Дан Симънс
Олимп (82)

83.

Не зная дали се телепортирах сам чрез собствената си вградена способност, или просто защото държах Хефест за ръкава, докато той се телепортираше. Няма значение. Тук съм.

Тук, в дома на Одисей. Някакво куче лае като полудяло, докато заедно с Хефест и Ахил изникваме от нищото, но само един поглед на нахлупилия кървавия си шлем мъжеубиец е достатъчен и песът с вой побягва през двора, подвил опашка.

Намираме се в преддверието на голямата зала за пиршества в Одисеевия дом на остров Итака. Над постройката и двора бръмчи някакво силово поле. Край дългата маса в залата не се излежават нахални кандидати, няма тръпнеща Пенелопа, няма го безсилния Телемах с неговите заговори, слуги не сноват напред-назад и не пилеят храната и виното на отсъстващия Одисей за мързеливите нехранимайковци. Помещението обаче изглежда така, сякаш Избиването на женихите вече се е случило — столовете са преобърнати, огромният гоблен на стената е скъсан и лежи върху масата и пода, напоен с разляно червено вино, и дори огромният лък на Одисей — онзи, който според легендата може да бъде опънат единствено от него и който е толкова прекрасен и уникален, че героят е решил да не го взима със себе си в похода срещу Троя — сега лежи на каменния под насред купчина от прочутите Одисееви назъбени стрели за лов.

Зевс рязко се извърта. Облечен е в същите меки одежди, които носеше на олимпийския трон, но сега не е толкова огромен. Но макар и да се е свил, за да се побере в помещението, си остава два пъти по-висок от Ахил.

Бързоногият мъжеубиец ни прави знак да останем назад, вдига щита, вади меча си и пристъпва в залата.

— Сине мой — прогърмява Гръмовержецът, — спести ми детския си гняв. Нима искаш с един ужасен удар да извършиш богоубийство, тираноубийство и отцеубийство едновременно?

Ахил продължава напред, докато не застава срещу Зевс от другата страна на широката маса.

— Бий се, старче.

Зевс продължава да се усмихва — изобщо не изглежда разтревожен.

— Помисли, бързоноги Ахиле. Поне веднъж използвай мозъка си вместо мускулите или хуя си. Да не би да искаш този безполезен инвалид да седне на златния олимпийски трон? — Зевс кима към Хефест, който стои безмълвно на входа до мен.

Ахил не обръща глава.

— Поне веднъж помисли — повтаря Зевс и дълбокият му глас кара керамичните съдове в съседната кухня да задрънчат. — Ела при мен, синко мой Ахиле. Стани едно с всепроникващото присъствие на Зевс, бащата на всички богове. Обединени, баща и син, безсмъртен и безсмъртен, двата могъщи духа ще се смесят и ще породят трети, по-могъщ от всеки от тях поотделно — ще се съберат в триединство Баща, Син и света воля, ще властваме над света и над Троя и ще пратим завинаги титаните в ямата им.

— Бий се, дърти свиноебецо — казва Ахил.

Широкото лице на Зевс сменя няколко нюанса на червеното.

— Отвратително създание! Дори и лишен от властта си над стихиите, пак ще те смажа!

Гръмовержецът сграбчва дългата маса за ръба и я преобръща във въздуха. Четири и половина метра тежки дъски и греди политат към главата на Ахил. Човекът се навежда ниско и масата се разбива в стената зад него, унищожава стенописа и хвърля трески навсякъде.

Ахил прави две крачки напред.

Зевс разперва ръце.

— Ще ме убиеш ли в това състояние, човеко? Невъоръжен? Или ще се вкопчим в ръкопашен двубой като герои на арената, докато единият не успее да стане и другият не вземе наградата?

Ахил се колебае само секунда. След това сваля златния си шлем и го оставя настрани. Смъква кръглия щит от ръката си, полага в него сложения вече в ножницата меч, прибавя бронзовия си нагръдник и наколенниците и изритва всичко това към изхода и към нас. Сега е само по риза, къса поличка, сандали и широкия си кожен пояс.

На два и половина метра от Зевс Ахил разперва ръце като борец, прикляка и заема позиция.

Зевс се усмихва, навежда се толкова бързо, че едва успявам да го видя, и се изправя с лъка на Одисей и поставена на тетивата чернопера отровна стрела.

„Бягай!“ — крещя мислено на Ахил, но русокосият мускулест герой не помръдва.

Зевс опъва докрай, като с лекота огъва лъка, който не би трябвало да може да огъне никой на Земята с изключение на Одисей, насочва широкото отровно острие право в намиращото се на два и половина метра сърце на Ахил и стреля.

Стрелата не улучва.

Не може да не улучи — не и на такова разстояние, — изглежда права и съвсем истинска, черните пера са безукорно поставени, но въпреки това острието прелетява на половин метър настрани и се забива в останките на разбитата в стената маса. Почти усещам как ужасната отрова, събрана според слуховете от Херкулес от най-смъртоносните змии, попива в дървото.

Зевс зяпва. Ахил не помръдва.

Зевс се навежда с мълниеносна бързина, изправя се с нова стрела, пристъпва напред, прицелва се, опъва, стреля.

