Робърт Силвърбърг
Време на промени (10)

10

Както вече знаете, заминах за провинция Глин малко след като брат ми Стирон бе провъзгласен за септарх на Сала. Не искам да кажа, че избягах в Глин, защото никой открито не ме е принуждавал да напусна своя роден край. По-скоро бих нарекъл постъпката си тактична и предвидлива. Тръгнах си, за да спестя на Стирон неприятната необходимост да нареди да ме убият, решение, което би му тежало на съвестта. Двама синове на септарха едва ли са най-подходящото наследство за една и съща провинция.

Избрах Глин, защото е предпочитано място за изгнаници от Сала, а също понеже семейството на майка ми разполагаше с богатство и власт там. Помислих се, че ще съумея да извлека някаква полза от тази връзка, но оказа се, че съм се лъгал.

Напуснах Сала малко преди да навърша тринадесет. При нас, тази възраст се смята за праг на зрелостта. Почти бях достигнал сегашния си ръст, макар да не бях толкова силен, нито пък имах такава гъста брада. Знаех по малко за историята и управлението, за изкуството на войната, ловното умение, имах и известен опит със закона. Вече бях преспал с поне дузина момичета и на три пъти, макар и за кратко, бях познал горчилката на несподелената любов. През целия си, макар и кратък живот, се бях придържал към Завета, душата ми беше чиста, бях в мир с боговете и предците. Вероятно в собствените си очи тогава съм изглеждал един великодушен и благороден любител на приключенията, пред който светът се е разпрострял като огряна от слънцето магистрала, а бъдещето е като мек пластилин, който чака да го оформят. Погледнато през призмата на сегашния ми, тридесет годишен опит, онзи млад мъж е бил също така наивен, доверчив, романтичен, прекалено буен, интелектуално и духовно незрял — тоест, един посредствен млад човек, който може би цял живот щеше да отваря миди в някоя рибарска колиба, ако не бе имал щастието да се роди принц.

Сезонът, в който напуснах града бе ранна есен, след една пролет, през която Сала бе оплаквала загубата на баща ми и лято, в началото на което бе приветствала идването на брат ми. Реколтата и тази година бе съвсем оскъдна — нищо необичайно за Сала, където нивите раждат повече камъни, отколкото семена — а Салаград бе изпълнен с банкрутирали търговци, които се надяваха на заем от новия септарх. Всеки ден над града увисваше сива и непрогледна мъгла, а в небето се струпваха тежките есенни облаци, които прииждаха на талази от източното море. Улиците бяха покрити с прах, дърветата отрано се разделяха с листата си, а от градските канали се вдигаше смрад. Това бяха лоши знамения за началото на управлението на новия септарх, а за мен, сезонът изглеждаше подходящ за заминаване. Всеки ден по някой съветник биваше хвърлен в тъмницата. Все още бях на почит в двора, ухажван и глезен, отрупван със скъпи кожи и обещания за владения в планината, но колко ли още щеше да продължава това? За момента Стирон бе измъчван единствено от мисълта, че той е наследил трона, а аз нищо и затова се отнасяше към мен с любов и нежност. Но отмине ли веднъж сушавото лято, за да отстъпи място на суровата зима и гладът нищо чудно везните да се наклонят на другата страна и заедно със завистта към моята свобода и липса на отговорност да дойде и омразата към мен. Твърде добре познавах хрониките на кралските семейства. Подобни неща са се случвали неведнъж досега.

Тъкмо затова се приготвих за бързо отпътуване. Само Ноим и Халум бяха в течение на плановете ми. Събрах набързо вещите, с които не исках да се разделям, като церемониалния пръстен, дарен ми от баща ми, любимата ми ловна куртка от жълта кожа и двойният амулет с образите на моя вречен брат и вречената ми сестра. Разделих се само с любимите си книги, защото с книги можех да се сдобия където и да отида, оставих и пернатото копие за лов на птицерози, мрачен спомен от деня на бащината смърт. Имах на моя сметка една значителна сума пари, с която постъпих, както ми се струваше тогава, много хитро. Сумата беше депозирана в кралската банка на Сала. Отпърво, прехвърлих известна част от нея на сметки в шест малки провинциални банки. Новите депозити бяха на имената на Халум и Ноим. След това Халум помоли парите да бъдат прехвърлени в Търговско-мореплавателната банка на Манеран, по сметката на баща й — Сегворд Хелалам. В случай че някой разкриеше прехвърлянето, Халум щеше да обясни, че баща й изпитва парични затруднения и тя му помага с известен краткосрочен заем. След като спестяванията ми се озоваха в Манеранската банка, Халум помоли баща си да ги преведе отново, този път на мое име в Банката на Завета, в Глин. По този малко заобиколен начин, аз успях да прехвърля парите си от Сала в Глин, без да събуждам подозренията на ковчежниците, които биха могли да се поинтересуват, защо един принц превежда всичките си спестявания в съперничещото кралство на север. Единственото слабо място в целия план бе възможността ковчежниците да проследят пътя на парите до Манеран, да разпитат Халум и после да разузнаят за финансовото положение на баща й. И тогава щяха да се доберат до истината, че бизнесът на баща й процъфтява и той не се нуждае от никакъв „заем“. Това на свой ред щеше да доведе до разкриване на целия замисъл в дъното на който стоях аз. Но в края на краищата, маневрите ми останаха незабелязани.

