Робърт Силвърбърг
Време на промени (37)

37

Когато някой е неопитен и нов в удоволствията, нерядко след първия опит идват вината и съжалението. Така беше и с мен. На сутринта на втория ден от престоя ни в имението, аз се пробудих след доста неспокоен сън и изпитах такъв срам, че се молех земята да се разтвори под мен и да ме погълне. Какво бях направил? Защо позволих на Швайц да ме въвлече в подобна глупост? Душеразголване! Душеразголване! Да седя цяла нощ с него и да повтарям „аз“, „аз“, „мой“ и дори да се радвам за новопридобитата свобода от душещата ръка на Завета! Мъглата навън допълнително сгъсти мрачните мисли в душата ми. Нима наистина си бях позволил да се разкрия до такава степен? Да, така трябва да е било, защото в мен бяха още живи спомените от миналото на Швайц, за които доскоро не знаех нищо. Значи и моите спомени сега са в него. Молех се да има някакъв начин всичко да се върне постарому. Усещах, че бях изгубил нещо, рушейки стените на моята изолация. В нашето общество никога не се е гледало с добро око на душеразголвачите и онези, които са дръзвали да го правят са разчитали единствено на мазохистичното удоволствие от подобна непристойна постъпка. Мъчех се да се убедя, че онова, което съм извършил няма нищо общо с общественото душеразголване, а е по скоро душевно дирене, но още докато изричах тази фраза пред себе си, почувствах, че тя е лицемерна и надута. Жалка и прозрачна маска за истинските мотиви. Чувствах срам, заради себе си, заради синовете си, заради моя кралски произход, заради всичките си предци, че бях стигнал до там. И струва ми се, че именно думите на Швайц: „Обичам те“, бяха разкрили в мен тази бездна на съжаление, защото моето предишно аз ги намираше за ужасно неприлични, въпреки че новото аз, борещо се да изплува на повърхността, не виждаше в тях нищо срамно и оскърбително към моята личност. Но не пожелах да вляза в спор със себе си и оставих вината да ме завладее. Що за човек бях аз, за да разменям ласкави слова с един непознат, жител на Земята, един лунатик и маниак? Как можах така лесно да му отдам душата си. Какво да сторя сега, след като съм съвсем беззащитен пред него? За миг дори обмислях възможността да убия Швайц, за да спася изгубеното си уединение. Приближих се до него, докато спеше и загледах усмихнатото му в съня лице. Не можех да изпитвам никаква омраза към него.

Почти през целия ден останах сам. Излязох на разходка в гората, изкъпах се в студено планинско езеро, после коленичих пред едно огнешипо дърво, представих си, че пред мен е застанал изповедник и излях с пресекнало шепнене всичко, натрупано в мен. Още дълго бродих из гората преди да се върна в имението, целият изподраскан от шипове и тръни. Швайц ме попита дали не ми е зле. Не, отвърнах му, всичко е наред. Почти не разговарях през тази вечер, свит в едно кресло. За разлика от мен, землянинът говореше повече от всякога. Описа в подробности плана си за експедиция до Шумара Бортан, откъдето възнамеряваше да внася цели чували с лекарство и да промени всички души на Манеран. Слушах го, без да коментирам чутото, защото целият свят за мен бе придобил странни измерения, а планът му изглеждаше по-странен от всичко.

Надявах се, че веднага щом се завърна в канцеларията си в Манеран ще ми олекне. Но се излъгах. Върнах се у дома и заварих Халум и Лоймел безгрижно да си разменят тоалети. При вида им едва се сдържах да не побягна. И двете ме посрещнаха с топли женски усмивки, усмивки в които се криеха тайни, признак за вечния съюз, сключен помежду им, а аз местех отчаян поглед между моята съпруга и вречената ми сестра и чувствах огледалната им красота като нож в корема си. Тези усмивки! Тези всезнаещи очи! На тях не им бе необходимо лекарство, за да измъкнат истината от мен.

