кожата, Валантен се отказва от своята самоубийствена мисия. По този начин той демонстрира човешкото предпочитание на егото над божественото спасение.[28]

Начално изображение

Извитата линия от том IX, глава IV от романа на Лоурънс Стърн от 1759 – Тристрам Шанди е препечатана в началото на романа на Балзак.[29]

В началото на романа, Балзак включва изобранение от романа на Лоурънс Стърн от 1759 – Тристрам Шанди: крива линия, начертана във въздуха от герой, който иска да изрази свободата, на която се радва „докато човек е свободен“.[29] Балзак никога не обяснява целта, която стои зад използването на този символ и неговото значение за Шагренова кожа е обект на дебати и спорове. В своя всеобхватен преглед на Човешка комедия, Herbert J. Hunt свързва „серпентинната завъртулка“ с „криволичещия дизайн“ на романа на Балзак.[30] Критикът Martin Kanes, обаче предполага, че изображението символизира невъзможността на езика да изрази напълно една идея. Тази дилема, предлага той, е директно свързана с конфликта между волята и знанието, отбелязани от магазинера в началото на романа.[31]

Темите в романа

Автобиография

Балзак се разравя в своя собствен живот за подробности за първите части на Шагренова кожа, и той вероятно моделира протагониста Рафаел дьо Валантен спрямо себе си. Подробностите, които Валантен дава за своя беден живот са автобиографични алюзии за ранните дни на Балзак като автор: „Нищо не би могло да бъде по-грозно от тази таванска стая (мандарда), очакваща своя учен, с нейните мръсни пожълтели стени и миризма на бедност. Покривът се спуска със стръмен наклон и небето може да се види през пукнатините на керемидите. Има място за легло, маса, няколко стола, а под най-високата точка на тавана може да се помести и пиано.“[32] Въпреки че допускат известна степен на разкрасяване, биографите и критиците са единодушни, че Балзак пише от собствен опит.[33]

Други части от историята също произтичат от живота на автора: Балзак веднъж присъства на празненство, дадено от Маркиз дьо Ла Марисмас, който планира да започне издаването на вестник – същата ситуация, в която се озовава Валантен, след като изразява първото си желание към талисмана.[34] По-късно, Валантен посещава операта, въоръжен с мощен набор от очила, който му позволява да наблюдава всеки недостатък на жените на сцената (за да се предпази от желание). Това също може да произтича от опита на Балзак, който веднъж пише в едно свое писмо за чифт „божествени“ очила за опера, които той поръчва от Парижката обсерватория.[35]

Съществуват прилики между Олимп Пелисие и „Жена без сърце“ от романа, но критиците и биографите са единодушни, че героинята е сборен образ от жените в живота на Балзак.

По-значима е връзката между жените в романа и жените в живота на Балзак. Някои критици отбелязват важни прилики между усилията на Валантен да спечели Федора със заслепението на Балзак от Олимп Пелисие.[36] Сцената, в която Валантен се скрива в спалнята на Федора, за да я наблюдава как се съблича, се счита, че идва от подобна ситуация, в която Балзак тайно наблюдава Пелисие.[37] Възможно е и обаче Пелисие да не е прототип на Федора, понеже тя приема опитите за сближаване на Балзак и му пише приятелски писма; Федора, от друга страна, заявява че е извън обсега, на който и да е заинтересован любовник. Критиците са съгласни, че „Жена без сърце“, описана в романа, е сборен образ на други жени, които Балзак познава.[38] Междувременно, образа на Полин, много вероятно е повлиян от друга от любовниците на Балзак, Лор дьо Берни.[39]

Vouloir, pouvoir, and savoir

В началото на книгата, магазинерът обсъжда с Валантен „великата тайна на човешкия живот“.[40] Тя се състои от три думи, които Балзак предава с главни букви: VOULOIR („искам, желая“), POUVOIR („мога“), и SAVOIR („знам“). Желанието, обяснява той, ни поглъща; властта (или, в един от преводите, „да държиш здраво своите желания“[40]) ни разрушава; а знанието ни утешава и успокоява. Тези три концепции формират философската основа на романа.[41]

Талисманът обединява тези поучения в теорията на витализма; физически той представлява жизнената сила на своя притежала и намалява своя размер с всяко проявено желание. Магазинерът се опитва да предупреди Валантен, че най-мъдрият път лежи не в упражняването на волята или печеленето на власт, а в развитието на разума. „Какво е лудостта“, пита той Валантен, „ако не излишъка от желания и власт?“[42] Завладян от възможностите, които кожата му предлага, младият мъж, хвърля вниманието си на вятъра и дава простор на желанията си.[43] След като грабва талисмана, той заявява: „Искам да живея с излишък“.[42] Едва след като неговата жизнена сила е почти изчерпана, той осъзнава своята грешка: "Изведнъж той беше поразен от факта, че притежаването на власт, без значение колко голяма, не носи със събеси знанието за това как да я използваш ... [той] е имал всички в своя власт, но не е направил нищо."[16]

Желанието, предупреждава Балзак, е деструктивна сила, която само търси да придобие власт, освен ако не е уталожена със знания. Федора също служи като модел на устойчивост на покварата на желанията, доколкото по всяко време тя се стреми да възбуди желания в другите, докато на себе си не позволява същото.[44] Този Валантен е най-щастливият, живеейки в материална нищета в своята малка мансарда – потънал в учене и писане, заедно с добросърдечната Полин, която му се отдава – подчертавайки иронията на неговата мизерия в края на книгата, когато той е заобиколен от плодовете на своите материални желания.[45]

Общество

Картината на Рафаело – Преображение утешава протагониста на романа; лицето на Иисус Христос е в състояние да „спре изгарящото мъчение, което изпива костния мозък от неговите кости“.[46]

Романът екстраполира Балзаковия анализ на желанието от индивида към обществото; той се бои, че светът, подобно на Валантен, губи от поглед пътя си, поради материалния излишък и сбъркани приоритети. В игралната зала, необуздания празник, антикварния магазин и дискусиите с хора на науката, Балзак изследва тази дилема в различен контекст. Жаджата за социален статус, към който Валантен е воден от Растиняк е емблематична на този излишък; величествената, но недостижима Федора символизира удоволствията, предлагани от висшето общество.[47]

Науката не предлага панацея. В една сцена, група доктора предлагат набор от бързоформулирани мнения, причинени от немощта на Валантен. В друга, физик и химик признават поражението след като използват набор от методи в опит да разширят кожата. На всички тези научни подходи им липсва разбиране за истинската криза и затова са обречени на неуспех. Въпреки че е показан само бегло – образът на Христос, нарисуван от съименника на Валантен, ренесансовият художник Рафаело – Балзак е искал да напомни на читателите, че Християнството има потенциала да уталожи смъртоносния излишък.[48] След неуспеха на техните опите да разтегнат кожата, химикът заявява: „Аз вярвам в съществуването на дявола“; „И в това на Господ“, отговаря физикът.[49]

Покварата на излишъка е свързана със социалния безпорядък в описанието на началната и финалната секция на книгата. Физически слаб, въпреки че живее в абсолютен лукс, Рафаел дьо Валантен е описан като притежаващ в очите си на „една извънредна интелигентност“, с която той е в състояние да види „всичко отведнъж“:

Този израз е болезнено да се види ... Това бе бездънният поглед на безсилен човек, който таи желанията дълбоко в сърцето си на скъперник, който мислено се наслаждава на удоволствията, които би могъл да получи срещу парите си, и който се отказва от тях, за да не намали съкровището си; беше като взорът на прикования Прометей, на Низвергнатия Наполеон, научил в Елисейския дворен през 1815 година за стратегическата грешка на неприятеля, молещ се безуспешно да му бъде поверено командуването поне за двайсет и четири часа ...[50]

Възприемане и завети

Приятелят на Балзак Теофил Готие отдава почит на романа на Балзак в своята колекция истории от 1833 година Les Jeunes-France.

Романът се разпродава веднага след като се появява за продажба и е разгледан във всеки значим парижки вестник или списание. В някои случаи Балзак сам пише прегледите (ревютата); използвайки името „Конт Алекс дьо Б-“, той обявява, че книгата е доказала, че той е постигнал „статута на гений“.[51] Независимите прегледи са по-малко разпространени, но също много позитивни. Поетът Емил Дешан хвали ритъма на романа, а религиозният коментатор Шарл Форб Рене дьо Монталамбер посочва одобрително, че той подчертава необходимостта от повече духовност в обществото като цяло.[52] Въпреки че някои критици „наказваха“ Балзак, заради отдаването на негативност, други чувстват, че той просто отразява условията на френското общество. Немският писател Йохан Волфганг фон Гьоте обявява романа за блестящ пример за „неличимата корупция на френската нация“. Критиците спорят дали коментарите на Гьоте са похвала за книгата или не.[53]

Тази буря от публичност предизвиква оживление, като читатели от цяла Франция се втурват да се сдобият с романа. Приятелят на Балзак, и редактор на La Caricature Шарл Филипон пише на автора една седмица след публикуването: „няма спиране заради Шагренова кожа. Grandville трябваше да спре всичко останало, за да я прочете, защото библиотекарите питаха час по час дали е приключил да я чете.“[51] Приятели от близо и далеч пишат на Балзак, посочвайки техните сходни трудности в снабдяването с книгата.[54] Второто издание е пуснато един месец по-късно и е последвано от пародии и производни творби от други автори. Приятелят на Балзак Теофил Готие е отдал комична почит в своята поредица истории от 1833 година Les Jeunes-France когато, когато по време на пресъздаването на празника от романа на Балзак, героят казва: „Това е моментът, в който се предполага, че трябва да разлея вино по моята жилетка ... така казва, черно на бяло, на страница 171 от Шагренова кожа ... И това е мястото, където трябва да подхвърля във въздуха монета от 100 су, за да видя има ли Бог или не.“[53]

Романът установява Балзак като бележита фигура в света на френската литература. Издателите се борят помежду си, за да издават неговите бъдещи творби, а той става основен стълб в списъците за покани за социални събития в цял Париж.[55] Балзак се гордее с успеха на своя роман и заявява на редактора на списанието L'Avenir, че „Elle est donc le point de départ de mon ouvrage“ („Той е значи отправната точка на моето творчество“).[56] Държаща постоянна популярност дори и след неговата смърт, Шагренова кожа е преиздадена деветнадесет пъти между 1850 и 1880.[57]

Когато той развива своята схема за организиране на всички свои романи и истории в една поредица, озаглавена Човешка комедия, Балзак поставя Шагренова кожа в началото на секцията, озаглавена Études philosophiques („Философски етюди“). Подобно на другите творби в тази категория – включително автобиографичната Луи Ламбер (1832) – той се занимава с философия и свърхестественото. Но той също така изгражда мост към реализма на Études des mœurs („Етюди на нравите“), където са поставени по-голямата част от романите му.[58]

L'Étrangère

Полската баронеса Евелина Ханска пише на Балзак, след като прочита Шагренова кожа, подписвайки писмото с L'Étrangère („Чужденката“). Те се женят през 1850.

Популярността на романа достига до Украйна, където баронеса Евелина Ханска прочита за романите на Балзак във вестниците, които тя получава от Париж. Заинтригувана, тя поръчва копия от неговите творби и тя ги чете със своите братовчеди и приятели във Волинь. Те са впечатлени от разбирането, което тя показва към жените във Философията на брака, но чувстват, че Шагренова кожа ги изобразява в жестока и коравосърдечна светлина. Ханска пише писмо на Балзак, подписвайки го като L'Étrangère („Странникът“), и го изпраща от Одеса на 28 февруари 1832.[59]

При липсата на обратен адрес, на Балзак не му остава друго, освен да публикува отговора в Gazette de France, с надеждата, че тя ще го забележи. Тя не го прочита, но пише отново през ноември: „Вашата душа обхваща векове, господине; неговите философски концепции изглежда са прод на дълго проучване, отлежало във времето; но на мен ми казаха, че вие сте все още млад. Бих желала да ви познавам, но чувствам, че нямам нужда от това. Аз ви познавам, чрез моите духовни инстинкти; Аз си ви представям по мой собствен начин и чувствам, че ако действително ви погледна, аз незабавно бих възкликнала, 'Това е той!'“[60]

В крайна сметка, тя се разкрива пред него и те започват кореспонденция, която продължава петнадесет години. Въпреки че тя оставя вярна на своя съпруг Вацлав, г-жа Ханска и Балзак се наслаждават на емоционална интимност чрез техните писма. Когато баронът умира през 1841, френският автор започва да търси връзка извън писмата. Те се женят в град Бердичев на 14 март 1850, пет месеца преди той да почине.[61]

Повтарящи се герои

Въпреки че това е сред първите романи, който той издава със своето собствено име, Балзак не използва герои в Шагренова кожа от негови предишни творби. Той обаче въвежда няколко лица, които изплуват на повърхността в по-късни произведения. Най-значимият от тях е Йожен дьо Растиняк, по-възрастният господин, който наставлява Валантен в покварените пътища на висшето общество. Тридесет страници след началото на писането на неговия роман от 1834 Дядо Горио, Балзак изведнъж задрасква името, което е използвал за героя – Масияк – и вместо него употребява Растиняк. Връзката между обучаващ и обучаем в Шагренова кожа е отразена в Дядо Горио, когато младият Растиняк е напътстван в дебрите на реалната политика от скрития престъпник Вотрен.[62]

Шагренова кожа е една от почти 100 произведения в Балзаковата колекция Човешка комедия.

Балзак използва образа на Федора в други три произведения, но в крайна сметка я премахва то тях след като решава да заложи на други модели на социалната жена. В по-късни издания на Шагренова кожа, той изменя текста, за да кръсти един от банкерите „Taillefer“, когото той е въвел в Червеният хостел (1831).[63] Също така той използва името Орас Бианшон за един от докторите, свързвайки по този начин книгата с известния лекар, който се появява в тридесет и едно произведения на Човешка комедия. Докторът е изобразен толкова ярко, че самият Балзак, на смъртния си одър, изпраща да повикат доктор Бианшон.[64]

Използването на повтарящи се образи придава на творбите на Балзак сплотеност, последователност и атмосфера, различни от всяка друга поредица от романи. То позволява дълбочиа на характеризирането, което отива отвъд простото разказване или диалог. „Когато героите се появяват отново“, отбелязва критикът Самуел Роджърс, „те не излизат от нищото; те се появяват от интимността на своя частен живот, който, за момент, не ни е позволено да наблюдаваме.“[65] Въпреки че сложността на живота на тези образи неизбежно води до това Балзак да прави грешки в хронологията и последователността, тези грешки са считани за маловажни спрямо целия мащаб на проекта.[66] Читателите са по-скоро обезпокоени от огромния брой на хората в Балзаковия свят и се чувтсват лишени от важен контекст за героите. Писателят на детективски романи Артър Конан Дойл казва, че никога не се е опитвал да чете Балзак, защото той „не знае откъде да започне“.[67]

Влияние

Романът на Балзак е адаптиран за либрето за оперета на Гизелхер Клебе от 1959 Die tödlichen Wünsche (Смъртоносни желания).[68] 1977 – 1978 немският композитор Fritz Geißler композира Das Chagrinleder по либрето на Günther Deicke. През 1989 – 1990 руският композитор Юри Ханон написва балет L’Os de chagrin (Шагреновата косте), базиран на текста на Балзак, който включва интермецо за опера със същото име.[69] През 1992 е представен биографичен псевдодокументален във формата на опера филм, базиран на неговата опера L`os de Chagrin.

Романът също така се цитира като възможен източник на влияние върху Оскар Уайлд за неговия роман от 1890 година Портретът на Дориан Грей, въпреки че тази хипотеза е отхвърлена от повечето учени. Протагонистът, Дориан Грей, се е сдобил с магически портрет, който остарява, докато той остава млад завинаги.[70]

През 1960 хърватският аниматор Vladimir Kristl прави кратка анимация озаглавена Šagrenska koža (Шагренова кожа), вдъхновена от Балзаковия роман.[71]

Към края на живота си, австрийският психоаналитик Зигмунд Фройд почувства специална връзка с романа на Балзак, понеже той вярва, че неговият свят се свива както талисмана на Валантен.[72] Диагностициран със злокачествен тумор, Фройд обмисля самоубийство. След препрочитането на Шагренова кожа, той казва на доктора: „Това беше правилната (точната) книга за мен, която трябваше да прочета; тя се занимава със свиването и глада.“ На следващия ден, неговият доктор прилага смъртоносна доза морфин и Фройд умира.[73]

През 2011 френският режисьор Мариан Бадришани поставя адаптация на Шагренова кожа в лондонския Holland Park.

Бележки

  1. ↑ Robb, pp. 52 – 53; Gerson, p. 29; Maurois, pp. 51 – 54. Сумата, която получава от родителите си, е спорна; Герсон казва, че е била 750 франка на година; Мороа посочва 1500, а Роб пише, че неговите родители са подкрепяли новата му кариера „доста щедро“.
  2. ↑ Maurois, pp. 72 – 128; Gerson, pp. 52 – 83.
  3. ↑ Gerson, pp. 90 – 92; Maurois, pp. 142 – 144.
  4. ↑ Robb, pp. 162 – 167; Gerson, p. 92; Maurois, pp. 155 – 156; Bellos, pp. 5 – 6.
  5. ↑ Bertault, pp. 59 – 60; Pritchett, p. 108.
  6. ↑ Quoted in Bertault, p. 60.
  7. ↑ Robb, pp. 177 – 178; Gerson, pp. 98 – 99; Maurois, pp. 192 – 193.
  8. ↑ а б в Millott, p. 68.
  9. ↑ Quoted in Maurois, p. 174.
  10. ↑ Millott, pp. 68 – 69; Robb, p. 179; Gerson, p. 103; Maurois, p. 175. Точната сума на възнаграждението се оспорва: Millott и Robb посочват 1,125 франка; Maurois посочва 1,135; а Gerson пише: „Канел му заплаща авансов хонорар от две хиляди франка за творбата“.
  11. ↑ а б Millott, pp. 69 – 71.
  12. ↑ Gerson, pp. 103 – 104; Maurois, pp. 175 – 176.
  13. ↑ Millott, pp. 70 – 71; Maurois, pp. 180 – 181.
  14. ↑ Пълният превод в книгата е както следва: "Ако ме притежаваш, ти ще притежаваш всичко. / Но твоят живот ще ми принадлежи. Така е угодно богу. / Пожелай, и твоите желания ще бъдат изпълнени; / Но съобразявай желанията си с живота си / Той е тук. / Това е твоят живот, / с всяко твое желание аз ще намалявам / както твоите дни. / Желаеш ли ме? Вземи ме. / Бог ще те задоволи. / Да бъде!" Balzac, p. 30. („Амин“ може да бъде по-акуратен превод на последния ред.)
  15. ↑ Todd, Jane Marie. „Balzac's Shaggy Dog Story“. Comparative Literature. 44.3 (Summer 1993): 268 – 279.
  16. ↑ а б Balzac, p. 250.
  17. ↑ Balzac, pp. 210 – 221.
  18. ↑ Oliver, p. 82.
  19. ↑ Dedinsky, p. 36.
  20. ↑ а б Hunt, p. 39; Bertault, p. 61; Millott, p. 74; Affron, p. 84; Pritchett, p. 108.
  21. ↑ Marceau, pp. 37 – 38.
  22. ↑ Quoted in Bertault, p. 45. Original emphasis.
  23. ↑ Millott, pp. 74 – 75.
  24. ↑ Balzac, p. 2.
  25. ↑ Balzac, p. 4.
  26. ↑ Millott, pp. 75 – 76.
  27. ↑ а б Balzac, pp. 14 – 17.
  28. ↑ Pasco, p. 131.
  29. ↑ а б Sterne, Laurence. Tristram Shandy. New York: W. W. Norton & Company, 1980. ISBN 0-393-95034-4. p. 426. Изображението в романа на Балзак е огледален образ на оригинала.
  30. ↑ Hunt, p. 39.
  31. ↑ Kanes, pp. 82 – 84.
  32. ↑ Balzac, p. 87.
  33. ↑ Hunt, p. 40; Bertault, p. viii; Gerson, pp. 29 – 30; Maurois, p. 178. Gerson пише: „тези, които са виждали мандардата, неговите сестри и д-р Накар са между тях, са съгласни, че той не преувеличава“. От друга страна, по-скорошният биограф на Балзак, Graham Robb, предполага на стр. 54 – 56, че Балзак преувеличава мизерията на мястото, с цел да представи дома, като „достоен“ за мизерстващ поет.
  34. ↑ Robb, p. 182.
  35. ↑ Robb, p. 183.
  36. ↑ Oliver, p. 85; Gerson, p. 103; Robb, p. 182.
  37. ↑ Robb, p. 182; Maurois, p. 179. Robb отбелязва, че слуха се появява за пръв път в ревю, която Балзак „е имал възможността коригира“ – като по този начин докаже верността му или взаимно съгласие, че това е една удовлетворителна лъжа. Той добавя, че „е трудно да си представим Балзак, застанал прав, зад една завеса в продължение на няколко часа“.
  38. ↑ Robb, p. 182; Maurois, p. 179; Oliver, p. 85; Hunt, p. 46; Pritchett, p. 108. Мороа настоява: „Тази топлосърдечна развратница няма никаква прилика с брилянтния, подигравателен фантом от разказа ... Федора със сигурност не е Олимп Пелисие.“
  39. ↑ Hunt, p. 46; Oliver, p. 85.
  40. ↑ а б Balzac, p. 31.
  41. ↑ Hunt, pp. 42 – 43; Robb, p. 178; Bertault, p. 62; Raffini, pp. 217 – 218; Maurois, p. 174; Pasco, pp. 127 – 128; Kanes, pp. 66 – 67.
  42. ↑ а б Balzac, p. 33.
  43. ↑ Robb, pp. 178 – 179; Hunt, p. 43 – 44.
  44. ↑ Hunt, pp. 43 – 44.
  45. ↑ Bertault, p. 62; Maurois, pp. 174 – 175; Pasco, pp. 127 – 128.
  46. ↑ Balzac, p. 26.
  47. ↑ Marceau, p. 93; Hunt, pp. 44 – 45; Millott, p. 77.
  48. ↑ Maurois, p. 183; Bertault, p. 92.
  49. ↑ Balzac, p. 221.
  50. ↑ Balzac, p. 181.
  51. ↑ а б Quoted in Maurois, p. 180.
  52. ↑ Bellos, p. 6.
  53. ↑ а б Quoted in Robb, p. 181.
  54. ↑ Maurois, p. 180.
  55. ↑ Gerson, pp. 105 – 106; Maurois, pp. 180 – 181.
  56. ↑ Quoted in Dedinsky, p. 37. Original emphasis
  57. ↑ Bellos, p. 92.
  58. ↑ Oliver, p. 84.
  59. ↑ Robb. pp. 223 – 224; Gerson, pp. 154 – 155. Подписът на Ханска L'Étrangère понякога се превежда като „Непознатата“ или „Чужденката“.
  60. ↑ Quoted in Gerson, p. 155, and Maurois, p. 218.
  61. ↑ Robb, pp. 223 – 230 and 403.
  62. ↑ Dargan, p. 19.
  63. ↑ Dunn, pp. 379 – 380.
  64. ↑ Robb, pp. 255 and 409.
  65. ↑ Rogers, p. 182.
  66. ↑ Robb, p. 254.
  67. ↑ Quoted in Robb, p. 254; see generally Pugh.
  68. ↑ "Klebe, Giselher – Die tödlichen Wünsche". Boosey & Hawkes. Посетен на 26 май 2008.
  69. ↑ Etv.net.ca, Os de Chagrin ((ru))
  70. ↑ Nickerson, Charles C. "Vivien Grey and Dorian Gray". The Times Literary Supplement, No. 909: 14 август 1969. Online at The Oscholars. Посетен на 26 май 2008.
  71. ↑ Zagreb Film catalogue, архив на оригинала от 21 юли 2011, https://web.archive.org/web/20110721103010/http://www.zagrebfilm.hr/katalog_film_detail_e.asp?sif=545, посетен на 15 ноември 2012 
  72. ↑ Roazen, Paul. Freud and His Followers. Cambridge, MA: Capo Press, 1992. ISBN 0-306-80472-7. p. 541.
  73. ↑ von Unwerth, Matthew. Freud's Requiem: Mourning, Memory, and the Invisible History of a Summer Walk. London: Continuum International Publishing Group, 2006. ISBN 0-8264-8032-2. pp. 187 – 189.

