Робърт Силвърбърг
Време на промени (27)

27

А междувременно, в моята канцелария в Съдебната палата, аз напрягах сили за да се справя с работата, осигурена ми от моя вречен баща. Всеки ден на бюрото ми се струпваше огромна купчина от доклади и съобщения, всеки ден аз се опитвах да реша кои от тези документи трябва да стигнат до Върховния съдия и кои да бъдат игнорирани. Естествено, в началото не разполагах с никаква основа за преценка. Сегворд се стараеше да ми помогне, помагаха ми и други чиновници от канцеларията, които отрано бяха осъзнали, че ще имат повече полза, ако застанат на моя страна, вместо да ми подлагат крак по пътя нагоре. Бързо навлязох в същината на моите задължения и още преди средата на горещото лято се справях уверено, сякаш бях прекарал последните двадесет години зад това бюро.

В преимуществената си част, материалите, които се изпращаха до Върховния съдия не струваха и пукната пара. Бързо се научих да преценявам стойността на документите като плъзгам поглед по страниците, понякога ми бяха достатъчни само няколко изречения. Стилът, в който бяха написани говореше достатъчно — открих, че ако един човек не е в състояние да изложи мислите си на хартия ясно и точно, то най-вероятно той не умее да мисли. Стилът — това е човекът. Ако произведението е тромаво и вяло, такъв, без никакво съмнение ще е и неговият автор и тогава, какви прозрения би могъл да предложи той на канцеларията? Един посредствен и недалновиден ум може да роди само посредствени и недалновидни концепции. Самият аз също трябваше да изписвам огромно количество документи, да сбивам и пресъздавам накратко смисъла на прочетеното в множество доклади и ако съм имал известна литературна дарба, белезите й могат да се открият сред документите в канцеларията на Съдийството. И стилът ми наистина е отражение на човека, защото знам, че съм прям, сериозен, склонен към емоционални жестове и способен в общуването да разкрие повече отколкото позволяват общоприетите норми — всички тези качества откривам и в моите произведения. Знам, че стилът ми има своите недостатъци, но аз го харесвам, както харесвам и себе си, независимо от моите недостатъци.

Не мина много време и започнах да осъзнавам, че най-могъщият човек в Манеран е марионетка, чийто конци дърпам аз. Защото мое бе решението с кои дела да се занимава Върховният съдия, аз избирах молбите за търговски преференции, които той да прочете и го запознавах накратко със случаите, по които трябваше да произнесе своята присъда. Сегворд неслучайно ми бе позволил да заема подобна ключова позиция. До появата ми в Манеран, тази функция се е изпълнявала от тричленна комисия и всеки от тримата тайно се е надявал някой ден да измести Върховния съдия от поста му. Опасявайки се, че подобно развитие на нещата е твърде възможно, Сегворд ги издигна на постове, далеч по-високи от този, но не толкова отговорни. А после на тяхното място постави мен. Единственият му син умрял съвсем млад, ето защо родителските му грижи се струпаха изцяло върху мен. От любов към Халум, той реши да издигне един бездомен принц от Сала до висините на манеранската власт.

Далеч преди аз да осъзная каква важна фигура ми предстои да бъда, този факт вече не беше тайна за никого наоколо. Принцовете, които присъстваха на моята сватба не бяха дошли от уважение към семейството на Лоймел, а заради мен. Топлите слова, които ми изпрати Стирон целяха единствено да подсигурят бъдещите ми благоприятни решения, когато се касае за Сала. И нямаше съмнение, че братовчедът Труис от Глин се питаше дали не съм се досетил, че зад враждебното посрещане в Глейн се крие именно той. Във всеки случай, един от най-скъпите сватбени подаръци бе тъкмо от него. Но и след приключване на церемонията потокът от дарове не секна. Непрестанно бях засипван с най-разнообразни красиви вещи от всички онези, чиито интереси се пресичаха с делата на Съдийството. В Сала имахме обичая да наричаме подобни предмети с истинското им име — подкупи, но Сегворд ме увери, че в Манеран е напълно естествено да приемам подобни дарове, стига да не бъда повлиян във взимането на решения. Започнах да разбирам защо Сегворд, който получава скромна заплата на държавен чиновник е в състояние да поддържа подобен великолепен стил на живот, съответстващ по-скоро на един принц. С течение на времето се научих да не обръщам внимание на подкупите, когато се занимавам с преките си задължения и да оценявам всеки случай справедливо и по достойнство.

