Дан Симънс
Олимп (94)

95.

Седем години и пет месеца след Падането на Илион:

В деня на постановката Харман имаше работа в Сухата долина. След обяда облече бойния костюм и термокожата, взе енергийна карабина от оръжейната в Дома Ардис и се прехвърли там.

Разкопаването на стазисния купол на постчовеците вървеше добре. Докато вървеше между огромните земекопни машини и се пазеше от реактивната струя на транспортния стършел, който откарваше находките на север, Харман трудно можеше да повярва, че преди осем и половина години бе идвал в същата тази долина с младата Ада, невероятно младата Хана и дундестото момче-мъж Деймън в търсене на следи за Скитницата-еврейка — мистериозната жена, която, както се оказа, се казваше Сави.

Всъщност част от синия стазисен купол бе погребана точно под канарата, върху която Сави бе надраскала следите, които ги отведоха до дома й в Антарктида. Още тогава бе знаела, че Харман е единственият старостилен човек на Земята, който е в състояние да ги разчете.

Разкопките се ръководеха от Рейман и Алкиной. Справяха се добре с работата си. Харман прегледа с тях списъка, за да се увери, че знаят кое в коя общност трябва да отиде. Многобройните енергийни оръжия бяха за Хъджис Таун и Чом, термокожите отиваха в Белинбад, тракторите бяха обещани на Имението Ломан, а Нови Илион имаше сериозна поръчка за по-старите иглени пушки.

Усмихна се. След още десет години троянците и гърците щяха да използват същите технологии като старостилните човеци, дори и факс павилионите. Делфийската група вече бе открила възела при Олимпия — древния град, където са се провеждали Игрите.

„Какво пък — помисли си той. — Единственото решение е да продължаваме да ги изпреварваме. В технологии и във всичко останало“.

Време бе да се връща. Но преди това трябваше да се отбие на още едно място. Ръкува се с Алкиной и Рейман и се прехвърли.

Върна се в Голдън Гейт при Мачу Пикчу, където преди седем и половина години бе получил втори живот. Прехвърли се не на самия Мост, а на хребета при руините на Мачу Пикчу. Никога не му омръзваше да съзерцава древните постройки и зелените жилищни сфери, които едва се виждаха от това разстояние. Но не беше тук само от сантименталност.

Имаше среща.

Гледаше как ранните следобедни облаци се носят нагоре по долината откъм водопада. За момент слънчевата светлина се превърна в златна мъгла, която наполовина скри руините на Мачу Пикчу и те заприличаха на едва зърнат каменен мост оттатък стария Голдън Гейт. Накъдето и да погледнеше, животът побеждаваше хаоса и ентропията — тревата по склоновете, балдахинът от дървета в забулената в мъгла долина, кондорите, реещи се бавно в топлите въздушни течения, петната мъх по въжетата на самия Мост, дори ръждивите лишеи по скалите до него.

Сякаш за да го откъсне от мислите му за живота, в небето профуча съвсем изкуствен космически кораб и дългата му инверсионна следа бавно се разтвори във въздушните потоци високо над Андите. Преди да успее да определи модела на кораба, блестящата точица изчезна зад северния хоризонт оттатък руините, следвана от три звукови удара. Беше прекалено голям и прекалено бърз, за да е някой от стършелите от Сухата долина. Запита се дали Деймън не се връща от някоя съвместните си експедиции с моравеките, които следяха и записваха намаляващите квантови вълнения между Земята и Марс.

„Вече имаме свои космически кораби“. Усмихна се на собственото си високомерие, че дори си е помислил подобно нещо. Но въпреки това тази мисъл го стопли. После си спомни, че разполагат със собствени космически кораби, но все още не могат да ги строят.

Надяваше се да доживее и до този момент. Това пък го накара да се замисли за възстановителните вани в полярния и екваториалния пръстен.

— Добър ден — каза познат глас зад гърба му.

Харман по навик вдигна енергийното оръжие, но го свали още преди да се е обърнал напълно.

— Добър ден, Просперо.

Старият маг пристъпи от една ниша в скалата.

— Носиш пълно бойно снаряжение, мой млади приятелю. Да не би да очакваше, че ще съм въоръжен?

Харман се усмихна.

— Никога не бих могъл да те сваря без оръжие.

— Ако броиш остроумието за оръжие.

— Или коварството.

Магът разпери жилавите си ръце, сякаш се предава.

— Ариел каза, че си искал да ме видиш. Заради положението в Китай ли е?

— Не — каза Харман. — По-нататък ще стане дума за това. Дойдох да ти напомня за постановката.

— А, постановката — каза Просперо.

— Забрави ли? Или си решил да не идваш? Всички ще се разочароват. Освен дубльора, стига да го имаш.

Просперо се усмихна.

— Толкова много текст за учене, мой млади Прометее.

— Не толкова, колкото даде на нас — отвърна Харман.

Просперо отново разпери ръце.

— Да кажа ли на дубльора да се приготвя? — попита Харман. — Ще се побърка от вълнение.

— Е, май в крайна сметка ще дойда — каза магът. — Но задължително ли трябва да съм изпълнител, а не гост?

— За тази постановка трябва да си изпълнител. Когато поставим „Много шум за нищо“, ще те поканим за почетен гост.

— Всъщност винаги ми се е искало да играя сър Джон Фалстаф — отбеляза Просперо.

Смехът на Харман отекна от чукарите и отвесната скала.