Източници

  • ((en)) Affron, Charles. Patterns of Failure in La Comédie Humaine. New Haven: Yale University Press, 1966. OCLC 275265.
  • ((en)) Balzac, Honoré de. The Magic Skin. The Works of Honoré de Balzac. Vol. I. Trans. Ellen Marriage. Philadelphia: Avil Publishing Company, 1901. OCLC 9435435.
  • ((en)) Bertault, Philippe. Balzac and the Human Comedy. Trans. Richard Monges. New York: New York University Press, 1963. ISBN 0-8147-0042-X.
  • ((en)) Dargan, E. Preston and Bernard Weinberg. The Evolution of Balzac's Comédie humaine. Chicago: The University of Chicago Press, 1942. OCLC 905236.
  • ((en)) Dedinsky, Brucia L. „Development of the Scheme of the Comédie Humaine: Distribution of the Stories“. The Evolution of Balzac's Comédie humaine. Ed. E. Preston Dargan and Bernard Weinberg. Chicago: The University of Chicago Press, 1942. OCLC 905236. pp. 22 – 187.
  • ((en)) Dunn, Ruth B. „L'Auberge rouge“. The Evolution of Balzac's Comédie humaine. Ed. E. Preston Dargan and Bernard Weinberg. Chicago: The University of Chicago Press, 1942. OCLC 905236. pp. 378 – 382.
  • ((en)) Gerson, Noel B. The Prodigal Genius: The Life and Times of Honoré de Balzac. Garden City, NY: Doubleday & Company, Inc., 1972.
  • ((en)) Hunt, Herbert J. Balzac's Comédie Humaine. London: University of London Athlone Press, 1959. OCLC 4566561.
  • ((en)) Kanes, Martin. Balzac's Comedy of Words. Princeton: Princeton University Press, 1975. ISBN 0-691-06282-X.
  • ((en)) Marceau, Felicien. Balzac and His World. Trans. Derek Coltman. New York: The Orion Press, 1966. OCLC 236621.
  • ((en)) Maurois, André. Prometheus: The Life of Balzac. New York: Carroll & Graf, 1965. ISBN 0-88184-023-8.
  • ((en)) Millott, H. H. „La Peau de Chagrin: Method in Madness“. Studies in Balzac's Realism. Ed. E. Preston Dargan. New York: Russell & Russell, 1967. pp. 68 – 90.
  • ((en)) Oliver, E. J. Balzac the European. London: Sheed and Ward, 1959. OCLC 4298277.
  • ((en)) Pasco, Allan H. Balzacian Montage: Configuring La Comédie humaine. Toronto: University of Toronto Press, 1991. ISBN 0-8020-2776-8.
  • ((en)) Pritchett, V. S. Balzac. New York: Alfred A. Knopf Inc., 1973. ISBN 0-394-48357-X.
  • ((en)) Pugh, Anthony R. Balzac's Recurring Characters. Toronto: University of Toronto Press, 1974. ISBN 0-8020-5275-4.
  • ((en)) Raffini, Christine. „Balzac's Allegories of Energy in La Comédie humaine“. Honoré de Balzac. Ed. Harold Bloom. Philadelphia: Chelsea House Publishers, 2003. ISBN 0-7910-7042-5. pp. 211 – 222.
  • ((en)) Robb, Graham. Balzac: A Biography. New York: W. W. Norton & Company, 1994. ISBN 0-393-03679-0.
  • ((en)) Rogers, Samuel. Balzac & The Novel. New York: Octagon Books, 1953.
  • Sprenger, Scott. „Death by Marriage in Balzac’s Peau de chagrin“, Dix-Neuf, Oct. 2008, 59 – 75.j
  • ((en)) Stowe, William W. Balzac, James, and the Realistic Novel. Princeton: Princeton University Press, 1983. ISBN 0-691-06567-5.
  • ((fr)) Tournier, Isabelle. "La Peau de chagrin" Архив на оригинала от 2005-10-27 в Wayback Machine., онлайн на Balzac: La Comédie humaine Архив на оригинала от 2008-05-25 в Wayback Machine.. Посетен на 22 май 2008.

Външни препратки

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата La_Peau_de_chagrin в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

III. Агонията

В първите дни на месец декември един седемдесетгодишен старец вървеше под дъжда по улица Варен, като вдигаше очи към вратата на всяка сграда и с детска невинност, с вглъбения вид на философите търсеше адреса на господин маркиз Рафаел дьо Валантен. Жестока скръб, бореща се с деспотичен характер, бе белязала това лице, увенчано с разбъркани сиви коси, изсъхнало като стар пергамент, сгърчен сред пламъците. Ако някой художник би срещнал тази странна, облечена в черно личност, тъй слаба и кокалеста, при завръщането си в ателието навярно би я възсъздал в своя скицник и би написал под портрета: „Поет-класик в търсене на рима“. След като провери номера, който му бяха съобщили, този възкръснал Ролен[1] тихо почука на вратата на прекрасната сграда.

— Господин Рафаел вкъщи ли си е? — попита човекът един вратар в ливрея.

— Господин маркизът не приема никого — отвърна лакеят, като погълна огромно парче кифла, натопено в голяма чаша кафе.

— Колата му е тук — отвърна непознатият старец като посочи блестящата карета, спряна под дървения навес, който покриваше и стълбите и чиято резба го оприличаваше на шатра. — Той ще излиза, мога да го почакам.

— О, старче, можете да останете тук до утре сутринта — забеляза вратарят. — Винаги има готова кола за господина. Вървете си, моля ви; ще загубя шестстотин франка пожизнена рента, ако оставя дори един път някого да влезе без заповед в къщата.

В тоя миг висок старец, чиито дрехи напомняха костюма на министерски куриер, се появи във вестибюла и слезе с бързи стъпки по стълбите, като се взираше в объркания стар просител.

— Освен това ето и господин Жонатас — каза вратарят. — Попитайте него.

Привлечени от взаимна симпатия или от любопитство, двамата старци се срещнаха сред широкия преден двор, на една кръгла площадка, през чиято настилка тук-таме бяха пробили стръкчета трева. В тоя дом цареше ужасяваща тишина. При вида на Жонатас всеки би пожелал да узнае тайната, която бе наложила печата си върху лицето му и за която говореха дори най-дребните неща в тази унила сграда.

Първата грижа на Рафаел след получаването на огромното наследство от чичо му бе да открие къде живее старият предан слуга, на чиято привързаност можеше да разчита. Жонатас се разплака от радост, когато видя отново младия си господар, тъй като мислеше, че се е простил с него завинаги; но нищо не можеше да се сравни с щастието му, когато маркизът го назначи на високата длъжност управител. Старият Жонатас се превърна във всемогъщ посредник между Рафаел и заобикалящия го свят. Върховен разпоредител на господарските богатства, сляп изпълнител на неведомите му желания, той бе като шесто чувство, чрез което житейските вълнения достигаха до Рафаел.

— Господине, бих искал да говоря с господин Рафаел — каза старецът на Жонатас, като изкачи няколко стъпала, за да се скрие от дъжда.

— Искате да говорите с господин маркиза?… — възкликна управителят. — Та той едва разговаря с мен, дето съм му почти роден баща!

— Аз също съм му като роден баща — повиши глас старият човек. — Жена ви може да го е кърмила като малък, аз пък му дадох да суче от гръдта на музите. Той с мое хранениче, мое дете, carus alumnus![2] Аз изваях мозъка му, образовах разсъдъка му и смятам това за моя чест и слава. Та нали той е един от най-забележителните хора на нашето време? Аз му дадох първите познания по класическа филология, преподавах му в трети курс, чел съм му лекции по реторика. Аз съм негов учител.

— А, вие навярно сте господин Порике?

— Именно. Но, господине…

— Шт! Шт! — извика Жонатас към двама малки кухненски прислужници, чиито гласове нарушаваха манастирската тишина, в която бе потопен този дом.

— Но, господине, — поде отново учителят, — да не би господин маркизът да е болен?

— Скъпи господине — отговори Жонатас, — един Господ знае какво става с моя господар. Представете си, в Париж няма дори две къщи, които биха могли да се сравнят с нашата. Разбирате ли? Дори две къщи. Наистина е така. Господин маркизът купи тоя дом, който преди това принадлежеше на един херцог и пер на Франция. Похарчи триста хиляди франка, за да го обзаведе. Представяте ли си, триста хиляди франка не е малко нещо! Обаче всяка стая в нашата къща е истинско чудо. „Ясно! — помислих си, като гледах това разточителство. — Ще бъде като при покойния господин, дядо му де: младият маркиз ще събира тук целия град, а може би и кралския двор!“ Нищо подобно. Господинът не искаше да вижда никого. Той води странен живот, господин Порике, разбирате ли, недопустим живот. Господинът става всяка сутрин по едно и също време. И само аз, представяте ли си, само аз имам право да влизам в стаята му. Отварям в седем часа и през лятото, и през зимата. Условили сме се по много особен начин. Влизам и казвам: „Господин маркиз, трябва да се събудите и да се облечете.“

Той се събужда и се облича. Трябва да му донеса халата, който винаги е ушит по един и същи начин и от един и същи плат. Длъжен съм да го сменям, когато се изтърка, без той да си дава труда да ми иска нов. Ама че го е измислил! Всъщност милото дете може да изяжда по хиляда франка на ден, нека си прави каквото иска. И изобщо аз толкова го обичам, че ако ми удари плесница по дясната буза, ще обърна и лявата! И най-трудни неща да ме кара да направя, пак ще ги направя, разбирате ли? Пък и той ме е натоварил с толкова много дреболии, че има с какво да се занимавам. Той чете вестници, нали така? Заповядано ми е да ги слагам на едно и също място, на една и съща маса. По едно и също време отивам да го избръсна лично и не бива дори да трепна. Готвачът ще изгуби хиляда екю доживотна рента, които ще получава след смъртта на господина, ако закуската по някакъв недопустим начин не е поднесена на господина всяка сутрин в десет часа, а обедът точно в пет. Менюто с уточнено за всеки ден през цялата година. Господин маркизът не би могъл да желае нищо повече. Щом има ягоди, той получава ягоди, изяжда първата скумрия, която пристига в Париж. Листата е отпечатана и още от сутринта той е наясно какво ще има за вечеря. Чак тогава се облича винаги по едно и също време, с едни и същи дрехи, с едно и също бельо, които аз поставям, представете си, на едно и също кресло. Трябва да следя сукното винаги да е едно и също; в случай на нужда, да речем, че нещо се повреди, трябва да му сменям редингота, без да му казвам нито дума. Ако времето е хубаво, влизам и казвам на господаря: „Ще излезете ли, господине?“

Той ми отвръща с „да“ или „не“. Ако му хрумне да се разходи, няма нужда да чака конете, те са винаги запретнати: колкото и да е недопустимо, кочияшът все така стои с камшика в ръка, както го виждате. След вечеря господинът отива в Операта или в Итал… впрочем не, още не е ходил в Италианския театър, едва вчера успях да наема ложа. После се прибира точно в единадесет часа и си ляга. Когато му се случи да не прави нищо през деня, чете, все чете, представете си, странно хрумване! Имам заповед да чета преди него „Журнал дьо ла Либрери“ и да купувам новите книги, та още в деня на продажбата им той да ги намира върху камината си. Наредено ми е да влизам час по час при него, да наглеждам огъня и всичко останало, да проверявам дали нещо не му липсва. Дал ми е, господине, едно книжле, което трябва да науча наизуст и където са написани всичките му заръки, същински катехизис! През лятото трябва с купища лед да поддържам нормално хладна температура и непрекъснато да сменям цветята. Той е богат! Изяжда по хиляда франка на ден, може да угажда на прищевките си. Бедното дете, толкова време е бил лишен от всичко! Никого не тормози, мек е като хлебец, никога не казва нито дума, само и само да пазим пълна тишина в сградата и в градината! Изобщо господарят ми никога не иска нищо, нещата самички си вървят като по мед и масло, това е то! И е прав: ако човек не държи здраво слугите, веднага става бъркотия. Казвам му какво трябва да се направи, той ме изслушва. Не можете да си представите докъде е докарал нещата. Стаите му са на… на… тъй де, навързани последователно! Да речем, че вземе да отвори вратата на стаята или на кабинета си — щрак, всички врати сами се отварят с една машинка. И тогава може да се разхожда от единия до другия край на къщата, без да отваря вратите. Много е мило и удобно, много е приятно за нас! И въобще беше доста скъпо!… А най-накрая, господин Порике, ми каза така: „Жонатас, ще се грижиш за мен, все едно че съм пеленаче.“ Пеленаче, господине, да, пеленаче — така каза! „Ще мислиш за нуждите ми…“

Представяте ли си? Все едно, че аз съм господар, а той е слуга. И защо е тая работа? Това вече никой не го знае, само той и дядо Господ. Недопустимо!

— Той пише поема! — възкликна старият учител.

— Значи, господине, според вас пише поема? Че тя тая работа била много задължаваща! Ама не ми се вярва. Често ми повтаря, че искал да живее вергетационно, да вергетира. Тъкмо вчера, господин Порике, гледаше едно лале, докато се обличаше, и ми каза така: „И моят живот е такъв… Аз вергетирам, бедни ми Жонатас!“ Някои хора твърдят, че бил мономан. Това е недопустимо!

— Жонатас, всичко това доказва според мен — поде отново учителят с наставническа сериозност, която му спечели дълбокото уважение на стария камериер, — че вашият господар е зает с някакво велико дело. Той се е отдал на дълбок размисъл и не иска да бъде разсейван от грижите на обикновения живот. Покрай умствения си труд геният забравя всичко. Един ден известният Нютон…

— Нютон ли? Аха… — каза Жонатас. — Не го познавам.

— Великият геометър Нютон — продължи Порике — прекарал двайсет и четири часа облакътен на писалището си; когато на другия ден се съвзел от вцепенението си, мислел, че е вчера, сякаш бил заспал… Ще отида да се видя със скъпото дете, може да му бъда полезен.

— Момент! — извика Жонатас. — Дори да бяхте крал на Франция, бившият крал, искам да кажа, нямаше да влезете, освен ако разбиете вратата и минете през трупа ми. Но аз ще изтичам да му кажа, че сте тук, господин Порике, и ще го попитам така: „Да се качи ли?“ Той ще отвърне с „да“ или „не“. Никога не му казвам: „Ще обичате ли?“, „Ще искате ли?“, „Ще желаете ли?“ Тия думи са изхвърлени от употреба. Един път се изпуснах, той много се ядоса и ми каза: „Да не искаш да умра?“

Жонатас остави стария учител във вестибюла, като му направи знак да не го следва; но скоро се върна с утвърдителен отговор и поведе именития старец през разкошни помещения, където всички врати бяха отворени. Порике отдалеч забеляза своя ученик, който седеше до една камина. Увит в халат на едри шарки, потънал в меко кресло, Рафаел четеше вестник. Безкрайната тъга, която като че го бе завладяла, се изразяваше в болезнения вид на отпуснатото му тяло; тя бе изписана върху челото му, върху бледото му лице, което напомняше попарено цвете. Целият му облик се отличаваше с женствената изтънченост, със странностите на болнавите богаташи. Ръцете му бяха като ръце на хубава жена — бели, меки и нежни. Оределите му руси коси бяха изящно на къдрени на слепоочията. Леката кашмирена гръцка шапчица на главата му се бе изкривила от тежестта на пискюла на една страна. Пред краката му се бе плъзнал позлатен малахитов нож, с който той бе разрязал листовете на някаква книга. На коленете му лежеше кехлибареният мундщук на великолепно индийско наргиле, чийто лъскав маркуч се виеше като змия из стаята и чието благоухание той дори не се сещаше да поеме. Все пак общата слабост на младото му тяло противоречеше на сините очи, в които като че бе изчезнал всякакъв живот и където искреше невероятно, смайващо в първия миг чувство. Този поглед предизвикваше болка:

Някои биха видели в него отчаяние; други биха открили вътрешна борба, по-страшна дори от угризение. Това бе бездънният поглед на безсилен човек, който таи желанията дълбоко в сърцето си на скъперник, който мислено се наслаждава на удоволствията, които би могъл да получи срещу парите си, и който се отказва от тях, за да не намали съкровището си; беше като взорът на прикования Прометей, на низвергнатия Наполеон, научил в Елисейския дворец през 1815 година за стратегическата грешка на неприятеля, молещ се безуспешно да му бъде поверено командуването поне за двайсет и четири часа. Истински поглед на завоевател, на обречен! Това бе същият поглед, който преди много месеци Рафаел бе хвърлил към Сена, към последната заложена монета. Той подчиняваше волята и разума си на грубия здрав смисъл, с който са надарени старите селяни, едва-едва цивилизовани след петдесет години робско подчинение на господарите. Беше почти щастлив, че се е превърнал в автомат, отричаше живота, за да живее, и отхвърляше цялата поезия на желанието от своята душа. За да може да се бори с жестоката мощ, чието предизвикателство бе приел, той бе станал целомъдрен като Ориген, скопявайки въображението си.

В деня, след като едно завещание го бе обогатило, след като бе видял как намалява шагреновата кожа, той се бе озовал при своя нотариус. Там доста известен напоследък лекар по време на десерта най-сериозно бе разказал за това как един богат швейцарец се излекувал от охтика. Този човек не произнесъл нито дума в продължение на десет години, наложил си да вдишва само по шест пъти в минута тежкия въздух на един краварник и спазвал строга диета с прясна храна. „И аз ще бъда като този човек!“ — каза си Рафаел, който на всяка цена искаше да живее. Заобиколен от разкош, той живееше като парна машина. Когато старият учител съзря този младежки труп, той изтръпна; всичко в това изнежено и немощно тяло му се стори изкуствено. Когато видя тоя маркиз с изгарящ поглед и засенено от мисли чело, не можа да познае своя свеж и розов ученик с юношеска фигура, когото помнеше тъй добре. Ако тоя човек с класическо образование не бе такъв придирчив критик, такъв пазител на добрия вкус и бе чел творенията на лорд Байрон, щеше да му се стори, че вижда Манфред там, където бе очаквал да види Чайлд Харолд.

— Здравейте, господин Порике — каза Рафаел на своя учител, като стисна в меката си гореща длан ледените пръсти на стареца. — Как сте?

— О, аз съм много добре — отвърна старецът, уплашен от допира на тази трескава ръка. — А вие?

— Е, опитвам се да поддържам доброто си здраве.

— Навярно работите върху някое прекрасно произведение?

— Не — отвърна Рафаел. — Exegi monumentum[3], господин Порике, обърнах една велика страница и се сбогувах завинаги с науката. Дори не зная къде се намира моят ръкопис.

— Надявам се, че стилът е добър? — попита професорът. — Дано да не сте възприели варварския език на онази нова школа, която смята, че е постигнала чудеса, като преоткрива Ронсар!

— Произведението ми има чисто физиологически характер.

— О, това е достатъчно! — поде отново учителят. — Науката подчинява граматиката на своите открития. И все пак, дете мое, ясният благозвучен език, езикът на Масийон, на господин дьо Бюфон, на великия Расин, с една дума, класическият език винаги е добре дошъл… Но, скъпи приятелю — продължи учителят, замлъквайки за миг, — бях забравил за целта на моето посещение. То е донякъде користолюбиво.

Припомняйки си със закъснение изящната речовитост и многословните обяснения, към които дългата му педагогическа дейност бе приучила неговия учител, Рафаел почти се разкая, че го е приел, но тъкмо в мига, когато щеше да поиска да го види навън, той бързо сдържа потайното си желание, като хвърли бърз поглед към шагреновата кожа, която бе закачена пред него и разстлана върху бял плат, където съдбоносните й очертания бяха внимателно изрисувани с червена линия, обрамчваща я плътно. След съдбовната оргия Рафаел потискаше дори най-леките си прищевки, живееше така, че ужасният талисман дори да не може да трепне. Шагреновата кожа беше като тигър, с когото трябваше да се живее, без да се пробуждат хищните му наклонности. Така че Рафаел търпеливо изслуша многоглаголствуванията на своя учител. Старият Порике повече от час му разказва за преследванията, на които бе станал жертва след Юлската революция. Борейки се за единно правителство, тоя човечец бе изразил патриотичното желание бакалите да се приберат зад своите тезгяхи, адвокатите да се върнат в Съдебната палата, а перовете на Франция да си седят в Люксембург; но един от народните министри на краля-гражданин го бе пропъдил от неговата катедра, обвинявайки го в карлизъм. Старецът се бе озовал без работа, без жилище и без хляб. Тъй като бил благодетел на някакъв свой беден племенник и заплащал издръжката му в семинарията на „Сен-Сюлпис“, той бе дошъл да моли не толкова за себе си, а заради осиновеното си дете, своя бивш ученик да се застъпи за него пред новия министър не да го върнат на старото му място, а да го назначат за директор на някой провинциален колеж. Рафаел бе обзет от непобедима сънливост, но внезапно равният глас на старчето престана да звучи в ушите му. Принуден от учтивост да се вгледа в безцветните неподвижни очи на тоя човек, който говореше тъй бавно и мъчително, той сякаш бе замаян и приспан от някаква необяснима отпуснатост.

— Да, разбирам, скъпи господин Порике — отвърна той, без сам да знае точно на какъв въпрос отговаряше, — само че не мога да направя нищо, съвсем нищо. Много бих желал да успеете…

В тоя миг, без да забележи как се бяха отразили върху жълтото сбръчкано чело на стареца тия обикновени думи, изпълнени с егоизъм и безгрижие, Рафаел скочи като подплашен елен. Бе видял тънка бяла линия между ръба на черната кожа и червеното очертание; той нададе такъв страхотен вик, че бедният учител се изплаши.

— Добре, старо животно! — извика той. — Ще ви назначат за директор! Не можахте ли да поискате от мен хиляда екю доживотна рента, вместо да ме карате да произнасям това смъртоносно желание? Посещението ви нямаше да ми струва нищо. Има хиляди свободни места във Франция, а аз имам само един живот! Един човешки живот струва повече от всички длъжности на света… Жонатас!

Жонатас се появи.

— Все такива ги вършиш, жалък глупак! Защо ме накара да приема този човек? — попита той, като му посочи вкаменилия се старец. — Нима съм оставил душата си в ръцете ти, за да я разкъсваш? В тоя миг ти ми отне десет години живот! Още една такава грешка и ще ме изпратиш там, където аз изпратих баща си. По-добре да бях пожелал да притежавам хубавата Федора, отколкото да правя услуги на тая развалина, на тая човешка отрепка! За него имам злато… Пък и какво ме интересува, нека всички Порике на света да измрат от глад!

Гневът бе изтеглил кръвта от лицето на Рафаел; лека пяна бе избила по треперещите му устни, бялото на очите му бе станало алено. При вида му нервни тръпки обзеха двамата старци, сякаш бяха две деца, съзрели змия. Младият човек се просна в креслото; нещо се прекърши в душата му и от пламтящите му очи рукнаха сълзи.

— О, мой живот! Мой прекрасен живот!… — изрече той. — Край на благочестивите мисли! Край на любовта! Край на всичко!

Той се обърна към учителя и добави с тих глас:

— Злото е сторено, стари, приятелю! Аз богато ви възнаградих за вашите грижи; нека поне моето нещастие послужи за доброто на един славен, достоен човек.

Той бе вложил толкова много чувство в тия почти неразбираеми думи, че двамата старци се разплакаха, както човек плаче, когато слуша трогателна песен на чужд език.

— Той е епилептик! — промълви Порике.

— Зная добрината ви, приятелю — продължи все тъй меко Рафаел, — искате да намерите извинение за мен. Болестта е нещастие, безчовечността би била порок. Оставете ме сега — добави той. — Утре или вдругиден, може би още тази вечер ще получите вашето назначение, защото съпротивата победи движението[4]… Сбогом.

Старецът си отиде, изпълнен с ужас, обладан от жестоко безпокойство за душевното състояние на Валантен. Бе му се сторило, че в тази сцена имаше нещо свръхестествено. Той сам не можеше да си повярва и си задаваше въпроси, сякаш се бе събудил след някакъв мъчителен сън.

— Слушай, Жонатас — каза младият човек, като се обърна към своя стар служител, — опитай се да разбереш с каква мисия съм те натоварил!

— Да, господин маркиз.

— Аз съм нещо като човек, поставен извън законите на живота.

— Да, господин маркиз.

— Всички житейски наслади се вият около моя смъртен одър и танцуват пред мен като красиви жени; извикам ли ги, трябва да умра. Отвсякъде смърт! Ти трябва да бъдеш преграда между света и мен.

— Да, господин маркиз — каза старият слуга, като бършеше капчиците пот, избили по сбръчканото му чело. — Само че като не искате да гледате красиви жени, какво ще правите тази вечер в Италианския театър? Едно английско семейство, което отпътува за Лондон, ми отстъпи своя абонамент и вие ще имате хубава ложа… о, чудесна ложа, най-отпред.

Рафаел вече не го слушаше, бе потънал в дълбок размисъл.

Виждате ли тая тъй скромна наглед великолепна кафява карета, върху чиито врати блести гербът на старо благородно семейство? Когато тя профучава, гризетките й се възхищават, мечтаят за жълтия атлаз, за пухкавия килим, за светлите ширити с цвят на оризова слама, за меките възглавнички и огледалните, непрозрачни отвън стъкла. Двама прислужници в ливреи стоят изправени зад купето на тая аристократична кола; но вътре върху коприната е оборил пламналата си глава тъжният и замислен Рафаел, а очите му са заобиколени от тъмни кръгове. Съдбовен образ на богатството! Той препуска през Париж със скоростта на ракета, пристига пред входа на театър „Фавар“[5], стъпалото се разгъва, двамата лакеи го подкрепят, а завистливата тълпа го оглежда.

— Какво ли е направил този, та е толкова богат? — запита се един беден студент по право, комуто не достигаха сто екю и заради това не можеше да чуе вълшебните акорди на Росини.

Рафаел бавно крачеше пред залата; тия удоволствия, тъй мечтани някога, сега не му доставяха никаква наслада. Очаквайки второто действие на „Семирамида“, той се разхождаше във фоайето, бродеше из коридорите, без да се интересува от ложата си, в която още не бе влизал. В сърцето му бе избледняло всякакво чувство за собственост. Като всички болнѝци той мислеше само за своята болка. Облегнат на стената на камината, около която бе пълно с млади и стари контета, с бивши и настоящи министри, с перове без перско достойнство и с перско достойнство без перове, както се оформиха нещата след Юлската революция, сред целия тоя свят на спекуланти и журналисти, измежду всички тия глави на няколко крачки от себе си Рафаел видя едно странно и почти свръхестествено лице. Той се приближа към това особено създание, за да го разгледа по-отблизо, като примижаваше доста нахално. „Ама че живопис!“ — каза си той. Веждите, косите, тънката брадичка като на кардинал Мазарини, с които тъй гордо се перчеше непознатият, бяха боядисани; но положената върху прекомерно белите косми черна боя беше им придала фалшив, почти виолетов цвят, чиито оттенъци се променяха в зависимост от по-силната или по-слаба светлина. Тясното плоско лице, чиито бръчки бяха запълнени с дебели пластове червило и белило, говореше едновременно за хитрост и за безпокойство. Там, където пластът се бе олющил, кожата поразяваше със своята повехналост и със землистия си цвят. Така че бе невъзможно човек да не се засмее при вида на това лице с остра брадичка и изпъкнало чело, което напомняше карикатурните дървени фигурки, дялани от немските овчари през свободното им време.