Къде беше, Кинал?

В горското имение, за да си поиграя на себеразкриване със землянина.

И разкри ли му душата си?

О, да, и той ми разкри своята.

И после?

После говорихме за любов. Обичам те, ми каза той, а този човек отвърна: И аз те обичам.

Какво лошо дете си, Кинал!

Да. Да. Къде да се скрие този човек от срама?

Този мълчалив диалог премина в миг през ума ми, още докато се приближавах към тях и приседнах край фонтана. Прегърнах формално Лоймел, прегърнах почти толкова формално и моята вречена сестра. Но не смеех да ги погледна в очите, толкова дълбока бе вината ми. Същото беше и в канцеларията на Съдийството. Имах чувството, че непрестанно чета обвинения в погледите на служителите: Ето го Кинал Даривал, който разкри тайните ни пред Швайц от Земята. Погледнете този салански разголвач! Как ли понася собствената си воня? Държах се настрана от всички и вършех работата си отвратително. На бюрото ми попадна някакъв документ относно делата на Швайц и аз застинах изненадан. Чувствах се почти уплашен от мисълта, че бих могъл да се срещна с Швайц отново. За мен не би представлявало трудност да го лиша от право на пребиваване в Манеран, използвайки властта на Съдийството — зла отплата за онова, което бе сторил за мен. С мъка се сдържах да го сторя и почувствах от замисленото дори по-дълбок срам от онзи, който пламтеше в мен.

На третия ден от завръщането си, когато дори децата започнаха да се питат какво не е наред с баща им, отидох в Каменната черква и потърсих изповедника Джид.

Денят бе горещ и влажен. Пламтящото в ярка светлина небе се диплеше като завеса над Манеран, всичко бе покрито с влага. В този ден слънцето имаше странен цвят, почти бяло и древната свещена постройка от черен камък хвърляше ослепителни отблясъци. Но когато влязох в черквата, изведнъж се озовах в тъмна, хладна и потънала в тишина зала. Килията на Джид, както прилягаше на един от най-изтъкнатите изповедници, се намираше зад самия олтар. Очакваше ме, облечен в неизменното расо, бях запазил предварително този час за мен. Договорът вече беше готов. Подписах го и отброих исканото заплащане. Подобно на своите колеги по работа, Джид също не можеше да се похвали с особена красота и привлекателност, но в онзи миг аз бях по-скоро успокоен от грозния му вид, закривения въздълъг нос, тънките извити устни, хлътналите очи и полюшващите се възглавнички на ушите. Защо трябва да се подиграваме на човешките лица? Нима хората имат право да ги избират по желание? Чувствах огромно разположение към него, защото искрено се надявах, че ще ми помогне да се излекувам. А лечителите са свети хора. Дай ми онова, което искам от теб, Джид, и аз ще благословя грозното ти лице!

Той ме попита:

— Под чие покровителство желаете да се проведе изповедта?

— Бога на опрощаването.

Джид натисна един клавиш. Обикновените свещи не бяха на почит в неговата килия. Кехлибарената светлина на опрощението заля помещението, излъчвана от скрита от окото газова лампа. Джид насочи вниманието ми към огледалото и ми нареди да се вгледам в лицето си и да се съсредоточа върху отражението на очите си. Отсреща ме гледаха очи на непознат. Ситни капчици пот се спускаха по брадата ми. Обичам те, рекох беззвучно на това непознато лице в огледалото. На плещите си усещах тежестта на черквата, изпитвах ужас, че всеки миг върху ми ще се стоварят масивните плочи на покрива. Джид произнасяше обичайните встъпителни слова. В тях не се говореше нищо за обич. Най-сетне ми нареди да разкрия душата си пред него.

Поколебах се. Езикът ми сякаш се беше вдървил. Чувствах, че се задавям, преглътнах мъчително, после сведох глава и я опрях в хладния под. Джид докосна рамото ми и промърмори няколко успокоителни слова. Церемонията започна отново. Този път преминах гладко през встъплението и когато повторно ми наредиха да говоря, изрецитирах с изменен глас, сякаш следях словата, написани за мен от някой друг.

