Дан Симънс
Олимп (80)

81.

Стоя тук, гледам и слушам как полудява един бог.

Не съм сигурен що за помощ бих могъл да търся на Олимп за моите обкръжени и умиращи ахейци, но сега се намирам в капан — също толкова сигурен, колкото и капанът на гърците, притиснати на брега от приближаващите троянци и очакващи сигурната си смърт. Стоя тук в спарващия хамелеонски костюм, рамо до рамо с хиляди безсмъртни, опитвам се да не дишам, за да не се издам, наблюдавам и слушам как царят на боговете Зевс се обявява за единствен и вечен Всемогъщ Бог.

Не би трябвало да се притеснявам, че ще ме забележат. Боговете около мен са се втренчили в Зевс, безсмъртните им челюсти са увиснали, богоподобните им уста са зейнали широко, а божествените им олимпийски очи гледат невярващо.

Зевс се е побъркал. Тъмните му очи сякаш са се забили в мен, докато дрънка за скорошното си издигане към върховната Божественост. Сигурен съм, че ме вижда. В очите му се чете самодоволното търпение на котка, държаща мишка между лапите си.

Поставям облечената си в дебелата материя длан върху медальона за телепортиране, висящ на гърдите ми под лепнещия маскировъчен костюм.

Но къде да отида? Връщането на брега при ахейците означава сигурна смърт. Пренасянето в Илион да видя Елена означава удоволствия и оцеляване, но пък ще съм предал… предал кого? Гърците дори не ме забелязваха, докато бродех сред тях — поне не и след като Ахил и Одисей изчезнаха от другата страна на затварящата се брана-дупка. Защо да съм лоялен към тях, когато те не са към мен…

Но все пак съм.

Покрай Одисей — само при мисълта за него в съзнанието ми моментално изникват порнографски образи — се сещам, че мога да се телепортирам и на „Кралица Маб“. Това би било най-безопасното място за мен, макар че всъщност нямам място сред моравеките.

Нищо не е наред. Струва ми се, че каквото и да предприема, то ще е най-обикновено страхливо предателство.

Предателство на кого, за Бога? — питам се, като споменавам напразно името Божие дори докато новият Господ и единственият Всемогъщ Бог във вселената ме гледа право в очите, докато пръска слюнки и довършва заплашителната си високопарна тирада.

Последните думи на Господаря Зевс не са „ИМА ЛИ ВЪПРОСИ?“, но като едното нищо може да е останал сигурен в липсата им поради гробното мълчание, което изпълва Голямата зала на боговете.

И тогава най-внезапно, най-необяснимо — с оглед на реалновремевия ужас на ситуацията — неумиращият педант някъде дълбоко в мен; набеденият учен вместо бившият схоластик бива поразен от Милтънов^[1] стих на Луцифер — ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди…^[2]

Нещо изтръгва покрива и горните етажи на Голямата зала на боговете и над главите на всички се разкрива голото небе и нещо огромно и безформено. Заревават ветрове и гласове.

Стената се срутва. Грамадни фигури, някои от които смътно човекоподобни, разбиват зидария, събарят колони, спускат се от небето и се хвърлят срещу насъбралите се богове. Всеки безсмъртен с малко здрав разум се телепортира или си плюе на петите. Аз съм замръзнал на място.

Зевс скача на крака. Златната му броня и оръжията му са на няма и шест метра от мястото, където се намира, но разстоянието е прекалено голямо. Прекалено много фигури приближават прекалено бързо бащата на боговете, за да има възможност да се въоръжи.

Той вдига ръка и я дърпа назад, за да хвърли мълния, да порази враговете си с гръмотевица.

Нищо не се случва.

— Ай! Ай! — крещи Зевс и зяпва невярващо празната си ръка, сякаш гледа предател. — Стихиите не ми се подчиняват!

— НЯМА СПАСЕНИЕ! НЯМА МИЛОСТ! — прогърмява глас от движещата се маса буреносни облаци, надвиснала над полуразрушената сграда и биещите се богове и фигури. — СЛЕЗ СЕГА С МЕН, УЗУРПАТОРЕ. ОНЕЗИ, КОИТО ОСТАВАТ, НЕ ОБИЧАТ ТРОНОВЕ, ОЛТАРИ, СЪДИЙСКИ КРЕСЛА И ВСИЧКИ ОНЕЗИ УЖАСНИ ФОРМИ, ОМРАЗНИ НА БОГ И ЧОВЕК. ЕЛА, УЗУРПАТОРЕ, ТИРАНЕ НА СВЕТА. ЕЛА В НОВИЯ СИ ДОМ — ЧУЖД, ВРАЖДЕБЕН, ПРОТИВЕН, ТЪМЕН И МЪЧИТЕЛЕН.

Освен с оглушителните си децибели, ужасяващият глас е още по-ужасяващ заради спокойствието си.

— Не! — крещи Зевс и се телепортира някъде.

Чувам биещите се край мен безсмъртни да крещят: „Титани!“ и „Кронос!“ и побягвам, моля се да съм останал невидим в моравекския си хамелеонски костюм, тичам навън през падащите колони, покрай сражаващите се фигури, през мълниите, към накъсаното от пламъци синьо небе над върха на Олимп.

Някои от олимпийските богове вече са се добрали до летящите си колесници и са влезли в битка с по-големи и по-странни возила и с техните неописуеми кочияши. Навсякъде по бреговете на Езерото на калдерата богове се сражават с титани — виждам как някаква фигура, която може да е единствено Кронос, е подхванала едновременно Аполон и Арес, — докато чудовища притискат боговете и ги карат да побягнат.