Взирайки се последователно в този стар Адонис и в Рафаел, наблюдателят би открил у маркиза младежки очи под старческа маска, а у непознатия помътнели старчески очи, скрити под маската на младеж. Валантен се опитваше да си спомни при какви обстоятелства се е срещал с това сухо старче, което носеше чудесна връзка и високи ботуши, подрънкваше шпорите си и скръстваше ръце, сякаш можеше да раздава до безкрайност младежките си чарове. В поведението му нямаше притеснение, или изкуственост. Елегантният му фрак, закопчан старателно, стягаше якото му съсухрено тяло и му придаваше вид на стар празноглавец, който все още се интересува от модата. Тази марионетка, изпълнена с живот, привличаше Рафаел като видение и той я съзерцаваше, както човек съзерцава наскоро реставрирана потъмняла картина на Рембранд, която сега са лакирали и поставили в нова рамка. Това сравнение му помогна да открие истината всред неясните си спомени: той разпозна търговеца на рядкости, човека, комуто дължеше своето нещастие. В тоя миг безмълвен смях разтягаше устните на тая странна личност, издути от изкуствените му зъби. При този смях живото въображение на Рафаел му подсказа поразителното сходство между тоя човек и създадения от художниците образ на Гьотевия Мефистофел.

Хиляди суеверия нахлуха в недоверчивата душа на Рафаел, той повярва във всемогъществото на дявола, във всички магьосничества, разказани от средновековните легенди и претворени от поетите. Отхвърляйки с ужас жребия на Фауст, той неволно се обърна към небето, проявявайки като всички умиращи страстна вяра в Бога и в Дева Мария. Ярка и ясна светлина откри пред него небето на Микеланджело и на Санцио от Урбино[6]: облаци, белобрад старец, глави с размахани над тях крила, красива жена, отпусната сред меко сияние. Сега той разбираше, възприемаше тия възхитителни творения, чиито близки за човешкия дух хрумвания му разясняваха смисъла на неговото приключение и му позволяваха да се надява все още. Но когато погледът му падна отново върху фоайето на Италианския театър, вместо Богородица той видя една прелестна жена, презряната Йофрази, танцьорката с гъвкаво и леко тяло, облечена в блестяща рокля, обсипана с източни перли, която нетърпеливо се приближаваше към своя нетърпелив старец, идваше безочливо, с дръзко вдигнато чело, с блестящи очи да се покаже пред тоя завистлив търгашески свят, за да го убеди в безграничното богатство на антикваря, чийто съкровища разпиляваше. Рафаел си спомни подигравателното желание, с което бе приел съдбоносния подарък на стария човек, и вкуси удоволствието на отмъщението, съзерцавайки тази дълбоко унижена висша мъдрост, чието падение по-рано би изглеждало невъзможно. Столетникът отправи усмивка на смъртник към Йофрази и тя му отвърна с любовни думи; той й предложи кокалестата си ръка, обиколи заедно с нея два-три пъти фоайето и с наслада прие страстните погледи и похвалите, с които тълпата обсипваше любовницата му, без да забелязва пренебрежителния смях и язвителните подигравки, на които ставаше жертва.

— От кое гробище е изкопала тоя труп тази млада кръвопийца? — възкликна най-изисканият от романтиците.

Йофрази се усмихна. Подигравчията бе млад русокос мъж с блестящи сини очи, строен, с мустаци, с къс фрак и накривена шапка, е остър език — едно доста типично явление.

„Колко ли старци — каза си Рафаел — увенчават своя целомъдрен, трудов, добродетелен живот с някоя подобна лудост! На тоя краката му са студени, а иска да се люби…“

— Ей, господине — възкликна Валантен, като се обърна към търговеца и намигна на Йофрази, — не си ли спомняте вече строгите предписания на вашата философия?

— Ах! — отвърна антикварят с писклив глас. — Сега съм щастлив като младеж. Разбирал съм битието от опаката му страна. Един час любов означава цял един живот.

В тоя миг зрителите чуха звънеца за второто действие и напуснаха фоайето, за да се върнат по местата си. Старецът и Рафаел се разделиха. Когато влезе в своята ложа, маркизът забеляза Федора, която беше от другата страна на залата, точно срещу него. Графинята навярно бе пристигнала скоро, тя тъкмо отмяташе шалчето си, за да открие шията си, правеше неповторимите движения на всяка кокетка, която се стреми да се покаже: всички погледи бяха приковани върху нея. Един млад пер на Франция я придружаваше, тя му поиска лорнета си, който бе му дала да държи. По тоя жест и по погледа й към новия поклонник Рафаел се досети за тиранията, на която бе подложен неговият следовник. Омаян навярно като него на времето, заблуден по същия начин, борейки се с цялата сила на истинската любов срещу студената пресметливост на тази жена, младият човек навярно изпитваше всички страдания, от които Валантен тъй благоразумно се бе отървал.

Неописуема радост се изписа по лицето на Федора, когато тя насочи лорнета си към останалите ложи и след като огледа тоалетите, осъзна, че смазва с бижутата и красотата си най-хубавите, най-изисканите жени на Париж; тя се разсмя, за да се видят белите й зъби, раздвижи обсипаната си с цветя глава, за да й се възхитят, погледът й шареше от ложа на ложа, тя се подиграваше на зле нагласената барета на някоя руска княгиня, на лошо изработената шапка, която загрозяваше дъщерята на някакъв банкер. Внезапно пребледня, като срещна неподвижните очи на Рафаел; отхвърленият й обожател я прониза с непоносим презрителен взор. Никой от отблъснатите й любовници не можеше да отрече властта й, единствен на света Валантен не се подчиняваше на нейните чарове. Безнаказано упражняваната власт често води към гибел. Тази вечна истина е запечатана в женските сърца по-дълбоко, отколкото в главите на кралете. Затова Федора виждаше в Рафаел смърт за своите предимства и за своето кокетство. Едно остроумие, изречено вчера от него в Операта, вече се разнасяше из парижките салони. Острието на тази жестока епиграма бе причинило на графинята неизлечима рана. Във Франция ние знаем с какво да се мажем, когато се порежем, но още нямаме лек за болката, която може да ни причини една фраза.

В мига, когато жените огледаха последователно маркиза и графинята, Федора изпита желание да го запрати в килиите на някоя бастилия, защото въпреки умението си да се прикрива, не можа да не издаде страданието си пред своите съперници. Тя бе загубила последната си утеха. Вълшебните думи: „Аз съм най-красивата!“, тази вечна фраза, която облекчаваше всички скърби на нейната суета, се превърна в лъжа. Когато започна второто действие, една жена се появи при Рафаел, в тази ложа, която дотогава бе оставала празна. Целият партер зашумя възхитен. Това море от човешки лица раздвижи коварните остриета на своите погледи, които се насочиха към непознатата. Глъчката сред млади и стари трая тъй продължително, че когато завесата се вдигна, оркестрантите се обърнаха, за да помолят за тишина; но и те се присъединиха към възторжените забележки и усилиха неясната врява. Във всички ложи разговаряха оживено. Жените се бяха въоръжили с бинокли, подмладените старци бършеха с кожените си ръкавици стъклата на лорнетите. Оживлението постепенно стихна, на сцената запяха и първоначалният ред се възстанови. Изисканата компания, смутена, задето се бе поддала на естествения си подтик, отново придоби великосветската студенина на учтивото поведение. Богатите не бива да се учудват от нищо, още при вида на някоя красива творба те трябва да открият недостатъка й, за да си спестят възхищението — това низко чувство.

Все пак няколко души останаха неподвижни, без да слушат музиката, обзети от простодушие възхищение, и продължиха да съзерцават съседката на Рафаел. Валентен забеляза в една от партерните ложи Акилина и седящия до нея отвратителен Тайфер, който кривеше в одобрителна гримаса кървавочервеното си лице. После видя Емил, който се бе изправил до оркестъра и като че му казваше: „А бе, виж какво хубаво същество седи до тебе!“ И най-сетне Растиняк, който се бе настанил до госпожа дьо Нюсенжан и дъщеря й, мачкаше ръкавицата си, изразявайки своето отчаяние, задето бе прикован към мястото си и не можеше да се приближи до божествената непозната.

Животът на Рафаел зависеше от един ненарушаван досега договор, който той бе сключил със себе си, обещавайки си никога да не заглежда никоя жена, така че, за да се избави от изкушенията, той носеше лорнет с изкусно направени стъкла, унищожаващи хармонията на най-прекрасните черти и изкривяващи ги по най-отвратителен начин. Все още обладан от ужаса, който бе го обхванал през оная утрин, когато заради едно учтиво пожелание талисманът се бе свил тъй бързо, Рафаел твърдо реши да не се обръща към своята съседка. Той се беше разположил като херцогиня с гръб към ъгъла на своята ложа и най-безочливо закриваше половината сцена от погледа на непознатата, сякаш изразяваше пренебрежението си към нея и изобщо към факта, че зад него седи хубава жена. Съседката му бе заела почти същото положение: тя се бе облакътила на парапета и бе обърнала лицето си в три четвърти към залата, гледайки певците, сякаш позираше пред художник. И двамата приличаха на скарани любовници, които се сърдят един на друг, обръщат си гръб и още след първата любовна дума ще се целунат. От време на време леките пера от шапката и косите на непознатата докосваха главата на Рафаел и му причиняваха сластно усещане, срещу което той смело се бореше; скоро почувствува нежния допир на копринените дантели, които красяха якичката на роклята, а самата рокля нежно зашумоля с гънките си и това потрепване бе изпълнено с вълшебна нега; дъхът на тая хубава жена, който недоловимо повдигаше гърдите, гърба и дрехите й, цялото й прелъстително присъствие внезапно се предаде на Рафаел като електрически ток; тюлът и панделките леко погъделичкаха рамото му, пренасяйки прелестната топлота на този бял разголен гръб. Поради приумица на природата тия две създания, разделени от добрия тон, откъснати чрез бездната на смъртта, задишаха заедно и може би започнаха да мислят едно за друго. Силното ухание на алоето съвсем опияни Рафаел. Раздразненото му от препятствието въображение, което са развихряше още повече поради задръжките, бързо му нарисува образа на една пламенна жена. Внезапно той се обърна. Стресната от неволното си общуване с този не познат, дамата, без да иска, направи същото движение, очите им, оживени от една и съща мисъл, се срещнаха.

— Полин!

— Господин Рафаел!

За миг и двамата замълчаха вкаменени. Рафаел видя, че Полин бе облечена просто и с добър вкус. Проницателните очи биха могли да съзрат през крепа, който целомъдрено прикриваше снагата й, белота на лилия и форми, от които дори жените биха се възхитили. Тя бе все тъй девически скромна, все тъй божествено невинна, а поведението й бе все тъй прелестно. Потрепването на ръкава й издаваше вълнението, обхванало тялото и сърцето й.

— О, елате утре — каза тя, — елате в хотел „Сен-Кантен“, за да си вземете документите. По обед ще бъда там. Бъдете точен.

Тя бързо стана й изчезна. Рафаел изпитваше желание да настигне Полин, но се уплаши да не й навреди, затова остана на мястото, си, погледна Федора и тя му се стори грозна; но тъй като не можеше да възприеме музиката и се задушаваше в тази зала, а сърцето му просто щеше да се пръсне, той също си излезе и се прибра вкъщи.

— Жонатас — каза той на стария си прислужник, когато си легна, — капни ми успокоително на една бучка захар и утре ще ме събудиш чак в дванайсет без двайсет…

— Искам Полин да ме обикне! — извика той на другия ден, като се вглеждаше в талисмана с неясен страх.

Кожата дори не помръдна, тя сякаш бе изгубила способността си да се свива, а може би не бе в състояние да удовлетвори едно желание, което беше вече осъществено.

— Ах — възкликна Рафаел, усещайки как се смъква оловното наметало, което се бе стоварило върху раменете му в деня, когато бе получил талисмана. — Лъжеш ме, че ми се подчиняваш, значи, договорът е нарушен! Аз съм свободен, ще живея. Може би това бе просто лоша шега?…

Изричайки тия думи, той сам не си вярваше. Облече се скромно, както някога, и реши да отиде пеш до старото си жилище, като се опитваше мислено да се върне към ония щастливи дни, когато безопасно се отдаваше на яростните си желания, когато още не бе изпитал всички човешки наслади. Той вървеше, а пред очите му бе не Полин от хотел „Сен-Кантен“, а вчерашната Полин, тази съвършена любима, за която тъй често бе мечтал, тая умна, обичлива девойка с артистична душа, която разбираше поетите и поезията и живееше в лоното на разкоша; изобщо това бе, една Федора с възвишен дух, Полин, станала графиня и притежаваща два пъти по-голямо състояние от Федора. Когато стъпи върху спуканата плоча пред изтъркания праг, където толкова пъти го бяха спохождали мисли на отчаяние, една стара жена излезе от гостната и му каза:

— Нали вие сте господин Рафаел дьо Валантен?

— Да, уважаема госпожо — отвърна той.

— Знаете старото си жилище — продължи тя, — там ви очакват.

— Този хотел не принадлежи ли вече на госпожа Годен? — попита Рафаел.

— О, не, господине! Сега госпожа Годен е баронеса. Тя живее в свой собствен прекрасен дом на отсрещния бряг на Сена. Мъжът й се завърна. Да, дойде си със сума ти пари… Разправят, че ако поискала, можела да купи целия квартал Сен-Жак. Остави ми безплатно имуществото си и ми позволи да си стоя безвъзмездно тук, докато изтече срокът на нейния наем. О, тя наистина е много добра жена! И сега си е пак скромна, каквато беше.

Рафаел пъргаво се заизкачва към мансардата, а когато достигна до последните стъпала, чу звука на пианото. Полин беше тук, простичко облечена с памучна рокля; но кройката на тая рокля, небрежно захвърлените върху леглото ръкавици, шапка и шал издаваха нейното благополучие.

— Ах, дойдохте най-сетне! — възкликна Полин, като се обърна към него и скочи, обзета от чистосърдечна радост.

Рафаел седна до нея и се изчерви, чувствуваше се засрамен и щастлив, погледна я, без да каже нищо.

— Защо ни напуснахте така? — попита тя, като сведе очи, когато лицето му порозовя. — Какво стана с вас?

— Ах, Полин, аз бях, аз съм много нещастен!

— Знаех си! — възкликна тя разнежено. — Досетих се за това още вчера, като видях, че сте добре облечен и изглеждате богат, а всъщност, господин Рафаел, всичко си е все същото, нали?

Валантен не можа да сдържи сълзите, които се търкулнаха от очите му, той бързо каза:

— Полин!… Аз.

Но не довърши, очите му блестяха от любов, цялото му сърце се изливаше в погледа му.

— О, той ме обича! Обича ме! — извика Полин.

Рафаел кимна с глава, защото чувствуваше, че не е в състояние да произнесе нито дума. Виждайки това, девойката сграбчи ръката му, стисна я и му каза, като ту се смееше, ту плачеше:

— Богати, богати, щастливи, богати! Твоята Полин е богата… А колко бедна можех да се чувствувам сега! Хиляди пъти съм казвала, че ще заплатя с всички съкровища на земята тия думи: „Той ме обича!“ О, Рафаел! Аз имам милиони. Ти обичаш разкоша и ще бъдеш доволен; но трябва да обичаш и сърцето ми, защото това сърце толкова много те обича! Знаеш ли? Татко се върна. Аз съм богата наследница. Майка ми и той ме оставиха да се разпореждам с бъдещето си, както пожелая; аз съм свободна, разбираш ли?

Обладан от някакво безумие, Рафаел стискаше ръцете на Полин и ги целуваше тъй страстно, тъй жадно, че целувките му напомняха предсмъртен гърч. Полин дръпна ръцете си и сграбчи раменете на Рафаел; те се разбраха, прегърнаха се и се целунаха, обзети от оня свят и сладостен копнеж, лишен от всякакви тайни помисли, който се съдържа в една-единствена целувка — целувката, с която две души се отдават една на друга.

— Ах — възкликна Полин, като се отпусна отново на своя стол, — не искам да се разделям с теб… Не разбирам как мога да бъда тъй дръзка! — продължи тя, като поруменя.

— Дръзка ли, моя Полин? О, не се бой, това е любов, истинска, дълбока, вечна любов, също като моята, нали?

— О, говори, говори, говори! — каза тя. — Устните ти тъй дълго немееха пред мен…

— Значи, ти си ме обичала?

— О, Господи, дали съм те обичала! Колко пъти плаках, ето тук, виж, докато оправях стаята ти, колко пъти окайвах нашата нищета. Бих се продала на дявола, за да ти спестя някое огорчение! Сега, мой Рафаел, ти си наистина мой: мое е това прекрасно лице, мое е сърцето ти! Да, да! Това сърце, това нетленно богатство!… Уф, докъде бях стигнала? — поде отново тя, след като помълча за миг. — А, да: имаме три, четири или пет милиона, не знам точно колко. Ако бях бедна, може би щях да настоявам да нося името ти, да бъда наистина твоя жена, но сега искам да пожертвувам за теб целия свят, иска ми се все тъй да бъда твоя прислужница. Да, Рафаел, като ти отдавам сърцето си, себе си, богатството си, няма да ти дам нищо повече, отколкото в оня ден, когато сложих тук — и тя посочи чекмеджето на писалището — онази монета от сто су. — О, каква болка ми причини тогава радостта ти!

— Защо си богата? — възкликна Рафаел. — Защо не си суетна? Аз нищо не мога да направя за теб!

И той закърши ръце от щастие, от отчаяние и от любов.

— Когато станеш госпожа маркиза дьо Валантен, моя божествена любима, тази титла и богатството ми няма да струват за теб…

— Колкото един косъм от косите ти! — извика тя.

— Аз също притежавам милиони; но какво е сега богатството за нас? Ах, имам един живот, мога да ти го подаря, вземи го.

— О, Рафаел, твоята любов струва колкото целия свят? Как! Ти мислиш за мен? Аз съм най-щастливата на света.

— Ще ни чуят — каза Рафаел.

— О, тук няма никой! — отвърна тя с палаво движение.

— Тогава ела! — възкликна Валантен, като простря ръце към нея.

Тя веднага се настани на коленете му и обви с ръце шията му.

— Целунете ме — каза тя — заради всички мъки, които ми причинихте, за да заличите скръбта, с която ме изпълваше вашата радост, заради всички нощи, които съм прекарала над моите ветрила…

— Ветрила ли?

— Щом сме богати, съкровище мое, вече мога да ти кажа всичко. Ти си истинско дете! Колко лесно се лъжат умните хора! Можеше ли два пъти в седмицата да сменяш белите си жилетки и да получаваш чисти ризи срещу три франка на месец за пране? Ами ти пиеше два пъти повече мляко, отколкото можеше да заплатиш! Лъжех те за всичко: за подпалките, за масата, за парите! О, мой Рафаел, недей да се жениш за мен — каза тя със смях, — аз съм ужасно хитра.

— Как успя да го направиш?

— Работех до два часа сутринта, давах на майка ми, половината от това, което изкарвах от ветрилата, а другата половина давах на теб.

Те се загледаха един в друг замаяни от радост и от любов.

— О! — възкликна Рафаел. — Навярно някой ден ще заплатим това щастие с ужасна скръб.

— Да не би да си женен? — извика Полин. — А, на друга жена няма да те дам!

— Свободен съм, любима моя.

— Свободен! — повтори тя. — Свободен и мой!

И отново се отпусна на коленете му, притисна длани и със страстно блаженство се взря в Рафаел.

— Страхувам се да не полудея. Колко си хубав! — продължи тя, като прекара пръсти през русите коси на своя любим. — Ама че е глупава твоята графиня Федора! Какво удоволствие изпитах вчера, като видях как всички тия хора ми се възхищаваха! Че тя никога не е предизвиквала такива възторзи! Знаеш ли, мили, когато гърбът ми се допря до ръката ти, някакъв глас вътре в мен изкрещя: „Той е тук!“ Обърнах се и те видях. О, как избягах, изпитвах желание да се хвърля на врата ти пред всички!

— Щастлива си, че можеш да говориш! — възкликна Рафаел. — Моето сърце се е свило. Бих искал да плача, а не мога. Нека да те държа за ръката. Струва ми се, че цял живот бих могъл да седя така и да те гледам радостен и щастлив.

— О, повтори тия думи, моя любов!

— Какво представляват думите? — отвърна Валантен и пророни върху ръцете на Полин гореща сълза. — По-късно ще се опитам да ти опиша любовта си; в тоя миг мога само да я чувствувам…

— О — възкликна тя, — тази прекрасна душа, този царствен гений, това сърце, което познавам тъй добре нима всички тия неща ще ми принадлежат, както ти принадлежа аз?

— Завинаги; моя нежна любима — каза развълнуван Рафаел. — Ти ще бъдеш моя съпруга, моят добър гений. Твоето присъствие винаги е разсейвало мъката ми и е разведрявало душата ми; в тоя миг ангелската ти усмивка напълно ме пречисти. Струва ми се, че се възраждам за нов живот. Зловещото минало и мрачните ми безумия са сякаш някакъв лош сън. Аз съм чист, аз съм до теб. Вдишвам полъха на щастието. О, бъди винаги до мен — добави той, като я притисна благоговейно към туптящото си сърце.

— Смъртта може да дойде, когато иска — възкликна възторжено Полин, — аз живях.

Щастлив е тоя, който вниква в щастието им, навярно и той го е изпитвал!

— О, мой Рафаел — промълви Полин, след като цели два часа не си казаха нищо, — бих искала, за е бъдеще никой да не влиза в тази мила стара мансарда.

— Трябва вратата да се зазида, да сложим решетка на прозорчето и да купим къщата — отговори маркизът.

— Точно така — каза тя.

И миг след това добави:

— Ние май забравихме да потърсим твоите ръкописи!

Те се засмяха нежно и невинно.

— Голяма работа! Всички науки са ми безразлични! — извика Рафаел.

— Така ли, господине? Ами славата?

— Ти си моята единствена слава.

— Колко ти беше мъчно, докато пишеше тия драскулки — каза тя, разгръщайки листовете.

— Моя Полин…

— О, да! Аз съм твоята Полин… Какво има?

— Къде живееш сега?

— На улица Сен-Лазар. Ами ти?

— На улица Варен.

— Колко далеч ще бъдем един от друг, докато…

Тя замлъкна и отправи към своя възлюблен немирен и закачлив поглед.

— Че на нас ни остава да живеем разделени само две седмици — отвърна Рафаел.

— Вярно! След две седмици ще се оженим!

Тя се разскача като дете и поде отново:

— О, аз съм ужасно неблагодарна дъщеря! Не се сещам нито за баща си, нито за майка си, нито за каквото и да било! Ти не знаеш, мили! Татко е много болен. Беше страшно зле, като се върна от Индия. Когато го посрещнахме в Хавър, почти умираше. Господи! — възкликна тя, поглеждайки часовника си. — Вече с три часът! Той се събужда в четири и аз трябва да бъда там. Вкъщи съм същинска господарка: мама ми угажда за всичко, а татко ме обожава, но аз не бива да се възползувам от добрината им; не е красиво! Горкият татко, той ме пусна вчера в Италианския театър… Ще дойдеш да се видиш утре с него, нали?

— Ще ми окаже ли госпожа маркиза дьо Валантен честта да се опре на ръката миг.

— О, ще взема със себе си ключа от стаята! — забеляза тя. — Нали това е нашият палат, нашата съкровищница?

— Полин, още една целувка!

— Хиляда, ако искаш! Господи — каза тя, като погледна Рафаел, — винаги ли ще бъде така? Струва ми се, че сънувам.

Те бавно слязоха по стълбите; после се прегърнаха плътно и като се мъчеха да стъпват едновременно, тръпнейки заедно под сладкото бреме на щастието си, притиснати един до друг като две гълъбчета, пристигнаха на Плас дьо ла Сорбон, където чакаше колата на Полин.

— Искам да дойда при тебе! — възкликна тя. — Искам да видя стаята ти, кабинета ти, да седна до писалището, където работиш. Ще бъде също като едно време — добави Полин и поруменя. — Жозеф — обърна се тя към единия лакей, — отивам на улица Варен и после ще се върнем вкъщи. Сега е три и четвърт, трябва да се прибера в четири. Конете на Жорж ще се поизморят малко.

За кратко време двамата влюбени пристигнаха в дома на Валантен.

— О, колко съм доволна, че видях всичко това! — извика Полин, като мачкаше копринените завеси, които красяха леглото на Рафаел. — Когато заспя, мислено ще се пренеса тук. Ще си представям как си отпуснал милата си глава на тая възглавница. Кажи ми, Рафаел, нали с никого не си се съветвал, когато се обзавеждаше?

— С никого.

— Наистина ли? Да не би някоя жена да?…

— Полин!

— О, май ще стана ужасно ревнива! Имаш чудесен вкус. Утре ще си поискам легло като твоето.

Пиян от щастие, Рафаел сграбчи Полин…

— О, баща ми!… Баща ми!… — каза тя.

— Тогава ще те изпратя, не ми се иска да се разделяме! — възкликна Валантен.

— Колко си мил! Не смеех да те помоля…

— Та нали ти си целият ми живот?

