Дан Симънс
Олимп (72)

73.

Гърците няма да изкарат до падането на нощта.

С това темпо няма да издържат и до обед. Аз също.

Ахейците отстъпват във все по-тесен и по-тесен полукръг, бият се като демони, небето и пяната зад тях са почервенели от кръв, но атаката на Хектор е безмилостна. Най-малко пет хиляди ахейци са паднали от началото на боя малко след изгрев. Сред тях е и благородният Нестор — жив, но отнесен в безсъзнание в шатрата си, свален от колесницата си от копие, което прониза рамото му и разби ключицата. Старият герой, който се опита да замести отсъстващите или мъртви гиганти като Ахил, Агамемнон, Менелай, Големия Аякс и хитроумния Одисей, направи всичко по силите си, но въпреки това върхът на копието го намери.

Несторовият син Антилох, най-големият храбрец на ахейците през последните няколко дни, е мъртъв — пронизан в червата от добре изстреляна троянска стрела. Другият му син Тразимед е изчезнал, завлечен в пълния с троянци ров, и никой не го е виждал през последните три часа. В момента ровът и подпорните му стени са в кървавите ръце на Хектор.

Малкия Аякс е ранен — гаден разрез с меч през двата пищяла непосредствено под наколенниците — и е изнесен от бойното поле на не толкова безопасното място при изгорените само преди минути кораби. Боецът-командир и сръчен лечител Подалирий, синът на легендарния Асклепий, е мъртъв, заклан от група главорези от нападащите отряди на Деифоб. Накълцали са тялото на лечителя на парчета и мъкнат окървавената му ризница към Троя.

Приятелят и предводител на частите на Тевкър Аластор, който пое командването от Тразимед по време на ужасната битка зад изоставените ровове, падна пред хората си и псува и се гърчи няколко минути с десетина забити в него стрели. Петима аргивци си пробиха с бой път до тялото му, но всичките бяха повалени от настъпващата стража на Хектор. Самият Тевкър плачеше, докато убиваше Аластаровите убийци — пускаше стрела след стрела в очите и коремите им, докато отстъпваше бавно с останалите гърци.

Вече няма къде да се отстъпва. Наблъскани сме на брега, приливът залива обутите ни в сандали крака, а дъждът от стрели няма край. Всички коне на гърците измряха с писъци с изключение на малкото, чиито господари с плач ги освободиха и ги шибнаха да препуснат към напредващите редици на враговете. Още трофеи за троянците.

Ще ме убият, ако остана тук. Когато бях схоластик и най-вече таен агент на Афродита, оборудван с левитатор, бойна броня, метаморфозна гривна, тазерна палка, шлема на Хадес и всичко, каквото можех да намеря, се чувствах доста неуязвим дори когато се намирах сравнително близо до мястото на сражението. С изключение на стрелите, които са достатъчно смъртоносни на изумителна далечина, в тази война няма кой знае колко средства за убиване от разстояние. Човек подушва потта и дъха на врага си и се оплисква с кръвта му, мозъка и слюнката му, когато забие стоманата — в повечето случаи бронза — в търбуха на неприятеля.

За последните два часа на три пъти едва не бях набучен като на шиш. Първия път от метнато копие, което прелетя над линията на защитниците и едва не ми отнесе топките — скочих, за да го избегна, и когато стъпих в мокрия пясък с разкрачени крака, вибриращата му дръжка ме удари по ташаците. След това стрела близна косата ми, а минута по-късно втора стрела, една от хилядите, засенчващи слънцето, щеше да ме прониже точно в гърлото, ако един аргивец, на когото дори не зная името, не бе вдигнал кръглия си щит и не бе отразил назъбеното отровно острие.

Трябва да се разкарам оттук.

От изгрев слънце ръката ми стотици пъти докосва медальона, но все още не съм се телепортирал никъде. Не зная защо.

