Дан Симънс
Олимп (91)

92.

Една година след Падането на Илион:

Елена Троянска се събуди малко след изгрева от съня-спомен за рева на сирените за въздушна тревога. Опипа възглавниците по леглото, но любовникът й Хокънбери беше изчезнал — изчезнал преди повече от месец — и сега само споменът за топлината му я караше да го търси всяка сутрин. Още не си бе избрала нов любовник, макар да я желаеха половината от останалите в Нови Илион троянци и аргивци.

Нареди на робините си, сред които и Хипсипила, да я изкъпят и намажат с благовония. Не бързаше. Покоите във възстановената част недалеч от Колонната къща при Скейските порти не можеха да се сравняват с предишния й дворец, но удоволствията от живота постепенно започваха да се връщат. Използва последното парче от добре разпределения тоалетен сапун. Днес денят беше специален. Общият съвет щеше да разисква експедицията до Делфи. Заповяда на робините да я облекат в най-фината рокля от зелена коприна и да й сложат златната огърлица за заседанието.

 

 

Все още бе странно да вижда аргивците, ахейците, мирмидонците и другите нашественици в сградата на Съвета. Храмът на Атина и по-големият храм на Аполон се бяха срутили в деня на Падането, но троянските и гръцките зидари бяха издигнали нов дворец върху руините от храма на Атина, непосредствено на север от главната улица и недалеч от мястото, където някога се издигаше дворецът на Приам с неговите пищни портали и колони, преди бомбардировките на боговете да го превърнат в купчина камъни.

Новият дворец — нямаха друга дума за централната обществена сграда — все още миришеше на прясно отсечено дърво, студен камък и бои, но през този ден в началото на пролетта бе изпълнен с ярка слънчева светлина. Елена се вмъкна вътре и зае мястото си при царското семейство до Андромаха, която й се усмихна за миг и отново насочи вниманието си към съпруга си.

Кестенявите къдрици и брадата на Хектор бяха започнали да се прошарват. Всички го забелязваха. Елена знаеше, че според повечето жени това го прави още по-впечатляващ, сякаш подобно нещо изобщо бе възможно. Негова работа бе да открие съвещанието и сега той поздравяваше по име видните троянци и ахейските гости.

Агамемнон също бе тук. Още изглеждаше странно и от време на време хвърляше онзи продължителен нефокусиран поглед, с който гледаше през повечето месеци след Падането. Въпреки това вече бе достатъчно на себе си, за да води дебатите на Общия съвет. А и шатрите му бяха все така пълни със съкровища.

И Нестор бе тук, но трябваше да бъде носен на стол от четирима роби чак от палатковия град на ахейците, който сега бе оставен незащитен. Мъдрият старец така и не се възстанови напълно, за да може да стои на крака, след ужасната битка на брега. Освен това от ахейския лагер — бяха останали живи шейсет хиляди гръцки воини, което бе достатъчно, за да настояват за право на глас — присъстваха Малкия, Аякс, Идоменей, Поликсен, Тевкър и признатият, макар и все още необявен официално водач на гърците — красивият Тразимед, синът на Нестор. Сред гърците имаше и неколцина, които Елена не успя да разпознае, включително и един висок кльощав млад мъж с къдрава коса и брада.

По време на представянето му и поздравителната реч на Нестор, Тразимед хвърли поглед към Елена и тя сведе срамежливо поглед, като си позволи леко да се изчерви. Някои навици умираха трудно, дори и на този друг свят и в друга епоха.

Накрая Нестор представи пратеника от Ардис — не Хокънбери, който все още не се бе завърнал от пътешествието си на запад, а един висок слаб мъж, казваше се Боуман. Тази сутрин не присъстваше нито един моравек.

След като приключиха с поздравленията, ненужните представяния и всички останали ритуали, Хектор изложи причините за този съвет и какво трябва да се реши преди разпускането му.

— И така, днес трябва да решим дали да пратим експедиция до Делфи — завърши Хектор. — И ако ще пращаме, кой ще иде и кой ще остане тук. Трябва също да решим какво да правим, ако има възможност да спрем синия лъч и да върнем колкото се може повече от близките на аргивците. Тразимеде, твоите хора трябваше да построят дългите кораби. Ще кажеш ли на Съвета докъде са стигнали?