Така намерих своето място в Манеран. Навлизах в тайните на Съдийството, усъвършенствах своя нюх към търговски операции и служих вярно на Върховния съдия. Движех се сред принцове и съдии, сред хора притежаващи огромни богатства. Купих си една малка, но елегантна къща недалеч от имението на Сегворд и не след дълго наех строители, за да направят известни разширения. Редовно присъствах на всички религиозни церемонии в Каменната черква и посещавах изповедника Джид. Приеха ме в един атлетически клуб и от време на време демонстрирах уменията си с пернатото копие на Манеранския стадион. А когато на следващата пролет след сватбата двамата с жена ми посетихме Сала, Стирон ме посрещна така, сякаш бях самият Манерански септарх, превеждайки ме начело на тържествена процесия през целия град. Не промълви нито дума за бягството ми от Сала, беше изключително любезен и мил, макар зад това държание да се долавяше известна отчужденост и хладина. Нарекох на негово име моя първи син, който се роди идната есен.

Последваха още двама сина — Ноим и Кинал, а дъщерите си нарекох Халум и Лоймел. Момчетата имаха силни и стройни тела, а момичетата отрано обещаваха да са красиви като техните по-големи съименнички. Харесваше ми да съм глава на семейство. Жадувах за онова време, когато ще мога да поведа синовете си на лов в Изгорените низини, или на стрелба по зайци край река Йън, а междувременно се отправях на лов без тях и стените на дома ми бяха украсени със страшните рога на убитите от мен птицерози.

Лоймел, както вече казах, ставаше все по-чужда за мен. Естествено, не можеш да очакваш, че ще опознаеш душата на своята жена така отблизо, както познаваш своята вречена сестра, но въпреки строгите традиции, напълно естествено е между хора, живеещи заедно да се създаде известна близост. Но що се отнася до Лоймел, единственото, в което успях да проникна бе нейното тяло. Топлината и прямотата, с която ме бе посрещнала при запознанството се стопи бързо и тя се превърна в хладна и непроницаема съпруга, каквито казват били глинските жени. Веднъж, в разгара на любовната схватка си позволих да употребя думата „аз“, както правех с курвите в лагера, тя ме зашлеви и изви тялото си, за да ме отхвърли от себе си. Пропастта между нас растеше с дни. Тя имаше своя живот, аз моя, след известно време вече дори не правехме опити да пресечем разделящото ни пространство. Лоймел прекарваше времето си в музика, къпане, изтягане на слънце и молитви, докато аз се занимавах с лов, игри, обучавах момчетата или си вършех работата. Тя имаше любовници, аз също. Бракът ни бе като замръзнал от векове ледник. Дори не се карахме.

Ноим и Халум почти непрестанно бяха край мен. Именно в тях намирах утеха.

Авторитетът и отговорността ми в Съдийството растяха с всяка измината година. Не ме повишаваха в чиновническата йерархия, нито пък растеше заплатата ми и въпреки това, за никого в Манеран не беше тайна, че аз бях този, който влияеше на решенията на Сегворд. С течение на времето Върховният съдия прехвърляше все повече от своите задължения на мен. Понякога прекарваше цели седмици на вилата си сред Шумарския залив, докато аз преглеждах и подписвах документи от негово име. Когато навърших двадесет и четири, а Сегворд петдесет, Върховният съдия ми предаде изцяло работата си. И тъй като не бях манеранец по рождение, а следователно нямах право да заемам поста Върховен съдия, Сегворд постави на свое място един напълно неспособен и безопасен човек на име Нолдо Калимол, с уговорката, че Калимол ще продължава да се възползва от услугите ми.

Прави сте, ако предполагате, че животът ми в Манеран беше уреден, богат и сигурен. Седмиците си течаха една след друга и макар че малко са онези, които са познали истинския вкус на щастието, що се отнася до мен, нямах никакви причини да бъда нещастен. Провалът на моя брак приех с безразличие, а и в нашето общество рядко се среща истинска любов между съпруг и съпруга. Що се отнася до мъката ми по Халум, моята единствена и безнадеждна любов, бях я заровил дълбоко в себе си, а когато понякога изплуваше на повърхността, бързах да облекча болката си пред изповедника Джид. И ако не беше пристигането на землянина Швайц, сигурно и до ден-днешен щях да живея по този начин.