Зная, разбира се. Не искам да изоставя тези мъже. Не искам да се излежавам в безопасност в банята на Елена или да стоя на някой близък хълм и да знам, че ахейците, които съм наблюдавал цели десет години, с които съм разговарял и споделял хляб и вино, ще бъдат изклани като пословичния добитък на този окървавен къс от плажа.

Но не мога да ги спася.

Или мога?

 

 

Сграбчвам медальона, съсредоточавам се върху едно място, на което съм бил, завъртам златния диск на половин оборот, отварям очи — й виждам, че падам в някаква дълга, дълга асансьорна шахта.

Не, осъзнавам, че не падам — прекалено късно, защото вече съм изкрещял поне два пъти. Намирам се в безтегловност в главния коридор на палубата на „Кралица Маб“, или поне в главния коридор на палубата, където беше личната ми каюта. Но по онова време тук имаше гравитация. А сега само падам и падам, превъртам се в пространството, но така и не рухвам, не успявам да се добера до вратата на каютата или до навигационния отсек на двадесет метра надолу — или нагоре — по коридора.

Двама черни хитинови моравеки от Пояса, войници с вградена черна броня, шипове и подобни на маски глави, се отблъскват от намиращата се наблизо асансьорна шахта, в която няма асансьор, и ме сграбчват за ръцете. Стрелват се обратно към шахтата и осъзнавам, че астровеките могат да се движат при нулева гравитация не само защото са свикнали с нея — тя е съвсем близко до естествената им гравитация в Астероидния пояс, — но и защото в корубите им има вградени почти безшумни дюзи, изхвърлящи разширяващи се струи от нещо, което спокойно би могло да е вода. Каквото и да е горивото, то им помага да се движат уверено и бързо в този безтегловен свят. Без да кажат нито дума, войниците ме изтеглят в шахтата, минаваща по дължината на „Кралица Маб“. Представете си да скочите в празна шахта с височината на Емпайър Стейт Билдинг и ще разберете защо изкрещявам отново — това е единственото нещо, което би направил всеки човек, който е с всичкия си.

Астровеките ме изстрелват на десетки метри нагоре или надолу по отекващата шахта — отекваща, сякаш да отговаря на писъците ми — след което ме изтеглят през нещо като мембрана от силово поле в кипящо от дейност помещение. Макар и да съм надолу с главата, успявам да разпозная мостика. Бил съм тук само веднъж по време на престоя си, но не бих могъл да сбъркам предназначението му — моравеки, които не съм виждал преди, следят триизмерните виртуални контролни пултове, астровекски войници стоят до холографски проекции, разпознавам генерал Бех бин Адее, пъргавия паякообразен век — в момента не се сещам за името му, — а също и странно изглеждащия щурман Чо Ли и Астейг/Че.

Премиер интеграторът без усилия се оттласква в нулевата гравитация и полита към мен, докато двамата войници ме натикват в един метален стол и ме завързват, за да не избягам. Разбирам, че не ме връзват като пленник, а просто стягат коланите на креслото, за да остана на едно място. Това помага — неподвижността ми дава усещане за горе и долу.

— Доктор Хокънбери, не очаквахме да ви видим отново — казва дребният моравек, който е приблизително със същата форма и размери като Манмът, но е направен от различни разноцветни пластмаси, метали и полимери. — Извинявайте за липсата на гравитация. Двигателите са изключени. Мога да уредя да включат вътрешните силови полета, за да се получи разлика в налягането, и да симулирам до известна степен гравитация, но се намираме недалеч от полярния пръстен на Земята и не желаем да проявяваме по-големи промени във вътрешната ни енергия, освен ако не сме принудени.

— Добре съм — казвам с надеждата, че не са чули писъците ми в асансьорната шахта. — Трябва да говоря с Одисей.

— Одисей… ъъъ… в момента не е на разположение — отвръща Астейг/Че.

— Трябва да говоря с него.