Би било досадно да предаваме точно всички тия прелестни любовни думи, които придобиват истинска цена само благодарение на тона, на погледа, на неописуемите жестове. Валантен изпрати Полин до дома й, а когато се завърна, сърцето му бе изпълнено с толкова щастие, колкото е възможно един човек да изпитва на тая земя. Когато седна в креслото си до огъня и помисли за внезапното и пълно осъществяване на всичките си стремежи, една студена мисъл прониза душата му, както стоманената кама се забива в плътта: той погледна шагреновата кожа — тя мъничко се бе свила. От устата му се отрони най-страшната френска ругатня, несдържана от лицемерните препоръки на андуйетската игуменка[7], той отпусна глава на облегалката на креслото и остана неподвижен, вперил невиждащия си поглед в корниза на една завеса.

— Велики Боже! — възкликна той. — Значи, всичките ми желания, всичките! Бедната Полин!…

Той взе един пергел и измери колко от съществуването си бе пропилял през тая сутрин.

— Кой знае дали ще ми стигне и за два месеца! — каза той.

Изби го студена, пот; но внезапно се подчини на един неизразим гневен изблик и сграбчи шагреновата кожа с вик:

— Ама че съм глупав!

Излезе тичешком, прекоси градината и хвърли талисмана на дъното на един кладенец.

— Карай да върви!… — каза той. — По дяволите всички тия глупости!

И тъй, Рафаел се отдадена любовното щастие и заживя, слял сърцето си с Полин. Забавена от трудности, които не си струва да бъдат изложени тук, сватбата им трябваше да бъде отпразнувана през първите дни на март. Те се бяха изпитали един друг и не се съмняваха в себе си. Щастието им бе разкрило цялата сила на взаимната им привързаност и никога две души, два разсъдъка не бяха се съчетавали тъй пълно, както ги спои страстта. Колкото повече се изучаваха, толкова повече се обичаха: и двамата бяха еднакво мили, еднакво свенливи, отдаваха се на една и съща сласт, най-нежната от всички — ангелска сласт. По небето им не плуваха облаци; желанията на единия бяха закон за другия. И двамата бяха богати, нямаше прищявка, която да не могат да задоволят, и въпреки това нямаха прищевки. Възвишен вкус и усет към красотата, истинско поетично чувство преизпълваше душата на съпругата; тя се отнасяше с пренебрежение към женските дрънкулки и една усмивка на любимия й струваше за нея много повече от всички ормузки перли, а цветята и муселинът бяха единствените й накити. Полин и Рафаел избягваха обществото, самотата бе тъй прекрасна, тъй живителна! Всяка вечер безделниците неизменно виждаха тази прелестна неузаконена още двойка в Италианския театър или в Операта. Отначало в салоните не без радост започнаха да се разпространяват злословия, но скоро нови събития завладяха целия Париж и всички бързо забравиха двамата безобидни влюбени; накрая, сякаш за да успокои благочестивците, сватбата им бе обявена, а близките им случайно проявиха разбиране; никаква груба злост не ги наказа за тяхното щастие.

Към края на месец февруари, по онова време, когато хубавите дни сякаш вече предвещаваха радостите на пролетта, една сутрин Полин и Рафаел закусваха заедно в малка оранжерия, нещо като салон, пълен с цветя, който бе направо свързан с градината. Ласкавото и бледо зимно слънце, чиито лъчи се пречупваха от клоните на редките растения, стопляше въздуха. Ярките контрасти между различните листа, цветовете на разцъфналите китки и приумиците на светлината и сянката радваха очите. Докато Париж още се грееше край мрачните камини, двамата млади съпрузи се смееха в своето гнездо от камелии, люляк и изтравниче. Лицата им сияеха от щастие над нарцисите, момините сълзи, бенгалските рози.

Подът на тази сластна и пищна оранжерия бе покрит с африканска рогозка, пъстра като килим. По тапицираните със зелено ленено платно стени нямаше дори следа от влага. Мебелировката бе от грубо на вид дърво, но изгладената му повърхност блестеше от чистота. Едно коте се разхождаше по масата, където го бе привлякла миризмата на млякото, а Полин го пръскаше с кафе; тя си играеше с него, даваше му да помирише сметаната и после я дръпваше, за да изпита търпението му и да продължи борбата; тя се смееше, когато то се цупеше, и измисляше хиляди шеги, за да попречи на Рафаел да си чете вестника, който впрочем неведнъж вече бе падал от ръцете му. Тази утринна сцена излъчваше неизразимо щастие, както всичко, което е естествено и истинско. Рафаел продължаваше да се преструва, че чете, а всъщност скришом съзерцаваше Полин, докато тя се занимаваше с котето, неговата Полин, загърната в дълъг пеньоар, който не я прикриваше напълно, неговата Полин, чиито коси се бяха разпилели, а бялото й краче със сини жилчици се подаваше обуто в пантофка от черно кадифе. Тя бе прелестна в този простичък тоалет, очарователна като фантастичните лица на Уестол[8], бе едновременно девойка и жена; може би повече девойка, отколкото жена, защото се наслаждаваше на непомръкващо блаженство и познаваше само първите радости на любовта. Когато той бе напълно овладян от своите тихи мечти и забрави вестника си, Полин го сграбчи, смачка го на топка и го хвърли в градината, а котето хукна да гони политиката, която както обикновено се въртеше около себе си. Върнат към действителността от това детско забавление, Рафаел реши да продължи четенето и протегна ръка, за да вдигне вестника, но той вече не беше там и това предизвика искрен, щастлив смях, избликващ отново и отново като ведра птича песен.

— Ревнувам те от вестника — каза Полин, като избърса сълзите, които бяха потекли от очите й след тоя детски смях. — Не е ли подло — продължи тя, като за миг отново се превърна в жена — да четеш в мое присъствие руски възвания и да предпочиташ прозата на император Николай[9] пред думи и погледи, изпълнени с любов?

— Аз не четях, обична моя, гледах те.

В тоя миг пясъкът по алеята заскърца и край оранжерията отекнаха тежките стъпки на градинаря.

— Извинете, господин маркиз, че ви безпокоя, моля и госпожата да ме извини, но ви нося нещо много любопитно, каквото досега не съм виждал. Когато преди малко извадих, ще прощавате за израза, една кофа с вода, открих в нея това странно водно растение! Ето го! Сигурно здравата е свикнало с водата, защото не беше нито мокро, нито влажно. Беше сухо като дърво и дори не лепнеше. Понеже несъмнено господин маркизът разбира от тия неща повече, помислих, че трябва да му го донеса и то може да го заинтересува.

И градинарят показа на Рафаел непреклонната шагренова кожа, чиито размери вече дори не надвишаваха шест квадратни инча.

— Благодаря ви, Ваниер — каза Рафаел. — Този предмет е много любопитен.

— Какво ти е, обич моя? Ти съвсем пребледня! — възкликна Полин.

— Оставете ни, Ваниер.

— Гласът ти ме плаши — продължи учудено девойката, — толкова се измени… Какво ти е? Какво чувствуваш? Къде те боли? Нещо те боли. Викайте лекар! — възкликна тя. — Помощ, Жонатас!

— Мълчи, моя Полин — отвърна Рафаел, който отново бе станал хладнокръвен. — Нека да излезем. Някъде тук има цвете, от чието ухание ми става лошо. Може би е от тази върбина?

Полин се хвърли към невинното растение, изтръгна го из корен и го захвърли в градината.

— Любими мой! — възкликна тя, като притисна Рафаел в прегръдка, силна като тяхната любов, и с томителна нежност му поднесе алените си устни за целувка. — Когато видях как пребледняваш, разбрах, че не бих могла да те надживея; твоят живот е мой живот. Рафаел, погали гърба ми с ръка! Сякаш усетих полъха на смъртта, студено ми е. Устните ти са горещи. А ръката ти?… Тя е ледена — добави тя.

— Ти полудяваш! — възкликна Рафаел.

— Каква е тази сълза? Дай да я изпия.

— О, Полин, Полин, ти ме обичаш прекалено много!

— С теб става нещо невероятно, Рафаел!… Казвай бързо, така или иначе, ще разбера тайната ти. Дай ми това — каза тя и взе шагреновата кожа.

— Ти си моят палач! — възкликна младият човек, като погледна с ужас талисмана.

— Какво става с гласа ти! — смая се Полин, изпускайки фаталния символ на съдбата.

— Обичаш ли ме? — попита той.

— Дали те обичам, що за въпрос?

— Добре тогава, остави ме, върви си!

Бедното момиче си отиде.

— Как! — възкликна Рафаел, когато остана сам. — В тоя светъл век, когато научихме, че диамантите са кристали на въглерода, в това време, когато всичко се обяснява; когато полицията би отвела някой новопоявил се месия в съдилището и би дала чудесата му за изследване в Академията на науките, сега, когато вярваме само в нотариалните актове, аз вярвам в някакъв си „Мане, Текел, Фарес“?… Господи, не! Не мисля, че всевишният може да се забавлява, като изтезава едно честно създание… Трябва да поговоря с учени.

Скоро той се озова между Винарския пазар, този огромен склад с бъчви, и приюта Салпетриер, този огромен разсадник на пиянството, пред едно малко блато, където се цамбуркаха патици от най-различни породи, чийто преливащи се цветове напомняха цветовете на църковни стъклописи и лъщяха под слънчевите лъчи. Всички патици на света сякаш се бяха събрали тук и крякаха, плискаха се, гъмжаха, напомняйки някаква събрана кой знае как патешка камара, за щастие без харта и политически принципи, която се беше приютила тук далеч от ловците, под разсеяните погледи на естествениците.

— Ето господин Лаврий — каза един пазач на Рафаел, който бе попитал за тоя велик първожрец на зоологията.

Маркизът видя един дребничък човек, потънал в дълбоки размишления пред две патици. Този учен на средна възраст имаше благо лице, а любезното изражение му придаваше още по-благ вид; цялата му личност обаче показваше пълна отдаденост на науката: непрестанно разчесваната перука забавно се бе изкривила назад, под нея се подаваха бели коси и всичко говореше за оня бяс на откритията, който като всяка страст ни изтръгва тъй неумолимо от светските грижи, че направо забравяме кои сме. Бидейки човек с висока култура и начетеност, Рафаел се възхити от тоя естественик, който бодърствуваше, за да разшири човешките познания, и чиито грешки дори служеха за славата на Франция; но някоя кокотка навярно би се смяла при вида на цепнатинката между панталона и раираната жилетка на учения, която целомъдрено се запълваше от ризата му, цялата набрана поради непрестанното навеждане и изправяне, към което го принуждаваха зоогенетическите му наблюдения.

След първите учтиви фрази Рафаел сметна за необходимо да отправи похвали към господин Лаврий за неговите патици.

— О, ние имаме извънредно много патици! — отвърна естественикът. — Впрочем тоя вид, както може би знаете, е един от най-богатите в рода на ципокраките. Той започва от лебедите и завършва с патиците зинзин, като съдържа сто тридесет и седем напълно отличаващи се породи, които притежават собствено име, нрав, родина и облик и си приличат помежду си толкова, колкото си приличат белият човек и негърът. Всъщност, господине, когато ядем патешко месо, в повечето случаи ние дори и не подозираме колко разпространен…

Той замлъкна, тъй като видя едно симпатично малко пате, което се катереше по брега на блатото.

— Виждате канадския лебед, сиромашко дете, дошло тук от далечна страна, за да ни покаже сиво-кафявата си перушина и малкото си черно герданче! Гледайте как се чеше… Ето знаменитата къдрава гъска, така наречената патица айдер, на чийто пух се излягат нашите кокотки. Колко е хубава! Кой не би се възхитил от това розово-бяло коремче, от тая зелена човка? Господине — продължи той, — съвсем наскоро бях свидетел на едно чифтосване, в което вече почти бях престанал да вярвам. Бракосъчетанието бе сполучливо и аз нетърпеливо чакам резултата. Надявам се да създам сто тридесет и осмия вид, който може би ще носи моето име! Ето двамата съпрузи — каза той и посочи две патици. — Това е смеещата се гъска (anas albifrons) и голямото зимно бърне (anas ruffina на Бюфон). Дълго се колебах между зимното бърне, между беловеждата патица и клопача (anas clypeata): вижте, ето го клопача, онзи злодей с кафяво-черна перушина и с изящна лъскава зелена шия. Но представете си, господине, зимното бърне беше качулато. Така че аз изобщо престанах да се колебая. Тук ни липсва само черноглавата патица. Някои господа твърдят, че тази патица е тъждествена на кривоклюното лятно бърне; лично аз.

Той направи възхитителен жест, в който се съдържаше едновременно скромността и гордостта на учените — упорита гордост и самодоволна скромност.

— Не мисля така — продължи той. — Виждате, господине, че тук не се забавляваме. В момента съм зает, пиша труд за патешкия род… Впрочем аз съм на вашите услуги.

Отправяйки се заедно с него към една приятна къща на улица Бюфон, Рафаел подаде шагреновата кожа на господин Лаврий, за да я изучи.

— Това изделие ми напомня нещо — каза най-сетне ученият, след като огледа талисмана с лупата си. — Навярно е покривало някаква кутия. Шагреновата кожа е стара работа! Сега кожарите предпочитат да използуват кожа галюша. Всъщност тя се прави от останките на faja sephen, риба, която се среща в Червено море.

— А това, господине, ако обичате да ми кажете?…

— Това — поде отново ученият след кратко мълчание — е съвсем друга работа: между галюша и шагреновата кожа, господине, има толкова голяма разлика, колкото между океана и земята, между рибата и четириногото. Все пак кожата на рибата е по-здрава от кожата на сухоземното животно. Както навярно знаете — продължи той, сочейки талисмана, — това е един от най-странните образци в зоологията.

— Така ли? — възкликна Рафаел.

— Господине — отвърна ученият, като се облегна назад в креслото си, — това е магарешка кожа.

— Зная — каза младият човек.

— В Персия — продължи естественикът — има един вид, който е много рядък, онагърът от древността, equus asinus, наричан от татарите кулан; Палас го е изследвал и го е описал научно. Наистина това животно дълго време било смятано за несъществуващо. Както знаете, то е известно от Светото писание; Мойсей бил забранил да го съчетават с подобни нему животни. Още по-известно е дивото магаре заради онзи вид извращение, което се е извършвало с него и за което често говорят библейските пророци. Както и вие знаете навярно, Палас заявява в „Acta Acad Petropolitana“, том втори, че тия странни изстъпления били разрешени от религията на персийците и ногаите и дори се препоръчвали като чудесен лек срещу болките в бъбреците и възпалението на седалищния нерв. Ние, бедните парижани, дори не подозираме за това! Музеят не притежава онагър. Възхитително животно! — продължи ученият. — Изпълнено е със загадки; очните му дъна лъщят по много особен начин и на Изток се смята, че то може да хипнотизира; космите му са по-изящни и по-лъскави от космите на най-добрите ни коне: козината му е нашарена със златисти ивици и напомня кожата на зебра. На пипане тя е мека, гъвкава и мазна; очите му са също тъй проницателни, както и очите на човека; то е по-голямо от най-добрите питомни магарета и притежава невероятна храброст. Ако го нападнат, защищава се със забележителна смелост срещу най-хищните животни; бързината му може да се сравнява само с полета на птиците; онагърът, господине, би могъл да съсипе и най-силните арабски и персийски коне, ако се надбягва с тях.

Според бащата на добросъвестния доктор Нибур, за чиято кончина, както вероятно знаете, всички скърбим, средната скорост при нормален ход на тия възхитителни създания е седем географски мили в час. Нашите изродени магарета не могат да създадат представа за независимия и горд онагър. Това животно е пъргаво, подвижно, с умни и хитри очи, с нежна муцунка и изящна походка! То е зоологическият крал на Изтока. Според турските и персийски суеверия произходът му е необичаен, в преданията на тибетските и татарските разказвачи името на Соломон се споменава наред с подвизите, приписвани на тия благородни животни. Освен това питомният онагър струва невероятно скъпо; почти невъзможно е той да бъде заловен из планините, където скача като дива коза и сякаш лети, подобно на птица. Легендата за крилатите коне, за нашия Пегас, навярно се е зародила в тия страни, където овчарите често са можели да видят как дивите магарета скачат от една скала на друга. В Персия яздитните магарета, родени от кръстосването на магарица с питомен онагър, от незапомнени времена се боядисват в червено. Може от тоя обичай да е произлязла и нашата поговорка: „Зъл като червено магаре“. В онова време, когато естествознанието е било пренебрегвано във Франция, навярно някой пътник е довел едно от тия странни животни, които мъчно понасят робията. Изразът е дошъл оттам! Кожата, която сте ми донесли — продължи ученият, — е кожа на онагър. Спори се за произхода на названието й. Едни твърдят, че Шагри е турска дума, други смятат, че Шагри е градът, където тия зоологически останки са били подлагани на химическа обработка, описана великолепно от Палас, благодарение на която добиват особената зърнеста повърхност, предизвикваща нашето възхищение. Мартелан ми писа, че Шагри е поточе…

— Господине, благодаря ви за тия сведения, които някой абат Калме непременно би си отбелязал, ако орденът на свети Бенедикт още съществуваше; но аз имах честта да привлека вниманието ви върху факта, че първоначално този къс беше голям колкото… тази географска карта — каза Рафаел, като сочеше на Лаврий един разтворен атлас, — а от три месеца той чувствително намаля…

— Ясно — отвърна ученият, — разбирам. Господине, всички останки от представители на органическия свят неизменно са подложени на лесно обяснимо естествено загниване, чието развитие зависи от атмосферните влияния. Дори металите чувствително се разширяват и свиват, тъй като инженерите са забелязали доста широки цепнатини между големи камъни, закрепени първоначално посредством железни скоби. Науката е необхватна, а човешкият живот е твърде кратък. Ние не бихме могли да се стремим да опознаем всички природни явления.

— Господине — продължи доста объркано Рафаел, — простете ми за въпроса, който се осмелявам да ви задам. Напълно ли сте уверен, че тази кожа се подчинява на обичайните зоологически закони и може да бъде разтегната?

— О, разбира се!… А, по дяволите!… — измърмори господин Лаврий, опитвайки се да обтегне талисмана. — Впрочем, господине — добави той, — можете да отидете при Планшет, известния професор по механика, той несъмнено ще намери някакъв начин да въздействува върху тази кожа, да я омекоти и да я разпъне.

— Ах, господине, вие ми спасявате живота!

Рафаел се поклони на учения естествоизпитател и побягна към дома на Планшет, оставяйки добродушния Лаврий сред неговия кабинет, претъпкан с буркани и изсушени растения. Без да знае, по време на това посещение той се бе докоснал до същината на човешката наука: най-обикновена номенклатура! Милият Лаврий приличаше на Санчо Панса, разказващ пред Дон Кихот историята с козите, той се забавляваше да брои животните и да ги надписва. Пред прага на смъртта познаваше само една жалка частичка от неизчислимите огромни стада, захвърлени е неизвестна цел от Бога в океана на всемира. Рафаел бе доволен.

— Ще обуздая магарето си! — възкликна той.

Някога Стърн бе казал: „Да щадим магарето си, ако искаме да доживеем до старини.“ Но тия животни са тъй злонравни!

Планшет беше висок и сух, истински поет, потънал във вечно съзерцание, взиращ се безкрай в една необхватна бездна — ДВИЖЕНИЕТО. Простите хора смятат за луди тия възвишени, неразбрани мъдреци, които живеят с възхитително пренебрежение към разкоша и към света, смучат по цели дни угасналите си пури и пристигат в салоните с недозакопчани дрехи. Някой ден, след като дълго са измервали празнотата и са трупали хиксове под Aa-Gg, те проникват в някой природен закон и разгадават някой прост принцип; изведнъж тълпата примира от възхищение пред новата машина, пред някаква количка, чиято лесноразбираема конструкция изненадва и слисва! Скромният учен се усмихва, и казва на своите почитатели: „Какво съм създал? Нищо. Човекът не може да изобрети една сила, той само я направлява, цялата наука се състои в това да подражаваме на природата.“

Рафаел се вмъкна при механика, който стоеше разкрачен като някой обесен, свален от бесилото. Планшет гледаше едно ахатово топче, което се търкаляше по циферблата на слънчев часовник, и го чакаше да спре. Бедният човек нямаше нито ордени, нито пенсия, защото не умееше да разтръбява наляво-надясно своите изчисления. Той щастливо дебнеше своето откритие, не мислеше нито за славата, нито за света, нито за себе си и живееше сред науката и заради науката.

— Необяснимо! — възкликна той и продължи, като забеляза Рафаел. — А; господине! Ваш покорен слуга. Как е майка ви?… Идете да се видите с жена ми.

„И аз можех да живея така!“ — помисли си Рафаел, като отклони учения от неговия дълбок размисъл и го запита как да въздействува върху своя талисман.

— Може би ще се присмеете на моето лековерие, господине — завърши той, — но няма да крия нищо от вас. Струва ми се, че тази кожа притежава съпротивителна сила, която нищо не би могло да преодолее.

— Господине — каза Планшет, — светските хора често се държат доста грубо с учените и ни говорят почти като онзи нахалник, който завел при Лаланд няколко дами след едно слънчево затъмнение с думите: „Имайте добрината да го направите още веднъж.“ Какъв ефект искате да постигнете? Целта на механиката е да прилага законите на движението или да ги неутрализира. Колкото до самото движение, заявявам ви най-смирено, че сме неспособни да му дадем определение. Оттук нататък забелязахме, че съществуват някои постоянни явления, определящи действието на твърдите и течните тела. Възпроизвеждайки първопричините за тия явления, ние можем да пренасяме телата, да им придаваме движеща сила със съответно определена скорост, да ги изстрелваме, да ги подлагаме на просто и сложно деление, да ги трошим и да ги превръщаме на прах; освен това можем да ги изкривяваме, да ги завъртаме, да ги променяме, да ги свиваме, да ги разширяваме и да ги разтегляме. Цялата тая наука, господине, се крепи върху един-единствен факт. Погледнете това топче — продължи той. — То е върху този камък. Ето че сега е тук. Как ще наречем това обичайно физическо действие, което е тъй невероятно за мисълта? Движение, преместване, промяна на местонахождението? Каква суета прикриват думите! Нима названието е разрешение? А именно тук се съдържа цялата наука. Нашите машини използуват или разлагат това действие, този факт. Ако се приложи към определени вещества, това маловажно явление би вдигнало Париж във въздуха. Ние можем да увеличаваме скоростта за сметка на силата и да увеличаваме силата за сметка на скоростта. Какво представляват силата и скоростта? Нашата наука е неспособна да ги обясни, както е неспособна и да създаде движение. Всяко движение, каквото и да е, представлява огромна власт, а човекът не може да измисли властта. Властта е единствена, както и движението, което е самата същина на властта. Всичко е движение. Мисълта е движение. Природата се основава на движението. Смъртта е движение, чийто край ни е почти неизвестен. Ако Бог е вечен, бъдете сигурен, че той се движи непрестанно. Може би Бог е самото движение. Затова движението е необяснимо като него; като него то е дълбоко, безгранично, неразбираемо и неосезаемо. Кой някога е докосвал, осъзнал и измерил движението? Ние усещаме последствията му, без да ги виждаме. Можем дори да ги отречем, както отричаме Бога. Къде е то? Къде не е? Откъде започва? На какво се основава? Къде завършва? То ни обгръща, притиска ни и ни убягва. Очевидно е като факт, мъгляво като абстракция, то е едновременно следствие и причина. И на него, както и на нас, му е необходимо пространство, но какво представлява пространството? Ние можем да го възприемем само чрез движението; без движението то е само празна дума. Неразрешим въпрос, подобен на пустотата, на мирозданието, на безкрая, движението смайва човешката мисъл и единственото нещо, което може да проумее човек, е, че никога няма да го проумее. Между всяка от точките, които заема последователно в пространството това топче — продължи ученият, — за човешкия разум се разтваря бездна, оная бездна, в която потъна Паскал. За да въздействувате върху неизвестна субстанция с помощта на неизвестна сила, първоначално вие трябва да изследвате въпросната субстанция; дали в зависимост от природата си тя ще се разруши от удар, или ще устои; дали е склонна да се разпада, защото, ако нямате намерение да я делите, не бихте могли да постигнете желаната цел. Ако искате да я свиете, трябва да придадете еднакво движение на всички частици от субстанцията, така че да намалите еднакво разстоянието, което ги отделя. Ако желаете да я разширите, трябва да тласнете всяка молекула с еднаква центробежна сила; не спазите ли този закон, ще предизвикате цепнатини в непрекъснатата й структура. Да, господине, съществуват безкрайни начини, безгранични възможности в движението. Какъв резултат искате да постигнете?

— Господине — каза нетърпеливо Рафаел, — искам да подложа тази кожа на някакъв натиск, който да увеличи повърхността й, доколкото е възможно…

— Всяка субстанция се съдържа в ограничено количество — отвърна математикът, — тя не може да бъде безкрайно разтеглена, но при определено налягане повърхността й ще се увеличи неизбежно за сметка на дебелината; тя ще става все по-тънка, докато има неизползувано вещество…

— Опитайте се да постигнете това, господине — възкликна Рафаел, — ще получите милиони!

— Все едно да ви открадна парите — отвърна професорът флегматично като холандец. — С две думи ще ви убедя в съществуването на машина, която би могла да смачка дори Бог като муха. Тя е в състояние да превърне човека в лист хартия, въпреки че той ще си има и ботуши, и шпори, и вратовръзка, и шапка, и пари, и бижута, и всичко останало…

— Каква ужасна машина!

— Вместо да хвърлят децата си във водата, китайците биха могли да се справят с тях по тоя начин — забеляза ученият, без дори да се замисли за уважението, което човек дължи на потомството си.

