Дан Симънс
Олимп (93)

94.

Седем години и пет месеца след Падането на Илион:

Казвам се доктор Томас Хокънбери, за приятелите Хокънбуш. Вече не са останали живи хора, които да ме наричат така. Приятелите, които навремето ме наричаха по този начин — Хокънбуш е прякорът ми от студентските години в колежа Уобаш, — отдавна са станали на прах на този свят, в който по принцип толкова много неща са станали на прах.

Живях петдесет и няколко години на онази добра първа земя, след което ми бяха подарени малко повече от дванайсет години втори живот — в Илион, на Олимп, Марс — макар да не знаех, че е Марс, до последните ми дни там. Сега пак съм тук. У дома. Отново на добрата стара Земя.

Имам много за разказване. Лошото е, че изгубих всички записи от последните си дванадесет години като схоластик и учен — словесните камъни с описанието на Троянската война, които предавах на моята муза всеки ден, личните ми записки, дори моравекското записващо устройство, с което описвах последните дни на Зевс и Олимп. Изгубих всичко.

Няма значение. Спомням си всичко. Всяко лице. Всеки мъж и жена, бог и моравек. Всяко име.

Познавачите казват, че едно от най-великолепните неща в Омировата „Илиада“ е, че никой в нея не умира безименен. Всички мъже, всички брутални герои падат тежко. И когато падат, падат наистина тежко, както казваше друг учен — тук го перифразирам, — рухват с всичките си оръжия, доспехи и имущество, следвани от добитък, жени и роби. И от имената си. Никой в Омировата „Илиада“ не умира безименен или без тежест.

Щом ще разказвам своята история, и аз ще се опитам да сторя същото.

Но откъде да започна?

Ако ще бъда хорът в историята — независимо дали го искам, или не — тогава мога да започна откъдето си реша. Е, тогава решавам като за начало да ви кажа къде живея.

 

 

Наслаждавах се на месеците с Елена в Нови Илион, докато градът се възстановяваше. Гърците помагаха след споразумението с Хектор, че в замяна троянците ще им помогнат в построяването на кораби, след като издигнат отново градските стени. След като градът заживее отново.

Той никога не е умирал. Нали разбирате, Илион — Троя — с неговите хора… Хектор, Елена, Андромаха, Приам, Касандра, Деифоб, Парис… по дяволите, дори с оная кучка Хипсипила. Някои от тях умряха, някои оцеляха. Щом живееха те, живееше и градът. Вергилий го е разбирал.

Така че не мога да бъда вашият Омир. Не мога да бъда дори Вергилий, разказващ историята от момента на падането на Троя… Оттогава не е минало достатъчно време, за да стане събитието история, макар и да чувам, че нещата май се променят. Ще наблюдавам и ще слушам, докато съм жив.

Но сега живея тук. В Ардис Таун.

Не в Ардис. Голямата къща отново е издигната на широката поляна горе, на около два километра от стария факс павилион, горе-долу на мястото, където някога се е издигал Ардис Хол. Там живее Ада със семейството си. Но мястото вече не се нарича Ардис, а Ардис Таун.

Според последното данъчно преброяване, направено само преди пет месеца, сега в Ардис Таун има над 28 000 души. Градчето е плъзнало нагоре по хълма, пръснало се е около новия дом на Ада, или Дома Ардис, но основната му част е долу, покрай пътя от факс павилиона до реката. Тук се намират водениците и работилниците, тук е истинският пазар, миризливите работилници на кожарите, печатниците и книжарниците, прекалено многото барове и бардаци, двете синагоги и една църква, която най-добре може да се опише като Първата църква на хаоса, няколкото добри ресторанта, кланиците — които вонят почти колкото кожарските работилници, — библиотеката, за чието създаване помогнах, училището, макар повечето деца все още да живеят в или около Дома Ардис. Повечето ученици в Ардис Таун са възрастни — учат се да четат и пишат.

Около половината от жителите са гърци, другата половина — евреи. Имат склонност да живеят заедно. Обикновено.

Евреите имат предимството да са напълно функционални — тоест могат да се прехвърлят свободно по факса където си поискат и когато им скимне. Аз също го мога — не да се прехвърлям по факса, а да се телепортирам. Разбирате ли, това ми е вградено в моята ДНК, записано от онзи или Онзи, който ме е проектирал. В последно време обаче не го правя. Предпочитам по-бавния начин на придвижване.

Помагам на Манмът с неговия проект „Намери Уил“ поне веднъж седмично, стига да мога. Вече сте чували за това. Не мисля, че ще намери своя Уил, и подозирам, че и той смята така. Станало му е нещо като хоби — на него и на Орфу от Йо — и им помагам в същия дух — какво пък, по дяволите. Никой — предполагам, дори и Манмът — не вярва, че Просперо, Мойра, Ариел, която и да било от Силите, които съществуват… дори онзи Мълчалив, за когото сме чували толкова много… няма да позволи на нашия дребен моравек да намери и възстанови костите и ДНК на Уилям Шекспир. Не ги обвинявам, че се чувстват заплашени.