— Боя се, че това е невъзможно — казва моравекът, който е горе-долу колкото приятеля ми Манмът, но изглежда и говори съвсем различно. Гласът му всъщност дразнещо прилича на нечий друг — на гласа на един англичанин.

— Но аз непременно трябва…

Млъквам насред изречението. Убили са Одисей. Ясно е, че тези полуроботи са направили нещо ужасно на единственото друго човешко същество на кораба. Не зная защо им е трябвало да видят сметката на ахееца, но пък и без това никога не бих могъл да разбера две трети от нещата, които правят или не правят моравеките.

— Къде е той? — питам. Мъча се да говоря уверено и авторитетно, макар и да съм вързан за малкия си стол. — Какво сте му направили?

— Нищо не сме напрарили на Лаертовия син — казва Астейг/Че.

— Защо да нараняваме гост? — пита приличащият на кутия век с паешки крака, за чието име не се сещам… не, сещам се, Ретроград Йогенсон, Гундерсон или нещо пак толкова скандинавско.

— Тогава го доведете — казвам.

— Не можем — повтаря премиер интегратор Астейг/Че. — Не е на кораба.

— Не е на кораба? — повтарям и поглеждам към холографските дисплеи в една ниша в корпуса, където би трябвало да има прозорец.

По дяволите, та това си е прозорец, доколкото мога да преценя. Нещо синьо и бяло се върти под нас и изпълва целия екран.

— Значи Одисей е слязъл долу на тази Земя? — питам. — На моята Земя?

Моята Земя ли е това всъщност? Да, живял съм и съм умрял на нея, но преди хиляди години, ако може да се вярва на боговете и моравеките.

— Не, Одисей не е на повърхността — отвръща Астейг/Че. — Отиде да се срещне с Гласа, който се свърза с кораба по време на преминаването ни… Гласът, който го поиска поименно.

— Покажете на доктор Хокънбери — казва генерал Бех бин Адее. — Така ще разбере защо не може тъкмо сега да разговаря с Одисей.

Астейг/Че като че ли обмисля предложението. След това се обръща към щурмана — подозирам, че помежду им протича някакъв разговор по радиото — и Чо Ли раздвижва ръка-пипало. На по-малко от две крачки пред мен се разтваря триизмерен холографски прозорец с ширина метър и осемдесет.

Одисей се люби с най-чувствената жена, която съм виждал — може би с изключение на Елена Троянска, разбира се. Мъжкото ми его ми казваше, че моето любене — добре де, чукане — с Елена е енергично и с въображение. Но след като гледам тридесет секунди с увиснала челюст сношаването между голия Одисей с неговото покрито с белези от битките загоряло и могъщо тяло и бледата, екзотична, въздушна, чувствена и леко космата жена с невероятен грим, съвсем ясно разбирам, че упражненията ми с Елена са били еднообразни, посредствени и на бавни обороти в сравнение с това, което правят тези двама еротични атлети.

— Стига — казвам с пресъхнала уста. — Изключете го.

Порнографският екран изчезва.

— Коя е тази… дама? — успявам да попитам.

— Нарече се Сикоракса — отвръща Ретроград Някойси. Винаги ми е било странно да чувам плътния му глас от тази малка метална кутия върху дългите кльощави крака.

— Искам да говоря с Манмът или Орфу от Йо — казвам аз. Познавам двамата веки от най-много време и Манмът е най-човекоподобният от всички тези хора-машини. Ако мога да убедя някого на борда на „Кралица Маб“, то това е Манмът.

— Боя се, че и това е невъзможно — отговаря Астейг/Че.

— Защо? Да не би да правят секс с някоя моравекска мадама или нещо подобно?

Чувам колко глупав е опитът ми за остроумничене, докато отеква в ума ми през последвалите дълги секунди неодобрително мълчание.

— Те навлязоха в земната атмосфера в спускателен кораб, носещ подводницата на Манмът — казва Астейг/Че.