Цял отдаден на мисълта си, Планшет взе една празна саксия с дупка на дъното и я постави върху плочата на слънчевия часовник; после отиде да гребне малко глинеста пръст от градинката.

Рафаел бе очарован като дете, чиято бавачка му разказва прекрасна приказка. Планшет сложи глината върху плочата, извади от джоба си градинарско ножче, отряза две бъзови клонки и се зае да ги дълбае, като си подсвиркваше, сякаш Рафаел изобщо не беше там.

— Ето съставните части на машината — каза той.

След това прикрепи с помощта на малко глина едната от дървените тръбички към дъното на гърнето, така че отверстието й да образува прав ъгъл с отверстието на саксията. Получи се нещо като огромна лула. Той разстла останалата глина по плочата, придавайки й форма на лопата, намести саксията върху по-широката част и прикрепи бъзовото клонче към оная ивица, която представляваше дръжката. След това, отново използувайки глина, свърза второто кухо клонче с другия край на бъзовата тръбичка вертикално нагоре, така че благодарение на плътно направеното коленце въздухът или каквото и да било течно тяло биха могли да се движат в тази импровизирана машина и бързо да се преместват от отвора на вертикалния маркуч през междинния канал чак до празната саксия.

— Господине, този апарат — каза той на Рафаел със сериозността на академик, произнасящ първото си слово — е едно от най-големите постижения на великия Паскал, който с право заслужава нашето възхищение.

— Не разбирам…

Ученият се усмихна. Той отиде и отвърза от едно плодно дръвче малко шише, в което аптекарят му бе изпратил лепкава течност срещу мравките; после счупи дъното му, превърна го по тоя начин във фуния и внимателно го принади към дупката на вертикално закрепеното с помощта на глината кухо клонче, което се противопоставяше на големия резервоар — саксията за цветя; после с помощта на лейка сипа необходимото количество вода, така че равнището й да бъде еднакво в голямото гърне и в малкото отворче на бъзовата клонка… Рафаел мислеше за своята шагренова кожа.

— Господине — каза ученият, — днес всички смятат водата за несвиваемо тяло, не забравяйте този основен принцип; все пак тя се свива донякъде, но толкова малко, че коефициентът на тази нейна способност може да бъде сметнат за нула. Виждате ли повърхността на водата в тази саксия?

— Да, господине.

— Добре, представете си, че тази повърхност е хиляда пъти по-голяма от отверстието на бъзовата пръчка, през която налях течността. Вижте, махам фунията…

— Така.

— Добре, господине, ако по някакъв начин увелича обема на тази маса, като налея още вода през отверстието на малката тръбичка, течността ще минава надолу по нея и ще се изкачва в резервоара, с други думи, в саксията, докато течността достигне едно и също равнище от едната и от другата страна…

— Очевидно! — възкликна Рафаел.

— Разликата обаче се състои в това — продължи ученият, — че ако тънката струя вода, която вкарвам в тази малка вертикална тръбичка, представлява например сила, равна на теглото на една ливра, то действието й ще се предава непроменено на течната маса и ще въздействува върху всички точки на повърхността в саксията, така че ще имаме хиляда водни стълба, които до един ще се стремят да се издигнат, сякаш са тласкани от сила, равна на оная, която тика надолу течността във вертикалната бъзова пръчка, с други думи, тук — каза Планшет, сочейки на Рафаел отвора на саксията — ще бъде приложена сила, хиляда пъти по-голяма от силата, която сме приложили там.

И ученият показа на маркиза забитата в глината вертикална пръчица.

— Много просто — каза Рафаел.

Планшет се усмихна.

— С други думи — поде отново той с неумолимата логика, присъща на математиците, — за да се прекрати надигането на водата, върху всяко място от тази голяма повърхност трябва да се прилага сила, равна на силата, която действува във вертикалния канал; с тая разлика, че докато тук стълбчето е високо една стъпка, хилядите водни стълбчета под голямата повърхност ще се увеличават много по-бавно. Така — каза Планшет, като събори с едно движение своите пръчици, — сега нека заменим това жалко апаратче с металически тръби, притежаващи съответната здравина и размери, а ако покриете с яка подвижна плоча течната повърхност в големия резервоар и сложите срещу нея още една, чиято твърдост и издръжливост да могат да устоят на всичко, ако ми дадете възможност непрестанно да прибавям вода към течната маса през вертикалната тръба, предметът, стиснат между двете твърди плоскости, неминуемо ще се поддаде на невероятната сила, която го сплесква. За механиката е дреболия да се вкарва непрестанно вода през малката тръбичка, не по-малко лесно е силата на течна маса да се предаде на метална плоча. Нужни са само няколко бутала и няколко клапи. Ще се съгласите ли с мен, скъпи господине — каза той, като хвана рамото на Валантен, — че не съществува субстанция, която да не се поддаде на тия две огромни съпротивления?

— Как! Значи, авторът на „Провинциални писма“ е изобретил?… — възкликна Рафаел.

— Тъкмо той, господине. В механиката няма друго тъй просто и тъй прекрасно нещо. На обратния принцип, на разширяването на водата, се основава парната машина. Но водата се разширява само до известна степен, докато нейната несвиваемост е, в известен смисъл, обратна сила и, така или иначе, е безкрайна.

— Ако тази кожа се разтегли — каза Рафаел, — обещавам ви да издигна исполинска статуя на Блез Паскал, да основа награда от сто хиляди франка, която да се дава на десет години за най-значителната задача на механиката, разрешена през този период, да дам зестра на братовчедките ви и на техните дъщери и да изградя приют за математици, полудели или изпаднали в нищета.

— Това ще бъде много полезно — отвърна Планшет. — Господине — продължи той със спокойствието на човек, живеещ в отвлечените сфери на духа, — утре ще отидем при Шпигхалтер. Този забележителен механик наскоро изработи по мои планове съвършена машина, благодарение на която всяко дете би могло да побере в шапката си хиляда копи сено.

— До утре, господине.

— До утре.

— Да живее механиката! — възкликна Рафаел. — Нима тя не е най-прекрасната от всички науки? Онзи с неговите онагри, класификации, патици, подвидове и буркани с чудовища може най-много да отбелязва точките в някоя обществена билярдна.

На другия ден Рафаел радостно отиде да вземе Планшет и те заедно се отправиха към улица Санте[10], име, което вещаеше добро. Когато пристигнаха у Шпигхалтер, младият човек видя огромно предприятие, пред очите му се откриха множество алени и бучащи пещи. Това беше огнен дъжд, порой от гвоздеи, океан от бутала, винтове, листове, нитове, пили, гайки, море от чугун, дърво, клапи и стоманени отливки. Дъхът пресекваше от опилките. Във въздуха имаше желязо, хората бяха покрити с желязо, всичко миришеше на желязо, желязото сякаш бе заживяло, бе добило разум, бе потекло и сега се движеше и мислеше във всички форми, подчиняваше се на всякакви прищевки. Преминавайки през бученето на духалата, през грохота на чуковете, през свистенето на струговете, под които желязото стенеше, Рафаел стигна до голямо, чисто, добре проветрено помещение, където можеше да оглежда колкото си иска огромната преса, за която му бе споменал Планшет. Той се възхити от дебелите чугунени греди, от железните скачени съдове, споени от непоклатима основа.

— Ако бързо завъртите десет пъти тази манивела — каза му Шпигхалтер, като посочи един гладък железен лост, — можете да разбиете стоманена отливка на хиляди парченца, които ще се впият в краката ви като игли.

— Проклятие! — възкликна Рафаел.

Планшет собственоръчно пъхна шагреновата кожа между двете плоскости на всемогъщата преса и изпълнен с увереността, която придават научните убеждения, бързо задействува лоста.

— Лягайте всички, иначе ще загинем! — извика гръмовно Шпигхалтер и се просна на земята.

Страхотно свистене се раздаде из работилницата. Водата в машината разби чугуна, избликна като гейзер със страхотна сила и се насочи за щастие към една стара пещ, като я събори, преобърна я и я изкриви, както циклонът завърта някоя къща и я отнася със себе си.

— О! — каза спокойно Планшет. — Шагреновата кожа е цяла и невредима! Майстор Шпигхалтер, вероятно е имало шупла в чугуна или пукнатина в голямата тръба…

— Не, не; аз си познавам чугуна. Господинът може да си прибере тая работа, вътре е скрит дяволът.

Германецът сграбчи един ковашки чук, хвърли кожата върху някаква наковалня и с цялата сила на злобата нанесе върху тоя талисман най-страхотния удар, който някога бе прокънтявал в неговите работилници.

— Даже не й личи — възкликна Планшет, като попипа непокорната шагренова кожа.

Дотичаха работниците. Главният майстор взе кожата и я пъхна сред каменните въглища в една от пещите. Всички се наредиха в полукръг около огъня и нетърпеливо зачакаха огромното духало да свърши своята работа. Рафаел, Шпигхалтер и професор Планшет се намираха в центъра на тая съсредоточена черна тълпа. Като гледаше бляскащите бели очи, обсипаните с железен прах глави, блестящите черни дрехи и косматите гърди, на Рафаел му се стори, че се е пренесъл във фантастичния нощен свят на немските балади. Старшият майстор улови кожата с щипци, след като бе я държал в огъня десетина минути.

— Върнете ми я — каза Рафаел.

Майсторът на шега му я подаде. Маркизът спокойно хвана кожата, която бе студена и лесно се огъна в ръцете му. Зачу се вик на ужас, работниците се разбягаха. Валантен остана сам с Планшет в пустата работилница.

— Наистина има нещо дяволско в нея! — възкликна отчаяно Рафаел. — Нима никоя човешка сила не може да увеличи дните ми?

— Господине, аз сбърках — отвърна съкрушено математикът, — трябваше да подложим тази странна кожа на въздействието на валцовъчната машина. Къде съм гледал, като ви предлагах натиск!

— Аз сам ви помолих — отвърна Рафаел.

Ученият си пое дъх като обвиняем, оправдан от дванайсет съдебни заседатели. Все пак той не искаше да се откаже от загадката, пред която го изправяше кожата, размисли за миг и каза:

— Трябва да подложим тази неизвестна субстанция на въздействието на реактиви. Да отидем да се видим с Жафе, може химията да има по-голям късмет от механиката.

Валантен нареди конете да се движат с възможната най-голяма бързина, като се надяваше да заварят знаменития химик Жафе в лабораторията му.

— Е, стари приятелю — каза Планшет, като съзря Жафе, който седеше в креслото си и наблюдаваше някаква утайка, — как е химията?

— Спи. Нищо ново. Наистина Академията призна съществуването на салицина, но салицинът, аспарагинът, вокелинът и дигиталинът не могат да се смятат за открития…

— Май че, като не ви бива да измислите нищо — каза Рафаел, — започвате да измисляте имена.

— Има нещо вярно в това, млади човече!

— Я виж — каза професор Планшет на химика, — опитай се да разложиш тази субстанция; ако успееш да откриеш в нея някакъв нов елемент, отсега ти предлагам да го кръстиш дяволин, защото като се опитахме да я сплескаме преди малко, счупихме една хидравлична преса.

— Я да видим, я да видим! — възкликна радостно химикът. — Може би това е някакво ново просто тяло.

— Господине — каза Рафаел, — това е парче от магарешка кожа.

— Господине… — обиди се известният химик.

— Не се шегувам — обясни маркизът и му подаде шагреновата кожа.

Барон Жафе я докосна с чувствителния си език, с който умееше безпогрешно да различава солите, киселините, алкалоидите, газовете, и каза след няколко опита:

— Няма вкус! Хм, я да му дадем да си пийне малко флуорна киселина.

Подложена на въздействието на това съединение, което тъй бързо разяжда животинските тъкани, кожата ни най-малко не се измени.

— Това не е шагрен! — възкликна химикът. — Ще подходим към този тайнствен непознат като към минерал и ще го набутаме в моя огнеупорен съд, където имам червен поташ.

Жафе излезе и скоро се върна.

— Господине — каза той на Рафаел, — позволете ми да взема парченце от тази странна субстанция, тя е толкова невероятна…

— Парченце ли? — възкликна Рафаел. — В никакъв случай, ако ще би и да е колкото косъм. Впрочем опитайте! — добави той с тъжна насмешка.

Ученият счупи един бръснач, опитвайки се да среже кожата, поиска да я разсече със силен електрически ток, подложи я на въздействието на волтова дъга, но всички мълнии на науката безуспешно се стоварваха върху ужасния талисман. Беше седем часът вечерта. Планшет, Жафе и Рафаел не забелязваха как тече времето и очакваха резултата от последния опит. Шагренът остана невредим след страхотния удар, който му нанесоха с помощта на едно доста прилично количество азотен хлорид.

— Загубен съм! — възкликна Рафаел. — Такава е Божията воля. Ще трябва да умра…

Той остави двамата учени смаяни.

— Не бива да разказваме това приключение в Академията, колегите ще ни се смеят — каза Планшет на химика след дълга пауза, в която те се гледаха, без да се осмеляват да споделят мислите си.

Двамата учени бяха като християни, които излизат от своите гробове и не откриват в небето Бог. Науката безсилна? Киселините — вода? Червеният поташ — опозорен? Волтовата дъга и мълнията — играчки?

— А хидравличната преса се разтроши като мокър хляб! — добави Планшет.

— Май ще повярвам в дявола — каза барон Жафе, след като помълча малко.

— А аз в Бога — отвърна Планшет.

И двамата бяха верни на своите роли. За механиката светът е машина, която има нужда от работник; за химията — това творение на дявола, което разлага всичко — светът е движещ се газ.

— Не можем да отречем този факт — додаде химикът.

— Голяма работа! За да ни утешат, господа доктринерите са създали мъглявата аксиома: когато фактите говорят, боговете гълчат.

— Твоята аксиома — отвърна химикът — ми намирисва на богохулство.

Те се разсмяха и вечеряха спокойно, защото за тях това чудо не беше нищо повече от един феномен.

Когато се завръщаше в дома си, Валантен изпитваше студен бяс; той не вярваше в нищо, идеите се смесиха в главата му, кръжаха и се лутаха като мисли на човек, изправен пред невероятен факт. С радост би повярвал, че има някакъв скрит дефект в машината на Шпигхалтер, безсилието на науката и на огъня не го изненадваше; но гъвкавостта на кожата при пипане и нейната твърдост, когато насреща й се опълчваха разрушителните средства, измислени от човека, го хвърляха в ужас. От този неоспорим факт му се завиваше свят.

„Аз съм луд — каза си той. — От сутринта не съм ял, но не съм нито гладен, нито жаден, усещам в гърдите си някакъв пожар, който ме изгаря…“

Той върна шагреновата кожа в някогашната й рамка, после описа с червено мастило сегашните очертания на талисмана и се настани в своето кресло.

— Вече е осем часът! — възкликна той. — Този ден отлетя като сън.

След това се облакъти на страничната облегалка, подпря главата си на лявата ръка и остана неподвижен, чезнейки в ония мрачни разсъждения, в ония изпепеляващи мисли, чиято тайна осъдените на смърт отнасят завинаги.

— Ах, Полин! — възкликна той. — Бедно дете! Има бездни, които любовта не може да прелети, колкото и да са силни крилата й.

В тоя миг чу сдържана въздишка и разпозна с трогателното ясновидство на страстта дъха на Полин.

„О! — каза си той. — Такава е моята присъда. Ако тя е тук, бих искал да умра в обятията й.“

Звънък, чист и радостен смях го накара да се обърне към леглото и той видя през прозрачните завеси усмихнатото лице на Полин, която приличаше на дете, щастливо, че е успяло да извърши пакост; красивата й коса се разпиляваше на хиляди къдрици по раменете й; тя приличаше, на бенгалска роза сред букет от бели рози.

— Предумах Жонатас — каза тя, — пък и нали това легло е и мое, щом съм ти жена? Не ми се карай, скъпи, аз исках просто да спя при теб, да те изненадам. Прости ми тази лудост.

Тя скочи от леглото като коте, лъчезарна в своя бял муселин, и се настани на коленете на Рафаел.

— За каква бездна говореше, любов моя? — запита тя, а по лицето й се изписа загрижено изражение.

— За смъртта.

— Причиняваш ми болка — отвърна тя. — Има мисли, на които ние, бедните жени, не смеем да се отдадем, те ни убиват. Дали е от прекомерна любов, или от липса на смелост? Не зная. Смъртта не ме плаши — добави тя със смях. — За мен ще бъде щастие да умра заедно с теб утре сутринта, целувайки те за последен път. Струва ми се, че това би се равнявало на стогодишно съществуване. Какво ме интересува броят на дните, щом само за една нощ, за един час сме изживели цял един живот, изпълнен с мир и любов?

— Ти си права, небето говори с хубавата ти уста. Дай да я целуна и нека да умрем — каза Рафаел.

— Хайде да умрем — отвърна тя със смях.

Към девет часа сутринта дневната светлина вече се процеждаше през процепите на щорите; смекчена от муселинените завеси, тя смътно очертаваше богатите шарки на килима и пищните мебели в стаята, където спяха двамата влюбени. Тук-таме позлатата лъщеше. Слънчев лъч озаряваше меката възглавничка, която бе паднала на земята след любовната игра. Закачена до едно огромно огледало, роклята на Полин се белееше като призрачно видение. Мъничките й обувки бяха оставени далеч от леглото. Един славей кацна на перваза на прозореца; непрестанното му чуруликане, пърхането на внезапно разперените му при излитането крилца събудиха Рафаел.

— За да умра — каза той, като завърши една мисъл, която бе започнал в съня си, — моят организъм, тази машина от плът и кости, която задвижвам с волята си и която прави от мен човешки индивид, трябва да бъде чувствително увредена. Лекарите вероятно могат да разберат кога жизнеспособността намалява и ще ми кажат дали съм здрав, или болен.

Той погледна спящата си съпруга, която го бе прегърнала през шията, сякаш за да изрази дори в съня си своята грижовна любов. Отпусната и прелестна като дете, обърнала лице към него, Полин като че продължаваше да го гледа и му подлагаше изкусителната си полуотворена от равното и спокойно дихание уста. Белите й като бисери зъби подчертаваха спокойно усмихнатите й алени устни, руменината по лицето й бе по-ярка, а белотата му бе някак си по-бяла в тоя миг, по-омаен от всички любовни мигове през деня. Привличащата и доверчива безпомощност смесваше очарованието на любовта с възхитителното обаяние на детската сънливост. Дори и най-непритворните жени през деня се подчиняват на някои светски условности, които сковават невинните изблици на душите им; само сънят като че ги връща към житейската непосредственост, която краси първите години от човешкия живот: Полин нямаше от какво да се черви подобно на милите небесни създания, в които разумът не е пробудил мисли, предизвикващи лицемерни жестове и скрити погледи. Профилът й се открояваше върху тънката батиста на възглавницата, пищните дантели, вплетени в разпилените й коси, й придаваха палав вид; но тя бе заспала щастлива и дългите й ресници бяха спуснати, сякаш да запазят очите й от прекалено силната светлина, да спомогнат за онова вглъбяване на душата, когато тя се опитва да задържи съвършеното, но убягващо й сладострастие; милото й ушенце, бяло и розово, обкръжено от пухкавата й коса и ясно очертано върху фламандската бродерия, би подлудило от любов всеки човек на изкуството, всеки художник или старец и може би би могло да възвърне разума на някой безумец. Да гледаш как спящата ти любима се усмихва в своя спокоен, закрилян от теб сън, как те обича дори в съновиденията си, в мига, когато всяко създание сякаш престава да съществува, и ти предлага безмълвните си устни, запазили аромата на последната целувка; да гледаш доверчива, разголена жена, обвита в любовта си като в наметало, и целомъдрена пред целия тоя безпорядък; да се възхищаваш от разпръснатите й дрехи, от копринените чорапи, свалени бързо вчера за твое удоволствие, от развързания пояс, който издава безграничната и вяра — как може да се назове подобна радост? Този пояс е същинска поема; жената, която той е предпазвал, вече не съществува, та ти принадлежи, хванала е част от теб; предадеш ли я, означава сам да се нараниш. Рафаел разнежено съзерцаваше своята стая, изпълнена с любов и със спомени, озарена от сластните утринни светлини, после отново погледна тая жена с изваяни млади форми, способна все още да обича и чиито чувства му принадлежаха изцяло. Искаше му се да остане жив завинаги. Когато погледът му се спря върху Полин, тя веднага отвори очи, сякаш я бе огрял слънчев лъч.

— Добро утро, любими — каза тя с усмивка. — Колко си хубав, лошо момче!

Тия две лица, сияещи от омаята на любовта, на младостта, на полумрака и тишината, представляваха божествена картина, чиято мимолетна магия се съдържа само в първите дни на страстта, както невинността и простодушието съществуват само в детството. Уви, тия ведри радости на любовта, както и смеховете на детската ни възраст изчезват и остават да живеят само в спомените ни, като ни хвърлят в отчаяние или ни обгръщат в утешителното си благоухание в зависимост от прищевките на потайните ни мисли.

— Защо се събуди? — каза Рафаел. — Толкова ми беше приятно да те гледам заспала, едва не заплаках…

— Аз също плаках тази нощ, докато те гледах в съня ти — отвърна тя, — но не от радост. Слушай, мой Рафаел, изслушай ме. Докато спиш, дишането ти не е равно, гърдите ти тъй свистят, че направо се изплаших. В съня си кашляш сухо и отсечено, също като баща ми, който умира от охтика. Разпознах странните признаци на тази болест по шума в белите ти дробове. Освен това имаш и температура, сигурна съм, ръката ти беше влажна и гореща… Любими! Ти си млад — добави тя, като потръпна, — може би ще успееш да се излекуваш, ако за нещастие… Но не — възкликна тя весело, — това не е нещастие, лекарите казват, че тази болест е заразителна.

Тя обгърна Рафаел с ръце и улови диханието му с една от тия целувки, които избликват издън душата.

— Не искам да живея до старост — каза тя. — Нека умрем млади и двамата и да отидем в небето с цветя в ръце.

— Човек прави такива планове, когато е здрав — отвърна Рафаел, като зарови пръсти в косите на Полин.

И изведнъж бе обзет от пристъп на кашлица, онази страхотна и остра кашлица, която сякаш отеква от дъното на ковчег, от която челата на болните пребледняват, която ги разтреперва и ги облива в пот, след като е опънала до скъсване нервите им, разтърсила ребрата им, изтощила гръбнака им и разляла неописуема тежест по кръвоносните им съдове. Сломен и блед, Рафаел бавно се отпусна, рухна като човек, чиято сила се бе изчерпала в този последен напън. Полин го погледна втренчено, с разширени от страх очи и остана неподвижна, бледа и мълчалива.

— Не бива повече да вършим лудости, мили мой — каза тя, като се опитваше да затаи пред Рафаел ужасното си предчувствие.

Тя закри лицето си с ръце, защото бе съзряла отвратителния скелет на СМЪРТТА. Лицето на Рафаел бе станало синкаво и костеливо като череп, изтръгнат от дълбините на гробище, за да помогне в изследванията на някой учен. Полин си спомни за вчерашното възклицание на Валантен и си каза: „Да, има бездни, над които любовта не може да прехвръкне, но е длъжна да се погребе в тях.“

През едно мартенско утро няколко дена след тази покъртителна сцена Рафаел седеше в едно кресло на светло до прозореца на стаята си, заобиколен от четирима лекари, които поред проверяваха пулса му, преслушваха го и го разпитваха с привиден интерес. Болникът се мъчеше да отгатне мислите им, като дебнеше движенията им и бръчките, които прорязваха техните чела. Този консулт бе неговата последна надежда. Тоя върховен съд щеше да произнесе неговата присъда, живот или смърт. За да изтръгне последната дума на човешката наука, Валантен бе извикал оракулите на съвременната медицина. Благодарение на богатството и на името му пред него бяха застанали трите системи, между които се колебае човешкото знание. Трима от тия доктори носеха със себе си цялата медицинска философия и представляваха стълкновението между спиритуализма, анализа и някакъв насмешлив еклектизъм. Четвъртият лекар беше Орас Бианшон, човек образован и с бъдеще, по-изтъкнат може би от всички нови лекари, разумен и скромен представител на ученолюбивата младеж, която се готви да поеме наследените от петдесет години съкровища на Екол дьо Пари и която може би ще изгради оня храм, чиито основи поставиха с такъв труд предишните векове. Приятел на маркиза и на Растиняк, от няколко дни той се грижеше за него и му помагаше да отговаря на въпросите на тримата професори, като понякога доста настойчиво им обръщаше внимание върху ония симптоми, свидетелствуващи според него за белодробна туберкулоза.

— Навярно често сте стигали до крайности и сте водили разпуснат живот? Сигурно сте се отдавали на тежък умствен труд? — обърна се към Рафаел един от тримата известни доктори, чиято квадратна глава, широко лице и мощна фигура като че издаваха по-голямо умение от умението на другите двама.

— Исках да се самоубия чрез порока и три години работих над едно обширно съчинение, с което може би някой ден ще се занимаете — отвърна му Рафаел.

Високият лекар кимна доволно с глава, сякаш си казваше: „Сигурен бях!“ Този доктор беше знаменитият Брисе, водачът на органическата школа, наследникът на кабанисовци и бишатовци, поддръжник на положителните науки и материалистичните умове, които приемат човека за завършено създание, подложено на законите на собствения си организъм, чието нормално състояние и гибелни аномалии си обясняват със съвсем очевидни причини.

