Дан Симънс
Олимп (73)

74.

Още преди да пристъпи през отвора в корпуса на изоставения кораб, Харман имаше доста добра представа какво представлява той. ДНК свързаните белтъчни пакети данни в тялото му съдържаха хиляди препратки към хиляди типове плавателни съдове през десетте хилядолетия човешка история. Харман не можеше да намери идеалното съответствие само по повредения нос, останките около него и по пробитата коруба от еластичен сонар-стелт материал, покриващ морфичната умна стомана на самия корпус, но бе повече от очевидно, че влиза в подводница, произведена през някой от последните векове на Изгубената ера — вероятно в периода някъде след рубикона и преди появата на първите генетично модифицирани постчовеци. Шантавите времена.

Щом влезе и тръгна по съвсем леко наклонения коридор, като дишаше през осмозната маска, макар че тази част на коридора бе суха, Харман се увери, че се намира в подводница.

Стигна до помещение, което бе килнато само на десетина градуса по вертикалата, но древният сблъсък с океанското дъно на шейсет метра под повърхността, много преди появата на Пролома, бе смазал метала и бе изтръгнал няколко дебели метални цилиндъра от скобите им. Пистолетът нямаше да му е нужен. В старото корито не живееше нищо. Харман закрепи пистолета на кръста си — отдясно — и частично го покри с еластичната тъкан на термокожата: закрепи го толкова стабилно, сякаш носеше един от кобурите, за които бе научил в кристалния шкаф.

Посегна с дясната си ръка към един от падналите цилиндри, любопитен дали търсещата данни функция ще работи през тънките само молекула ръкавици на термокожата.

Работеше.

Намираше се в торпедния отсек на бойна подводница клас „Мохамед“. ИИ в насочващата система на това конкретно торпедо — „торпедо“ не бе съществувало нито като дума, нито като концепция допреди по-малко от секунда — беше мъртъв вече повече от две хиляди години, но в замлъкналите микросхеми имаше достатъчно остатъчна памет и Харман разбра, че дланта му се намира над ядрена бойна глава, натикана в края на тежащо тон и половина високоскоростно самонасочващо се и търсещо да порази нещо торпедо. Точно тази бойна глава — „бойна глава“ също бе термин, на който не бе попадал до този момент — бе просто термоядрено оръжие с мощност само 475 килотона тротилов еквивалент. Взривът на намиращата се на няколко сантиметра под дланта му сфера с размер на перла щеше да развие температура десетки милиони градуси за една милионна от секундата. Харман почти усети свитите вътре смъртоносни неутронни и гама-лъчи, невидимите драконови змиорки на смъртта, готови да се хвърлят във всички посоки със скоростта на светлината, да убиват и да поразяват всяка частица човешки нерви или тъкани, да ги разкъсват като минаващ през масло куршум.

Отдръпна ръка и я изтри в бедрото си, сякаш по дланта му бе полепнала някаква мръсотия.

Цялата подводница представляваше инструмент с едно-единствено предназначение — да убива човешки същества. Краткият му контакт с мъртвия насочващ ИИ на бойната глава му показа, че главите на торпедата нямат абсолютно никакво отношение към машината и истинската мисия на екипажа. А за да разбере каква е била мисията, трябваше да излезе от торпедния отсек, да тръгне нагоре по килнатата палуба през каюткомпанията и трапезарията, по една стълба и да продължи по коридора покрай сонарния отсек и интегрираната свързочна зала, след което трябваше да се изкачи по още една стълба, която да го отведе до мостика.

Само че всичко след тази половина на торпедния отсек се намираше под водата.

Лъчите на нагръдните му прожектори осветяваха мястото, където започваше северната стена на Пролома — на няма и четири метра пред него. Подводницата бе лежала на океанския хребет на шейсет метра под повърхността изцяло пълна с вода много векове, преди онова, което бе създало Пролома, да изсмуче водата от носовата й част. Не бе останало нищо живо — само изсушени черупки бяха останали от безбройните подводни организми, които вероятно бяха процъфтявали тук от столетия, а от екипажа не се виждаха никакви кости или други останки. Силовото поле, което удържаше Атлантическия океан, не прекъсваше физически морфичния метал на корпуса на подводницата — прожекторите осветяваха гладката му непокътната повърхност, — но Харман виждаше овалния разрез вътре в корпуса. Силовото поле на северната стена на Пролома задържаше водата във всяко отворено пространство, но само стъпка след него… можеше да си представи налягането на шестстотин стъпки и виждаше стената от мрак пред себе си — отразяваше лъчите на прожектора му като някаква черна полирана огледална повърхност.