Тразимед се поклони. Единият му крак бе поставен върху стъпалото, а златният му шлем бе свален и подпрян на него.

— Както знаете, най-добрият ни корабостроител Хармонид, или буквално „синът на Крояча“, бе натоварен с построяването. Нека той сам докладва.

Къдравият брадат младеж, когото Елена бе забелязала преди малко, пристъпи няколко крачки напред и бързо заби поглед в краката си, сякаш му се искаше да не се набива толкова много на очи. Докато говореше, леко се запъваше.

— Тридесетте дълги кораба са… готови. Всеки… побира… петдесет души с оръжието и провизиите, достатъчни… да се стигне до Делфи. Освен това сме на път… да завършим… двадесетте други кораба… както ни бе наредено от Съвета. Те са… с по-широки корпуси… от дългите кораби и са идеални за… превоз на стоки и хора, ако намерим… стоки и хора.

Младежът бързо се върна сред групата аргивци.

— Много добра работа, благородни Хармониде — каза Хектор. — Благодарим ти. Съветът също ти благодари. Аз прегледах корабите. Прекрасни са — стегнати, здрави, изработени с вещина.

— А аз искам да благодаря на троянците, че знаеха къде да намерим най-добрите дървета по склоновете на Ида — обади се пламналият Хармонид. Този път в гласа му звучеше гордост и нямаше и намек за запъване.

— И така, разполагаме с кораби за пътуването — каза Хектор. — Тъй като липсващите семейства на континента са ахейски и аргивски, а не троянски, Тразимед доброволно поиска да поведе експедицията до Делфи. Тразимеде, би ли споделил плановете си за това пътуване?

— Предлагаме да потеглим следващата седмица, когато пролетните ветрове ще благословят пътя ни — каза високият Тразимед с ниския си силен глас, достигащ до всички краища на голямата, отрупана с колони зала на Съвета. — Всички тридесет кораба и хиляда и петстотин подбрани мъже. Троянците са все още поканени, ако решат да видят свят.

Няколко души се разсмяха на шегата.

— Ще плаваме покрай брега покрай пустия Колон — продължи Тразимед, — след това до Лесбос, после през тъмните води до Хиос, където ще си набавим храна и прясна вода. Оттам продължаваме на запад-югозапад през дълбокото море, покрай Андрос и през пролива между Кастило на полуострова и остров Кея. Там пет от корабите ще се отделят и ще поемат нагоре към Атина. Последното разстояние хората ще минат пеш. Там ще търсят признаци на живот и ако не намерят, ще продължат до Делфи по суша, а корабите им ще продължат през Сароническия залив след нас. Останалите двадесет и пет кораба ще поемат на югозапад през Лакедемония, ще заобиколят целия Пелопонес и ще дръзнат да минат през пролива между Китира и полуострова, ако времето позволи. Когато вляво на носовете се появи Закинтос, отново ще доближим основната суша, после се насочваме на изток-североизток и отново на изток в дълбокия Коринтски залив. Преди да стигнем Беотия, ще влезем в един залив, ще изтеглим корабите на брега и ще тръгнем пеша към Делфи, където според моравеките и приятелите ни от Ардис се намира храмът със синия лъч, в който са затворени живите хора от нашата раса.

Боуман пристъпи в центъра. Гръцкият му беше с ужасен акцент — много по-лош от акцента на Хокънбери, помисли си Елена — и звучеше почти толкова варварски, колкото варварско изглеждаше облеклото му. Все пак го разбираха въпреки ужасните грешки, от които би се изчервил и учителят на някое тригодишно дете.

— Сезонът е подходящ — каза високият мъж от Ардис. — Проблемът обаче е какво ще правите с пленените хора, ако ги освободите? Възможно е в синия лъч да е кодирано цялото население на Илион-Земя, или около шест милиона души — в това число и китайци, африканци, американски индианци, протоацтеки…

— Прощавай — прекъсна го Тразимед. — Не разбираме тези думи, Боуман, сине на Ардис.

Високият мъж се почеса по бузата.

— Схващате ли идеята за шест милиона?

Никой не я схващаше. Елена се запита дали човекът от Ардис е с всичкия си.