Накрая, явих се пред брат ми и помолих за разрешение да напусна столицата, както го изисква етикетът.

Това беше критичен момент, защото честта не ми позволяваше да излъжа пред Стирон, но същевременно не смеех да му призная цялата истина. Прекарах дълги часове в компанията на Ноим, обмисляйки всички възможни обрати на разговора. Не ме биваше в извъртанията, Ноим се гневеше, проклинаше, кълнеше, викаше и пляскаше с ръце винаги, когато успяваше да ме завари неподготвен с някой лукав въпрос.

— Не те бива да лъжеш — заключи накрая отчаяно той.

— Вярно е — съгласих се аз. — Този човек не е създаден, за да мами.

Стирон ме прие в северната зала, тъмно и мрачно помещение, с голи каменни стени и тесни прозорци, предназначено за аудиенция на селските старейшини. Не мисля, че е целял да ме унизи, по-скоро случайно се намираше там в момента, когато помолих да бъда приет. Беше късен следобед, навън ръмеше лепкав дъжд, камбани ехтяха в някаква отдалечена кула на двореца и тътенът им се просмукваше приглушено през влажните стени. Стирон беше облечен скромно, със сива роба от кожа, плътни червени вълнени гамаши и високи блестящи ботуши. В колана му бе затъкнат меча на Завета, тежък служебен медальон се полюшваше на гърдите му, пръстите му бяха обкичени с пръстени и ако паметта не ми изневерява, на дясната си ръка носеше още някакъв атрибут на властта. Само короната липсваше, за да е пълно кралското величие. В последно време доста често бях виждал Стирон облечен по този тържествен начин по време на церемонии или държавнически срещи, но да го заваря така облечен в знаците на властта през един обикновен следобед ми се видя направо комично. Нима се чувстваше толкова неуверен, че изпитваше постоянна нужда да се обкичва с тези знаци за да си внушава, че е септарх? Може би искаше да направи впечатление на по-малкия си брат? Или пък, подобно на децата, изпитваше радост от блясъка на украшенията? Каквато и да бе истината, чувствах, че зад нея се крие някакъв смешен и глупав недостатък в характера на брат ми, за който до този миг не бях се досещал. Бях толкова удивен от гледката, че я намирах по-скоро забавна, отколкото страшна. Може би зачатъкът на моя бунт срещу всичко бе именно в този момент, когато се изправих пред Стирон в цялото му великолепие и с мъка сдържах смеха си.

Прекараната половин година на върха на септархията бе оставила отпечатъка си върху него. Лицето му бе посивяло, левият му клепач се бе прихлупил, предполагам от изтощение. Беше стиснал устни и стоеше изпънат, а едното рамо стърчеше над другото. Макар да ни деляха само две години, край него се чувствах момче и си помислих колко много може да се измени човек под тежестта на служебните задължения. Сякаш бяха минали векове от оня миг, когато се смеехме заедно в леглото, шептяхме забранени слова и сравнявахме напредващите си белези на мъжественост. А ето че сега трябваше да извърша почтителен реверанс, да положа ръка на гърдите си, да склоня глава и присвия колене и да промърморя:

— Вечно да живее Господарят Септарх.

Но Стирон притежаваше достатъчно достойнство, за да отхвърли всякакви формалности с една братска усмивка. Той отвърна както подобава на поздрава ми, с вдигнати напред ръце и разтворени длани, но след това превърна жеста в прегръдка, като прекоси стаята с бързи крачки и ме притисна към себе си. И все пак, имаше нещо неестествено в жеста му, сякаш се беше подготвял за това да прояви топлота към брат си и той побърза да ме отдалечи. Направи няколко крачки към прозореца и първите му думи бяха:

— Отвратителен ден. Ужасна година.

— Короната е твърде тежка, Господарю Септарх?

— Позволявам ти да наричаш брат си по име.

— Тревогите не са подминали лицето ти, Стирон. Не взимаш ли прекалено присърце проблемите на Сала?

— Народът гладува — отвърна той. — Нима това е нещо маловажно?

— Народът не за пръв път гладува. Така е от много години. Но Септархът не бива да погубва себе си от грижа за тях.