Внезапно го изпълни задавящ, вцепеняващ ужас. Трябваше да сграбчи отвратителното торпедо, за да се задържи на крака и да не рухне на ръждясалите плочи на палубата. Искаше да избяга от древния боен кораб навън, при въздуха и слънчевата светлина, да смъкне осмозната маска и да повърне, ако така щеше да се отърве от отровата, внезапно изпълнила тялото и ума му.

Облягаше се просто на едно торпедо, предназначено да разрушава други кораби или най-много някое пристанище, но въпреки това термоядреният му заряд бе много по-силен от хвърления над Хирошима — поредната дума и образ, изникнали току-що в замаяната глава на Харман — и бе в състояние да унищожи напълно площ от двеста и шейсет квадратни километра.

Винаги бе точен в пресмятането на разстояния и размери. Представи си район шестнайсет на шестнайсет километра в сърцето на кратера Париж, или пък с Ардис Хол в центъра. В Ардис подобен взрив не само щеше за микросекунда да изпари къщата на имението и новите пристройки, но и да заличи построените с мъка палисади, а секунда по-късно огнената топка щеше да помете факс павилиона на два километра от центъра, да превърне реката в подножието на хълмовете в пара, гората — в пепел, а разширяващият се кръг на разрушенията щеше да достигне на север отвъд Гладната скала, където бе зърнал Ада и останалите с помощта на торинския саван.

Активира дремещите си биологически функции — прекалено късно — и получи съобщението, от което се ужасяваше най-много. Торпедният отсек бе изпълнен с латентно лъчение. Повредените термоядрени бойни глави би трябвало отдавна да са престанали да изпускат смъртоносни дози радиация, но явно междувременно бяха успели да облъчат всичко в предната част на подводницата.

Не — сензорите му казаха, че радиацията става по-силна право напред, зад торпедния отсек — в посоката, в която трябваше да тръгне, ако искаше да научи повече за този инструмент на смъртта. Може би през всички тези векове термоядреният двигател, задвижващ противния кораб, бавно бе изпускал смъртоносното си съдържание. Пред него започваше истински радиоактивен ад.

Харман бе запознат достатъчно с новите си биометрични функции, за да знае, че може да отправя запитване към мониторите. Направи го, но с най-простия възможен въпрос: „Термокожата в състояние ли е да ме предпази от тази радиация?“

Отговорът прозвуча със собствения му глас в ума му и бе напълно безпристрастен: „Не“.

Беше лудост да продължава напред. Освен това го беше страх да мине през черната водна стена и да попадне във водовъртежа от радиация, да тръгне през останалата част на потопения торпеден отсек, нагоре през тъмната и студена каюткомпания и трапезарията, където древните гайгерови броячи вероятно бяха полудели и стрелките бясно се въртяха в циферблатите си, нататък по коридора покрай сонара и свързочното отделение и накрая по стълбата на онова невъзможно, ужасяващо, смразяващо кръвта и убиващо клетките разстояние до потопения команден пулт.

Беше истинско безумие да остава в този зловещ корпус, още по-голямо — да продължи навътре в него. Това бе равносилно на смърт — неговата собствена, смърт на надеждите за вида му, на вярата на Ада в завръщането му, на нуждата на нероденото му дете от баща в тези тъй ужасни и опасни времена. Смърт на всякаква надежда за бъдеще.

Но той трябваше да знае. Квантовите останки от ИИ в бойната глава на торпедото му бяха казали достатъчно, за да разбере, че трябва да научи отговора на един-единствен ужасен въпрос. Така че Харман направи тъкмо това — една ужасяваща стъпка напред.

За трите дни и нощи в Пролома това бе първият път, когато преминаваше през силовото поле. Беше полупропускливо, подобно на онези, през които бе преминавал навремето на орбиталния остров на Просперо — а сега Харман знаеше, че „полупропускливо“ означава, че е проектирано така, че да позволява на старостилните човешки същества или постчовеците да преминават през иначе непроницаемата преграда. Този път обаче пристъпваше от въздуха и топлината в студа, налягането и мрака.