Не улучва. Отровната стрела не улучва от метър и половина разстояние.

Ахил отново не помръдва. Отвръща с омраза на вече паникьосания поглед на бащата на всички богове.

Зевс отново се навежда, поставя стрела върху тетивата с най-голяма прецизност и отново опъва докрай. Огромните му мускули са изпотени от видимото напрежение, могъщият лък почти бръмчи от насъбралата се в него енергия. Царят на боговете пристъпва напред, докато върхът на стрелата се оказва на не повече от една стъпка от широката гръд на Ахил.

Стреля.

Стрелата не улучва.

Това е невъзможно, но виждам с очите си как стрелата се забива дълбоко в стената зад Ахил. Не е преминала през него, не го е заобиколила, но въпреки това по някакъв невъзможен начин е пропуснала.

Тогава Ахил скача, отбива с един удар лъка настрани и сграбчва два пъти по-високия бог за гърлото.

Зевс се понася със залитане из залата, мъчи се да се освободи от могъщата хватка на героя, налага го с божествения си юмрук, широк колкото половината гръб на Ахил. Бързоногият мъжеубиец се държи здраво, докато Зевс се мята наоколо, разпердушинва греди, масата, портала и самата стена. Прилича на човек с държащо се за него дете, но Ахил не пуска.

Тогава много по-едрият бог пъха силните си пръсти под много по-малките пръсти на Ахил и откъсва от гърлото си първо лявата ръка на смъртния, след това дясната. Хвърля се напред, блъска се във всичко наоколо и разбива покъщнината с цел да смаже Ахил, сграбчил го е здраво за китките с грамадните си ръце, смъртният се мята на всички страни, Зевс го блъска с глава — звукът отеква като звук от две сблъскващи се канари, — след което притиска божествените си гърди към смъртните ребра и накрая двамата се удрят в стената и портала срещу нас и Гръмовержецът извива тялото на Ахил към каменната каса на входа.

Пет секунди в това положение и ще прекърши гръбнака му.

Ахил не чака пет секунди. Нито пък три.

По някакъв начин бързоногият мъжеубиец е успял да освободи дясната си ръка в мига, когато Зевс го притиска назад и назад, опрял гръбнака му на вертикалния камък.

Виждам последвалите събития като ехо в ретината, толкова бързо става всичко.

Ръката на Ахил се издига от собствения му корем, стиснала късо острие.

Той забива острието под брадата на Зевс, извива ножа, забива го още по-дълбоко, завърта го с вик, който заглушава дори рева на обезумелия от ужас и болка Гръмовержец.

Зевс залита назад към вратата и с трясък се срутва в съседното помещение. Двамата с Хефест се втурваме натам.

Сега двамата са в спалнята на Одисей и Пенелопа. Ахил измъква ножа и бащата на всички богове вдига ръце към собственото си гърло, към собственото си лице. Златна божествена и обикновена червена кръв пръска във въздуха, тече от ноздрите на Зевс и от отворената му уста, боядисва бялата му брада в златно и червено.

Зевс пада по гръб на леглото. Ахил замахва силно с ножа, забива го дълбоко в корема на бога и го разпорва нагоре и надясно, докато магическото острие не застъргва по гръдния кош.

Зевс изкрещява отново, но преди да успее да се свие, Ахил вече е измъкнал цял метър сиво черво — блестяща божествена вътрешност — и го увива няколко пъти около един от четирите стълба на огромното Одисеево ложе, след което го завързва на здрав възел.

„Този стълб е живата маслина, около която Одисей е изградил спалнята и леглото“ — замаян си мисля аз. Запомнените още от детство стихове от „Одисея“, в които Одисей говори на съмняващата се Пенелопа, нахлуват в главата ми:

„В двора израснала бе дълголиста огромна маслина,

пищно разперила клони, със ствол като мощна колона.

Около него съзидах сам спалнята и я въздигнах

с каменни плътни стени, над стените й покрив положих,

яки двукрили врати приковах със страни прилепени,

после отсякох венеца и раззеленелите клони,

ствола над корен отрязах и дънера ловко, грижливо

с брадва открая пригладих, с връвта по отвес изравних и

вещо подпора издялах, навсякъде дупки просвердлих.

Ето от нея започнал, сковах сам леглото, покрих го

с пълна украса от слонова кост, от сребро и от злато,

с пурпурен ремък от кожа на вол след това го пронизах“.

Сега ремъкът от волска кожа е станал още по-пурпурен — Зевс се мъчи да се освободи от въжето от собственото му черво. Златен ихор и съвсем човешка червена кръв се леят от гърлото му, по лицето и от корема. Ослепен от собствената си болка и кръв, могъщият Зевс размахва ръце и се мъчи опипом да открие мъчителя си. Всяко движение и напън изважда още от блестящите му сиви вътрешности. Писъците му карат дори невъзмутимия Хефест да запуши уши.

Ахил пъргаво отскача извън обсега му и приближава с танцови стъпки само колкото да съсича и отрязва ръцете, краката, бедрата, пениса и ахилесовите сухожилия на слепия бог.