— Представете си тридесет града като Илион, когато населението му е било най-многобройно — каза Боуман. — Толкова души могат да излязат от храма на синия лъч.

Повечето от присъстващите в залата се разсмяха. Елена забеляза, че Хектор и Тразимед останаха сериозни.

— Именно затова трябва да ви помогнем — каза Боуман. — Смятаме, че можете без особени трудности да върнете по родните им места собствените ви хора — гърците. Естествено, домовете и градовете, храмовете и добитъка ги няма, но затова пък има много дивеч и ще можете да заплодите опитомените животни за нула време…

Боуман млъкна, защото по-голямата част от аудиторията отново се смееше или се подхилваше. Хектор му направи знак да продължи, без да обясни грешката му. Високият мъж бе използвал думата за „ебане“, която се използва само за хора, когато говореше за разплождането на опитомените животни. Самата Елена също се развесели.

— Както и да е, ние ще сме там и моравеките ще осигурят транспорт до домовете на тези… чужденци — Този път използва правилната дума „варвари“, макар че очевидно търсеше някаква друга.

— Благодаря — каза Хектор. — Тразимеде, ако хората от твоя народ са там — от Пелопонес, от многото малки острови като Одисеевата Итака, от Атика и Беотия, от Молоси и Обеста, от Халкидика и Тракия, от всички останали области, които вие гърците наричате родина, тогава какво ще сторите? Всички те ще бъдат струпани накуп, но без градове, без волове, без домове и подслон.

Тразимед кимна.

— Благородни Хекторе, планът ни предвижда незабавно да пратим пет кораба обратно до Нови Илион и да съобщим за успеха ни. Другите ще останат с освободените от синия лъч в Делфи, ще организират безопасното пътуване на семействата обратно до родните им земи и ще намерят начин да изхранят и да дадат подслон на всички, докато не се установи ред.

— Това може да продължи години — каза Деифоб. Братът на Хектор от самото начало не беше привърженик на експедицията до Делфи.

— Може да продължи години — съгласи се Тразимед. — Но какво друго ни остава, освен да се опитаме да освободим нашите жени, майки, деди, деца, роби и слуги? Това е наш дълг.

— Ардисецът може да се прехвърли там за минута и да ги освободи за две — разнесе се нечий сърдит глас от една от скамейките. Агамемнон.

Боуман отново пристъпи в центъра.

— Благородни Хекторе, царю Агамемнон, уважаеми знатни членове на този Съвет. Наистина можем да направим това, което казва Агамемнон. А някой ден и вие ще можете да се прехвърляте… не свободно като нас, ардисците, а през определени места, наречени факс възли. Тук наблизо няма такъв възел, но ще намерите един или повече в Гърция. Но аз се отклонявам… можем да се прехвърлим до Делфи и да освободим гърците ако не за минути, то за часове и дни, но ще ме разберете, когато казвам, че това не е наша работа. Те са ваши хора. Тяхното бъдеще е ваша грижа. Преди няколко месеца освободихме само девет хиляди и няколко души от собствените ни хора от друг син лъч. И макар да сме благодарни за новото попълнение, откриваме, че ни е трудно да се грижим дори за толкова малко хора, без да сме обмислили всичко предварително. Светът е пълен с прекалено много войникси и калибани, да не споменавам динозаврите, форусракоидите и другите странни неща, с които ще се сблъскате, след като напуснете сигурния Нови Илион. Ние и съюзниците ни моравеки ще ви помогнем с разселването на представителите на останалите народи, ако има такива в синия лъч, но бъдещето на говорещите гръцки трябва да остане във ваши ръце.

Кратката реч, макар и с варварска граматика и синтаксис, бе достатъчно въздействаща, за да спечели на високия ардисец бурни аплодисменти. Елена също му ръкопляска. Поиска й се да се срещне с него. Насаме.

Хектор пристъпи в центъра и огледа всички присъстващи.

— Сега призовавам към гласуване. По правилото за обикновеното мнозинство. Който е съгласен Тразимед и доброволците му да тръгнат за Делфи при следващия попътен вятър и течение, да вдигне юмрук. Който е против, да не вдига ръка.