Надяваше се, че термокожата ще го предпази ако не от радиацията, то поне от въздействието на дълбочината, както и стана; не пожела дори да извика данните за начина, по който е създаден костюмът и какво му позволява да работи — а знаеше, че разполага с тях. Не му пукаше за принципа на действие — важното бе, че го пази от налягането на океана.

Прожекторите на гърдите му автоматично засилиха яркостта си, за да се справят с отраженията и гъстата, изпълнена с незнайни частици вода.

Потопените части на подводницата бяха толкова пълни с живи организми, колкото стерилни бяха сухите части на торпедния отсек. Морските обитатели не само бяха оцелели в силната радиация, но пируваха с нея и процъфтяваха. Всяка метална повърхност бе скрита под пластове мутирали корали и маса зелена, розова и сиво-синкава светеща жива материя, влакна и драперии, и пипалата леко се поклащаха от недоловимото течение. Подобни на раци същества се разбягаха от светлините. Кървавочервена мурена се метна от една дупка в някогашния заден люк на торпедния отсек, след което дръпна главата си назад и само редиците зъби останаха да блестят под лъчите на прожекторите. Харман се постара да я заобиколи по-отдалеч.

Мъртвият ИИ на бойната глава му бе дал груб план на кораба — достатъчно, за да стигне до командния мостик, — но стълбата, която трябваше да го отведе до каюткомпанията и помещението за хранене, бе изчезнала. По-голямата част от подводницата бе изработена от суперсплави, които биха могли да издържат най-малкото още две хиляди години, дори по-дълго под вода, но стълбата — всъщност наклонен мост, както се оказа — отдавна бе корозирала.

Като зарови пръсти в тинята и люлеещите се маси от двете страни на наклонената шахта с надеждата, че не бърка в устата на някоя друга мурена, Харман бавно запълзя нагоре през зелената супа. Частици и колонии живи радиоактивни организми полепнаха по термокожата му и трябваше да ги изтрива от лещите и осмозната маска.

Когато стигна до нивото на каюткомпанията, бе на път да хипервентилира. От опит знаеше, че осмозната маска може да продължи да го снабдява с пресен кислород, но усещането за натиск върху всеки квадратен сантиметър от тялото му го караше да се гърчи. Не бе нужно да се обръща към модулите памет, за да знае, че термокожата го предпазва и от студа и налягането — същият тип костюм го бе запазил жив и при нулевото налягане в космоса, но безвъздушното пространство поне се усещаше като по-чисто.

„Дали тази слуз върху лещите ми навремето е била част от мъжете и жените, служили в подводницата?“

Пропъди тази мисъл. Беше не само отвратителна, но и абсурдна. Ако екипажът бе потънал заедно с подводницата, вечно гладните океански обитатели би трябвало да са оглозгали костите за отрицателно време, след което биха изяли и разградили и самите кости — за не повече от няколко години.

„Но все пак…“

Съсредоточи се върху опитите да си проправи път през обраслите с морска растителност сплескали се койки. Можа да разпознае спалното помещение единствено благодарение на грубия план в разпадащите се молекули памет на бойната глава. Сега помещението приличаше на буренясала крипта, в която вместо телата на Монтеки и Капулети се криеха мутирали ракообразни и страхуващи се от светлината подобия на змиорки.

„Трябва да прочета повече неща на този Шекспир. Толкова много неща в данните са свързани с негови мисли и творби“ — каза си Харман, докато минаваше през отворения люк и се провираше през сталагмитите от слуз, носещи се в някогашното помещение за хранене. Покритата с незнайни организми дълга обща маса му напомни за канибалската маса на Калибан на острова на Просперо преди толкова много месеци. Може би защото мекотелите бяха мутирали и имаха кървавочервен цвят.

Знаеше, че в другия край на червеникавата пещера за хранене трябва да има вертикална стълба — истинска стълба, а не наклонено мостче, — водеща към интегрираната свързочна зала, сонарния отсек и командния мостик.

Стълба нямаше. Тясната тръба на вертикалния коридор бе задръстена със зелена и синя морска растителност, напомняща му разказите на Деймън за превърнатия в гнездо от син лед кратер Париж.