— Не можете ли да се свържете с тях по радиото или по друг начин? — питам. — Искам да кажа, биха могли да улавят радиосигналите, както ставаше по мое време, през двайсети и началото на двайсет и първи век.

— Да, поддържаме контакт с тях — казва Ретроград Едикойси. — Но в момента корабът им се намира под атака и не желаем да отвличаме ненужно вниманието им. Оцеляването им е в най-добрия случай проблематично.

Смятам да задам още въпроси — кой на Земята атакува приятелите ми? Защо? Как? — но разбирам, че подобен разговор само ще отвлече вниманието ми от истинската причина, поради която съм тук.

— Трябва да създадете брана-дупка на брега до Илион — казвам.

Генерал Бех бин Адее раздвижва черните си, покрити с шипове ръце по начин, който може да се изтълкува и като въпрос.

— Защо? — пита той.

— Защото гърците ще бъдат изклани до крак от троянците, а не заслужават подобна съдба. Искам да им помогна да се спасят.

— Не — казва генералът. — Имах предвид, защо смятате, че е по силите ни да създаваме брана-дупки когато си пожелаем?

— Защото веднъж ви видях да го правите. Вие сте създали всички онези брана-дупки, през които скочихте от Астероидния пояс до Марс, а след това по случайност и до Илион-Земя. Преди повече от десет месеца. Бях там, не помните ли?

— Технологията ни не е адекватна за създаването на брана-дупки към други вселени — казва Чо Ли.

— Но го направихте, по дяволите! — Гласът ми е станал писклив.

— Не, не го направихме — отвръща Астейг/Че. — Всъщност онова, което направихме тогава, бе… трудно е за описване и не съм учен или инженер, макар да имаме мнозина… онова, което направихме, бе да пресечем връзките на брана-дупката на така наречените богове и да насочим някои от нашите към квантовата матрица, която бяха създали.

— Е, в такъв случай го направете пак — казвам. — Животът на десетки хиляди хора зависи от това. И докато го правите, можете да върнете онези няколко милиона гърци и други в Европа на Илион-Земя, които изчезнаха… бяха изстреляни в космоса в син лъч.

— Това също не знаем как да направим — казва Астейг/Че.

Изкушавам се да попитам: „Тогава каква полза от вас, мамка ви?“ Не го правя.

— Но тук сте в безопасност, доктор Хокънбери — продължава премиер интеграторът.

Отново ми иде да изкрещя на тези създания от пластмаса и метал, но осъзнавам, че той… то… е право. Наистина съм в безопасност на борда на „Кралица Маб“. Най-малкото в безопасност от троянците. А може би апетитната мацка, която чука Одисей, си има сестра…

— Трябва да се върна — чувам се да изричам. „Къде ще се връщаш бе, идиот? При избиваните гърци ли? Голяма тъпотия!“

— Ще ви убият — казва генерал Бех бин Адее. Едрият тъмен човекоподобен войник-робот изобщо не изглежда разстроен от тази перспектива.

— Не и ако ми помогнете.

Моравеките като че ли отново общуват безмълвно помежду си. Виждам на един отдалечен монитор в другия край на мостика Одисей и жената. В момента тя е отгоре и забелязвам, че е още по-красива и страстна, отколкото съм предположил отначало. Внимавам да не получа ерекция пред тези моравеки. Ако забележат — а те имат склонността да забелязват много неща у хората, — може да го изтълкуват погрешно.

— Ще ви помогнем, стига да можем — най-сетне казва Астейг/Че. — Какво е желанието ви?

— Трябва да отида на едно място, без да ме виждат — казвам и започвам да им описвам изгубения шлем на Хадес и метаморфозната гривна.

— Метаморфозната технология е непосилна за нашите възможности, поне що се отнася до прилагането й върху живи организми — казва Ретроград… Синопесен, най-накрая се сещам за името му. — Тя променя реалността на квантово ниво, което все още не разбираме напълно. Далеч сме от създаването на машини, способни да променят тази форма на вероятностен колапс.

