Дан Симънс
Олимп (67)

68.

На втората вечер от прехода през Атлантическия пролом с Мойра Харман се усети, че мисли за всевъзможни неща.

Нещо в ходенето между двете високи водни стени — на втория ден от пътуването им и на почти сто и десет километра от брега Атлантическият океан достигаше дълбочина над сто и петдесет метра — беше абсолютно хипнотизиращо. Купищата белтъчна памет, записани в модифицираните ДНК спирали някъде около гръбнака му, педантично напираха към съзнанието му и искаха да напълнят главата му с детайли (месмеризъм — от името на Франц Антон Месмер, роден на 23 май 1734 г. в Иснанг, Швабия, умрял на 5 март 1815 г. в Меерсбург, Швабия; немски лекар, разработил терапевтична система, известна като месмеризъм, с която установявал симпатически контрол върху съзнанието на пациента, предшественик на по-късната практика на хипнозата…), но умът на Харман, залутан в лабиринта на мислите му, отбиваше всякакви опити за прекъсване. Ставаше все по-добър в изключването на незначителните гласове, които непрекъснато се надигаха в него, но главата продължаваше да го боли отвратително.

Сто и петдесет метровите водни стени от двете страни на осемдесетметровия сух път също изглеждаха заплашително и дори двата дни в Пролома не бяха достатъчни, за да превъзмогне чувството на клаустрофобия и страх, че всеки момент ще се стоварят отгоре му. Всъщност веднъж вече бе влизал в Атлантическия пролом — преди две години, когато отпразнува деветдесет и осмия си рожден ден. Тогава бе излязъл от факс възел 124 недалеч от имението Ломан на някогашния бряг на Ню Джързи в Северна Америка и бе вървял два дни навътре в океана и два дни обратно, но бе изминал много по-малко разстояние, отколкото с Мойра. Тогава водните стени и мракът на траншеята не го обезпокояваха чак толкова. „Разбира се — помисли си той. — Тогава бях по-млад. И вярвах в магията“.

Двамата с Мойра не бяха разговаряли няколко часа, но това не им пречеше да се движат без усилия в крачка. Харман анализираше част от информацията, която изпълваше вселената му, но най-вече го тормозеше мисълта какво би могъл или какво трябваше да направи, ако успее да се добере до Ардис.

Разбира се, първото нещо бе да се извини от цялата си душа на Ада заради идиотското пътуване до Голдън Гейт. Бременната му съпруга и нероденото му дете трябваше да са на първо място. Би трябвало да го знае още тогава, но го разбираше едва сега.

След това се опита да измисли план за спасяването на любимата си, на нероденото си дете и на своя вид. Не беше толкова лесно.

Онова, което бе по-лесно, след като информацията от един милион тома буквално бе налята в него, бе да види някои възможности.

На първо място бяха почти стоте събудени функции, които умът и тялото му продължаваха да изучават. Най-важната от тях, поне в краткосрочен план, бе функцията за свободното прехвърляне. Нямаше нужда да търси възли и да задейства устройства — наномеханизмите във всеки старостилен човек, както разбираше Харман, можеха да го прехвърлят от всяка една във всяка друга точка на планетата Земя и дори — стига забраните да отпаднеха — от повърхността на планетата до избрани точки от различните 1108303 тела, машини и градове в орбита около Земята. Свободното прехвърляне можеше да ги спаси от войниксите, от Сетебос и неговите освободени калибани, дори от самия Калибан, но само ако факс машините и съхраняващите модули в орбита заработеха отново за хората.

Второ, Харман вече знаеше няколко начина, по които да се добере до пръстените, и дори имаше смътна представа за извънземното нещо на име Сикоракса — тя сега управляваше някогашния постчовешки орбитален свят, — но не знаеше как заедно с останалите би могъл да победи вещицата и Калибан — защото бе сигурен, че Сетебос е изпратил единствения си син на пръстените, за да прекъсне факс функцията. Знаеше обаче, че ако успеят да победят, ще трябва да се потопи в още кристални шкафове, преди да придобие цялата техническа информация, която му трябваше за активирането на сложните факсови и сензорни сателити.

Трето, докато изучаваше множеството достъпни му функции — голяма част от които се занимаваха с наблюдение на собственото му тяло и ум и с намирането на пазената там информация, — Харман знаеше, че не би било проблем да предава новополучените знания. Една от забравените функции бе простата споделяща функция, нещо като обратно сиглиране, при която можеше да докосне друг старостилен човек, да избере РНК-ДНК пакетите белтъчна памет, които иска да прехвърли, и информацията щеше да потече през плътта и кожата му до другия. Функцията бе усъвършенствана за прототипите на малките зелени човечета преди почти две хиляди години и бързо бе възприета като наноклетъчна функция и на самите хора. Всички старостилни човеци имаха в телата и умовете си тази наноиндуцирана ДНК памет, както и стоте латентни функции, но бе необходим информиран човек, който да започне да събужда заспалите способности.