Мрежата тук обаче бе оплетена от макар и мутирал, но земен морски живот. Харман започна да я разкъсва, разрушаваше с ръце векове бавно и постъпателно натрупване на живота. Искаше му се да има брадва. Водата около него стана толкова мътна, че не виждаше ръцете си. Нещо дълго и хлъзгаво — пак мурена? Или някаква водна змия? — се плъзна по тялото му и изчезна някъде надолу. Той продължи да маха налепите гъста слузеста радиоактивна маса, за да си пробие път през непрогледния мрак.

Имаше чувството, че се е родил отново. Но в много по-ужасен свят.

Беше толкова трудно, че няколко секунди след като стигна в свързочната зала, не успя да разбере, че е в нея. Навсякъде висяха зелени пипала, водата бе толкова изпълнена с плаващи частици, че лъчите на собствените му прожектори го заслепяваха. Остана да лежи в тази първична супа, прекалено изтощен, за да помръдне.

Накрая се сети, че всяка прекарана в гибелния корпус секунда означава по-голяма вероятност за собствената му смърт, размърда се, отърси пълзящите стръкове и пипала от раменете и гърба си и продължи опипом към кърмата.

Свързочният отсек бе все още жив.

Харман замръзна. Някакви напълно непознати засега функции на тялото му отчитаха пулсиращата готовност на скритите под живия сиво-зелен килим машини да действат и да общуват. Не с него. Комуникационните ИИ не забелязваха присъствието му — способността им да общуват с човешки същества отдавна бе умряла с изместването на квантовото ядро на компютрите им.

Но те искаха да общуват с някого — и най-вече да получават команди от някого, от нещо.

Харман разбра, че няма да намери каквото търси в интегрирания свързочен отсек, и наполовина закрачи, наполовина заплува към кърмата покрай сонара и GPS кабината. Не знаеше защо вградената му памет нарича малкото пространство кабина, но и не искаше да знае.

Ако някога се бе замислял за подводниците — което не бе правил, — вероятно щеше да се досети, че те са създадени за пътуване под водата и че са съставени от малки отсеци, всеки от които може да се изолира с врата (люк) и е водонепроницаем. Тази не беше такава. Помещенията бяха големи и не бяха изолирани или разделени на части. Ако океанът успееше да проникне вътре — както очевидно бе станало, — смъртта на екипажа нямаше да настъпи от бавно удавяне и след борба за въздух в пълнещите се части, а от една силна вълна от налягане, която щеше да убие всички за секунди. Сякаш хората, които бяха работили тук, бяха предпочели да умрат моментално и в широко пространство, вместо бавно да се давят в отделни килии.

Спря да плува и остави краката си да потънат в тинята и да опрат плочите на палубата. Едва сега забеляза, че се намира в средата на командния мостик.

Тук морската растителност бе по-малко и оголеният метал се виждаше почти навсякъде. Благодарение на плана на ИИ на бойната глава успя да разпознае контролните центрове за изстрелването на торпедата и за управление на оръжията. Обиколи помещението, като докосваше метал и пластмаса с покритата си с термокожа длан; вградените в материала мъртви квантови мозъци му говореха.

Нямаше стол за капитана. Той бе стоял тук, до централната холографска проекционна маса, точно срещу централния дисплей — виртуален при съответните условия и проектиран от панелите с течни кристали, ако виртуалната система се повреди — на който се показваше състоянието на всяка от многото системи и функции на кораба.

Прокара ръка през зеления сумрак и си представи сонарните дисплеи да се появяват… тук. Тактическите — отляво… там. Няколко метра назад в посоката, от която беше дошъл, се намираха покритите със сивкавозелени водорасли столове, от които членовете на екипажа бяха следили постоянно сменящите се виртуални дисплеи, бяха контролирали и докладвали за състоянието на баласта, баланса, радара, сонара, глобалното местоположение, уредите с дистанционно управление, готовността на торпедата и оръжейните системи, физическите клапани за потапяне…

Рязко отдръпна ръка. Не му трябваха всички тези глупости. Искаше само да разбере…

Ето го.

Черен метален монолит непосредствено зад мястото на капитана. По него нямаше никакви ракообразни, мекотели, корали или слуз. Устройството бе толкова черно, че лъчите от прожекторите на Харман не се бяха отразили от него при първите няколко обиколки на мостика.