При тоя отговор Брисе мълчаливо погледна към един човек със среден ръст, чието румено лице и пламенни очи му придаваха вид на древен сатир и който, облегнат на рамката на прозореца, внимателно и безмълвно наблюдаваше Рафаел. Докато Камеристюс бе екзалтиран и вярващ човек, водач на виталистката школа и поетичен защитник на абстрактните доктрини на Ван Хелмонт, той търсеше висшето, тайно ръководно начало на живота, онова необяснимо явление, което се надсмива над хирургическия скалпел, опълчва се срещу фармацевтичните лекарства, срещу алгебричните хиксове, срещу анатомическите проучвания и се подиграва с усилията ни; някакъв неосезаем, невидим огън, подчинен на божествен закон, който често гори в нечие осъдено от нас тяло и напуска най-жизнеспособните организми.

Сардонична усмивка играеше по устните на третия, забележително умния, скептичен и подигравателен доктор Могрьоди, който се осланяше единствено на своя хирургически нож, съгласяваше се с Брисе, че и най-здравият човек може да умре, и също като Камеристюс бе склонен да приеме, че животът продължава и след смъртта. Той откриваше положителни страни във всички теории, но не възприемаше нито една от тях и твърдеше, че най-добрата система в медицината е да нямаш система, а да се придържаш към фактите. Той бе Панюрж сред медиците, несравним поради своята наблюдателност; сега този изключителен изследовател, този невероятен присмехулник и привърженик на безразсъдните начинания изучаваше шагреновата кожа.

— Много бих искал да се убедя във взаимната връзка, която съществува между вашите желания и нейното свиване — обърна се той към маркиза.

— За какво? — възкликна Брисе.

— За какво? — повтори Камеристюс.

— А, вие сте на едно мнение! — забеляза Могрьоди.

— Обяснението за това намаляване е много просто — добави Брисе.

— То има свръхестествен характер — каза Камеристюс.

— Наистина — отвърна Могрьоди, като си придаваше важен вид, връщайки на Рафаел шагреновата кожа. — Втвърдяването на кожата е необясним и все пак съвсем естествен факт, който още от сътворението на света хвърля в отчаяние медицината и хубавите жени.

Наблюдавайки тримата доктори, Валантен не забеляза те да изпитват състрадание към болките му. И тримата мълчаливо изслушваха отговорите му, оглеждаха го с безразличие и го разпитваха безучастно. Учтивостта им прикриваше тяхното пренебрежение. Независимо дали изказваха убеждението си, или изразяваха колебание, те говореха тъй рядко и тъй вяло, че Рафаел дори се запита дали не мислят за нещо друго. От време на време единствено Брисе промърморваше: „Така! Добре!“ в отговор на злокобните признаци, които му сочеше Бианшон. Камеристюс изглеждаше потънал в дълбок размисъл; Могрьоди напомняше комедиен автор, който изучава двама чудаци, за да ги пресъздаде в сценичните си творби. По лицето на Орас бе изписана дълбока скръб, тъжно съчувствие. Той бе лекар отскоро и не можеше да стои безразлично пред болката, да остава безучастен пред нечий смъртен одър; не бе в състояние да сдържи сълзите на съпричастие, които пречат на човека да вижда ясно, и като някой генерал да долови благоприятния за победата миг, без да се вслушва във виковете на умиращите. След като постояха така около половин час и взеха един вид мярка на болестта и на болния, както шивачът взема мярка за дрехите на млад човек, който му поръчва сватбения си костюм, те размениха някои общи мисли и дори обсъдиха последните новини; после решиха да се оттеглят в кабинета на Рафаел, за да споделят мненията си и да определят диагнозата.

— Господа — попита Валантен. — Не мога ли да присъствувам на вашите разисквания?

При тия думи Брисе и Могрьоди решително възразиха и въпреки настояванията на болния отказаха да се съвещават в негово присъствие. Рафаел се подчини, като си каза, че ще се промъкне в коридора и оттам ще чуе медицинската дискусия, която щяха да проведат тримата професори.

— Господа — каза Брисе, щом влязоха в кабинета, — позволете ми веднага да ви съобщя мнението си. Не искам да ви го налагам, но не бих желал то да бъде оспорвано: то е ясно и точно, тъй като аз изхождам от пълното сходство между един от моите болни и случая, заради който бяхме извикани; освен това ме очакват в болницата. Нека важната причина, налагаща моето присъствие там, ми послужи за оправдание, задето вземам думата пръв. В изследвания случай имаме умора, дължаща се отчасти и на умствено претоварване… Върху какво е работил, Орас? — попита той младия лекар.

— Върху „Теория на волята“.

— Дявол да го вземе, обширна тема! Както казах, значи, той е преуморен от разсъждения, от неспазване на режим и от непрестанното поемане на силни възбудителни средства. Повишената дейност на тялото и на мозъка е увредила целия организъм. Лесно е, господа, да се разпознаят в признаците, които откриваме по лицето и тялото, изключително раздразване на стомаха, нарушения във вегетативната нервна система, смущения в стомашната кухина и свиване на чревната тъкан. Вероятно сте забелязали неимоверното уголемяване на черния дроб. Освен това господин Бианшон продължително време постоянно е наблюдавал храносмилането на болния и ни съобщава, че то е било затруднено и мъчително. Ако трябва да говорим направо, стомахът вече не съществува; самият човек е изчезнал. Разумът е атрофиран, тъй като човекът не може да смила храната. Нарастващото увреждане на стомашната кухина е влошило състоянието на цялата система. Разпространявайки се лъчеобразно и очевидно непрекъснато чрез нервните сплетения, това разстройство е засегнало главния мозък, като го е раздразнило прекомерно. Появила се е мономания. Болният е обсебен от фиксидея. Според него тази шагренова кожа действително намалява, но може би тя всъщност винаги е била такава, каквато я видяхме; независимо дали се свива, или не, шагренът е за него като мухата, която кацала на носа на везира. Поставете пиявици в коремната област, успокойте раздразнението на този орган, определящ цялата човешка дейност, определете режим на болния и мономанията ще изчезне. Няма да се разпростирам повече пред доктор Бианшон; навярно той разбира как ще изглежда като цяло и в подробности такова едно лечение. Може би има усложнения от друга болест, може би и дихателните пътища също са засегнати; но аз считам, че лечението на храносмилателната система е много по-важно, по-съществено и по-неотложно, отколкото лечението на белите дробове. Упоритият умствен труд и някои бурни страсти са предизвикали отклонения в жизнения механизъм; все пак пружините могат да бъдат поправени, тъй като не забелязвам безвъзвратни повреди. Лесно ще можете да спасите вашия приятел — каза той на Бианшон.

— Нашият учен колега приема следствието за причина — заговори Камеристюс. — Да, наблюдаваните от него увреждания действително са налице при болния, но не може да се твърди, че стомахът е въздействувал лъчеобразно върху целия организъм и върху мозъка, както пукнатината върху стъклото се разстила подобно на паяжина по цялата му повърхност. За да бъде разбито това стъкло, е нужен удар; кой е нанесъл този удар? Знаем ли? Наблюдавали ли сме достатъчно болния? Познаваме ли всички събития в неговия живот? Господа, жизненият принцип, археята на Ван Хелмонт е засегната у него. Жизнеспособността му е нарушена в самата си същност; божествената искрица, междинният разум, който споява машината и поражда волята, обучеността към живота, вече не регулира ежедневните явления в механизма и действието на всеки орган: оттам произтичат нарушенията, отбелязани тъй справедливо от моя учен събрат. Движението идва не от стомашната кухина към мозъка, а от мозъка към стомашната кухина. Не — каза той, като се удари с юмрук в гърдите, — не, аз не съм стомах, с вид на човек! Не, не всичко е тук. Не бих посмял да твърдя, че ако стомашната ми кухина е в ред, всичко останало е несъществено…

Ние не можем — продължи той малко по-тихо — да обясняваме с една и съща физическа причина и да лекуваме еднакво сериозните увреждания, които се появяват в различните случаи при различна степен на засегнатост. Няма дори двама души, които да си приличат. Всички имаме специфични органи, подложени на различни дразнения, подхранвани по различен начин и изпълняващи различни функции, развиващи разнородни дейности, разполагащи нещата в един ред, който ни е неизвестен. Частицата от голямото цяло, която, ръководена от висша воля, действува в нас и поддържа явлението жизнеспособност, се определя по различен начин у всеки човек и го превръща в завършено на пръв поглед създание, чието съществуване обаче е в непрестанна взаимовръзка с неизяснимата си първопричина. И тъй, ние трябва да изследваме всеки индивид поотделно, да проникваме в него, да узнаем кое поддържа живота му и каква е неговата сила.

Между мекотата на влажния сюнгер и твърдостта на пемзата има безкрайни нюанси. Така е и с човека. Ако не се прави разлика между гъбоподобните лимфатични организми и металната здравина на мускулите у някои хора, създадени за дълъг живот, колко грешки може да извърши единната, неумолима система, изискваща да се лекува с разслабване, с изтощаване на човешките сили, които според вас винаги са в раздразнено състояние! При това положение бих настоявал за едно нравствено лечение, за задълбочено изучаване на вътрешния мир. Нека да търсим причината за болестта в глъбините на душата, а не в глъбините на тялото! Лекарят е вдъхновено създание, надарено с особен гений, комуто Бог е отстъпил правото да прониква в същността на жизнената сила, както е дал на пророците очи, с които те четат в бъдещето, както е дал на поета способността да възсъздава природата, а на музиканта — да съчетава звуците в хармония, чийто първообраз може би е именно в небесните висини!…

— Хайде, пак абсолютистка, монархистка и религиозна медицина! — промърмори Брисе.

— Господа — прекъсна ги Могрьоди, подминавайки набързо забележката на Брисе, — нека обърнем малко внимание и на болния…

„Ето докъде е стигнала науката! — тъжно си помисли Рафаел. — Излекуването ми се таи някъде между зърната на броениците и купчинките пиявици, между скалпела на Дюпюитрен и молитвите на княз Хохенлохе! Със своето съмнение Могрьоди стои на границата между факта и словото, между материята и съзнанието. Човешкото «да» и «не» ме преследва навсякъде! Повтаря се във възгласа «Каримари, Каримара!» на Рабле: ако е болен моят дух — каримари; ако е болно тялото ми — каримара! Ще живея ли? Нямат представа. Планшет поне беше по-искрен, като ми казваше: «Не зная».“

В тоя миг Валантен чу гласа на доктор Могрьоди.

— Болният е мономан, чудесно, съгласен съм! — възкликна той. — Но има двеста хиляди ливри рента: такива мономани се срещат, рядко и ние сме длъжни да им даваме поне съвет. Можем да проверим на дело дали стомашната му кухина е въздействувала върху мозъка, или мозъкът върху стомашната кухина, когато умре. Да обобщим. Той е болен, това е неоспорим факт. Необходимо му е някакво лечение. Да оставим настрана доктрините. Да му сложим пиявици, за да успокоим стомашното раздразнение и неврозата, в съществуването на която всички сме убедени, а после да го изпратим на минерални бани: така ще въздействуваме и върху двете системи. Ако заболяването е белодробно, не можем да го спасим, така че…

Рафаел бързо напусна коридора и се настани отново в креслото си. Скоро четиримата лекари се върнаха от кабинета. Орас взе думата и му каза:

— Господата единодушно счетоха, че е необходимо незабавно да бъдат поставени пиявици в стомашната област и спешно да се проведе физическо и нравствено лечение. Преди всичко трябва да спазвате диета, за да се успокои раздразненият ви организъм…

Брисе кимна утвърдително.

— Освен това е необходим хигиеничен режим, за да се въздействува върху вашия дух. И тъй, единодушно ви съветваме да отидете на минерални бани в Екс, в Савоя или при Мон Дор в Оверн, ако предпочитате; въздухът и селищата в Савоя са по-приятни, отколкото в Кантал, но всичко зависи от вашия вкус.

Този път доктор Камеристюс кимна в знак на съгласие.

— Господата — продължи Бианшон — откриха известни увреждания в дихателния апарат и приеха, че предишните ми предписания също са били полезни. Те смятат, че лесно можете да се излекувате, ако разумно и последователно се възползувате от тия различни средства… И…

— „И затова дъщеря ви е няма!“[11] — каза с усмивка Рафаел и отведе Орас в кабинета си, за да му заплати за тоя ненужен консулт.

— Те са последователни — забеляза младият — лекар. — Камеристюс чувствува, Брисе изследва, Могрьоди се съмнява. Нали човекът е душа, тяло и разум? Една от тия изначални сили действува в нас по-силно или по-слабо и човешката природа винаги ще налага своя отпечатък върху човешката наука. Вярвай ми, Рафаел, ние не лекуваме, ние само допринасяме за лечението. Между системата на Брисе и системата на Камеристюс съществува и изчаквателната система; но за да бъде тя прилагана с успех, необходимо е да познаваш болния поне от десет години. В основата на медицината, както и на всички останали науки, стои отрицанието. Опитай се да живееш разумно, отскочи до Савоя; винаги е било и ще бъде най-полезно да се довериш на природата.

Месец по-късно през една лятна вечер някои хора, дошли на минералните бани в Екс, се бяха събрали след разходката в салоните на Клуба. Седнал до прозореца с гръб към останалите, Рафаел дълго остана сам, потънал в оная неволна забрава, когато мислите се раждат, свързват се и избледняват, без да придобият ясни очертания, преминават в съзнанието ни като леки, бледообагрени облаци. Тогава тъгата става по-поносима, радостта — по-безплътна, а душата сякаш заспива. Отдаден на тия сладостни усещания, Валантен се потапяше в топлия вечерен здрач, вдишвайки чистия и уханен планински въздух, щастлив, че не чувствува никаква болка и най-после е накарал заплашителната шагренова кожа да замлъкне. Когато алените цветове на залеза угаснаха по върховете и се захлади, той стана от мястото си и притвори прозореца.

— Господине — каза му една възрастна дама, — бихте ли били така добър да не затваряте? Ще се задушим…

Тази фраза прониза слуха на Рафаел с особената си злост; тя бе като дума, изпусната непредпазливо от човек, в чието приятелство вярваме и който унищожава нежната илюзия на някое чувство, издавайки безграничния си егоизъм. Маркизът хвърли към старата жена студен поглед, достоен за невъзмутим дипломат, повика един слуга и сухо му каза, когато той пристигна:

— Отворете този прозорец!

При тия думи по лицата на всички се изписа силно учудване. Те зашепнаха, загледаха болния повече или по-малко настойчиво, сякаш той бе извършил някаква особено безочлива постъпка. Рафаел, който не бе изгубил напълно младежката си свенливост, за миг се засрами; но веднага се отърси от вцепенението, възвърна си дееспособността и се опита да си обясни тази странна сцена. Внезапно нещо проблесна в съзнанието му, той ясно съзря миналото и подбудите за чувствата, които внушаваше, изпъкнаха сред това минало като кръвоносната система на някой труп, в чиито жили естествениците са впръснали оцветителна течност; той разпозна себе си в тази неясна картина и ден след ден, мисъл след мисъл проследи съществуването си; не без почуда се видя — мрачен и разсеян сред веселящия се свят; вечно разсъждаващ върху съдбата си, вечно зает с болестта си, пренебрежителен дори към най-безобидните разговори, избягващ мимолетните връзки, които бързо се установяват между странствуващите, навярно защото те знаят, че няма да имат случай да ги подновят; равнодушен към другите, той приличаше на скала, приемаща безчувствено ласките и гнева на вълните.

С някакво невероятно интуитивно прозрение той надникна в душите на околните: под светлината на една факла забеляза жълтото теме и злобния профил на един старец и си спомни, че бе спечелил от него пари, а не бе му предложил реванш; по-нататък видя хубава жена, към чиито закачки се бе отнесъл студено; всички лица го упрекваха за тия необясними на пръв поглед грехове, чиято същност е в невидимата рана, нанесена от нас върху нечие самолюбие. Неволно той бе засегнал суетните чувства на ония, които се намираха около него. Хората, които бе гощавал и на които бе услужвал с конете си, се бяха раздразнили от неговия разкош; изненадан от тяхната неблагодарност, той им бе спестил тези унижения: те веднага бяха сметнали, че ги пренебрегва и сега го порицаваха за надменността му.

Прониквайки по тоя начин в сърцата, той разчете най-тайните мисли; възмути се от обществото, от неговата измамна учтивост и външен блясък. Той бе богат, духовно извисен, а му завиждаха и го мразеха; мълчанието му дразнеше любопитството на тия дребни души, на тия повърхностни хора, те оценяваха скромността му като високомерие. Започваше да проумява в какво се състои загадъчното му и непоправимо провинение пред тях: тая посредствена маса нямаше власт да го съди. Бе въстанал срещу мъчителния им деспотизъм, можеше да мине без тях; те искаха да му отмъстят за това прикрито надмощие и инстинктивно се бяха обединили, за да го накарат да почувствува могъществото им, да го подложат на някакъв своеобразен остракизъм и да му докажат, че също могат да минат без него.

Обзет първоначално от жалост към тоя открил се пред него свят, скоро той потръпна при мисълта за неведомата сила, послушно повдигаща пред него прикритието на плътта, под което се таи нравствената природа, и затвори очи, за да не вижда нищо повече. Внезапно черна завеса се спусна върху тия мрачни и все пак правдиви привидения, но той се озова сред ужасяващата самота, която съпровожда всяка власт, всяко господство. В тоя миг го разтърси силна кашлица. До слуха му не достигнаха безразличните и безцветни думи, с които, случайно събраните заедно възпитани хора изразяват своето престорено учтиво съчувствие, напротив, чу враждебни възгласи и негодуващ шепот. Обществото дори не се стремеше да се прикрива пред него, може би защото той го бе разгадал.

— Болестта му е заразителна…

— Председателят на Клуба би трябвало да му забрани да влиза в салона.

— Наистина не бива да се кашля така сред едно прилично общество!

— Щом човек е толкова болен, няма за какво да идва на минерални бани…

— Ще взема да се махна оттук!

За да се избави от всеобщата злонамереност, Рафаел стана и започна да се разхожда из помещенията. Търсейки сродна душа, той се отправи към една млада жена, която стоеше сама, и се приготви да й каже нещо любезно; но щом усети приближаването му, тя му обърна гръб и се престори, че гледа танцуващите. Рафаел се уплаши да не би талисманът му да е намалял през тази вечер; той не чувствуваше нито желание, нито смелост да завърже разговор, затова напусна салона и се промъкна в билярдната. Там никой не го заговори, никой не го поздрави, никой не му хвърли дори един доброжелателен поглед. Вродената му разсъдливост неволно му откри основната, истинска причина за ненавистта, която бе предизвикал. Може би дори без да знаят, тия хорица се подчиняваха на великия закон, който управлява висшето общество, чийто неумолим морал се разгърна изцяло пред очите на Рафаел. Той погледна в миналото си и съзря неговото въплъщение във Федора. Не срещаше нито в нея, нито в тази среда ни най-малко съпричастие към болките си, към сърдечните си неволи. Висшето общество пропъжда нещастниците, както здравият човек изтласква от плътта си болестотворната частица. То се гнуси от болките и нещастията, страхува се от тях почти колкото от зараза и никога не се колебае между тях и порока; порокът е разкош. Колкото и велико да е някое нещастие, обществото го принизява и го подлага на присмех с някоя епиграма; то рисува карикатури, връщайки на низвергнатите крале обидите, които смята, че е претърпяло от тях; също като древните млади римлянки никога не пощадява падналия гладиатор; то живее от злато и присмех… Смърт на слабите! — това е заветът на патрициите, които се появяват сред всички народи на земята, защото навсякъде има богаташи и тази мисъл е дълбоко врязана в сърцата, тънещи в благополучие и подхранвани от високото си положение. Опитайте се да съберете деца в колеж! Това е умалена, но истинска картина на обществото, защото е по-наивна и по-искрена; в нея винаги ще има бедни роби, измъчени, съсипани от болки създания, които предизвикват презрение и съжаление: евангелието им обещава задгробен живот. Слезте по-ниско по стълбицата на живите същества. Ако в курника се разболее една от птиците, останалите я преследват, кълват я, скубят я и я убиват.

Вярно на тази егоистична харта, обществото се разправя жестоко с нищетата, която се осмелява да смути тържествата му, да вгорчи удоволствията му. Всеки, който страда телесно и душевно и не притежава власт или пари, е парий. Нека си стои в своята пустиня! Ако излезе от границите й, навсякъде ще го посрещне зима: студени погледи, студено поведение, студени думи, студени сърца; щастлив ще бъде, ако не го обсипят с оскърбления там, където е очаквал да намери утеха! Умиращи, лежете изоставени в леглата си! Старци, стойте самотни пред студените си огнища! Бедни девойки без зестра, мръзнете, изгаряйте в безвестните си мансарди. Та нали светът търпи нещастието, за да го приспособява към своите цели, за да се възползува от него, за да го притисне, да го обуздае, да го оседлае, да го язди, да се позабавлява с него? Честолюбиви компаньонки, стремете се да изглеждате весели; понасяйте своенравието на вашата мнима благодетелка; носете кучето й, съревновавайте се с английското паленце; забавлявайте я, разгадавайте мислите й, мълчете! А ти, кралю на лакеите без ливреи, безсрамен хрантутнико, забрави самолюбието си вкъщи; смилай храната си, както я смила твоят амфитрион, плачи с него, смей се с него, забавлявай се от епиграмите му; ако искаш да злословиш против него, изчакай падението му. Тъй се отнася обществото с нещастието: убива го или го прогонва, опошлява го или го подкастря.

Тия мисли избликнаха в сърцето на Рафаел внезапно като поетично вдъхновение; той се огледа наоколо си и почувствува злокобния хлад, с който обществото отдалечава от себе си мъките и който сграбчва душата тъй, както дори декемврийският вятър не може да смрази тялото. Скръсти ръце на гърдите си, облегна се на стената и изпита дълбока тъга. Мислеше си колко малко радости дава на хората това ужасно благоприлично общество. Какви бяха те? Забавления, които не доставят удоволствие, веселие, в което няма щастие, празници — без наслади, безумства, лишени от възторг, дърва и пепел в огнище, където не тлее дори искрица огън. Когато вдигна глава, видя, че е сам, играчите бяха изчезнали.

„За да ги накарам да се възхищават от кашлицата ми, стига ми само да им разкажа за могъществото си!“ — каза си той. При тая мисъл презрението го обгърна като плащ, който щеше да го предпазва от света.

На другия ден лекарят на минералните бани дойде да го види и любезно се осведоми за здравето му. Рафаел почти се зарадва, когато чу дружелюбните думи. Стори му се, че от лицето на доктора лъха сърдечност и доброта, къдриците на русата му перука навяваха човеколюбиви мисли, кройката на грубия му фрак, гънките на панталона, широките квакерски обувки — всичко, дори пудрата, която се сипеше от малката му плитчина по превития гръб, издаваше благ характер, говореше за християнско милосърдие и предаността на човек, който от самопожертвувателност спрямо болните си се бе научил да играе вист и табла тъй добре, че постоянно да прибира, парите им.

— Господин маркиз — каза той, след като дълго разговаря с Рафаел, — навярно ще разсея тъгата ви. Сега познавам достатъчно добре особеностите на вашия организъм, за да твърдя, че парижките лекари, чиито огромни способности са ми известни, са сгрешили, определяйки характера на вашата болест. В случай че не ви сполети нещастие, господин маркиз, ще живеете колкото Матусал: Дробовете ви са мощни като ковашки мехове, а стомахът ви би могъл да засрами дори и щраус; но ако живеете при топъл климат, има опасност много бързо и внезапно да бъдете заровен в черната земя. Господин маркизът веднага ще ме разбере. Химията е доказала, че човешкото дишане е същинско горене; чиято интензивност зависи от притока или от липсата на гориво, което всеки индивид, струпва в своя организъм. При вас горивото е извънредно много; вие сте, ако ми позволите да се изразя така, способен да поемете огромно количество кислород, тъй като притежавате пламенния нрав на човек, отреден за велики страсти. Вдишвайки свежия и чист въздух, който увеличава жизнеспособността у мекушавите хора, вие засилвате и без това ускореното си горене. Следователно едно от условията за вашето съществуване е душният въздух в краварниците, в долините. Да, въздух, животворен за човек, разяждан от своя гений, може да се намери сред черноземните пасища на Германия, в Баден-Баден, в Теплиц. Ако нямате нищо против Англия, мъгливият й климат ще успокои вашия вътрешен жар. Но нашите минерални бани, намиращи се на хиляда стъпки под нивото на Средиземно море, са пагубни за вас. Такова е моето мнение — каза той със скромен вид. — Изказвам го, макар то да е противно на нашите интереси, защото, ако се съгласите с него, ще имаме нещастието да се разделим с вас.

Без тия последни думи Рафаел би се полъгал от измамното доброжелателство на тоя мазен медик; но той бе твърде наблюдателен, за да не се досети по тона, по жеста, по погледа, с които бе изречена тази донякъде шеговита фраза, за мисията, с която дребният човечец навярно бе натоварен от сбирщината весели болни. Тия безделници с цъфтящи лица, тия скучаещи стари жени, тия английски скитници, тия кокотки, избягали от съпрузите си и доведени на минералните бани от любовниците си, се опитваха да изгонят оттук един нещастен, немощен, обезсилен умиращ, който на пръв поглед бе неспособен да се противопостави на ежедневните преследвания! Рафаел прие предизвикателството, тъй като интригата му се стори забавна.

— Щом ще ви бъде толкова мъчно, ако замина — отвърна той на доктора, — ще се опитам да се възползувам от вашия добър съвет, като си остана тук. Още от утре ще започна да строя къща, където ще можем да променяме плътността на въздуха според вашите предписания.

Разбрал смисъла на горчивата усмивка, която разкривяваше устните на Рафаел, лекарят само се поклони, без да каже нито дума.