О, тази вечер в Ардис има постановка. Знаете и за това. Мнозина от жителите ще идем горе да я видим, макар да признавам, че хълмът е стръмен, пътят и стълбите — прашни и че ще ми се наложи да платя пет пенса, за да се кача на една от парните коли на фирмата на Хана. Поне проклетите машини да не бяха толкова шумни…

Като стана дума за търсенето на някого, било то успешно или не, май не съм ви казвал как намерих стария си приятел Кийт Найтенхелзър.

Последния път видях приятеля си с някакво праисторическо индианско племе в пустошта, която някога — да кажем, три хилядолетия по-късно — щеше да се нарича Индиана. За него мястото беше същински ад. Чувствах се виновен, че съм го пратил там. Идеята беше да го държа на безопасно място по време на войната между героите и боговете, но когато се върнах да го потърся, индианците бяха изчезнали. Найтенхелзър също.

Патрокъл — ужасно вбесеният Патрокъл — също скиташе някъде там. Подозирах, че Найтенхелзър не е оцелял.

Все пак преди три и половина месеца се телепортирах в Делфи, когато Тразимед, Хектор и останалите спряха синия лъч. И я гледай! Към осмия час, откакто зашеметените хора, предимно гърци, започнаха да излизат от малката сграда — приличаше ми на старата циркова постановка, в която от мъничка кола слизат петдесет клоуна — се появи и приятелят ми Найтенхелзър. (Винаги се обръщахме един към друг с фамилните си имена.)

Та двамата с Найтенхелзър купихме къщата, където в момента седя и пиша. Партньори сме. (Моля да ме разберете — бизнес партньори — и добри приятели, но не и партньори в онзи странен смисъл на думата, в който се използваше през XXI век, когато станеше дума за двама мъже. Искам да кажа, че не съм се прехвърлил от Елена Троянска на Найтенхелзър Ардиски. Имам си проблеми, но не точно в това отношение.)

Чудя се какво ли би казала Елена за нашата таверна. Нарича се „Домби и син“ — името го предложи Найтенхелзър, за моя вкус то е прекалено превзето — и за въртенето й се иска здрава работа. Доста чиста е в сравнение с останалите заведения, наредени по брега на реката като висящи от стар покрив фирми. Барманките ни са барманки, но не и курви (или поне не тук или в работното си време). Бирата е най-добрата, която може да се намери — Хана, която била първият милионер на новата ера, доколкото разбирам, притежава и пивоварната наред с останалите си фирми. Явно ферментацията е нещо, което е научила, докато е учила скулптура и металургия. Не ме питайте как е станало.

Сега разбирате ли защо не ми се иска да разказвам тази епична история? Просто не мога да следвам една линия. Непрекъснато се отклонявам нанякъде.

Може би някой ден ще доведа Елена и ще я попитам какво мисли за това място.

Носят се слухове, че си отрязала косата, облякла се като момче и заминала за Делфи с Хектор и Тразимед. Двамата ходели подире й като кучета след кокал. (Още една причина да не ми се иска да разказвам епичната история — никога не ме е бивало с метафорите и сравненията. Както каза веднъж Найтенхелзър, аз съм тропически предизвикан. Карай.)

Слухове, как ли пък не. Зная, че Елена участва в делфийската експедиция. Нали я видях. Късата коса и слънчевият загар й отиват. И то много. Не е точно моята Елена, но пък изглежда цветуща и изключително красива.

Мога да ви разкажа още за кръчмата или за Ардис Таун — как изглежда политиката, когато е в зародиш (безполезна и миризлива като пеленаче), или какви са хората тук — гърци и евреи, функционални и нефункционални, вярващи и циници… но всичко това не е част от историята.

Освен това, както ще открия по-нататък, аз не съм истинският разказвач. Не съм избраният Бард. Зная, че това в момента ви изглежда безсмислено. Изчакайте малко и ще разберете какво имам предвид.

Последните осемнадесет години не бяха леки за мен. Особено първите единадесет. Психически и емоционално се чувствам толкова изподраскан и очукан, колкото е физическата коруба на Орфу от Йо. (През повечето време той живее горе на хълма. И него ще видите малко по-късно. Довечера ще играе, но всеки следобед има среща с децата. Точно това ми подсказа, че дори всичките ми години като учен и схоластик не са ме направили избрания, който да разкаже тази история, когато й дойде времето.)

Да, последните осемнадесет години и особено първите единадесет бяха наистина трудни, но все пак се чувствам обогатен от тях. Надявам се и с вас да е така, когато чуете историята. Ако не стане, вината не е моя — абдикирам от разказването, макар спомените ми да са достъпни за всеки, който пожелае да се порови в тях.

Извинете. Трябва да тръгвам. Идват вечерните посетители — дневната смяна в кожарските работилници току-що е приключила, нали ги надушвате? Една от барманките е болна, а другата наскоро пристана на един от младите атиняни, който избра да дойде тук след Делфи, и… такова… имам недостиг на работна ръка. Барманът за вечерната смяна ще дойде след четиридесет и пет минути, но дотогава най-добре сам да наливам бирата и да режа печеното телешко за сандвичите.

Казвам се доктор Томас Хокънбери, макар че се чудя защо съм доктор. И една инжекция не мога да направя.

Извинете. Хуморът никога не ми е бил силната страна, като изключим някои литературни каламбури и префърцнени шеги.

Ще се видим на следобедното разказване, преди постановката.