Това бе централният ИИ на подводницата, проектиран да контактува по стотици начини с капитана и екипажа. Харман знаеше, че всеки квантов компютър, дори да е произведен през онази изгубена епоха и да е мъртъв вече две хилядолетия, би бил по-жив и от най-живото нещо на планетата, ако работи и с един процент от пълния си капацитет. Квантовите изкуствени умове умираха трудно. И бавно.

Знаеше, че не разполага с кодовете за достъп до централните банки на ИИ и че може би дори не владее езика, на който би ги разбрал. Но знаеше също, че това няма значение. Знаеше, че функциите му са били разработени и програмирани наногенетично в неговата ДНК много след смъртта на тази машина. Тя не би трябвало да има тайни за него.

Тази мисъл го ужасяваше.

Искаше да се махне от наводнената крипта. Искаше да се махне от радиацията, която пронизваше кожата му, мозъка, вътрешностите и очите му дори докато стоеше тук и се мъчеше да вземе решение.

Но трябваше да научи.

Постави ръка върху черния метален монолит.

Подводницата се наричаше „Мечът на Аллах“. Напуснала пристанището си на…

Прескочи бордовите записи, датите, причините за древната война — забави се само колкото да се увери, че се е водила след рубикона, по времето на Шантавите години, когато Световният халифат е бил към края си, а демокрациите на Запада и в Европа били вече мъртви, Новият европейски съюз — илюзия на задушаващите се васални държави под властта на надигащото се Ханство…

Всичко това нямаше никакво значение. Единствено важното бе онова, което се намираше в корема на подводницата — също толкова реално, колкото и растящият в утробата на Ада плод.

Спря, колкото да изслуша на бързи обороти последните записи на двадесет и шестимата членове на екипажа на „Меча на Аллах“. Ракетната подводница клас „Мохамед“ бе автоматизирана до такава степен, че бе можела да се управлява и само от осем души. Доброволците обаче били толкова много, че на последната й мисия потеглили двадесет и шестима Избрани.

Всички били мъже. Всички били отдадени изцяло на вярата си. Всички предали душите си на Аллах, когато ги настигнала участта им — кордон нападателни подводници на Ханството, въздушни сили, орбитални станции и кораби, доколкото успя да разбере. Всички знаели, че им остават само още няколко минути живот — че оставали само още няколко минути до унищожаването на Земята.

Капитанът дал заповед за изстрелване. Главният ИИ я приел и я предал на машините.

Защо ракетите не са били изстреляни? Харман претърси ИИ чак до квантовите му черва, но така и не откри причината. Човекът бе дал командата, четирите комплекта физически ключове били завъртени, целевите координати и индивидуалните команди били потвърдени и предадени, на отделните ракети била дадена съответната последователност на изстрелване, виртуалните и истинските копчета били натиснати. Всички метални люкове и шлюзове били успешно отворени от мощната хидравлика — само един тънък син купол от фибростъкло отделял ракетите от океана и всяка тръба била напълнена с азот, за да се уравновеси налягането и океанът да не ги изпълни до момента на самото изстрелване. Четиридесет и осемте ракети се задвижвали от силозите си с помощта на азотни генератори, 2500-волтов заряд дал началото на изпускането на газа. За по-малко от секунда азотът създал налягане шест тона на квадратен сантиметър и запратил ракетите нагоре в собствените им газови мехури, за да изскочат във въздуха като коркови тапи и да задействат собствените си двигатели на твърдо гориво. Всички стартови процедури и механизми били обезпечени двойно и тройно. Ракетите би трябвало с рев да се понесат към целите си. Всички бойни индикатори на ИИ светеха в червено. Във всеки от четиридесет и осемте силоза в бременния корем на „Меча на Аллах“ процедурата минала успешно през етапите ГОТОВНОСТ, ИЗСТРЕЛВАНЕ и ИЗСТРЕЛВАНЕТО УСПЕШНО.

Но ракетите все още се намираха в силозите. Мъртвият и разпадащ се ИИ знаеше това и излъчваше нещо като срам и огорчение към изтръпналата длан на Харман.

Сърцето му заби толкова яростно и дишането му така се накъса, че осмозната маска трябваше да намали притока на кислород.

Четиридесет и осем ракети. Четиридесет и осем бойни платформи. Всяка бе многоцелева и носеше шестнадесет отделни заряда. Седемстотин шестдесет и осем бойни глави, всички до една прицелени и готови да излетят. Насочени към седемстотин шестдесет и осемте оцелели градове на света, към древни паметници и умиращи населени центрове на оцелелите от рубикона.