Зевс рухва по гръб, все още завързан за маслинения стълб на леглото с десетина метра сиво черво, но нали е безсмъртно същество, все още продължава да се мята и да вие, да разпръсква ихор по тавана и да рисува сложни фигури с божествената си артериална струя.

Ахил излиза от помещението и се връща с бойния си меч. Приковава мятащата се лява ръка на Зевс с обутия си в боен сандал крак, вдига високо оръжието и замахва надолу с такава сила, че острието минава през врата на Гръмовержеца и изкарва искри от каменния под.

Главата на бащата на всички богове се отделя от тялото и се търкулва под леглото.

Героят се отпуска на окървавеното си коляно и сякаш натиква лицето си в огромната отворена рана, която доскоро бе бронзовият мускулест корем на Зевс. В продължение на една ужасяваща секунда съм сигурен, че Ахил яде вътрешностите на сразения си противник — лицето му е скрито в коремната кухина, от човек се е превърнал в същински хищник, в побеснял вълк.

— Аха! — крещи бързоногият мъжеубиец и измъква някаква огромна, все още пулсираща маса от блестящата сива бъркотия.

Зевсовият черен дроб.

— Къде е проклетото куче на Одисей? — пита сам себе си Ахил с блеснали очи. Оставя ни, за да изнесе черния дроб и да го хвърли на кучето Аргус, скрило се някъде из двора.

Двамата с Хефест бързо отстъпваме, за да му направим път.

Когато звукът от стъпките на мъжеубиеца — богоубиеца — заглъхва, двамата с бога на огъня оглеждаме стаята.

Като че ли няма нито един квадратен сантиметър от леглото, пода, тавана или стените, който да не е омазан с кръв.

Огромното обезглавено тяло на каменния под, все още завързано за маслинения стълб, продължава да трепери и да се мята, окървавените пръсти се свиват и отпускат.

— Мама му стара! — възкликва Хефест.

Искам да извърна очи, но не мога. Искам да изляза навън и да повърна тихомълком някъде, но не съм в състояние.

— Какво… как… той още ли е… отчасти… жив? — задавено успявам да изрека.

Хефест се обръща към мен с най-безумната си възможна усмивка.

— Зевс е безсмъртен, забрави ли, Хокънбери? Дори и сега агонизира. Ще изгоря парчетата му в Небесния огън. — Навежда се и взема късия нож, който е използвал Ахил. — Ще изгоря и богоубийственото острие на Афродита. Ще го стопя и ще излея нещо ново. Може би паметна плоча в чест на Зевс. Изобщо не трябваше да го изработвам за оная кръвожадна кучка.

Примигвам и поклащам глава, след което сграбчвам приведения бог на огъня за тежкия кожен пояс.

— Какво ще стане сега? — питам го.

Хефест свива рамене.

— Просто каквото се уговорихме, Хокънбери. Нюкта и мойрите, които винаги са управлявали вселената — поне тази вселена, — ще ми позволят да седна на златния трон на Олимп, след като свърши тази безумна втора война срещу титаните.

— Откъде знаеш кой ще победи?

Неравните му бели зъби лъсват на фона на черната му брада.

От двора се дочува глас.

— Ела, куче… ела, Аргус… ела, къци-къци. Добро куче. Виж какво съм ти донесъл… добро куче.

— Не случайно наричат мойрите „Съдби“, Хокънбери — казва Хефест. — Войната ще е дълга и гадна, ще се води повече на Илион-Земя, отколкото на Олимп, но малцината оцелели олимпийци ще победят… отново.

— Но нещото… онзи облак… онзи Глас…

— Демогоргон се върна в Тартара — избуботва Хефест. — Изобщо не му пука какво се случва сега на Земята, на Марс или пък на Олимп.

— Моите хора…

— На твоите хубавки гръцки приятели са им го начукали здравата отзад — казва Хефест и се ухилва на собственото си остроумие. — Но ако ще се почувстваш по-добре, същото се отнася и за троянците. Всеки останал на Илион-Земя ще бъде подложен на кръстосан огън през следващите петдесет до сто години, докато трае войната.

Сграбчвам пояса му по-силно.

— Трябва да ни помогнеш…

Той маха ръката ми с такава лекота, с каквато възрастен би се освободил от вкопчило се в него двегодишно дете.

— Не трябва да правя абсолютно нищо, Хокънбери.

Изтрива уста с опакото на ръката си, поглежда към агонизиращото нещо на пода и добавя:

— Но в този случай ще направя изключение. Телепортирай се до окаяните си ахейци и при онази твоя жена в града и им кажи на всичките да си разкарат задниците от всички кули, стени и сгради. След няколко минути в стария Илион ще има земетресение девета степен. Трябва да изгоря това… нещо… и да закарам нашия герой обратно на Олимп, за да се опита да уговори Лечителя да събуди мъртвата му мацка.

Ахил се връща. Свирка си с уста и чувам драскането на нокти по камък. Аргус го следва предано.

— Върви! — казва Хефест, богът на огъня и занаятите.

Посягам за медальона си, осъзнавам, че не е у мен, давам си сметка, че не ми е нужен, и се телепортирам колкото се може по-надалеч.