Робърт Силвърбърг
Време на промени (34)

34

Нуждаехме се от уединение. Съдийството притежаваше имение сред хълмовете, на около два часа път североизточно от Порт Манеран, където се настаняваха почетни гости и се обсъждаха важни търговски въпроси. Знаех, че в момента имението е свободно и поръчах да бъде запазено за срок от три дни. По обед същия ден взех Швайц със служебната си кола и без да губим време поехме към хълмовете. Обслужващият персонал в имението се състоеше от трима души — готвач, камериерка и градинар. Предупредих ги, че предстоят много сериозни разговори и че не бива да ни отвличат вниманието по никакъв повод. А след това двамата с Швайц се затворихме във вътрешните стаи.

— Най-добре ще е, — рече ми той, — да не приемаме никаква храна тази вечер. Освен това, препоръчва се тялото да е абсолютно чисто.

Имението разполагаше с великолепна сауна. Изтрихме се и се изкъпахме, а като излязохме, облякохме леки копринени халати. Очите на Швайц блестяха от вълнение. Аз се борех със страха и неспокойствието. Опасявах се, че съм взел решение, което необратимо ще промени целия ми живот. Имах чувството, че съм като някой, на когото предстои операция с минимални шансове за оцеляване. Завладян бях от някакво мълчаливо примирение — бях се съгласил, дошъл бях тук, готвех се да скоча в неизвестното и жадувах час по-скоро всичко да свърши.

— Последна възможност да се откажете — рече Швайц и се ухили.

— Не.

— Осъзнавате добре всички потенциални рискове, нали? И двамата нямаме никакъв опит с подобно средство. Може да се окаже опасно.

— Разбрано — рекох аз.

— Искам да изясним още нещо — че се съгласихте на този опит доброволно, без никаква принуда.

— Защо е това забавяне, Швайц? Давайте вашето лекарство.

— Този човек само искаше да се убеди, че ваша чест напълно си дава сметка за възможните последствия.

— Ако желаете, — отвърнах саркастично аз, — можем да сключим договор по общоприетия начин, за да бъдете подсигурен срещу потенциален съдебен иск, който този човек може да предяви след време спрямо вас…

— Оставам решението на вас, ваша чест. Този човек не смята, че това е необходимо.

— Този човек се пошегува — рекох аз. Треперех от вълнение. — И вие ли сте нервен, Швайц? И вас ли ви измъчва съмнение?

— Предприемаме дръзка постъпка.

— Да започваме тогава, преди да сме се разколебали. Хайде, Швайц, дайте това ваше лекарство.

— Добре — кимна той и ми хвърли продължителен изучаващ поглед, после плесна с ръце по детски и се засмя победоносно. Едва сега осъзнах, как ловко ме е изиграл. Та аз буквално го молех да ми даде лекарството! О, какъв дявол!

Той разтвори пътната си чанта и извади пакетчето с белия прах. Каза ми, че му е необходимо вино и аз наредих да ни донесат от кухнята две чаши изстудено златисто манеранско. Сетне Швайц раздели съдържанието на пакетчето по равно в двете чаши. Прахът се разтвори почти мигновено. В първия миг течността посивя, но после възвърна обичайния си цвят. Вдигнахме едновременно чашите. Спомням си, че погледнах към Швайц, седнал на другия край на масата и му се усмихнах.

— Трябва да се изпие наведнъж — рече ми той. Двамата погълнахме едновременно виното в чашите, после аз се отпуснах назад, очаквайки лекарството да подейства незабавно. Почувствах, че ми призлява, но това бе от виното, подразнило празния ми стомах.

— След колко време ще настъпи ефекта? — запитах.

— Още малко — отвърна Швайц. После потънахме в мълчание. На няколко пъти правех опити да прочета мислите му, но не усещах нищо. Шумовете в стаята започнаха да се усилват, поскърцването на дъските, тихото жужене на насекоми зад прозореца, бръмченето на електрическата лампа.

— Имате ли представа, — заговорих с пресипнал глас, — по какъв начин действа лекарството?

— Този човек ви каза всичко, което бе научил. Сиреч че лекарството потенцира способността за връзка между умовете, която съществува във всички нас още от раждане. В организма ни има определена химична субстанция, която потиска тази способност. Единици са онези, които се раждат без споменатия инхибитор и само те притежават от малки умението да четат мисли. Що се отнася до всички останали, те са лишени доживотно от този дар, освен ако инхибиторът не бъде на свой ред потиснат при някоя остра хормонална промяна. И когато нещо подобно се случи, състоянието нерядко се определя като безумие. Що се отнася до шумарското лекарство, казват че то също неутрализирало инхибитора в кръвта, но само за известно време, с което ни позволява да вършим нещо, дарено ни по рождение, ала останало недостъпно.

— Значи ли това, — попитах аз, — че всички ние владеем свръхестествени способности, но не можем да ги използваме благодарение на жлезите, които ги неутрализират?

— А може би така е по-добре, — отвърна Швайц и се засмя — да бъдем пазени от самите нас? — Лицето му внезапно почервеня. Запитах го дали наистина вярва в онова, което са му разказали за действието на лекарството и той каза, че не е в състояние да прецени.

— Чувствате ли вече нещо? — добавих не след дълго.

— Само действието на виното — рече той. Зачакахме. А може би нищо няма да се случи, помислих си аз. И тогава Швайц рече:

— Струва ми се, че се започва.