Дан Симънс
Олимп (92)

93.

Седем години и пет месеца след Падането на Илион:

Мойра се телепортира на поляната. Беше прекрасен летен ден. Пеперуди се носеха в сянката на гората, а над детелините бръмчаха пчели.

Черен астровекски войник от астероидния пръстен внимателно се приближи, заговори й любезно и я поведе нагоре по склона, където една малка открита тента — всъщност навес от пъстроцветна тъкан върху четири кола — леко се издуваше под нежния южен ветрец. В сянката бяха сложени маси, над които се бяха навели неколцина моравеки и хора и изучаваха или почистваха многобройни глинени чирепи и други неща.

Най-дребният моравек — имаше си специално пригоден стол — се обърна, видя я, скочи на земята и тръгна да я посрещне.

— Мойра, какво удоволствие — каза Манмът. — Заповядай да се скриеш от слънцето и да изпиеш чаша студено питие.

Мойра последва малкия моравек в сянката.

— Сержантът каза, че ме очакваш.

— Още от разговора ни преди две години — каза Манмът, отиде до масата с напитките и се върна с чаша студена лимонада. Останалите моравеки и хора й хвърляха любопитни погледи, но Манмът не я представи. Още не бе дошло времето за това.

Мойра отпи от лимонадата, забеляза леда, който по всяка вероятност ежедневно телепортираха или прехвърляха по факса от Ардис или някоя друга общност, и огледа поляната. Районът бе хълмист, на около километър и половина от реката, между гората на север и пустеещите земи на юг.

— Нужни ли са щурмоваци, за да държат настрана досадниците? — попита тя. — Тълпите любопитни туристи?

— По-скоро да прогонят някой форусракоид или заблуден млад тиранозавър — отвърна Манмът. — Какво, в името на земята, си мислят постчовеците, както обича да казва Орфу.

— Още ли се виждате често с Орфу?

— Всеки ден — каза Манмът. — Ще се видим довечера в Ардис за представлението. Ще дойдеш ли?

— Може — отговори Мойра. — Как разбра, че съм поканена?

— Вече не си единствената, която разговаря с Ариел, мила. Още лимонада?

— Не, благодаря.

Мойра отново огледа дългата поляна. Горните пластове почва бяха вдигнати на повече от половината площ — не грубо, както би го направила земекопна машина, а много внимателно, с любов, с чувство. Чимовете бяха навити, шишове и малки клинове маркираха всяко вкопаване, навсякъде имаше малки знаци и номера, дълбочината на траншеите варираше от няколко сантиметра до няколко метра.

— Значи мислиш, че най сетне си го открил, приятелю Манмът?

Дребният моравек сви рамене.

— Изумен съм колко е трудно да се намерят точните координати на това малко градче от записите. Сякаш някаква… сила… е изтрила всички споменавания, спътникови координати, пътни знаци, истории. Сякаш някаква… сила… не желае да открием Стратфорд на Ейвън.

Мойра го погледна с ясните си сиво-сини очи.

— И защо някой… или някаква сила… не иска да откриете онова, което търсите, скъпи Манмът?

Той отново сви рамене.

— Това е само предположение, но бих казал, че те — въпросните същества или сила — нямат нищо против човешките същества да са свободни и щастливи и отново да се множат на планетата, но имат едно наум относно връщането на определен човешки гений.

Мойра не каза нищо.

— Ето. — Манмът я поведе към близката маса с ентусиазма на малко дете. — Виж това. Един от доброволците ни го откри вчера на обект триста и едно.

Тя взе счупената каменна плоча. Върху мръсната й повърхност имаше някакви странни драсканици.

— Не мога да го разчета — каза Мойра.

— Отначало и ние не можехме — каза Манмът. — Трябваше доктор Хокънбери да ни помогне да разберем с какво всъщност си имаме работа. Виждаш ли тук буквите IUM, а тук отдолу US и AER, а там ET?

— Щом казваш…

— Така е. Вече го знаем със сигурност. Това е част от надпис под бюст — негов бюст, — който според сегашните ни записи е гласял JUDICO PYLIUM, GENIO SCORATUM, ARTE MANOREM; TERRA TEGIT, POPULUS MAERET, OLYMPUS HABET.