— През отминалите дни този човек посети едно потайно място с още един и двамата заедно приеха лекарство, пренесено от Шумара Бортан, което отключва душата. После се отдадоха на душеразкриване и сега, когато всичко приключи, този човек се чувства дълбоко потиснат за извършения грях и жадува да получи опрощение.

Джид зяпна, а никак не е лесно да изненадаш един изповедник. Почти бях готов да се откажа от признанието, но той успя доста бързо да възстанови самообладание и ме подкани с няколко сухи свещенически фрази да продължа. След секунда преодолях колебанията си и набързо излях всичко, натрупано в мен. Започнах от първия разговор за лекарството с Швайц (без да споменавам името му, не защото не вярвах на Джид, а просто не смятах, че тази подробност има някакво отношение към смисъла на изповедта). Разказах за това как сме се усамотили в имението и сме погълнали лекарството. За усещанията, през които съм преминал. За познанието, постигнато в душата на Швайц и неговото в моята. Връзката, която постепенно бе възникнала между нас. Отчуждаването ми от принципите на Завета. Внезапно възникналото ми убеждение, че себеотричането е катастрофална културна грешка. Интуитивното осъзнаване, че вместо това трябва да отричаме нашето принудително усамотяване и да търсим начини за да хвърлим мостове през пропастта, която ни разделя. Признах също, че подсъзнателно съм се подложил на действието на лекарството с надеждата да надзърна в душата на Халум. После заговорих за угризенията, които ме обхванаха на следващия ден, за вината, срама и съмнението. Най-сетне потънах в мълчание. Пред мен като ярък глобус се полюшваха в мрака фактите на моето злодеяние и вече се чувствах пречистен от това, че ги бях изповядал. Мечтаех отново да бъда приет под крилото на Завета. Исках да бъда пречистен от грехопадението на себеразкриването. Жадувах отново да заживея предишния си праведен живот, да бъда излекуван, да получа прошка и да се завърна сред народа си. Но не можех да почувствам присъствието на бога. Гледайки в огледалото виждах само собственото си лице, повехнало и уморено, с разчорлена брада. И когато Джид започна да произнася молитвата за опрощение, за мен това бяха само думи, лишени от съдържание и не почувствах обичайното вдъхновение. Връзката между мен и вярата беше прекъсната. За миг изпитах смътно забавление от ситуацията — Швайц ми завиждаше за вярата и се надяваше, с помощта на лекарството да разбере тайнството на преклонението пред свръхестественото, а всъщност ме бе лишил от него. И ето стоях коленичил на каменния под, произнасях безсмислени фрази, а тайно мечтаех двамата с Джид да сме взели лекарството, за да осъществим истинска връзка между душите си. Знаех, че съм загубен.

— И нека с теб да е божията милост — рече Джид.

— Да бъде с този човек божията милост.

— И не търси повече чужда помощ, а запази душата си за себе си, защото всички други пътища водят към покварата.

— Този човек не ще дири други пътища.

— Имаш вречена сестра и вречен брат, имаш изповедник, имаш и милостта на боговете. Не ти трябва нищо повече.

— На този човек не му е необходимо нищо повече.

— Върви в мир, тогава.

Тръгнах си, но не в мир, защото не бях получил от изповедта онова, което очаквах. Джид не бе успял да ме върне в лоното на Завета, а само бе задълбочил отчуждението ми от него. И въпреки че не бях постигнал нищо с изповедта, напуснах Каменната черква донякъде пречистен от вината. Вече не изпитвах отвращение към себеразкриването. Може би това се дължеше донякъде и на неудачната изповед, не исках да се задълбочавам в анализа. Намерил бях вътрешното равновесие, което търсех. И в този миг превъплъщението ми завърши. Швайц ми бе отнел вярата, но вместо нея ми даде друга вяра.