— Достатъчно, Кинал. Позволяваш си твърде много — този път в тона му се долови отчуждение и той с мъка сдържа гнева си. Ядосан бе от това, че бях забелязал изтощението му, макар той да бе подхванал разговора в подобна насока. Вече не можехме да общуваме като близки. Не беше моя работа да се интересувам за състоянието на Стирон, нито пък да го дарявам с утеха, за това си имаше вречен брат. Проявената от мен загриженост бе най-малкото неуместна и ненавременна.

— За какво си дошъл? — запита грубо той.

— Да помоля Господаря Септарх за разрешение да напусна столицата.

Той се извърна рязко от прозореца и ме прониза с поглед. Очите му, до този миг помръкнали и уморени, изведнъж блеснаха ярко.

— Искаш да заминеш? Къде?

— Този човек иска да придружи неговия брат Ноим до северната граница — отвърнах аз, като се стараех да остана невъзмутим. — Ноим ще посети щаба на баща си, генерал Луин Кондорит, с когото не се е срещал от времето на твоята коронация и този човек е помолен да го придружи.

— Кога смяташ да тръгнеш?

— След три дни, ако позволи Септархът.

— И колко дълго ще отсъстваш? — Стирон буквално крещеше въпросите си.

— Докато паднат първите зимни снегове.

— Твърде дълго. Твърде дълго.

— В такъв случай, този човек ще съкрати престоя си.

— Наистина ли трябва да заминеш?

Почувствах, как от срам изтръпва левия ми крак. Постарах се да запазя спокойствие.

— Стирон, спомни си, че този човек не е напускал Салаград дори само за ден още от времето, когато ти се възкачи на трона. Този човек не бива да остави своя вречен брат да пътува сам през северните хълмове.

— А ти не забравяй, че си пръв наследник на империята след настоящия септарх — отвърна Стирон — и че ако нещо се случи с твоя брат, докато отсъстваш на север, династията ни може да бъде погубена.

Студенината в гласа му и гневът, с който ме бе разпитвал преди това направо ме хвърлиха в паника. Нима ще ми попречи да замина? В ума ми трескаво се блъскаха милион причини за неговата враждебност. Научил е за прехвърлените пари и е разкрил, че искам да избягам в Глин. Или си мисли, че Ноим, неговият баща и аз, смятаме да вдигнем армията на север, за да мога в края на краищата да заема трона. Или пък, вече е взел решение да ме арестува и погуби, но с молбата си съм го изпреварил и той не желае да ме пуска надалече, или… не, нямаше смисъл от подобно лутане. Ние, бортанците, сме хора недоверчиви и подозрителни, а най-малко склонен към доверие е онзи, който носи на главата си корона. Ако Стирон откаже да ме пусне, а изглежда, точно това смяташе да стори, не ми оставаше нищо друго, освен да се измъкна тайно. Може би и това не ще успея да сторя.

— Стирон, не виждам причина за подобни опасения, — отвърнах аз, — а и пътят от северните провинции до тук не е дълъг. Така че лесно ще се върна, ако нещо те сполети. Нима сериозно се опасяваш от узурпатори?

Той се зае да ме поучава за необходимостта да бъдеш предпазлив и за прекомерните амбиции на онези, които заобикалят трона, като спомена имената на няколко висши благородници като възможни изменници. Докато говореше, прекрачил далеч отвъд границите на Завета в желанието си да се разкрие пред мен, аз постепенно открих в какъв измъчен и уплашен човек се е превърнал брат ми за краткото време, откакто е септарх и същевременно осъзнах, че наистина няма да получа разрешение за заминаване. А той продължаваше да приказва, наместваше се на трона, докосваше талисманите на неговата власт, на няколко пъти дори повдигна скиптъра от древната дървена подложка, после стана и се приближи до прозореца, ту издигайки, ту снижавайки гласа си, сякаш търсеше най-подходящата интонация за един владетел. Вече откровено се страхувах от него. Беше мъж приблизително с моя ръст, но по онова време значително по-широкоплещест от мен и далеч по-силен. През целия си живот го почитах и се учех от него и ето че той сега стоеше, разяждан от страхове и дори не се свенеше да ги разкрие пред мен. Нима само няколко месеца в допир с върховната власт са били достатъчни, за да изчезне всичко, което съм уважавал в него? Толкова ли ужасна е самотата на септарха? На Бортан, всички се раждаме самотни, живеем в самота и в самота умираме. Защо тогава за онзи, който носи корона нещата да са различни? Стирон ми разказа за заговора на убийците, за назряващия бунт сред фермерството и дори намекна, че може би смъртта на баща ни не е била случайна. Помъчих се да си представя птицерог специално обучен да разпознае и убие определен човек в група от тринадесет ловци, но мисълта ми се струваше нереална. По всичко изглежда, че кралското бреме бе запалило в ума на Стирон искрицата на безумието. Спомних си случая с един от придворните барони, който бе изпаднал в немилост пред баща ми и бе хвърлен за половин година в тъмница и обречен на ежедневни сурови мъчения. В тъмницата попадна като горд и упорит човек, а когато излезе бе толкова изтерзан и смазан, че приличаше по-скоро на плашило. Зачудих се, дали Стирон скоро няма да заприлича на него? Може би, рекох си аз, по-добре, че не ми позволи да си тръгна. Така ще мога да остана край него в столицата и да поема нещата в свои ръце, когато Стирон се прекърши.