Езерото Бурже е нещо като огромна нащърбена чаша сред планините, където на седем или осемстотин стъпки над Средиземно море блещука капка вода, по-синя от всяка друга на света. Гледано от висотата на Дан-дю-Ша, това езеро напомня захвърлен тюркоаз. Обиколката на тази прелестна водна капка е девет левги, на места тя е дълбока петстотин стъпки. Човек може да се полюшва в лодка сред тая шир под прекрасното небе, да чува само плясъка на веслата и да вижда забулените в облаци планини, да се възхищава от искрящия сняг на френската част на Мориен; може да види редуващи се гранитни скали, покрити с кадифето на папратта и на закърнелите дръвчета, и приветливи хълмчета; от една страна — пустиня, от друга — богата природа; също като бедняк, дошъл на богатска вечеря: тая хармония и тия противоположности създават зрелище, където всичко е голямо и всичко е малко. Всред планините оптиката и перспективата сякаш си играят; един бор, висок сто стъпки, ви прилича на тръстика, широките долини ви се струват като малки пътечки. Езерото е единственото място, където човек би си позволил да излее сърцето си. Там можем да мислим и да обичаме. Никъде на друго място не ще срещнете такова единение между — водата и небето, между планините и земята. Там има лек за всички житейски неволи. Това място запазва в тайна болките, утешава ги, усмирява ги и придава на обичта нещо сериозно, вглъбено, което прави страстта по-дълбока и по-чиста. Една целувка там придобива огромно значение. И преди всичко това е езеро на спомените; то ги прави по-ярки, като ги обагря с цвета на вълните си, напомнящи огледало, където всичко се отразява.

Рафаел можеше да понася своето бреме само сред тоя прекрасен пейзаж, само тук можеше да стои безгрижен, замислен, без да желае нищо. След посещението на доктора той отиде на разходка и реши да слезе от лодката при самотния връх на прелестния хълм, където е разположено селцето Сент-Иносан. От тая височина погледът обхваща езерото и върховете на Бюже, в подножието на които тече Рона; но Рафаел обичаше най-вече да съзерцава оттам тъжното абатство „От-Комб“ на отсрещния бряг, където бяха гробовете на сардинските крале, проснали се пред планините като поклонници, достигнали до целта на своето пътешествие. Еднообразно и равномерно пляскане на весла смути тишината на тоя пейзаж и го огласи с отегчителен звук, подобен на монашеските песнопения. Учуден, че някой се е решил да скита в тази обикновено пустинна част на езерото, маркизът, все тъй потънал в мислите си, огледа хората в лодката и разпозна най-отзад старата дама, която тъй грубо се бе обърнала към него вчера. Когато корабчето мина пред Рафаел, поздрави го само компаньонката на тази дама, бедна благородна девица, която той не си спомняше да е виждал преди това. Беше изминало известно време и той бе забравил за тия жени, които бързо бяха изчезнали от другата страна на върха, когато дочу наблизо шумолене на рокля и тихи стъпки. Той се обърна и зърна компаньонката; по смутеното й изражение се досети, че сигурно иска да говори с него, и пристъпи насреща й. Тя беше около тридесет и шест годишна, висока, слаба, суха и студена и като всички стари моми се свенеше от погледа си, който противоречеше на нерешителната й, притеснена, вяла походка. Млада и стара едновременно, с някаква особена надменност в държането си, тя издаваше колко високо цени своите съкровища и съвършенствата си. Впрочем тя се движеше предпазливо, като монахиня, подобно на всички жени, отдали се на себелюбието, навярно за да не изменят на вродената си способност да обичат.

— Господине, животът ви е в опасност, не идвайте повече в Клуба! — каза тя на Рафаел, като отстъпи няколко крачки, сякаш целомъдрието й вече беше застрашено.

— Но, госпожице — отвърна Рафаел с усмивка, — бъдете така добра да ми дадете по-пълно обяснение, щом сте си направили труда да дойдете дотук…

— Ах — продължи тя, — ако не бе важната причина, която ме доведе тук, нямаше да се осмеля да си навлека неодобрението на госпожа графинята, защото само да узнае, че съм ви предупредила…

— А кой би могъл да й каже, госпожице? — възкликна Рафаел.

— Вярно — отвърна старата мома и го погледна, премигвайки като кукумявка, изложена на слънце. — Но мислете за себе си — добави тя, — има много млади хора, които искат да ви прогонят от баните и са се зарекли да ви предизвикат, да ви принудят да се биете на дуел.

В далечината се чу гласът на старата дама.

— Госпожице — каза маркизът, — моята благодарност…

Но неговата съюзничка вече бе избягала, тъй като бе чула гласа на господарката си, чийто крясък отново бе отекнал сред скалите.

„Горкото момиче! Нещастниците винаги се разбират и си помагат“ — помисли си Рафаел, като седна под едно дърво.

Ключът към всички науки безусловно е въпросът; повечето големи открития се дължат именно на: „Как?“, а мъдростта на живота може би се съдържа в неуморния въпрос: „Защо?“ От друга страна обаче, измамното ясновидство разрушава всичките ни илюзии. Затова Валантен, който бе започнал да разсъждава върху добрата постъпка на старата мома без всякакъв философски предумисъл, откри в нея повод за нова горчивина.

„Няма нищо странно в това, че една компаньонка ме харесва — каза си той. — Аз съм на двадесет и седем години, имам титла и двеста хиляди ливри рента! Но колко странно и невероятно е, че нейната господарка, която би могла да отнеме на котките първенството по хидрофобия, я доведе при мен с лодка! Тия две жени, които са дошли в Савоя, за да спят като мечки през зимата, и които се питат на обед дали се съмва, навярно са станали днес преди осем часа, за да нагласят тази случайна среща!“

Скоро старата мома и нейното четиридесетгодишно простодушие прераснаха в очите му в ново въплъщение на изкуствения и коварен свят, в жалка хитрост, в нескопосан заговор, в попска или женска интрижка. Дали дуелът беше басня, или просто искаха да го уплашат? Нахални и досадни като мухи, тия дребни души бяха съумели да ужилят самолюбието му, да пробудят гордостта му и да подразнят любопитството му. Тъй като не искаше да го измамят, нито пък да мине за подлец, а и тази малка драма го забавляваше, той се появи в Клуба още същата вечер. Стоеше прав, облегнат на мраморната камина, съвсем спокоен сред голямата зала, като се стараеше да не прави нищо, за което биха могли да се хванат; но изучаваше лицата и в известен смисъл хвърляше предизвикателство към всички със своята предпазливост. Като някой дог, сигурен в своята сила, той чакаше да започне битката, без да лае излишно. Към края на вечерта се разходи из игралната зала, сновейки от входната врата до вратата на билярдната и хвърляйки от време на време по някой поглед към младите хора, които играеха вътре. След няколко обиколки чу, че произнасят името му. Макар да говореха тихо, Рафаел скоро се досети, че те спорят за него, и най-после долови няколко фрази, изречени по-високо:

— Ти ли?

— Да, аз!

— Няма да посмееш!

— Да се обзаложим ли?

— О, ще отиде!

Тъкмо когато Валантен полюбопитствува да научи за какво се обзалагат и се приближи, вслушвайки се внимателно в разговора, един висок, снажен млад човек, с приятен вид, но с неподвижния и нахален поглед на хората, притежаващи материална власт, излезе от билярдната.

— Господине — каза той, като се обърна спокойно към Рафаел, — сметнах за необходимо да ви уведомя за нещо, което като че ли ви е неизвестно: вашето лице и вие самият сте неприятен на всички тук и лично на мен… Вие сте учтив и навярно ще се пожертвувате в името на общото благо, така че ви моля да не се появявате повече в Клуба.

— Господине, тази шега се е повтаряла многократно в не един гарнизон на Империята, но днес изглежда твърде безвкусна — отвърна студено Рафаел.

— Аз не се шегувам — възрази младият човек. — Повтарям ви: здравето ви сериозно ще пострада от вашето пребиваване тук; топлината, светлината, въздухът в салона и компанията вредят на болестта ви.

— Къде сте изучавали медицина? — попита Рафаел.

— Господине, взел съм бакалавърския си изпит в стрелбището на Льопаж в Париж и бях повишен в докторска стенен при краля на рапирата Сьоризие.

— Остава ви да постигнете още само едно нещо — отвърна Валантен, — изучете правилата на вежливостта и от вас може да излезе дори джентълмен.

В тоя миг младите хора излязоха от билярдната усмихнати, без да промълвят нито дума. Останалите играчи зарязаха картите и внимателно се заслушаха в скарването, което разпалваше страстите им. Сам сред тоя враждебен свят, Рафаел се постара да запази хладнокръвие и да не направи грешка; но когато неговият противник си позволи един сарказъм, в който обидата бе скрита под изключително остра и духовита форма, той сериозно му отвърна:

— Господине, днес вече не е позволено да се удря плесница, но аз нямам думи, с които да заклеймя такова низко поведение като вашето.

— Стига! Стига! Утре ще се обясните — казаха няколко младежи и застанаха между двамата.

Рафаел излезе от салона, след като всички решиха, че той е нанесъл оскърблението и му наложиха срещата да се състои край замъка Бордо на една малка стръмна полянка, недалеч от новопостроения път, по който победителят можеше да стигне до Лион. Рафаел неизбежно щеше да бъде ранен или да напусне Екс. Обществото вземаше връх над него. На другата сутрин в осем часа противникът на Рафаел, следван от двама свидетели и от хирург, пристигна пръв на уреченото място.

— Тук е чудесно; времето е превъзходно за дуел! — възкликна той весело, като гледаше синия купол на небето, водите на езерото и скалите, без дори за миг да го обземе съмнение или смъртно предчувствие. — Ако го улуча в рамото — продължи той, — ще го сложа на легло за цял месец, нали, докторе?

— Най-малко — отвърна хирургът. — Но оставете на мира тази върбичка; иначе ръката ви ще се измори и няма да можете да се прицелите добре. Можете да убиете онзи човек, вместо да го раните.

Чу се шум от пристигаща карета.

— Ето го — казаха свидетелите, като скоро видяха да се приближава по пътя пощенска кола, запрегната с четири коня, и карана от двама кочияши.

— Ама че история! — възкликна противникът на Валантен. — Идва до го убия с пощенска кола…

При дуел, както и при игра, най-дребните събития влияят върху въображението на участниците, които са заинтересувани от изхода; така че младият човек зачака с известно безпокойство пристигането на колата, която спря на пътя. Старият Жонатас с мъка се спусна на земята и помогна на Рафаел да излезе; той го подкрепяше с немощните си ръце, грижейки се за него също тъй внимателно, както влюбеният за своята любовница. Двамата изчезнаха сред пътечките, които отделяха широкия път от мястото, определено за схватката, и се появиха след доста време: вървяха бавно. Четиримата зрители на тая странна сцена бяха дълбоко развълнувани от вида на Валантен, облегнат върху ръката на своя слуга: блед и отпуснат, той вървеше като болен от подагра, свел глава, без дори да каже дума. Сякаш това бяха двама еднакво опустошени старци, единият от времето, другият — от мисълта; възрастта на първия личеше по белите му коси, възрастта на младия не можеше да бъде определена.

— Господине, не съм спал! — каза Рафаел на своя неприятел.

Тия студени думи и страхотният поглед, с който бяха изречени, накараха истинския причинител на дуела да потръпне, той осъзна вината си и тайно изпита срам от поведението си. Във вида, в гласа и в движенията на Рафаел имаше нещо особено. Маркизът направи пауза, всички мълчаха. Тревогата и вниманието им бяха нараснали неимоверно.

— Все още не е късно — продължи той — да ми поднесете извиненията, си; дайте ми това удовлетворение, господине, инак ще умрете. Сега-засега вие разчитате на вашата сръчност и дори на ум не ви минава да отстъпите пред една схватка, в която всички предимства като че ли са на ваша страна. Господине, аз съм великодушен, предупреждавам ви, че съм по-силен. Притежавам страхотна власт. С едно желание мога да унищожа точността ви, да замъгля погледа ви, дори да ви убия. Не искам да се възползувам от тази своя власт, това ще ми струва твърде скъпо. Вие няма да умрете единствен. Но ако откажете да ми се извините, вашият куршум ще отхвърчи към онзи водопад, колкото и да сте свикнали да убивате, а моят ще се забие в сърцето ви, без да се целя.

В тоя миг неясно роптание прекъсна Рафаел. Докато изричаше тия думи, маркизът непрестанно бе се взирал в своя неприятел с непоносимите си ясни очи, бе се изправил съвсем, а лицето му беше безстрастно като на някой опасен луд.

— Накарай го да замълчи — каза младият човек на единия от свидетелите, — гласът му просто ме прерязва през стомаха!

— Господине, престанете… Приказките ви са излишни — извикаха на Рафаел хирургът и свидетелите.

— Господа, изпълнявам своя дълг. Надявам се, че последната воля на този млад човек е известна?

— Стига! Стига!

Маркизът остана прав, без да помръдне, без да изпуска от погледа си Шарл, своя противник, който се усещаше завладян от някаква вълшебна сила и се чувствуваше като птичка пред змия; принуден да понася този убийствен взор, той го отбягваше и го срещаше непрестанно.

— Дай ми вода, жаден съм… — помоли той същия свидетел.

— Страх ли те е?

— Да — отвърна той. — Очите на тоя човек горят и ме замайват.

— Искаш ли да му се извиниш?

— Късно е вече.

Двамата противници се изправиха на петнайсет крачки един от друг. Всеки имаше чифт пистолети и според условията на тая церемония можеха да стрелят два пъти, когато пожелаят, след като свидетелите дадат знак.

— Какво правиш, Шарл? — извика младият човек, който бе секундант на противника на Рафаел. — Слагаш куршума преди барута!

— Аз ще умра! — промълви той в отговор. — Поставили сте ме срещу слънцето.

— То е зад вас — каза му Валантен със суров и тържествен глас, като бавно зареждаше пистолета си, без да обръща внимание на това, че сигналът е вече даден и противникът му внимателно се прицелва в него.

В тази свръхестествена сигурност имаше нещо тъй страшно, че завладя дори двамата кочияши, доведени тук от жестокото си любопитство. Играейки си със своята власт или желаейки да я изпита, Рафаел говореше с Жонатас и го гледаше, когато изстрелът на неговия враг отекна. Куршумът на Шарл прекърши едно върбово клонче и рикошира във водата. Стреляйки, без да се цели, Рафаел улучи своя неприятел в сърцето и без дори да обърне внимание на строполилия се млад човек, бързо извади шагреновата кожа, за да види колко му е, струвал един човешки живот. Талисманът беше вече колкото малък дъбов лист.

— Е, какво сте се облещили, кочияши? На път! — каза маркизът.

Същата вечер той навлезе във Франция, пое към Оверн и пристигна в минералните бани при Мон Дор. По време на това пътуване в съзнанието му се мярна една от тия внезапни мисли, които се спускат към душите ни като слънчев лъч, пробил плътните облаци, за да достигне до някоя тъмна долина. Тъжен светлик, неумолима мъдрост! Тя озарява отминалите събития, разкрива грешките ни и ние сами не можем да си простим. Внезапно той си помисли, че притежанието на властта, колкото и огромна да е тя, не се съчетава винаги с умението да властвуваш. За детето жезълът е играчка, за Ришельо — оръжие, а за Наполеон е лост, с който може да се преобърне светът. Получавайки властта, ние оставаме такива, каквито сме, тя дава величие само на великите. Рафаел бе могъл да направи всичко, а не бе направил нищо.

На минералните бани при Мон Дор той отново откри онзи свят, който го отбягваше припряно, също както животните заобикалят отдалеч някое мъртво животно, след като са го подушили от разстояние. Омразата беше взаимна. Последното му премеждие бе му вдъхнало дълбоко отвращение към обществото. И тъй, първата му грижа бе да си потърси убежище встрани от минералните бани. Инстинктивно чувствуваше нужда да се доближи до природата, до истинските вълнения, до оня безметежен живот, на който тъй приятно се отдаваме сред полята. На другия ден след пристигането си той не без труд се изкачи по склоновете на връх Санси и се разходи из високите долини, из планинските селища, край незнайните езерца и простичките хижи на Мон Дор, чиято тръпчива, дива прелест започва да привлича нашите живописци. Нерядко човек може да се спре там пред гледки, изпълнени с омайна и свежа хубост, които рязко се отличават от печалния облик на тия мрачни планини. На по-малко от половин левга встрани от селото Рафаел се озова на едно място, където природата, очарователна и радостна като дете, си беше доставила удоволствието да скрие своите съкровища; когато видя това китно и девствено кътче, той реши да се засели там. Навярно животът му щеше да бъде спокоен, непресторен, плодоносен като живота на някое растение.

Представете си обърнат широк гранитен конус, нещо като паница с нащърбени и неравномерни ръбове: на места се откриваха равни, гладки, синкави плоскости без никаква растителност, които като огледала пречупваха слънчевите лъчи; другаде се издигаха напукани скали, прорязани от пропасти, над които виснеха късове лава, подкопани от валежите и готови всеки миг да рухнат, увенчани понякога от хилави дървета, с които се гавреше вятърът; тук-там зееха тъмни и прохладни теснини, отгдето стърчаха множество кестени, високи, като кедри, или пък жълтеникави пещери разтваряха черната си и дълбока паст, окичена с къпинови храсти и цветя, чиято зеленина се подаваше като език. В дъното на тая паница, която може би беше кратер на вулкан, имаше езеро, чиято чиста вода блестеше като диамант. Около тоя дълбок водоем, заобиколен от гранит, върби, гладиоли, ясени и хиляди разцъфнали по това време уханни растения, се стелеше ливада, зелена като английска морава; нежната, прекрасна трева бе оросена от водата, която капеше от скалните пукнатини, и наторявана от гнилите растения, които бурите непрестанно влачеха надолу от високите върхове.

Резките назъбени очертания на езерото напомняха долнището на рокля, повърхността му бе около три уврата; в зависимост от разстоянието между скалите и водата, ливадата бе широка един или два уврата; на някои места едва-едва можеше да се промъкне крава. По-нависоко растителността изчезваше. Гранитът рисуваше във въздуха най-причудливи форми и придобиваше ония мъгляви отсенки, които оприличават донякъде високите планини на облаци. Приятният облик на долинката се нарушаваше от дивата и печална пустош на тия голи и обрулени скали, от надвисналите камъни, от очертанията им, които бяха тъй чудновати, че едната приличаше на монах и я бяха кръстили Капуцина. Често острите била, дръзко издигналите се грамади, поднебесните пещери се озаряваха от слънцето и от приумиците на времето, добиваха златисти, пурпурни, яркорозови или пък мрачни и сиви оттенъци. Видът на тия възвишения се менеше непрестанно като дъгообразните отблясъци по гушките на гълъбите.

Често между две гранитни камари, разсечени сякаш от брадва, при изгрев или при заник-слънце проникваше слънчев лъч, достигаше до дъното на тая приветлива кошничка и искреше във водата като златиста ивица, прокраднала се през цепнатината на спуснатите щори в испанска стая по време на следобедната почивка. Когато светилото се издигаше над стария кратер, напълнен с вода от някаква допотопна стихия, скалистите склонове се сгряваха, някогашният вулкан сякаш се разгаряше отново и от топлината му пъпките се разтваряха, растителността ставаше по-буйна, цветята грейваха и плодовете зрееха в това неизвестно кътче на земята.

Когато Рафаел стигна дотам, видя сред ливадата стадо крави; той слезе малко по-надолу към езерото и забеляза на най-откритото място скромна къща с гранитни стени и дървен покрив. Тоя покрив подхождаше на цялата околност и бе покрит с мъх, с бръшлян и цветя, които издаваха колко отдавна бе правен. Тънка струйка дим, с която птиците бяха свикнали, се издигаше от полуразрушения комин. Пред вратата между два огромни храста с червени и уханни орлови нокти имаше голяма пейка. Стените се губеха от погледа под лозниците и под гирляндите от рози и жасмин, виещи се свободно и безпрепятствено. Стопаните дори не забелязваха тая полска украса, изобщо не се грижеха за девствената и палава прелестна природа. На слънцето се сушеше пране, простряно върху един храст френско грозде. Върху една мъналка за коноп се бе настанила котка, а под нея, сред картофени обелки, се виждаше жълто, излъскано менче. От другата страна на къщата Рафаел видя трънлив плет, направен вероятно за да пази плодовете и зеленчуковата градина от кокошките.

Светът сякаш свършваше тук. Това жилище приличаше на птиче гнездо, хитро скрито в някоя скална вдлъбнатина, стъкмено умело и безгрижно. Това бе невинна и добродушна природа, истинска груба поезия, която цъфтеше на хиляди левги от нашата зализана поезия и нямаше нищо общо с никакви идеи, растеше сама за себе си и зависеше единствено от случайността. Когато Рафаел се приближи, слънцето грееше от дясно на ляво, озаряваше многобагрената растителност, подчертаваше и красеше с ярки светлини и дълбоки сенки жълтеникавосивите скали, разнообразната зеленина на листата, сините, червени и бели цветя, виещите се растения и техните камбанки, нежното кадифе на мъха, цикламените гроздчета на изтравничето и особено кристалната водна повърхност, в която се отразяваха каменните грамади, дърветата, къщите и небето. Всичко в тази прелестна картина бе бляскаво — дори искрящата слюда и снопчето светла трева, притаено в светлосянката; всичко беше хармонично — петнистата крава с лъскава козина, крехките водни цветя, разпилени като къдрици над водата на един вир, където бръмчаха синкави или изумрудени насекоми, корените на дърветата, напомнящи поръсена с пясък коса над някое безформено каменно лице. Топлият дъх на водата, на цветята и скалите, които обливаха с благоуханието си това самотно убежище, създадоха у Рафаел усещане, близко до сладострастието.

Величествената тишина, която цареше в тоя пущинак, забравен навярно дори от данъчните агенти, бе нарушен внезапно от лая на две кучета. Кравите обърнаха глави към прохода за долчинката, показаха на Рафаел влажните си муцуни, огледаха го глупаво и отново се наведоха да пасат. Една козичка и нейното козленце изникнаха сред скалите като по магия, подскочиха върху равна гранитна скала до Рафаел и сякаш искаха да го запитат нещо. Джафкането на кучетата привлече навън пълничко дете, което го зяпна, после излезе и беловлас старец със среден ръст. Тия две създания се сливаха с гледката, с въздуха, с цветята и къщата. От тая пищна природа сякаш бликаше здраве, старостта и детството изглеждаха прелестно; тук във всичко живо прозираше първобитна непосредственост, привично щастие, което отричаше нашите изтъркани философствувания и лекуваше сърцето от разпъващите го страсти.

Старецът напомняше някой модел, създаден за мъжествената четка на Шнец: тъмно лице, чиито многобройни бръчки като че дори не биха помръднали при докосване, прав нос, изпъкнали, обагрени с червено жилести като стар лозов лист скули, ъглести очертания, изразяващи сила, макар тая сила да бе се изгубила; ръцете му бяха грапави, въпреки че той не работеше вече, космите по тях бяха бели и редки; държането му на истински свободен човек навярно би го довело до разбойничество в Италия, за да запази скъпата си свобода. Детето беше истинско планинче, можеше да се взира в слънцето, без да примижава с черните си очи, лицето му бе мургаво, а кестенявите му коси — разрошени. То бе пъргаво и решително, движенията му бяха естествени като на птиче; през дупките на вехтите му дрехи се виждаше бяла гладка кожа. Двамата стояха мълчаливо един до друг, подтиквани от едно и също чувство, а лицата им доказваха пълната им пригоденост към това безметежно съществуване. Старецът бе се отдал на детските игри, а детето бе възприело старческите настроения, сякаш тия две слаби същества, тая завършваща пътя си сила и тая сила, готова да се развие, бяха сключили някаква спогодба. Скоро на прага се появи около тридесетгодишна жена. Тя предеше вървешком. Беше истинска овернка, румена, с ведро лице, непринудена, с бели зъби — овернско лице, овернска осанка и прическа, овернска рокля, едри овернски гърди и овернски говор; истинско въплъщение на този край, на трудовите му нрави, на невежеството, скъперничеството и сърдечността.

Тя поздрави Рафаел; заприказваха се. Кучетата се успокоиха, старецът се настани на една слънчева пейка, а детето вървеше след майка си мълчаливо, където и да отидеше тя, слушайки и наблюдавайки чужденеца.

— Не се ли боите сама тук, добра жено?

— Че от какво да се боим, господине? Като затворим входа, кой може да дойде тук? О, никак не се боим! Пък и вижте — каза тя, като въведе маркиза в най-голямата стая на къщата, — какво могат да вземат от нас крадците?

Тя сочеше почернелите окадени стени, чиято единствена украса бяха изрисуваните в синьо, червено и зелено картинки: „Смъртта на лихваря“, „Страстите Господни“ и „Гренадирите от императорската гвардия“; в стаята бяха наредени старо легло от орехово дърво, маса с криви крачета, пейки, ракла за хляб, на тавана имаше закачена сланина, в гърненце бе сложена сол, виждаше се един тиган; върху камината имаше пожълтели цветни гипсови фигурки. Когато излезе навън, Рафаел видя сред скалите един мъж с мотика в ръка, който любопитно се бе навел и се взираше в къщата.

— Господине, това е моят стопанин — каза овернката и се усмихна, както се усмихват селянките, когато говорят за мъжете си. — Работи горе.

— А този старец баща ви ли е?

— Прощавайте, господине, ама това е дядото на мъжа ми. Така, както го гледате, е на сто и две години. А наскоро пеша заведе момчето до Клермон! Бил е здрав човек. Сега само дреме, пие и яде. Все си играе с момчето. Понякога то го води нагоре по скалите и той отива.