— Боя се, че съм позабравила латинския — каза Мойра.

— Всички сме зле с латинския — успокои я Манмът. — Преводът е „Земята покрива онзи, който е Нестор в съждението; хората го оплакват като Сократ по гениалност; Олимп получи своя Вергилий“.

— Олимп — повтори унесено Мойра.

— Било е част от надпис под бюста, който му издигнали жителите на града и го поставили в източната част на черквата „Света Троица“, след като бил погребан там. Останалата част от надписа е на английски. Искаш ли да го чуеш, Мойра?

— Разбира се.

— Слушай:

Спри, пътниче, къде си се разбързал?

Ако грамотен си, ти прочети за онзи мъж,

що смърт коварна в гроба прати отведнъж:

Шекспир, с когото си отиде ум чевръст;

чието име украси тоз надгробен кръст;

и всичко, що написа той, оставя ни изкуство живо,

ни лист, дошъл от остър ум, а тъй красиво.

— Много красиво — каза Мойра. — И доста полезно за търсенето ти, предполагам.

Манмът не обърна внимание на сарказма й.

— Датиран е в деня на смъртта му, 23 април 1616 г.

— Но не сте намерили самия гроб.

— Още не — призна Манмът.

— Там нямаше ли също някакъв надгробен камък или надпис? — невинно запита тя.

Манмът я погледна изпитателно, после каза:

— Да. Нещо, изсечено върху самата надгробна плоча.

— На нея не пишеше ли нещо от сорта на… ъъъ… „Махайте се, моравеки. Вървете си у дома“?

— Не точно — отговори Манмът. — На надгробната плоча би трябвало да пише:

ПРИЯТЕЛЮ, ЗА БОГА, НЕ ДОПУСКАЙ

ПРАХТА, ЛЕЖАЩА ТУКА, ДА РАЗБЪРКВАТ;

БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ПОДМИНАЛИЯТ ТОЗИ ГРОБ,

ТЕЖКО НА ОНОГОВА,

ЩО КОСТИТЕ МИ РАЗТРЕВОЖИ.

— Това проклятие не те ли безпокои малко? — попита Мойра.

— Не — каза Манмът. — Бъркаш ме с Орфу от Йо. Той си пада по плоскоекранните филми на ужасите от двайсети век… нали се сещаш, „Проклятието на мумията“ и така нататък.

— И все пак…

— Да не смяташ да ни попречиш да ги намерим, Мойра? — попита Манмът.

— Скъпи мой Манмът, вече трябва да си разбрал защо не искаме да се забъркваме с вас, със старостилните, с гостите ни от Гърция и Азия… с никого от вас. Да сме го правили досега?

Манмът не каза нищо.

Мойра го докосна по рамото.

— Но с този… проект… Понякога не ти ли се струва, че си играеш на Бог? Поне малко?

— Познаваш ли доктор Хокънбери? — попита Манмът.

— Разбира се, разговаряхме миналата седмица.

— Странно, не ми е споменавал — каза Манмът. — Томас работи доброволно на разкопките поне един или два дни седмично. Мисълта ми е, че постчовеците и олимпийските богове със сигурност са си „играли на Бог“, когато са възкресили тялото, личността и спомените му от парченца кости, стари файлове и ДНК. Но резултатът е идеален. Той е прекрасен човек.

— Със сигурност така изглежда — каза Мойра. — И пише книга, доколкото разбрах.

— Да — потвърди Манмът. Като че ли изгуби нишката на мисълта си.

— Е, успех тогава — каза Мойра и му подаде ръка. — Предай поздравите ми на премиер интегратор Астейг/Че, когато го видиш. Кажи му, че много ми хареса срещата ни на чай в Тадж.

После тръгна към гората на север.

— Мойра — повика я Манмът.

Тя спря и се обърна.

— Ще дойдеш ли на постановката довечера?

— Да, мисля да дойда.

— Ще се видим ли?

— Не съм сигурна. Но аз ще те видя — отвърна младата жена и продължи към дърветата.