При това не бяха прости термоядрени заряди като онези в торпедата.

Всяка от седемстотин шестдесетте и осем бойни глави, все още намиращи се на борда на подводницата, носеше по една малка сдържана черна дупка. Върховното оръжие на човешката раса и Световния халифат по онова време — върховният очистител, помисли си Харман с нещо средно между ридание и кикот.

Самите черни дупки бяха съвсем малки. Според описанието на един от мъртвите членове на екипажа в напрегнатата му прощална реч всяка била не по-голяма от „футболната топка, която ритах сред руините на Карачи като малък“. Но ако се бяха освободили от сдържащите ги сфери и бяха поразили целите си, резултатът би бил много по-ужасен в сравнение с обикновеното термоядрено оръжие.

Черната дупка щеше да се гмурне в земята и да създаде в центъра на целта си отвор с размерите на футболна топка. Но в секундата, през която е на открито, щеше да предизвика плазмена имплозия, хилядократно по-силна от термоядрен взрив. Спускащата се черна дупка щеше да превръща цялата пръст, скали, вода и магма пред себе си в издигащ се облак от пара и плазма, щеше да повлече след себе си хора, сгради, транспортни средства, дървета и цялата молекулярна структура на града-цел и на площ стотици квадратни километри около него.

Черната дупка, създала широкия един километър отвор в центъра на кратера Париж, била с диаметър по-малко от един милиметър, и при това нестабилна — погълнала сама себе си, преди да достигне земното ядро. Харман вече знаеше, че провалът на древния експеримент е станал причина за смъртта на единадесет милиона души.

Тези черни дупки не бяха проектирани да се самоизяждат. Те бе трябвало да отскачат напред-назад през Земята, да се връщат в атмосферата и отново да пронизват планетата. Седемстотин шестдесет и осем обвити в плазма и йонизираща радиация сфери чисто унищожение бяха предназначени да изрязват отново и отново кората, мантията, магмата и ядрото — и така в продължение на месеци и години, докато най-накрая не спрат в центъра на милата стара Земя и не започнат да поглъщат тъканта на самата планета.

Двадесет и шестимата членове на екипажа, чиито гласове бе чул Харман, без изключение бяха ликували при мисълта за резултата от тази мисия. Всички те щели да се възнесат в рая. Слава на Бога!

Повръщаше му се, но той се насили да задържи ръката си върху черния ИИ още една цяла, безкрайна, вечна минута. Трябваше да има някакви инструкции за обезвреждане на активираните черни дупки.

Сдържащите полета на бойните глави бяха изключително мощни, предназначени при нужда да издържат цели векове.

Бяха издържали повече от две и половина хилядолетия, но вече бяха станали изключително нестабилни. Достатъчно бе да се освободи една от черните дупки, за да я последват и всички останали. Нямаше абсолютно никакво значение дали ще започнат пътуването си към земното ядро от целите си, или от това място, до северната стена на Атлантическия пролом. Резултатът щеше да е същият.

В ИИ и в целия „Меч на Аллах“ нямаше никакви процедури за деактивирането им. Сингуларностите съществуваха — бяха съществували почти двеста и петдесет стандартни пет двайсетилетки, — а в един свят, където най-високите технологии на старостилните човеци се свеждаха до арбалетите, не съществуваше начин за изключването им.

Харман дръпна ръката си.

Нямаше спомени как е изминал обратния път през потопените части на подводницата, как се е върнал в сухия торпеден отсек и се е проврял през отвора в корпуса, за да излезе на огряната от слънцето кална ивица на Атлантическия хребет.

Спомняше си как смъква качулката и осмозната маска, как пада на четири крака и дълго повръща. Много след като изхвърли оскъдното съдържание на стомаха си — хранителните блокчета оставяха малко отпадъци, — напъните на сухо продължаваха.

Беше прекалено слаб, за да остане дори на четири крака, затова изпълзя настрани от повръщаното, претърколи се по гръб и се загледа в дългата тънка синя ивица на небето. Пръстените бяха далечни, но се виждаха ясно, движеха се като бледите стрелки на някакъв стар часовников механизъм, отброяващ часовете, дните, месеците или годините, когато сдържащите сфери на няколко метра оттук ще се разпаднат.