Валантен веднага реши, че трябва да остане да живее с този старец и с това дете, да диша техния въздух, да яде хляба им, да пие вода с тях, да спи като тях и в жилите му да потече кръв, подобна на тяхната. Прищявка на умиращ! Искаше да се превърне в мида, прилепнала до тази скала, да спаси още няколко дена черупката си, приспивайки смъртта, и това му се стори като въплъщение на несъобразяващата се с нищо нравственост, като олицетворение на човешкото съществуване, идеал за живота, единствено възможен и правилен живот. Съзнанието му бе пронизано от дълбоко егоистична мисъл, в която потъна целият свят. За него светът не съществуваше, той се съдържаше в него. Вселената на болните започва от възглавницата и се ограничава с тяхното легло. Тая долина бе леглото на Рафаел.

Кой поне един път в живота си не е наблюдавал тайно движенията на някоя мравка, не е пъхал сламка в единствения отвор, през който диша белият плужек, не е изучавал приумиците на някоя изтънчена госпожица, не се е възхищавал от хилядите жилки, оцветени като розетка на готическа катедрала, които прорязват червеникавия дъбов лист? Кой не е наблюдавал дълго кафяв керемиден покрив, обливан от дъжда и огряван от слънцето, кой не е съзерцавал капчиците роса, листенцата на цветята и разнообразните нарези на техните чашки? Кой не се е потапял в тия осезаеми, вяли и занимателни мечтания без цел, които все пак ни отвеждат към някоя мисъл? Кой не е бил дете, кой не е водил ленивия живот на безгрижно диво създание? Тъй живя Рафаел много дни, без да се занимава с нищо, без да желае нищо, чувствувайки се все по-добре, усещайки как здравето му укрепва, как безпокойството му намалява, а болките му стихват. Катереше се по скалите и се изтягаше на някой връх, откъдето очите му обгръщаха необхватна гледка. Оставаше там по цели дни като растение под слънцето, като заек в дупката си. Или пък привикваше към явленията в растителния свят, към промените във времето, изследваше как всичко се мени на земята, във водата и във въздуха.

Той се опита да се приобщи към потайния ход на тази природа, да се слее напълно с нейното покорно бездействие, да се подчини на деспотичния закон, който закриля и ръководи инстинктивните съществования. Не искаше да отговаря за себе си. Също като някогашните престъпници, които са се спасявали от преследванията на правосъдието в някоя сенчеста обител, той се опитваше да се промъкне в светилището на живота. Съумя да се превърне в частица от необятното и могъщо плодородие: бе възприел въздушните промени, бе живял във всички скални вдлъбнатини, бе изучил нравите и обичаите на растенията, приумиците на водата, лъкатушенията й, бе опознал животните; беше станал едно цяло с тази тръпнеща земя, бе доловил душата й, бе проникнал в нейните загадки. Неизброимите творения на всестранната природа бяха за него развитие на един и същ живец, съчетание на едно и също движение, мощно дихание на величественото мироздание, което действуваше, мислеше, вървеше и растеше и с което той искаше да расте, да върви, да мисли и да действува. По някакъв невероятен начин той бе преплел своя живот с живота на скалите и бе пуснал корени в тях.

Чрез това странно безумие, чрез това измамно излекуване, подобно на благотворната забрава, която природата ни изпраща, за да ни откъсне от страданията, Валантен вкуси насладите на едно второ детство през първите дни от своето пребиваване в този приветлив кът. Той се разхождаше, откриваше хиляди дреболии, предприемаше хиляди неща, без да ги довършва, забравяйки всеки следващ ден плановете на отминалия; бе щастлив в безгрижието си и повярва, че се е спасил. Една сутрин остана да се излежава случайно чак до обед, тънейки в оная сънливост, която е на границата между съня и будуването, която придава на действителността причудлив вид и превръща мечтите в действителност, и внезапно за пръв път чу правдива преценка за здравето си от хазайката, разговаряща с Жонатас, който всеки ден идваше да я разпитва. Овернката навярно мислеше, че Валантен продължава да спи и не бе се опитала да сниши гръмкия си глас на планинка.

— Нито е по-добре, нито е по-зле — казваше тя. — И тая нощ кашля така, сякаш щеше да предаде богу дух. Милият господин, кашля, храчи, направо да го ожалиш. Аз и моят стопанин се питахме отде ли има сили да се дере така. Направо ми се къса сърцето. Ама че проклета болест! Хич не е добре! Все ме е страх някоя сутрин да не го заваря умрял в леглото. И блед, блед — направо восъчен Христос! И като го гледам, когато става, горкият, слабичък, същинска клечка. Даже вече започва и да мирише лошо! А на него му е все едно, хаби се и тича, сякаш е по-здрав от здравите. Трябва да е много храбър, щом не се оплаква! Ама наистина сигурно ще му е по-добре в земята, отколкото на ливадата. Страда, сякаш Бог го е наказал! Не че на нас ни се ще, господине, то и за нас ще е по-зле. Пък дори и да не ни даваше всичко, което ни дава, пак щяхме да го обичаме: не го правим от корист. Ох, Боже — продължи тя, — само парижани могат да хванат такива кучешки болести! Откъде им идват? Горкият младеж! Сигурно е, че няма да завърши добре. Нали разбирате, тая треска го съсипва, изяжда го, убива го! Той изобщо не мисли за това; даже не знае, господине. Нищо не забелязва… Ама не плачете така, господин Жонатас! Кажете си, че и за него ще е по-добре, като престане да страда. Защо не накарате да отслужат маслосвет за него? Виждала съм как човек може да се изцери от маслосвет, даже и аз ще запаля една свещичка, само да се спаси такъв мил, такъв добър човек, същинско гергьовско агънце…

Гласът на Рафаел бе отслабнал толкова, че той не можеше да извика, за да го чуят, и бе принуден да изслуша тези ужасяващи приказки. И все пак нетърпението го вдигна от леглото му и той се появи на прага.

— Ах ти, стари мошенико — извика той на Жонатас, — палач ли искаш да ми бъдеш?

Селянката помисли, че вижда привидение и побягна.

— Забранявам ти — продължи Рафаел — да се безпокоиш за моето здраве.

— Да, господин маркиз — отвърна старият слуга, бършейки сълзите си.

— И изобщо най-добре ще направиш, ако не идваш повече тук, без да съм ти заповядал.

Жонатас се подчини; но преди да излезе, той още веднъж обърна към маркиза очите си, пълни с вярност и съчувствие, и Рафаел прочете в тях смъртната си присъда. Обезкуражен, осъзнал внезапно отново истинското си положение, Валантен седна на прага, скръсти ръце на гърдите си и наведе глава. Изплашеният Жонатас се приближи към своя господар:

— Господине…

— Върви си! Върви си! — извика болникът.

На следващото утро Рафаел се изкачи по скалите и седна в една обрасла с мъх пукнатина, откъдето виждаше тесния път, водещ от баните към жилището му. В подножието на върха забеляза Жонатас, който отново разговаряше с овернката. Коварната му проницателност му помагаше да разбира киманията, отчайващите жестове, злокобната наивност на тая жена и до него през тишината достигаха с вятъра нейните съдбоносни думи. Обладан от ужас, той се спотаи в най-високите планински върхове и остана там до вечерта, неспособен да прогони зловещите мисли, пробудени, в съзнанието му от проявяваното за него жестоко безпокойство. Внезапно овернката се изправи пред него като сянка във вечерния здрач; по една поетична приумица черните и бели ивици на полата и му напомниха изсъхналите ребра на някой скелет.

— Почва да пада роса, скъпи господине — каза му тя. — Ако останете тук, най-много да си докарате някоя живеница. Трябва да се прибирате. Вредно е да се диша влажен въздух, пък и от сутринта не сте хапнали нито залък.

— Хиляди проклятия — извика той, — стара вещице, заповядвам ви да ме оставите да живея, както си искам, или ще се махна оттук! Не ви ли стига, дето всяка сутрин ми копаете гроба, поне недейте да го ровите и вечерта…

— Вашият гроб ли, господине! Да ви копая гроба!… Че къде ви е гробът? Аз само това искам, да изкарате колкото стария, а не да ви видя в гроба! В гроба! Всеки с времето си отива в гроба…

— Стига! — каза Рафаел.

— Облегнете се на ръката ми, господине.

— Не.

Съжалението е чувство, което мъжете понасят особено трудно, още повече ако го заслужават. Омразата укрепява човека, съживява го, подтиква го към отмъщение; но съжалението убива, то още повече увеличава слабостта ни. Това е добродушно зло, презрителна любезност, любезна обида. У столетника Рафаел виждаше победоносно съжаление, у детето — любопитно съжаление, у жената — грижовно съжаление, у съпруга — користно съжаление; но както и да се проявяваше това чувство, то винаги носеше със себе си полъха на смъртта. Поетът създава от всички картини, които го вълнуват, зловеща или радостна поема; възторжената му душа отхвърля тънките оттенъци и избира винаги силните и ярки цветове. Това съжаление създаваше в сърцето на Рафаел ужасна, траурна и злокобна поема.

Навярно той не бе се сетил за искреността на естествените чувства, когато бе решил да се доближи до естеството. По някой път му се струваше, че е сам, той сядаше под едно дърво и се разтърсваше от упорита кашлица, която секваше след страхотна борба и всеки път го омаломощаваше; тогава внезапно виждаше лъскавите влажни очи на момченцето, скрито сред тревите като диваче, наблюдаващо го с детинско любопитство, в което се съчетаваха насмешливост, удоволствие и някакъв особен интерес, примесен с безчувственост. Ужасното: „Братко, ще се мре“ на монасите-траписти, като че непрестанно се изписваше в очите на селяните, с които живееше Рафаел; той не можеше да определи от какво повече се бои — дали от невинните им думи, или от мълчанието им; всичко в тях го притесняваше. Една сутрин се появиха двама мъже, облечени в черно, които обикаляха наоколо, душеха го и го оглеждаха скришом; после се престориха, че са дошли на разходка, и му зададоха незначителни въпроси, на които той отвърна кратко. Разпозна в тях лекаря и свещеника от минералните бани, изпратени навярно от Жонатас, извикани от хазаите му или привлечени от полъха на близка смърт. Мярна му се собственото му погребално шествие, той чу пеенето на свещениците, преброи свещите и му се стори, че черен креп се спусна върху красотата на тая пищна природа, сред която си въобразяваше, че е срещнал живота. Всичко, което за миг му бе позволило да се надява на дълголетие, сега му предвещаваше скорошен край. На сутринта той замина за Париж, след като изслуша тъжните пожелания и сълзливо-сърдечните препоръки на хазаите си.

Пътува цяла нощ и се събуди сред една от най-приветливите долини на Бурбоне, чиито селища и изгледи се въртяха пред очите му и се стопяваха като измамните картини, появили се в някой сън. Природата се разстилаше пред очите му безмилостна и чаровна. Ту Алие диплеше сред китните си брегове лъскавата си сребриста панделка, ту свенливо сгушени в каменисти теснини селца показваха върховете на камбанариите си; ту мелниците на някоя долчинка се редуваха с еднообразните лозя или пък се откриваха приветливи замъци, надвиснали над бездните села и пътища, засенени от величествени тополи; и накрая Лоара и необятните й брилянтни води лъснаха сред златистите пясъци. Безкрайни прелести!

Буйната, немирна като дете природа, напращяла от любовта и соковете на месец юни, неотклонно привличаше върху себе си угасналия поглед на болника. Той спусна завеските в колата си и заспа. Привечер, след като отмина Кон, го разбуди весела музика и той се озова сред селско празненство. Пощата беше близо до площада. Докато кочияшите сменяха впряга, той видя танците на тия засмени хора, на закачливите хубави девойки, накичени с цветя, на оживените младежи, видя зачервените от виното грубовати лица на старите селяни. Дечурлигата се кикотеха, старите жени разговаряха и се смееха: отвсякъде ехтяха гласове и удоволствието струеше дори от дрехите и от приготвените трапези. Площадът и църквата бяха същинско въплъщение на радостта; дори покривите, прозорците и вратите в селцето имаха празничен вид.

Като всички умиращи, които се дразнят от най-малкия шум, Рафаел не можа да сдържи мрачната си злост и желанието да накара тия цигулки да замлъкнат, да прекрати това движение, да усмири възгласите, да разпръсне този безочлив празник. Той скръбно се качи в колата си. Когато огледа миг след това площада, видя, че веселието бе помръкнало, селянките бяха побягнали, а пейките пустееха. Върху скелето за оркестъра един сляп музикант продължаваше да свири с кларинета си пискливо хоро. Тая музика без танцьори, тоя самотен дрипав старец с уродливо лице и разрошени коси бяха сякаш призрачно олицетворение на желанието, минало през ума на Рафаел. От небето заплющя оня проливен дъжд, който ливва внезапно от буреносните облаци в края на юни и после също тъй внезапно спира. Всичко бе станало тъй естествено, че след като се взря в белезникавите облаци, които скоро се разнесоха по небето, прогонени от силния, вятър, Рафаел дори не помисли да погледне шагреновата кожа. Той се свря в ъгъла на каретата си, която скоро пое отново на път.

На другия ден се озова в своя дом, в своята стая, край камината. Бе поръчал да запалят голям огън, беше му студено. Жонатас му донесе писмата. Всички бяха от Полин. Той бавно отвори първото и го разгъна, сякаш това бе жалка призовка, изпратена от някой данъчен агент. Прочете първото изречение:

„Заминал си! Това е бягство, мой Рафаел… Как! Нима никой не може да ми каже къде си? И ако не зная аз, кой би могъл да знае това?“

Той не желаеше да чете по-нататък, хладнокръвно сграбчи писмата и ги хвърли в огъня, като гледаше с помътнял и леден поглед как пламъците сбръчкват парфюмираната хартия, втвърдяват я, преобръщат я и я разсипват на прах.

В пепелта се пръснаха парченца, където личаха започнати фрази и незавършени думи, полуизгорели мисли, които той за развлечение измъкна от огъня.

„… Седях до вратата ти… очакван… Прищявка… подчинявам се… Съперници… аз не! Твоята Полин… обича… вече Полин? Ако искаше да ме напуснеш, нямаше да ме изоставиш… Вечна любов… Ще умра…“

Тия думи му причиниха угризения: той хвана с щипците и извлече от огъня последните останки от едно писмо.

„… Роптаех — пишеше Полин, — но не се оплаквах, Рафаел! Навярно си искал да бъдеш далеч от мен, за да ми спестиш бремето на някоя мъка. Може би един ден ще ме убиеш, но ти си тъй добър, че не би допуснал да страдам. Моля те, никога не си отивай вече така. Знаеш ли, аз мога да приема и най-големите страдания, стига да съм до теб. Скръбта, която ми причиняваш ти, не е скръб: в моето сърце има много повече любов, отколкото съм ти открила. Бих могла да понеса всичко, само не и да плача, разделена от теб, да не зная какво…“

Рафаел, постави върху камината това почерняло късче от писмо, после внезапно отново го захвърли в огъня.

Тая хартия бе прекалено изгарящ образ на неговата любов и на жестокия му жребий.

— Иди да повикаш господин Бианшон — каза той на Жонатас.

Орас дойде и завари Рафаел в леглото.

— Приятелю, можеш ли да ми приготвиш питие с някакъв опиат, което да ме държи в постоянно сънливо състояние, без непрестанната употреба на това лекарство да ми причинява зло?

— Това е много, просто — отвърна младият лекар, — но все пак няколко часа в деня ще трябва да оставаш буден, за да се храниш.

— Няколко часа ли? — прекъсна го Рафаел. — Не, не! Предпочитам да се събуждам най-много за един час.

— Какво целиш с това? — попита Бианшон.

— Сънят също е живот! — отвърна болният. — Не позволявай да влиза никой, дори госпожица Полин дьо Вичнау! — каза Валантен на Жонатас, докато лекарят пишеше рецептата.

— Е, господин Орас, има ли надежда? — попита старият слуга младия доктор, докато го изпращаше на двора.

— Може да изкара дълго или да умре още тази вечер. При него шансовете за живот и за смърт са равни. Нищо не разбирам — отвърна лекарят с безпомощен жест. — Трябват му развлечения.

— Развлечения! Господине, вие не го познавате. Оня ден той уби един човек, без дори да трепне!… Нищо не може да го развлече.

Няколко дена Рафаел прекара в бездната на своя изкуствен сън. Благодарение на материалното надмощие на опиума над нашата нематериална душа този човек с такова мощно въображение се принизи до ония лениви животни, които гният неподвижни сред горите като мъртви растения, без да се помръднат дори, за да хванат някоя лесна плячка. Той дори бе угасил небесното сияние, дневната светлина не проникваше при него. Към осем часа вечерта ставаше от леглото; без да осъзнава напълно съществуването си, утоляваше глада си и отново лягаше. Студени и бледи, часовете му носеха само смътни образи, представи, светлини и сенки сред мрака. Той се бе погребал в дълбоко мълчание, в пълно отрицание на движението и разума. Една вечер се събуди по-късно от обикновено, но вечерята не му бе поднесена. Той звънна на Жонатас.

— Можеш да си вървиш — каза му. — Направих те богат и ще бъдеш щастлив на старини; но не искам да ти позволя да си играеш с живота ми… Как, негоднико, аз съм гладен! Къде е вечерята ми? Отговаряй!

Жонатас доволно се усмихна, взе една свещ, която трепкаше в дълбокия мрак на огромните помещения; после поведе своя господар, който се бе превърнал в същински автомат, по един широк коридор и отвори внезапно вратата. Облян от светлина, заслепен, Рафаел видя смайващо зрелище. Полилеите бяха отрупани със свещи, най-редките цветя от неговата оранжерия бяха изящно подредени, масата блестеше от сребро, злато, седеф и порцелан; кралска трапеза димеше и възбуждаше апетита с уханието си. Той видя събрани своите приятели, а сред тях множество красиви, нагиздени жени с разголени шии, с открити рамене, с втъкнати в косите цветя, с блеснали очи, с пъстри дрехи, подчертаващи мамещата им красота; една от тях бе облякла обрисуващо сластните й форми ирландско жакетче, друга си бе сложила изкусителна андалуска пола; имаше и една полугола като Диана, богинята на лова, и друга, свенлива и обичлива, подобна на госпожица дьо Ла Валиер[12], и всички те бяха като опиянени. В погледите на тия гуляйджии искреше радост, любов и щастие.

Когато мъртвешкото лице на Рафаел се показа през полуотворената врата, внезапна възторжена глъчка избликна и покори всичко като бляскавите огньове на това неочаквано пиршество. Гласовете, уханията, светлината, тия завладяващо красиви жени раздразниха сетивата му, пробудиха желанията му. Прелестна музика долетя от съседния салон, заглуши с хармоничните си звуци опияняващата врява и допълни това странно видение. Рафаел усети как някаква нежна ръка докосва неговата длан, ръка на бяла, омайна жена, която се опитваше да се притисне до него, ръката на Акилина. Разбра, че тази картина не бе неясна и недействителна като беглите образи в безцветните му сънища, нададе ужасяващ вик, тресна вратата и зашлеви през лицето своя стар слуга.

— Чудовище, ти си се заклел да ме умориш! — извика той.

После цял треперещ от опасността, на която се бе изложил, намери сили да стигне до стаята си, погълна силна доза приспивателно и легна.

— Дявол да го вземе! — каза Жонатас, като се изправяше. — Нали господин Бианшон ми беше поръчал да му намеря развлечения…

Беше около полунощ. В тоя час поради някаква приумица на естеството, която би могла само да учуди и озадачи медицината, Рафаел бе безкрайно красив в съня си. Свежа руменина багреше белите му страни. Челото му, изящно като чело на девойка, излъчваше неговия гений. Животът цъфтеше върху това спокойно и отпочинало лице. Сякаш той бе дете, спящо под закрилата на майка си. Това бе здрав сън, от алените му устни излизаше равен и чист дъх, той се усмихваше, сякаш му се привиждаше някакъв по-добър свят. Може би му се струваше, че е столетник, а внучетата му пожелават да живее още дълго; може би седеше на своята груба пейка под слънцето и зеленината и от някой планински връх като пророк съзираше своята обетована земя!…

— Ето те отново!

Тия думи, изречени от звънлив гласец, разпръснаха мъглявите видения на неговия сън. В светлината на лампата той видя седналата на леглото му Полин, която изглеждаше още по-красива след раздялата и изживяната мъка. Рафаел бе омаян от това лице, бяло като листенцата на водно цвете, което изглеждаше още по-бледо в мрака, обрамчено от черните коси. По страните й блестяха следи от сълзи, които всеки миг можеха да се отронят. Облечена в бяло, привела глава, Полин сякаш плуваше над леглото, беше като ангел, слязъл от небето, като видение, което най-малкият полъх би могъл да отнесе.

— Ах, забравих всичко! — възкликна тя, когато Рафаел отвори очи. — Имам думи само за да ти кажа: аз съм твоя! Да, цялото ми сърце прелива от любов. Ах, ангел на моя живот, ти никога не си бил тъй красив! Очите ти са като мълнии… Разбирам всичко! Ти си отишъл да пазиш здравето си далеч от мен, боял си се от мен… но…

— Бягай, бягай! Остави ме! — с измъчен глух глас отвърна Рафаел. — Защо не си отиваш! Ако останеш тук, ще умра. Искаш ли да видиш как умирам?

— Да умреш! — повтори тя. — Нима ти можеш да умреш без мен? Да умреш? Но ти си млад! Как ще умреш, аз те обичам! Как би могъл да умреш! — продължи тя с дълбок и пламенен глас, като сграбчи с безумен, жест ръцете му. — Студени са! — възкликна тя. — Нима съм се заблудила?

Рафаел измъкна изпод възглавницата си парчето от шагренова кожа, мъничко и крехко като листенце от зеленика, и й го посочи.

— Полин, прекрасно видение на моя прекрасен живот, да си кажем сбогом! — промълви той.

— Сбогом ли? — повтори тя учудено.

— Да. Това е талисманът, който изпълнява желанията ми и представлява моя живот. Виж колко ми остава. Ако продължаваш да ме гледаш, ще умра…

Девойката помисли, че Валантен е полудял, взе талисмана и отиде да донесе лампата. Озарена от трепкащата светлинка, която падаше върху Рафаел и върху талисмана, тя внимателно загледа лицето на своя любим и последното късче от вълшебната кожа. Виждайки Полин, която изглеждаше още по-прекрасна в своя ужас и в своята любов, той престана да владее мисълта си: споменът за ласките, за безумните радости на страстта надви над задрямалата му душа и тя се пробуди като неугаснал огън.

— Полин, ела!… Полин!…

Страхотен вик се откъсна от гърдите на девойката, очите й се разшириха; веждите й се повдигнаха от ужасна болка, от нечуван страх, тя четеше в очите на Рафаел едно от ония бесни желания, с които някога се бе гордяла; но колкото повече растеше това желание, толкова повече се свиваше кожата, гъделичкайки дланта й. Без да размисли, тя се втурна в съседния салон и затвори вратата.

— Полин! Полин! — крещеше умиращият и тичаше след нея. — Обичам те, обожавам те, желая те!… Ще те прокълна, ако не ми отвориш! Искам да умра в обятията ти!

С нечувана сила, последен изблик на неговия живот, той изкърти вратата и видя своята полугола любима, която се бе проснала на едно канапе. Полин напразно бе се опитала да разкъса гърдите си и за да се самоубие по-бързо, се мъчеше да се удуши със собствения си шал.

— Ако умра, той ще живее! — казваше тя и се стремеше да стегне примката около врата си.

Косите й се бяха разпилели, раменете й бяха разголени, роклята й беше разгърната и тъй както се бореше със смъртта, със сълзи в очите, с пламнало лице, гърчейки се в ужасно отчаяние, тя предлагаше на опиянения от любов Рафаел хиляди прелести, които засилиха неговото безумие; той се хвърли върху нея като хищна птица, скъса шала и поиска да я прегърне.

Умиращият търсеше думи, за да изрази желанието, което му отнемаше всички сили; но от гърдите му се изтръгна само глух стон и всяко дихание сякаш разкъсваше вътрешностите му. Тъй като не можеше вече да произнесе нито звук, той ухапа Полин по бялата гръд.

Жонатас дотича ужасен от силните викове и се опита да изтръгне от ръцете на девойката трупа, върху който тя се бе свлякла в един ъгъл.

— Какво искате? — запита тя. — Той е мой, аз го убих, нали това беше моето предсказание!

Бележки

[1] Шарл Ролен — френски историк и педагог — Б.пр. ↑

[2] Carus alumnus — скъп питомец (лат.). — Б.пр. ↑

[3] Exegi monumentum. — Аз си издигнах паметник (лат.) — Б.пр. ↑

[4] По това време се е разгаряла борба между либералната „партия на движението“ и консервативната „партия на съпротивата“, чиято пионка е бил Луи-Филип. — Б.пр. ↑

[5] Тогавашната сграда на Италианския театър. — Б.пр. ↑

[6] Рафаело. — Б.пр. ↑

[7] Героиня от „Тристрам Шанди“ на Стърн; когато изрича някоя ругатня, тя я произнася само до половината, предоставяйки втората половина на друга монахиня, за да раздели прегрешението на две и да не я накажат. — Б.пр. ↑

[8] Уестол — английски гравьор, илюстрирал творби на Милтън и на Шекспир. — Б.пр. ↑

[9] Става дума за възванието на Николай I към поляците след потушаването на въстанието през 1830 г. — Б.пр. ↑

[10] Sante (фр.) — здраве. — Б.пр. ↑

[11] Реплика от комедията на Молиер „По неволя лекар“. — Б.пр. ↑

[12] Херцогиня дьо Ла Валиер — любовница на Луи XIV, от когото е имала четири деца. — Б.пр. ↑

Към или към съдържанието