Дан Симънс
Олимп (89)

90.

Шест месеца след Падането на Илион, на деветия ден от месец ав:

Деймън командваше атаката срещу Ерусалим. Операцията бе обмислена изключително внимателно.

Сто старостилни човеци с напълно активирани функции се прехвърлиха свободно в една и съща секунда, три минути преди моравекските стършели да стоварят още сто доброволци от Ардис и други общности на оцелели. Моравекските войници им бяха предложили помощта си месеци по-рано, но още преди година Деймън се беше заклел, че ще освободи пленените в синия лъч старостилни човеци — всички стари приятели на Сави и нейни еврейски роднини, — и все още смяташе, че това трябва да е дело единствено на хората. Все пак бяха приели да заемат за по-дълго време костюмите, реактивните раници, бойната броня и енергийните оръжия. Стоте мъже и жени в стършелите — управлявани от моравеки, които нямаше да се намесват в самите бойни действия — носеха оръжията, които бяха прекалено тежки, за да се прехвърлят по факса.

На Деймън и отряда му от хора и моравеки им трябваха повече от три седмици, за да проверят и потвърдят координатите на старите градски улици, булеварди, площади и кръстовища с точност до сантиметър, за да набележат стоте точки на свободно прехвърляне и местата за приземяване на стършелите.

Изчакаха до август, до еврейския празник на девети ав. Деймън и доброволците му се прехвърлиха десет минути след залез, когато синият лъч бе най-ярък.

Доколкото можеше да се разбере от данните от „Кралица Маб“ и от въздушното разузнаване, Ерусалим бе уникален — той бе единственото място на цялата Земя, населено едновременно с войникси и калибани. В Стария град, който беше целта им, войниксите заемаха улиците северно и северозападно от Храмовия хълм — в районите, които грубо съответстваха на древните мюсюлмански и християнски квартали, а калибаните изпълваха тесните улици и сградите югозападно от Купола на скалата и джамията Ел-Акса, или някогашните еврейски и арменски квартали.

От получените шпионски изображения и от дълбочинния радар изчислиха, че в града има общо около двадесет хиляди войникси и калибани.

— Сто към едно — сви рамене Греоги. — Имали сме и по-лоши ситуации.

Прехвърлиха се почти беззвучно — след тях въздухът просто леко се раздвижи. Деймън и отрядът му се материализираха на тесния площад пред Котел — Западната стена. Все още бе достатъчно светло, но освен очите си Деймън използва инфрачервеното зрение и дълбочинния радар, за да открие целите. Предполагаше, че са заобиколени от около петстотин калибани, които се излежаваха, спяха, стояха или се мотаеха по улиците, стените и покривите непосредствено на запад от площада. Само след секунди всичките му десет взводни командири се отчетоха по вградените в бойните костюми интеркоми.

— Стреляйте, както намерите за добре — каза той.

Енергийните оръжия бяха програмирани да унищожават само жива тъкан — калибани или войникси, но не и сгради и имущество. Деймън бе доволен от това, докато се прицелваше, стреляше и гледаше как бягащите и скачащи калибани падат или избухват в хиляди парчета месо. Хората не искаха да унищожат квартала, за да го освободят.

Старият град на Ерусалим се превърна в буря от сини енергийни мълнии, писъци на калибани, викове по радиото и експлодираща плът.

Деймън и взводът му избиха всички цели, които бяха засекли. Беше време да се появят стършелите. Деймън включи реактивната си раница и се издигна до нивото на Храмовия хълм — беше сам, не беше време въздухът да се пълни с хора — и проследи как първите два стършела долетяха стремително, кацнаха, разтовариха хора и екипировка и също така стремително отлетяха. Тридесет секунди по-късно пристигнаха последните два стършела и облечените в бойни екипи мъже и жени се пръснаха по Хълма — носеха тежките си оръжия на триноги и реактивни блокове. Двата стършела отлетяха.

— Храмовият хълм е под контрол — съобщи Деймън на взводните командири. — Можете да полетите, когато сте готови. Стойте настрана от огневата линия от Хълма.

— Деймън? — обади се Елиън от позицията си над Баб ел-Назир в стария мюсюлмански квартал. — Виждам маса войникси по Виа Долороза и куп калибани на изток по улицата на цар Давид. Идват към теб.

— Благодаря, Елиън. Погрижете се за тях. По-тежките оръжия да се включат при…

Огънят от Храмовия хълм непосредствено под краката му го оглуши. Хора по покривите и стените стреляха от всички посоки към приближаващите сиви и зелени фигури. От вертикалния лъч и хилядите мълнии на енергийните оръжия Старият град се потопи в електрическо синьо сияние. За щастие, филтрите на бойния му костюм успяха донякъде да го смекчат.

— Всички взводове, открийте огън. Докладвайте за всеки пробив в секторите ви — нареди Деймън. Завъртя дюзите на раницата си и се понесе по въздуха на североизток, където непосредствено зад Купола на скалата се издигаше по-високата и по-модерна сграда, от която излизаше синият лъч. Сърцето му биеше бясно. Бяха го тренирали петстотин пъти за последните два месеца, като се прехвърляха в макета на Ерусалим, който бяха построили с помощта на моравеките недалеч от Ардис, но нищо не го бе подготвило за битка от такива мащаби и с такива оръжия в този град на градовете.