Но в края на таза досадна тирада, брат ми неочаквано ме стресна, като се приближи до една ниша, в която бяха окачени няколко сребърни вериги, после внезапно разклати веригите, откачи ги от куката, извърна се към мен и изкрещя пресипнало:

— Кинал, дай ми дума, че ще се върнеш от пътешествието на време за моята сватба!

Чувствах се раздвоен. През последните няколко минути неусетно бях започнал да градя плановете си с мисълта, че ще остана в Салаград. А сега изведнъж осъзнах, че в края на краищата мога да замина, но вече не бях така твърдо убеден, че трябва да го сторя, най-вече под впечатление на обърканото състояние, в което заварих Стирон. На всичко отгоре, той настояваше да му дам обещание за скорошно завръщане и как бих могъл да го сторя без да го излъжа — грях, който не бях подготвен да извърша? Дотук говорих само истината, пък дори и част от нея, в края на краищата наистина смятах да замина с Ноим на север и да посетя баща му и наистина възнамерявах да остана в северните покрайнини на Сала докато падне първият сняг. Как обаче да определя датата на завръщането си в столицата?

Брат ми щеше да се жени след около четирийсет дни за най-малката дъщеря на Бригил, септархът на югоизточния район на Сала. Изборът бе добре премислен. Макар в общата йерархия на септархите Бригил да заемаше най-ниско положение, той бе най-старият, най-умният и най-уважаваният от седмината сега, след като баща ми си бе отишъл. Да се съчетаят тези качества на Бригил с престижното положение на Стирон, като първи септарх, щеше да означава буквално да се циментира нашата фамилия за трона. И без никакво съмнение, не след дълго от утробата на бригиловата дъщеря ще започнат да маршируват един след друг синове, освобождавайки ме от възможността да стана първи наследник, защото плодовитостта й със сигурност е била проверена, а за Стирон нямаше съмнение, тъй като вече бе оставил половин дузина копелета из Сала. Като брат на септарха, ми предстоеше да изиграя определена церемониална роля по време на сватбата.

Трябва да призная, че напълно бях забравил за тази сватба. Ако избягам от Сала и не се върна за тържеството, със сигурност ще оскърбя брат си повече, отколкото бих желал. Но реша ли да остана, нямаше никаква гаранция, че ще съумея да запазя главата си на раменете до следващата възможност за напускане. А и нямаше никакъв смисъл да пътувам на север с Ноим, ако предварително дам обещание, че ще се върна до четирийсет дни. Предстоеше ми труден избор — да отложа заминаването си и да се оставя на волята на братовите ми прищевки, или да поема още сега, знаейки, че ще се опетня позорно като наруша дадената пред септарха дума.

Заветът ни учи, че не бива да бягаме от проблемите, защото в схватката с тях се заздравява характерът и се учим да намираме изход дори в привидно безизходни ситуации. Но в този миг едно неочаквано събитие напълно обезсмисли моралните учения на Завета. Докато се колебаех отчаяно как да постъпя, изведнъж зазвъня телефонът на Стирон, той дръпна слушалката, тракна с ръка по вилката и се заслуша в мърморенето на другия край, при което лицето му потъмняваше все повече, а очите му заискриха от гняв. След известно време прекъсна връзката, остави слушалката и ме погледна така, сякаш бях някакъв непознат.

— В Спокса се хранят с плътта на мъртвите — прошепна брат ми. — Танцуват по хълмовете на Конгорой в чест на демоните, надявайки се да намерят храна. Безумие! Безумие!

Той стисна юмруци, приближи се до прозореца и подаде глава навън. Мисля, че беше забравил напълно за съществуването ми. Телефонът наново иззвъня. Стирон отскочи назад, сякаш е бил промушен и се хвърли към него. Едва сега ме забеляза, замръзнал до прозореца, махна ми нетърпеливо с ръка и извика:

— Върви си, чуваш ли? Заминавай с твоя вречен брат накъдето ти видят очите! Проклета страна! Проклет глад! Бягай надалеч, надалеч! — той сграбчи слушалката. Понечих да се поклоня пред него, но той махна гневно и ме отпрати, без да съм дал дума, право към границите на кралството.