— И нямаме представа как този шлем на Хадес постига истинска невидимост — добавя Чо Ли. — Макар че ако е от същия тип като другите технологии на олимпийците или на силите зад тях, вероятно става дума за минимално квантово изместване във времето, но не и в пространството.

— Можете ли да скалъпите нещо подобно за мен? — питам. Давам си сметка, че няма никаква убедителна причина тези заети моравеки да правят каквото и да било за мен.

— Не — отвръща Астейг/Че.

— Бихме могли да адаптираме някакво хамелеонско облекло — обажда се генерал Бех бин Адее.

— Страхотно — казвам. — Какво е това хамелеонско облекло?

— Активен стелт-камуфлажен полимер — отвръща генералът. — Примитивен, но върши работа, ако не се движиш прекалено бързо на рязко променлив фон. Горе-долу същият материал, с който бе покрит марсианският ви кораб, само че по-порест и невидим в инфрачервения спектър. Лещите са наноклетъчни, така че няма да има прекъсване на хамелеонската адаптация.

— Боговете свалиха марсианския ни кораб от орбита — казвам аз.

— Е, да… Това трябва да се има предвид — казва генерал Бех бин Адее.

— Това хамелеонско облекло ли е най-доброто, на което сте способни?

— При тези срокове — отвръща Астейг/Че.

— В такъв случай го взимам. Колко време ще е нужно на хората ви… искам да кажа, на вашите… моравеки… да го адаптират за мен и да ми покажат как да го използвам?

— Наредих на екипа по екоинженерство да започне работа, по костюма в секундата, когато го споменахме — казва премиер интеграторът. — Разполагаме със запис на жизнените ви показатели и мерки. Би трябвало да донесат готовия продукт след три минути.

— Прекрасно — отвръщам, като се питам дали наистина е така. Какво всъщност правя? Как да убедя онези, при които отивам, да помогнат на гърците да се спасят? Къде биха могли да избягат гърците? Техните семейства, слуги и приятели са засмукани в синия лъч, издигащ се от Делфи. В очакване да се махна оттук започвам да си играя със златния медальон на врата ми и докосвам плъзгащия се диск, който го активира.

— Между другото, вашият медальон за квантово телепортиране не работи — обажда се Чо Ли.

— Какво?! — Отскубвам се от коланите и започвам да се рея над стола. — Какви ги дрънкате, по дяволите?

— Инспекцията, направена, когато бяхте на кораба предишния път, показа, че дискът изобщо не функционира — казва щурманът.

— Глупости! Нали ми казахте, че не можете да му направите копие за себе си, тъй като бил настроен на моята ДНК или нещо подобно!

Премиер интегратор Астейг/Че издава смутен звук, който изумително много напомня на това как някой объркан мъж прочиства гърлото си.

— Вярно е, че има известна… комуникация… между медальона на врата ви и вашата ДНК в клетките ви, доктор Хокънбери. Но самият медальон не притежава квантова функция. Той не ви телепортира през пространството Калаби-Яу.

— Глупости! — повтарям аз, опитвайки се да обуздая езика си. Все още се нуждая от помощта на тези моравеки и от гущеровата кожа, за да се разкарам оттук. — Дойдох тук, нали така? Чак от вселената на Илион-Земя.

— Да — казва Чо Ли. — Наистина дойдохте. Без никаква помощ от страна на този кух златен медальон на врата ви. Това е загадка.

От зеещия отвор на асансьорната шахта се появява моравекски войник с хамелеонския костюм. Не забелязвам в облеклото нищо особено. Всъщност напомня ми донякъде на по-голям размер спортен костюм, подобен на онези, които имах глупостта да нося през 70-те. Имаха същата остра яка и яркозелен цвят, приличащ на маймунско повръщано.

— Яката се удължава и става на качулка — казва Астейг/Че, сякаш чете мислите ми. — Самият костюм няма цвят. Зеленото е просто настройката, за да можем да го открием.