— Е, значи мога да кажа на Ада, че ще дойдеш и ще останеш за забавата и разговорите след това?

— С нетърпение очаквам ако не сценичната треска, то разговорите — отвърна плътната холограма.

— Е… успешна игра — каза Харман и се прехвърли.

 

 

Върна се в Дома Ардис, остави оръжието и бойния костюм, навлече джинси и фланела, обу леки обувки и излезе на северната поляна, където се правеха последните приготовления. Хората окачваха разноцветни лампи над редовете току-що сковани пейки, откритите бирарии и под асмите. Хана проверяваше озвучаването на сцената. Няколко доброволци спешно приключваха боядисването на декора, а някой непрекъснато спускаше и вдигаше завесата.

Ада го видя и се опита да тръгне към него с двегодишната Сара. Детето бе уморено и кисело, затова тя го вдигна на ръце и го занесе по тревистия склон при баща му. Харман ги целуна, след това целуна Ада още веднъж.

Тя погледна към сцената и местата за публиката и отметна дълъг кичур черна коса от лицето си.

— „Бурята“? Мислиш ли, че сме готови за това?

Харман сви рамене и я прегърна.

— Неин ред е.

— Нашата звезда наистина ли ще дойде? — попита тя и се облегна на рамото му. Сара изхленчи и малко се премести, така че бузите й да докосват раменете и на двамата.

— Така каза — отвърна Харман, без да вярва на собствените си думи.

— Щеше да е хубаво, ако беше репетирал с останалите — въздъхна Ада.

— Е… не можем да искаме всичко.

— Нима? — попита Ада и го изгледа с онзи поглед, който го бе накарал да я сметне за опасна преди повече от осем години.

Един аероскутер профуча ниско над дърветата и къщите и се спусна надолу към реката и града.

— Надявам се този идиот да е някой възрастен, а не момче — отбеляза Ада.

— Като стана дума за момчета, къде е нашето? Не го видях тази сутрин, а искам да му кажа здрасти.

— На верандата, готви се за разказа — каза Ада.

— А, за разказа. — Харман понечи да тръгне към долчинката в южната поляна, където обикновено се разказваше историята, но Ада го хвана за ръка.

— Харман…

Той я погледна.

— Преди малко пристигна Манмът. Казва, че Мойра може би ще дойде на представлението.

Харман стисна ръката й.

— Е, това е добре… нали?

Ада кимна.

— Просперо е тук, Мойра също, а каза, че си поканил и Ариел, макар че той няма да играе… ами ако дойде и Калибан?

— Не е поканен — каза Харман.

Тя стисна ръката му, за да му покаже, че говори сериозно.

Харман посочи седалките пред сцената, бирариите и къщата, където щяха да стоят стражи с енергийни оръжия.

— Но децата също ще са на представлението — каза Ада. — Хората от града…

Харман кимна, без да пуска ръката й.

— Калибан може да се телепортира тук, когато пожелае, любов моя. Но досега не го е направил.

Тя кимна едва-едва, но също не го пусна.

Харман я целуна.

— Елиън репетира ролята на Калибан цели пет седмици. „Не се страхувай — островът гъмжи / от шумове, мелодии и звуци, / изпълващи слуха със сънна сладост / и винаги безвредни“.

— Иска ми се винаги да е така — каза Ада.

— На мен също, любов моя. Но и двамата знаем, че не е така. Ще идем ли да видим Джон?

 

 

Орфу от Йо бе още сляп, но родителите никога не се страхуваха, че ще блъсне или удари някого, дори когато осем-девет от най-палавите деца в Ардис се катереха по огромната му коруба. Беше станало традиция хлапетата да го яздят до долчинката за часа на разказа. Джон, който бе от най-големите, се бе настанил на най-високото място.

Огромният моравек бавно се носеше на безшумните си дюзи. Движеше се едва ли не тържествено, като се изключеше кикотът на яхналите го деца и виковете на другите, които тичаха зад него надолу от верандата покрай стария бряст до долчинката между оградата и новите къщи.

Там, скрити като по магия от къщите и възрастните с изключение на някои родители, децата слизаха и сядаха на тревата. Както обикновено, Джон седна най-близко до Орфу. Обърна се, видя баща си и му махна, но не отиде да го поздрави. Първо разказът.

Харман все още стоеше с Ада и Сара, която сега спеше в ръцете му. Забеляза стоящия до оградите Манмът. Кимна му, но вниманието на дребния моравек бе приковано към стария му приятел и хлапетата.

— Разкажи ни пак за Гилгамеш — извика едно шестгодишно момче.

Огромният рак бавно разклати корубата си, сякаш казваше „не“.

— С тази история вече приключихме — избуботи Орфу. — Днес започваме нова.

Децата нададоха радостни възгласи.

— Тя ще е по-дълга — каза Орфу. Буботенето му бе завладяващо дори за Харман.

Децата отново се развикаха радостно. Две момчета се търкулнаха заедно надолу по склона.

— Слушайте внимателно — започна Орфу. Един от дългите му манипулатори внимателно раздели момчетата и ги вдигна на склона, на няколко стъпки едно от друго. Вниманието на децата веднага бе привлечено от бумтящия, хипнотизиращ глас на огромния моравек.

Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев,

който донесе безбройни беди на войските ахейски,

прати в подземното царство душите на много герои,

тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета,

пир за грабливите птици. Тъй волята Зевсова стана,

след като в свада жестока се скараха и се разделиха

мощният цар Агамемнон и вождът Ахил богоравен.