Усмихна се. Мойра би могла да е — не, беше — досадна с множеството си дребни, достъпни само на тесен кръг шеги и мъгляви намеци, но сега той вече разбираше защо го нарича „мой млади Прометее“. Според Хезиод Прометей означава „предвиждащ“ или „предсказващ“, а образът му в творбите на Есхил, Шели, Ву и други велики поети бе образ на титан-революционер, откраднал важно познание — огъня — от боговете и дарил го на пълзящата невежа човешка раса, превръщайки хората едва ли не в богове. Или почти в богове.

— Значи затова сте изключили функциите ни — промълви Харман, без дори да си даде сметка, че говори на глас.

— Какво?

Погледна постчовешката жена, която вървеше до него в настъпващия сумрак.

— Не сте искали да станем богове. Затова не сте активирали функциите ни.

— Естествено.

— И въпреки това всички постчовеци с изключение на теб са избрали да се измъкнат в друг свят или измерение и да играят ролята на богове.

— Естествено.

Харман разбираше. Първата необходимост и основен прерогатив на един бог, независимо с малка или голяма буква, бе да не допусне никакви други богове пред себе си. Отново се съсредоточи върху мислите си.

Начинът му на разсъждение се бе променил след пребиваването в кристалния шкаф. Преди се съсредоточаваше върху неща, места, хора и емоции, а сега мисленето му бе предимно образно — сложен танц от метафори, метонимии, иронии и синекдохи. С милиардите си страни — неща, места и хора, натъпкани в самите му клетки, фокусът на мислите му се бе прехвърлил върху връзките, оттенъците, нюансите и познавателната страна на нещата. Емоциите все още си бяха на мястото — при това май по-силни, — но ако някога се лееха като някакъв огромен бумтящ бас, заглушаващ останалата част на оркестъра, сега танцуваха като деликатно, но мощно соло на цигулка.

„Прекалено мрачна метафора за нищо и никакъв си човек — помисли си Харман, вгледан с ирония в дързостта на собствените си мисли. — И ужасно много алитерации от жаден да се изяви задник“.

Въпреки че се надсмиваше на самия себе си, той знаеше, че притежава дарбата да гледа на нещата — на хора, места, предмети, чувства, на самия себе си — с разбиране, което може да се постигне само от съзряването в нюансите, във вътрешното израстване и в научаването да приема ирониите, метафорите, синекдохите и метонимиите не само в езика, но и в ръкописа на вселената.

Ако можеше да се свърже отново със собствения си вид, да се добере до който и да било старостилен анклав не само в Ардис, новите му функции щяха завинаги да променят човечеството. Нямаше да насилва никого, но тъй като това повторение на homo sapiens бе на крачка да бъде заличено от постпостмодерния свят, той се съмняваше, че някой, нападан от войникси, калибани и огромен, изпиващ душите мозък, движещ се на многобройните си ръце, ще се възпротиви прекалено категорично на възможността да получи нови дарби, сили и предимства за оцеляване.

„Но дали тези функции са предимство за оцеляване в дългосрочен план?“ — запита се Харман.

Отговорът на гласа в него бе ясният вик на дзен учител, чул глупав въпрос от свой ученик: „Му!“ — което грубо преведено означава „Що за тъп въпрос, глупако“. Обикновено се следваше от друга едносрична дума — „Квац!“, съпътствана със скок и удар на глупавия ученик по главата и раменете с тежката тояга на учителя.

„Му. Тук няма «дългосрочен план», който да решават моите синове и дъщери и техните деца. Точно в този момент всичко — всичко — съществува единствено в краткосрочен план“.

А заплахата да бъдеш изкормен от гърбавите войникси имаше свойството да съсредоточава ума учудващо добре. Ако функциите се включеха отново — Харман знаеше защо старите функции, сред които търсещата, общата мрежа, близката и далечната мрежа и сиглирането не действат, — значи някой горе на пръстените бе изключил трансмисиите — толкова сигурно, колкото и факс машините.

Ако функциите се включеха отново…

Но как можеше да се направи това?

За пореден път Харман разгледа проблема как да се добере до пръстените и да включи отново всичко — енергията, слугите, факса и функциите.

Трябваше да знае дали там горе не чакат и други освен Сикоракса и каква е отбраната им. Книгите, които бе погълнал в кристалния шкаф, не даваха никакъв отговор на този жизненоважен въпрос.

— Защо ти или Просперо не ме телепортирате на пръстените? — Харман се обърна да погледне Мойра и осъзна, че едва я вижда в отслабващата светлина. Лицето й се осветяваше предимно от огньовете на пръстените.

