Робърт Силвърбърг
Време на промени (26)

26

Лоймел и аз се оженихме в разгара на лятото. Церемонията, оглавявана лично от Сегворд Хелалам се състоя в Каменната черква, след неколкомесечни приготовления и душевни пречиствания. Последните извършихме по молба на лоймеловия баща, човек дълбоко и искрено вярващ. За негово собствено спокойствие, двамата се отдадохме на цяла поредица от строги изповеди и така, ден след ден аз коленичех пред някой си Джид, за когото се твърдеше, че бил най-прочутият изповедник на Манеран. Когато най-сетне приключихме с изповедите, двамата с Лоймел се отправихме на поклонение към деветте светини на Манеран и почти цялата ми скромна заплата беше пръсната за свещи и дарения. Успяхме дори да извършим една древна церемония, известна като „Сглеждане“, според изискванията на която, едно ранно утро Лоймел и аз излязохме на брега и под зорките погледи на Сегворд и Хелалам се разсъблякохме, разкривайки един пред друг голотата си, така че след брака никой да няма право да заяви, че другият е прикривал от него някакви физически недъзи.

Самата брачна церемония беше изключително пищно и тържествено събитие, огласяно от музика и певци. Слагането на пръстените бе извършено от моя вречен брат Ноим, който пристигна от Сала специално за случая. На сватбата присъстваше и първият септарх на Манеран — старец с бледо като восък лице, а също и цветът на местната аристокрация. Сватбените подаръци се надпреварваха по изящество и цена. Сред тях имаше и една огромна златна купа, покрита с непознати скъпоценни камъни, дошли от други светове. Купата бе изпратена от брат ми Стирон, заедно с неговите най-сърдечни пожелания и извинения, че не може да присъства, защото е възпрепятстван от важни държавни дела. Нищо чудно, след като аз самият също не почетох неговата сватба. Онова, което ме изненада обаче, бе приятелският тон, с който бе написано писмото. В него не се споменаваше нищо за обстоятелствата около моето изчезване от Сала, но се изразяваше радост от факта, че вестта за смъртта ми е била фалшива, накрая Стирон ми изпращеше благословията си и ме канеше час по-скоро да посетя със своята млада невеста неговата столица. Очевидно бе научил за намерението ми да се установя за постоянно в Манеран, с което на практика декларирах, че не се интересувам от трона.

Неведнъж през годините след сватбата се питах защо ме прие Лоймел. Току-що бе отказала да даде ръката си на принц от нейното царство и то защото бил беден, а се съгласи да заживее с мен, също принц, но не само беден, но и изгнаник. Защо го направи? Заради моя чар? Едва ли, тогава все още бях прекалено млад и недодялан. Заради перспективите, които се разкриваха пред мен? Но по онова време тези перспективи все още бяха доста мъгляви и неясни. Или заради физическите ми достойнства? Да, не можех да се оплача от тялото си, но Лоймел едва ли бе чак толкова лекомислена, че да се омъжи само заради едни широки плещи и здрави мускули. На това отгоре още при първата ни среща бях разкрил своето неумение като любовник, а и в последващите любовни схватки не бях кой знае колко по-добър. В края на краищата, стигнах до заключението, че Лоймел е спряла избора си на мен по две причини. Първата — че е самотна и объркана след разтрогването на предишния й годеж и аз съм й се сторил подходящо пристанище, при това от кралско потекло. А втората — че Лоймел завиждаше на Халум за всичко и знаеше, че като се омъжи за мен, ще спечели едничкото нещо, което Халум не можеше никога да притежава.

Моят собствен мотив да поискам ръката на Лоймел беше съвсем очевиден. Обичах Халум, а Лоймел бе нейното отражение, Халум ми бе отказана от съдбата, затова избрах Лоймел. Докато притисках в обятията си Лоймел, можех да си представям, че прегръщам Халум. Когато се предложих за съпруг на Лоймел, не изпитвах любов към нея, единственото, което ме привличаше, бе че тя е възможно най-близкото създание до онази, която наистина желаех.

Бракосъчетания, в основата на които лежат мотиви като моят и на Лоймел обикновено не са особено щастливи. Нашият брак не се отличаваше, започнахме като непознати и с течение на времето се отчуждавахме все повече. Що се отнася до мен, аз се бях оженил за една тайна мечта, а не за жена. Но човек трябва да живее не в мечтите си, а в реалния свят, където Лоймел бе моята истинска жена.