Знаеше, че трябва да се махне от радиоактивните останки — ако трябва, дори да пълзи на запад, — но сърцето му нямаше желание за това.

Накрая, вероятно след часове — синята ивица на небето започна да потъмнява, — Харман активира функцията за преглед на собствените си биологични монитори.

Както бе очаквал, полученото количество радиация бе смъртоносно. Световъртежът, който чувстваше, щеше да става все по-силен. Повръщането и сухите напъни щяха да се появят съвсем скоро. Кръвта вече се събираше под кожата му. Процесът вече бе започнал и след няколко часа милиарди клетки в червата му щяха да се превърнат в каша. Щеше да дойде ред на кървавата диария — отначало периодична, но след това непрекъсната: тялото му щеше буквално да изсира разложените вътрешности. После кървенето щеше да стане предимно вътрешно, стените на клетките щяха да се разрушат и цялата система да рухне.

Знаеше, че ще живее достатъчно дълго, за да види и почувства всичко това. След един ден щеше да бъде прекалено слаб дори за да се влачи между пристъпите на диария и повръщане. Щеше да се просне неподвижен в Пролома и тялото му щеше да се размърдва само от време на време от неволните гърчове. Знаеше, че няма дори да може да гледа небето, докато умира — биологичните монитори вече съобщаваха за образуването на причинени от радиацията пердета на двете му очи.

Ухили се. Нищо чудно, че Просперо и Мойра му бяха дали хранителни блокчета само за няколко дни. Несъмнено бяха знаели, че няма да му потрябват повече.

„Защо? Защо да ме правят Прометей за човешкия род с всички тези функции, с цялото познание, с обещанията за Ада и цялото човечество, само за да ме оставят да умра тук… по този начин?“

Все още бе достатъчно с ума си, за да осъзнае, че милиарди човешки същества са отправяли подобни последни мисли към мълчаливото небе през часовете и минутите, преди да умрат.

Беше и достатъчно интелигентен, за да може да отговори на собствения си въпрос. Прометей откраднал огъня от боговете. Адам и Ева опитали плода на познанието в райската градина. Всички древни митове за сътворението разказваха различни версии на една и съща история, разкриваха една и съща ужасна истина — открадни огъня и познанието от боговете и ще станеш нещо повече от животните, от които си произлязъл, но все пак ще си останеш много по-несъвършен от всеки истински бог.

В този момент Харман бе готов да даде всичко, само и само да се отърве от личните и религиозни завети на двадесет и шестимата луди, съставлявали екипажа на „Меча на Аллах“. В страстните им прощални думи се усещаше цялата тежест на товара, който трябваше да отнесе на Ада, Деймън, Хана, на своите приятели и на своята раса.

Осъзна, че всичко през последната година — торинската драма за Троя, която бе малкият шеговит подарък на Просперо за старостилните човеци, продължена чрез Одисей и Сави, различните им безумни приключения, смъртоносната драма на острова на Просперо горе на е-пръстена, бягството му, научаването на хората от Ардис как да изработват оръжия, полагането на грубите основи на някакъв вид общество, откриването на политиката, дори плахото търсене на някакъв вид религия…

Всичко това ги бе направило отново хора.

Човешката раса се бе завърнала на Земята след повече от четиринадесет столетия кома и безразличие.

Харман осъзна, че детето му от Ада ще е изцяло човек. Може би първият истински човек след всички онези удобни, нечовешки, наглеждани от фалшивите постчовеци векове на застой — изправен пред заплахи и смъртна опасност на всяка крачка, принуден да изобретява, насилен да създава връзки с другите човешки същества, само за да оцелее от войниксите, калибаните и самия Калибан, от чудовището Сетебос…

Щеше да е вълнуващо. Щеше да е ужасно. Щеше да е истинско.

И всичко това щеше да доведе — би довело — отново до „Меча на Аллах“.

Претърколи се на една страна и отново повърна. Този път изхвърли предимно кръв и слуз.

„Влошавам се по-бързо, отколкото предполагах“.

Затворил очи от болка — от всички разновидности на болката, но най-вече от болката, причинена от новото му познание, — Харман се отпусна на десния си хълбок. Пистолетът го убиваше.

Той го свали от колана си, както му бе показала Мойра, и опря дулото до слепоочието си.