Робърт Силвърбърг
Време на промени (11)

11

Три дена по-късно двамата с Ноим потеглихме. Придружаваха ни само няколко слуги. Времето беше отвратително, лятната горещина внезапно бе отстъпила не пред есенните сивкави облаци, а направо пред проливните зимни дъждове.

— Ще се задушите в плесен преди да стигнете Глин — опита се да ни ободри Халум. — Ако не затънете в кал някъде по пътя.

Беше дошла да се раздели с нас, в къщата на Ноим, в навечерието на заминаването ни. Прекара нощта в една малка стая и на сутринта преди да поемем се присъедини към прощалната закуска. Никога преди не бях я виждал толкова красива. В онази утрин приличаше на току-що разцъфнал цвят с приказна хубост, която грееше като факла в тъмна пещера. Може би я виждах такава тъкмо защото предстоеше да излезе от живота ми за неизвестно дълъг период от време и наближаващата раздяла увеличаваше нейната привлекателност. Облечена бе в рокля от фини златисти нишки, под която примамливо се открояваха очертанията на стройното й тяло и пробуждаха в мен мисли, от които изпитвах срам. Халум бе девойка с напъпила женственост и аз вече се питах, защо все още не е сгодена. Макар тримата с Ноим да бяхме на една и съща възраст, тя бе излязла от детинството далеч преди нас, както е обичайно при момичетата. Неусетно бях започнал да мисля за нея като за най-възрастната сред нас, близо година вече имаше добре развити гърди и месечен цикъл, докато ние с Ноим все още нямахме и косъмче по телата си. Ала не само физическа бе разликата, защото Халум бе далеч по-зряла от нас в мислите и решенията, женствеността личеше дори в маниерите и гласа й. Изведнъж ме завладя увереността, че Халум със сигурност ще се омъжи по време на моето дълго отсъствие и при мисълта за някакъв запотен непознат, който посява бебета между бедрата й ми стана толкова зле, че аз скочих от масата и подадох глава през прозореца, за да освежа дробовете си с влажния утринен въздух.

— Не ти ли е добре? — попита Халум.

— Този човек се чувства напрегнат, сестрице.

— И да е имало някаква опасност тя отмина. Ти получи разрешението на септарха да заминеш на север.

— Няма никакъв документ, който да го потвърждава — посочи Ноим.

— Ти си син на септарха! — извика Халум. — Кой стражник по пътищата ще посмее да те задържи?

— Вярно — кимнах аз. — Няма причини за боязън. Този човек изпитва само известна несигурност. Той започва нов живот, Халум — аз й се усмихнах измъчено. — Време е да се тръгва на път.

— Постой още малко — помоли Халум.

Но ние не я послушахме. Слугите ни чакаха на улицата. Халум ни прегърна, първо Ноим, а след това мен, защото аз бях този, който нямаше да се върне и това изискваше по-продължително сбогуване. Когато я приех в обятията си, останах изненадан от силата, с която се притисна към мен. Устните й търсеха моите устни, коремът й натискаше моя, гърдите й спираха дъха ми. Изправена на пръсти, тя се бе долепила към мен и за миг почувствах, че трепери цялата, а сетне започнах да треперя и аз. Това не беше сестринска целувка, пък дори и от вречена сестра, това бе страстната целувка на млада невеста, изпращаща своя съпруг на война, от която едва ли ще се завърне. В миг искрицата на страстта й се предаде и на мен. Имах чувствата, че се е смъкнал воал и пред мен се е появила една друга Халум, каквато не познавах досега, всеотдайна, привлекателна, жена, която не се страхува да разкрие влечението към своя вречен брат, колкото и греховно да е то. А не си ли въобразявах всичко това? Стори ми се, че за един безкраен миг Халум забрави всички забрани и остави на ръцете и устните й да ми разкрият истината за нейните чувства. Но аз не съумях да й отвърна със същото — твърде добре се бях научил да владея онова, което ме вълнува. И прегръдката ми остана хладна и отчуждена. Може би дори я отблъснах с държанието си. А може би, в края на краищата, не е имало никаква страст, а просто мъка от раздялата с любимия брат. Във всеки случай, възбудата бързо напусна тялото на Халум, ръцете й отслабиха прегръдката и тя се отдръпна, с тъжен и помръкнал вид, сякаш потресена от това, че се държах студено, когато ми се бе предложила така открито.

— Време е да тръгваме — обади се нетърпеливо Ноим и опитвайки се да премахна неприятното впечатление, докоснах с ръка хладната й длан, усмихнах се притеснено, а тя ми отвърна с още по-притеснена усмивка. Може би щеше да промълви няколко думи, но в този миг Ноим ме дръпна за ръката и ме изведе навън, където започваше пътят на изгнанието.