Вземам костюма от векския войник и правя грешката да се опитам да го облека. Секунди по-късно съм изгубил равновесие и се въртя около собствената си ос в нулевата гравитация — размахвам безполезната дреха като знаме.

Генерал Бех бин Адее и щурмовакът ме хващат — сякаш знаят къде точно да поставят краката си по подпорите, за да не се понесат заедно с мен — и най-безцеремонно ме натъпкват в хамелеонския костюм. След това закачат за него един от коланите на стола и ме закрепват за нещо, което не съм в състояние да видя. Спирам да се въртя.

Издърпвам яката и нахлузвам качулката на главата си.

Съвсем не е толкова удобно, колкото просто да нахлупиш шлема на Хадес и да изчезнеш. Първо, в този гущеров костюм е ужасно горещо. Второ, нанонещото, което ми позволява да виждам през материята пред очите ми, не успява да постигне така важния фокус. Само след час взиране през костюма и ще си осигуря най-гадното главоболие в живота си.

— Как е? — пита премиер интегратор Астейг/Че.

— Страхотно — лъжа. — Виждате ли ме?

— Да — отговаря Астейг/Че, — но само на гравитационния радар и в другите диапазони на невидимия спектър. Почти във всяко отношение във видимия спектър се сливате изцяло с фона. Всъщност с генерал Бех бин Адее. Онези, при които отивате, ще използват ли гравитационен радар, подсилен негативнотермичен скенер или други подобни уреди?

Нямам представа.

— Има един проблем — казвам.

— Така ли? Може би ще успеем да го оправим.

Премиер интеграторът изглежда загрижен и дори разтревожен. Джеймс Менсън. Точно за него ми напомня гласът на Астейг/Че. Навремето съпругата ми обожаваше Джеймс Менсън.

— Трябва да завъртя медальона, за да се телепортирам — казвам и се питам колко ли приглушен им се струва гласът ми. По слепоочията, бузите и гръдния ми кош вече се стича пот. — Не мога да го направя, без да разкопчая костюма…

— Дрехата е скроена така, че да е много широка — прекъсва ме Бех бин Адее. Военният астровек като че ли донякъде е отвратен от мен. — Можете да измъкнете ръката си от ръкава и да докоснете медальона. И двете ръце, ако е нужно.

— О, да бе — казвам, измъквам дясната си ръка от ръкава в костюма и с това като последен принос в разговора ни завъртам медальона и се телепортирам от „Кралица Маб“.

„Работи, и още как!“ — иде ми да изкрещя, когато се материализирам в пространство-времето, което съм си представил. И се сещам, че съм забравил да поискам оръжие от моравеките. Както и храна и вода. А защо не и бойна броня.

Моментът обаче изобщо не е подходящ за каквито и да било викове.

Материализирал съм се в Голямата зала на боговете на Олимп и като че ли всички безсмъртни са се събрали тук — с изключение на Хера, чийто по-малък трон е окичен с черна погребална лента. Зевс изглежда висок петнадесет метра, както е седнал на собствения си златен престол.

Всички богове са тук — повече са дори отколкото на последното им заседание, на което присъствах тайно с безкрайно по-удобния шлем на Хадес. Дори не познавам много от боговете — не мога да ги идентифицирам, макар че цели десет години ежедневно съм се отчитал на Олимп със словесните си камъни и с докладите си. Насъбрали са се стотици и стотици безсмъртни — като едното нищо над хиляда.

И всички до един мълчат. Чакат Зевс да заговори.

Замръзвам на място, едва ли не рамо до рамо с тълпата очакващи богове и богини, нимфи, фурии, еринии и полубогове, като се опитвам да не дишам много шумно или да не припадна от влудяващата жега в проклетия си гущеров костюм, с надеждата, че никой от олимпийците не използва гравитационни радари или подсилени негативно-термични незнамкаквоси, в очакване да чуя какво ще каже Зевс.