Хана и нейният отряд от десетима души го чакаха при запечатаната врата на сградата. Деймън кацна, кимна на Лейман, Кейман и Греоги, които стояха в мекия полуздрач до Хана, и каза:

— Хайде.

Със здравата си лява ръка Лейман сръчно постави пластичния експлозив. Дванадесетте бойци се скриха зад ъгъла на металната сграда и изчакаха взривът да отнесе вратата.

Вътрешността бе не по-голяма от малката спалня на Деймън в Ардис и контролните уреди — слава Богу, който и да е Той — бяха почти такива, каквито бяха предположили от прегледа на Споделените данни от кристалния шкаф в Тадж Мойра.

Същинската работа свърши Хана. Пъргавите й пръсти набираха седемцифрените кодове, когато примитивният ИИ на сградата ги изискваше.

Внезапно се разнесе дълбоко, почти субзвуково бръмчене, от което зъбите и костите им затрепериха. Всички дисплеи на стената на ИИ светнаха в зелено и умряха.

— Всички навън — заповяда Деймън. Той бе последният, който излезе от преддверието на сградата, при това в последната секунда. Цялата страна на сградата се сгъна два пъти в себе си и изчезна, като остави след себе си черен правоъгълник.

Деймън, Хана и останалите бяха отстъпили до камъните на Храмовия хълм и гледаха как синият лъч започна да угасва. Бръмченето ставаше все по-дълбоко и болезнено. Деймън затвори очи и стисна юмруци, усещаше заглъхващия субзвуков рев вече не само с костите и зъбите си, но и през стомаха и тестисите. Накрая бръмченето спря.

Той смъкна качулката на бойния си костюм, без да сваля микрофона и слушалките.

— Установете отбранителен периметър тук — нареди на Хана. — Щом се появи първият човек, извикайте стършелите.

Тя кимна и отиде при другите, които вече стреляха от височината на Храмовия хълм.

В един момент по време на подготовката за тази нощ някой — по всяка вероятност Ада — се бе пошегувал, че ще е доста добра проява на любезност Деймън и останалите нападатели да запомнят физиономиите и имената на всички 9113 мъже и жени, затворени в синия лъч преди четиринадесет столетия. Всички се бяха разсмели, но Деймън знаеше, че това технически е възможно — кристалният шкаф в Тадж Мойра бе дал на Харман по-голямата част от тази информация.

Така че през последните пет месеца, откакто бяха започнали да кроят как и кога да направят всичко това, Деймън наистина бе преглеждал записаните образи и имена. Не бе запомнил всички 9113 души — и той, като всички други оцелели, беше прекалено зает с други неща. Въпреки това не се учуди, когато разпозна първия мъж и първата жена, които излязоха със залитане от черния правоъгълник на неутрино-тахионния реасемблатор.

— Петра — каза Деймън. — Пинкас. Добре дошли у дома.

Хвана слабия мъж и жената, преди да паднат. Имаше време да забележи, че всички, появяващи се по двойки от черната врата, подобно на животните от Ноевия ковчег, изглеждат повече или по-малко зашеметени.

Тъмнокосата Петра — Деймън знаеше, че е приятелка на Сави — се огледа като дрогирана.

— Колко време?

— Прекалено много — каза Деймън. — Оттук. Към кораба, ако обичате.

Първият стършел кацна. На борда му имаше още тридесет старостилни човеци, чиято работа бе само да съпровождат завръщащите се и да им помагат. Деймън гледаше как Стеф повежда Петра и Пинкас през древните камъни към рампата на кораба.

Поздравяваше всички, които излизаха от сградата на синия лъч. Разпознаваше мнозина по външен вид — третият бе мъж, казваше се Граф, партньорката му се казваше Хана, после излезе един от приятелите на Сави — Стефан, Аби, Кайл, Сара, Калеб, Уилям… Деймън поздравяваше всеки по име и им помагаше да направят няколкото стъпки до онези, които очакваха да ги съпроводят до стършелите.

Войниксите и калибаните продължаваха да атакуват. Хората продължаваха да ги избиват. По време на репетициите в най-добрия случай им бяха нужни повече от четиридесет и пет минути да натоварят деветте хиляди сто и тринадесет души в стършелите, и то когато имаше само секунди между отлитането на едната машина и кацането на следващата. Тази вечер обаче, макар и да бяха атакувани, успяха да се справят за тридесет и три минути.

— Добре — каза Деймън по всички канали. — Всички да напуснат Храмовия хълм.

Тежковъоръжените екипи натовариха оборудването си в последните два стършела, които бяха увиснали недалеч от източния край на Хълма, и машините потеглиха, следвайки десетките останали на запад. Останаха само Деймън и взводовете му.

— Три или четири хиляди войникси идват от черквата на Божи гроб — докладва Елиън.