Изведнъж ме хващат. Нечия могъща ръка ме сграбчва и ме спира, приковава дясната ми ръка, преди тя да се докосне до телепортаторния медальон, и смъква хамелеонския ми костюм като дете, нетърпеливо свалящо опаковката на коледния си подарък.

Виждам, че това е Хефест, брадатият бог-джудже на огъня, Главният майстор на Зевс и олимпийските богове. На тревата зад него се търкалят някакви подобни на железни гюлета неща.

— Какво правиш тук, Хокънбери? — озъбва ми се чорлавият бог. Макар да е джудже за останалите олимпийци, е по-висок от мен с цели тридесет сантиметра.

— Как успя да ме видиш? — успявам да измъдря. Виждам, че на трийсетина метра от мен Кронос като че ли е убил Аполон с огромната си сопа. Приличащото на буреносен облак същество, носещо се над Залата на боговете, сякаш се разтваря в духащите около върха на Олимп ветрове.

Хефест се изсмива и потупва някакво устройство от стъкло и бронз, което се мотае на гърдите му наред със стотици други мънички джунджурии.

— Разбира се, че можех да те виждам. Както и Зевс. Нали затова ме накара да те направя, Хокънбери. Целият замисъл бе днешното му издигане като Върховно божество да бъде наблюдавано — при това наблюдавано от някой, който би могъл да го опише адски добре. Нали знаеш, всички тук сме постписмени.

Преди да успея да помръдна или да кажа нещо, Хефест сграбчва тежкия телепортаторен медальон, отскубва го от шията ми — къса верижката — и го прави на сол с яката си ръка с къси дебели месести пръсти.

„О, Боже всемогъщи, Христе, о, не…“ — успявам да помисля, докато богът на огъня отваря стиснатия си юмрук, колкото да изсипе парчетата злато в широко отворения джоб на гърдите си.

— Не се насирай от страх, Хокънбери — изсмива се той. — Това нещо никога не е работило. Не виждаш ли — няма никакъв шибан механизъм! Само циферблата, да си го връткаш напред-назад. Това винаги си е било проста залъгалка.

— Работеше… винаги е… дойдох от… използвах го да…

— Не, не си — казва Хефест. — Конструирах те с необходими за квантовото телепортиране наногени. Като нас, боговете. Просто не трябваше да го знаеш, докато не му дойде времето. Само дето Афродита много бързо сгази лука — даде ти фалшивия медальон, за да те използва в заговора си за убийството на Атина.

Оглеждам се обезумял. Голямата зала на боговете се е срутила. Сред съборените колони играят пламъци. Битката се е разгоряла навсякъде, но върхът се опразва — все повече и повече богове си обират крушите и се мъчат да се скрият някъде по Илион-Земя. Тук-там се отварят брана-дупки и титаните заедно с чудовищните същества се впускат да преследват бягащите богове. Съществото-Буреносен облак, което бе изтръгнало покрива и горните три етажа на Голямата зала, е изчезнало.

— Трябва да ми помогнеш да спася гърците — казвам и едва сега усещам, че зъбите ми тракат.

Хефест отново се изсмива и търка с опакото на покритата си със сажди ръка мръсната си уста.

— Вече опразних тази шибана Илион-историческа Земя от всички други хора — казва той. — Защо да спасявам гърците? Или пък троянците? Да са направили нещо за мен напоследък? Е, ще ми трябват малко хора там долу да ме почитат, когато след няколко дни заема трона на Олимп…

Зяпвам го. В момента мога само това.

— Ти си премахнал хората? Ти си сложил населението на Илион-Земя в синия лъч от Делфи?

— Че кой друг, мамка му? Зевс ли? С техническия си гений, дето го няма? — Хефест поклаща глава. Братята-титани Кронос, Япет, Хиперион, Крий, Кой и Океан вървят към нас. Целите са покрити със златната кръв на боговете.

Внезапно от горящите развалини се появява Ахил. Облечен е в златната си броня, прекрасният му щит също е опетнен от кръвта на безсмъртните, дългият му меч е изваден, очите му се взират почти безумно изпод изцапания със сажди и мръсотия златен шлем.

— Зевс избяга! — крещи той на Хефест, без да ми обръща внимание.

— Разбира се — отговаря богът на огъня. — Да не би да очакваш да се помотава тук и да чака Демогоргон да го замъкне в Тартара?

— Не мога да открия местоположението му на локатора на холобасейна! — крещи Ахил. — Принудих Диона, майката на Афродита, да ми помогне. Тя каза, че можела да го открие във всяка точка на вселената. Провали се и я разфасовах. Къде е той?

Хефест се усмихва.

— Бързоноги мъжеубиецо, помниш ли онова място, където Зевс остана скрит от очите на всички, когато Хера искаше да го изчука и да го приспи за цяла вечност?

Ахил сграбчва бога на огъня за рамото и почти го повдига от земята.

— Домът на Одисей! Закарай ме там! Веднага!

Очите на Хефест се свиват в цепки, в които не се чете и капка веселост.

— Не се опитвай да заповядваш на бъдещия господар на Олимп, смъртни. Сингуларност като теб трябва да се отнася с повече уважение към висшестоящите.

Ахил отпуска хватката си.

— Моля те. Моля те!

Хефест кима и се обръща към мен.

— Ти също ела, схоластико Хокънбери. Зевс искаше да си тук този ден. Искаше да си очевидец. Е, ще бъдеш очевидец.