— Избрахме да не го правим — отговори тя с най-влудяващия тон на Бартлеби.^[1]

Харман си помисли за изстрелващия куршуми пистолет в раницата си. Ако размахаше оръжието към нея и я оставеше да прочете по лицето му, че е искрен — тъй като постчовеците със сигурност имаха свои функции за разчитане и разбиране на човешките реакции, — дали това щеше да я убеди да го телепортира до Ардис и пръстените?

Знаеше, че не би успял. Никога нямаше да му даде пистолета, ако представляваше някаква заплаха за нея. Несъмнено бе вградила в оръжието някаква защита. Може би можеше да не му позволява да стреля само със силата на постчовешките си мисли — някаква проста верига в стрелящия механизъм, настроена на мозъчните вълни, или нещо друго, също толкова идиотско и непробиваемо от куршуми.

— Двамата с мага си създадохте всички тези грижи да ме отвличате и да ме мъкнете през Индия до Хималаите, само за да ме натикате в онзи кристален шкаф, да ме удавите и да ме образовате — каза Харман. Това бе най-дългото изречение, което бе изрекъл, откакто започнаха пътуването си през Пролома, и едва сега си даде сметка колко банално и надуто звучат думите му. — Защо го направихте, щом не искате да победя Сетебос и останалите лоши?

Този път Мойра не се усмихна.

— Ако ти е писано да стигнеш до пръстените, ще намериш начин да го направиш.

— „Писано“ ми звучи като някаква калвинистка предопределеност — каза Харман, докато стъпваше върху някакъв нисък изсъхнал корал. Преходът през Пролома досега бе изненадващо лек — железни мостове над няколкото изпречили им се океански пропасти, взривени или изрязани с лазер пътеки през скалните или коралови хребети, плавни склонове и метални въжета, за които можеха да се хванат, където теренът бе прекалено стръмен — и затова не му се налагаше да внимава кой знае колко къде стъпва. А и на тази слаба светлина и без това бе трудно да се различат детайлите.

Мойра не отговори и не реагира видимо на посредственото му остроумие.

— Има и други булатории — каза той.

— Просперо ти го е казвал и преди.

— Да, но едва сега го осъзнавам. На нас, старостилните, няма да ни е нужно да умираме или да измисляме медицината от нулата. Там горе има още възстановителни вани.

— Има, разбира се. Постчовеците се бяха приготвили да служат на милиони старостилни. На орбиталните острови и на двата пръстена има други булатории и резервоари със сини червеи. Очевидно е.

— Да, очевидно е. Но не забравяй, че загрявам колкото новородено.

— Не съм го забравила — каза Мойра.

— Не разполагам с точни данни къде са другите булатории — каза Харман. — Можеш ли да ме осветлиш?

— Ще ти ги посоча, след като угасим огъня довечера — хапливо отвърна Мойра.

— Не. Имам предвид карта на пръстените.

— Ти разполагаш ли с карта на пръстените, мой млади Прометее? Нима тя е част от онова, което излапа и изпи в Тадж?

— Не — отвърна Харман. — Но ти можеш да начертаеш карта. Орбитални координати и така нататък.

— Да не би да се замисляш за безсмъртието толкова бързо след раждането, Прометее?

„Дали?“ — запита се Харман и се сети за последната си мисъл, преди да осъзнае, че в запасите на постчовешките пръстени има и други булатории. Мисълта за бременната и ранена Ада.

— Защо всички работещи лечебни вани се намираха на острова на Просперо? — попита той. Още докато задаваше въпроса си, вече виждаше отговора като спомен за забравен кошмар.

— Просперо го уреди, за да храни пленника си Калибан — каза Мойра.

Стомахът на Харман се преобърна. Отчасти заради това, че бе изпитвал приятелски чувства или бе прощавал на мага-аватар на логосферата. Но основната причина за гаденето му се дължеше на факта, че не бе ял нищо от двете хапки от хранителното блокче преди съмване и че бе забравил да пие от тръбичката на хидратора през последните няколко часа.

— Защо спираш? — попита той.

— Вече е твърде тъмно за вървене — отговори постчовешката жена. — Да запалим огън и да пекнем малко кренвирши, да хапнем бонбони от ружи и да попеем лагерни песни. След това ще можеш да подремнеш няколко часа и да сънуваш светлото бъдеще в резервоарите със сините червеи.

— Знаеш ли, понякога си адски саркастична — отбеляза Харман.

Сега вече Мойра се усмихна. Усмивката й приличаше на усмивката на Чеширския котак — почти единствения детайл, който можеше да различи в тъмнината на Пролома.

— Преди да отлетят да станат богове — много от тях мъжки богове, което според мен си е чисто падение, — сестрите ми горе често ми казваха същото. А сега извади от раницата си сухите дърва и водораслите, които събирахме цял ден, и запали един хубав огън… ето това си е хубаво и старостилно.