Деймън нахлузи качулката си и прехапа устни. Щеше да е по-трудно да избият тези неща без тежките оръжия.

— Говори Деймън — каза той по командирския канал. — Оттегляйте се… сега. Взводните командири да докладват, когато хората им са се прехвърлили.

Греоги докладва, че взводът му се е изтеглил, и изчезна.

Едид докладва и се прехвърли от позицията си на улица Бабел-Хадид.

Боуман докладва прехвърлянето на хората си от позицията им на улица Баб ел-Гаванима и изчезна.

Лоус докладва недалеч от Лъвската порта и се прехвърли.

Ел докладва от Портата при градината и изчезна.

Кейман докладва, че взводът му се е изтеглил успешно — Деймън си помисли, че ученикът на Одисей прекалено много се наслаждава на военните операции — и с нежелание поиска разрешение да се прехвърли у дома.

— Разкарвай си по-бързо задника оттам — заповяда му Деймън.

Око докладва, че хората й са се прехвърлили, и ги последва.

Кол докладва от позицията си под Ел-Акса и изчезна.

Елиън докладва, хората му се прехвърлиха и той ги последва.

Деймън събра своя взвод, в това число и Хана, и загледа как хората му се прехвърлят един по един от сгъстяващите се сенки на площада при Западната стена.

Знаеше, че всички са си отишли, че сградата на лъча е опразнена, но все пак трябваше да провери.

Като управляваше контролера на реактивната си раница със средния си пръст, Деймън се издигна нагоре, направи кръг над сградата, погледна през входа й към празнината зад него, обиколи празния Купол на скалата и пустия площад, след което полетя по по-ниски и широки кръгове, като проверяваше всички точки в четирите квартала на Стария град, където взводовете бяха установили отбранителния периметър, без да изгубят нито един човек по време на атаките на войниксите и калибаните.

Знаеше, че трябва да се маха — войниксите и калибаните нахлуваха по древните тесни улици като вода в пробит кораб, — но и знаеше защо все още остава тук.

Хвърленият камък едва не му отнесе главата. Спаси го радарът на бойния костюм — регистрира невидимия в здрача предмет, пое контрол върху раницата, претърколи безпомощния Деймън презглава и го стабилизира само на метри над настилката на Храмовия хълм.

Той се изправи, активира цялата си бойна броня и вдигна енергийната карабина. Всички сензори на костюма и човешките му сетива му казваха, че едрата, не съвсем човешка фигура, която стоеше в черните очертания на входа на Купола на скалата, не е обикновен калибан.

— Деймъннннннн — изстена нещото.

Деймън приближи с вдигнато оръжие, като пренебрегна настояването на прицелващата система на костюма му да стреля; мъчеше се да овладее дишането и емоциите си.

— Деймъннннннн — отново въздъхна едрата, подобна на амфибия фигура при входа. — Май не си Го разбрал, смяташ, че този Калибан се мъчи и тревожи много, искаш ли го наранен?

— Искам го мъртъв — изкрещя Деймън. Тялото му трепереше от стария свиреп гняв. Чуваше дращенето и шляпането на хилядите войникси и калибани, събиращи се под Храмовия хълм. — Излез и се бий, Калибане.

Сянката се разсмя.

— Май това са човешките мечти, че понякога злото трябва да се поправи, както брадавиците падат и болните места се излекуват от гнойта, налииии?

— Излез и се бий.

— Помисли, ще остави ли той пушката си и ще срещне ли последователя Му в честен бой, ръка и нокът срещу ръка и нокът?

Деймън се поколеба. Знаеше, че няма да има честна борба. След десет секунди на Храмовия хълм щеше да има поне хиляда войникси и калибани. Вече чуваше драскането и бързите им стъпки по площада на Западната стена. Вдигна карабината, превключи прицелването на автоматичен режим и чу потвърждението на целта в слушалките си.

— Мисля, Деймънннннн няма да стреля, неее — изстена Калибан от сенките на Купола на скалата. — Кой обича Калибан и господаря му Сетебос прекалено много, за да спусне — о! о! — завесата завинаги над техния свят, налиии? Неее? Деймън трябва да изчака друг път, да остави вятъра да издуха пепелта, да срещне дома на смъртта в движение и…

Деймън стреля. После стреля отново.

Войникси скочиха на стените на Храмовия хълм пред него. Калибани се носеха по стъпалата на Хълма отзад. Над Ерусалим вече бе паднал мрак — дори светлината на синия лъч, която бе винаги тук през последните хиляда четиристотин двадесет и една години, бе изчезнала. Чудовищата отново владееха града.

Нямаше нужда да поглежда през инфрачервения мерник на карабината. Знаеше, че не е улучил. Калибан се бе телепортирал. Щеше да му се наложи да се изправи срещу създанието някой друг ден или нощ, в много по-неблагоприятна ситуация от днешната.

Колкото и да бе странно, дълбоко в сърцето си Деймън тайно се радваше на тази мисъл.

Войниксите и калибаните се хвърлиха едновременно през древните камъни към него.

Миг преди да го докопат, Деймън се прехвърли в Ардис.