На заседанието на Общия съвет присъстваха малко повече от сто души. Елена преброи седемдесет и пет вдигнати юмрука — включително своя собствен — и само дванадесет ръце долу, сред които на Деифоб и, незнайно защо, на Андромаха.

Последваха бурни овации и когато глашатаите оповестиха резултата на десетките хиляди, събрали се на централния площад и пазара, радостни викове отекнаха от новопостроените, но ниски стени на Нови Илион.

 

 

Когато излязоха на терасата, Хектор дойде при нея и след няколкото думи за изстуденото вино каза:

— Страшно много ми се иска да тръгна, Елена. Не мога да понеса мисълта, че експедицията ще замине без мен.

„А, значи това е причината Андромаха да не гласува“ — помисли си тя.

— Не можеш да тръгнеш, Хекторе. Градът има нужда от теб.

— Ами! — каза Хектор, изгълта остатъка от виното си и стовари чашата си върху един от блоковете, които все още не бяха поставени по местата им. — Нищо не заплашва града. За дванайсет месеца не сме виждали други хора. За това време възстановихме стените, но нямаше нужда да си правим труда. Просто няма други хора. Или поне не и в тази част на обширната земя.

— Това е още една причина да останеш да наглеждаш народа си — каза Елена и леко се усмихна. — Да ни пазиш от динозаврите и форусракоидите, за които ни говори нашият висок ардисец.

Хектор усети палавото пламъче в очите й и също се усмихна. Помежду им винаги бе имало странна връзка — отчасти дразнене, отчасти флирт, отчасти нещо по-дълбоко от връзката между съпруг и съпруга.

— Не мислиш ли, че бъдещият ти съпруг ще е подходящ да закриля града от всяка опасност, знатна Елено? — попита той.

Тя отново се усмихна.

— Ценя брат ти Деифоб повече от всички други мъже, скъпи мой Хекторе, но никога не съм приемала предложението му за женитба.

— Приам би се зарадвал — каза Хектор. — А и Парис щеше да е поласкан.

„Парис щеше да се издрайфа“ — помисли си Елена.

— Да, брат ти Парис щеше да е щастлив да научи, че съм се омъжила за Деифоб… или за който и да е от знатните му братя — каза тя, усмихна му се отново и с удоволствие забеляза обхваналото го неудобство.

Хектор се наведе към нея и почти прошепна:

— Ако ти кажа нещо, ще го запазиш ли в тайна?

— Разбира се — също шепнешком му отвърна тя.

„Стига да е в мой интерес“.

— Смятам да потегля с Тразимед и експедицията му — тихо каза Хектор. — Кой знае дали някой от нас изобщо ще се върне? Ще ми липсваш, Елена.

И неловко докосна рамото й.

Елена Троянска постави гладката си длан върху грубата му ръка и я притисна до рамото си. Погледна го право в сивите очи.

— Ако тръгнеш на това пътуване, благородни Хекторе, ще ми липсваш почти толкова, колкото на любимата ти Андромаха.

„Но не чак толкова, тъй като ще се промъкна тайно на кораба, дори това да ми струва всички диаманти и перли от несметното ми богатство“ — помисли си.

Все още докосвайки се, двамата с Хектор тръгнаха към перилата на дългия каменен портал на двореца на Съвета. Тълпата на пазара беше полудяла от щастие.

В центъра на площада, точно на мястото, където от векове се намираше фонтанът, група пияни гърци и троянци, смесени като братя и сестри, бяха довлекли голям дървен кон. Творението беше толкова голямо, че нямаше да може да мине през Скейската порта, ако тя все още беше на мястото си. Нямаше обаче проблеми по-ниската, по-широка и непокрита порта, издигната набързо недалеч от мястото, където растеше дъбът, да се отвори широко и да вкарат коня.

Някакъв шегобиец от тълпата бе решил, че конят трябва да е символ на Падането на Илион. И днес, в годишнината от Падането, смятаха да го изгорят.

Елена и Хектор гледаха, все още докосвайки се леко с ръце — но не и незабелязано за тях самите, — как тълпата поднесе факла към гигантския кон и как той, изработен от сухо дърво, лумна за секунди. Тълпата отстъпи, градските стражи се разтичаха разтревожено, а знатните мъже и жени на дългата тераса и по балконите замърмориха недоволно.

Елена и Хектор се разсмяха.