Дан Симънс
Олимп (60)

61.

На мостика на „Кралица Маб“ кипеше трескава дейност и се предаваха разговори по теснолъчевия канал. Гласът от астероидния град на полярна орбита отново изпрати съобщение, но то бе само повторение на координатите за среща. След пет минути, когато се увериха, че няма друго послание, главните моравеки отново се срещнаха при проекционната маса.

— Докъде бяхме стигнали? — обади се йониецът Орфу.

— Тъкмо щеше да представяш всеобщата си теория — отвърна премиер интеграторът Астейг/Че.

— Освен това каза, че знаеш кой е Гласът — добави Чо Ли. — Кой или какво е той?

— Не зная кой е Гласът — меко протътна Орфу, вместо да отговори по Стандартните вътрешни теснолъчеви канали. — Имам обаче едно доста добро предположение.

— Да го чуем — обади се генерал Бех бин Адее. В тона на моравека от Пръстена звучеше не толкова подкана, колкото директна заповед.

— По-добре първо да обясня цялата си… всеобща теория… и след това да ви кажа за Гласа — предложи Орфу. — Така всичко ще е в контекста си и по-смислено.

— Започвай — каза Астейг/Че.

— На първо място — започна йониецът, — все още не сте разгласили информацията, но съм напълно уверен, че сте идентифицирали по-голямата част от около милиона спътници, съставящи полярния и екваториалния пръстени на Земята, към които се приближаваме така бързо… и се обзалагам, че повечето от тях не са астероиди или обиталища.

— Така е — каза Астейг/Че.

— За някои знаем, че са ранни опити на постчовеците да създадат и овладеят черни дупки — продължи Орфу. — Огромни устройства като онзи акумулатор на червееви дупки, който ни показахте да се разбива в другия астероиден град преди девет месеца. Но колко общо са те? Няколко хиляди?

— По-малко от две хиляди — потвърди Астейг/Че.

— Обзалагам се, че огромната част от останалите до един милион… неща, изведени на орбита от постчовеците, са устройства за съхраняване на данни. Не зная какъв точно вид — може би на ДНК, макар това да изисква постоянно работещи животоподдържащи системи, така че най-вероятно става въпрос за комбинирана мехурчеста памет в съчетание с мощен квантов компютър и някакви сложни постчовешки устройства за съхранение, каквито ние все още не сме открили.

Орфу направи пауза и настъпи тишина — на Манмът му се стори, че се проточва цели часове.

Най-сетне Астейг/Че наруши мълчанието, продължило вероятно само няколко секунди реално време.

— Да, те са предимно уреди за съхраняване. Не сме сигурни от какъв точно вид, но приличат на някакъв вид високотехнологична магнитна мехурчеста памет в квантово вълнови съхраняващи устройства.

— И всяко е независимо от останалите — каза Орфу. — Един вид отделен харддиск, така да се каже.

— Да — потвърди Астейг/Че.

— А повечето от останалите сателити в пръстените, вероятно не повече от десетина хиляди, са основни енергийни предаватели и някакъв вид модулирани предаватели на тахионни вълни.

— Шест хиляди четиристотин и осем енергийни предавателя — каза щурман Чо Ли. — И точно три хиляди тахионни предаватели.

— Откъде знаеш всичко това, Орфу от Йо? — попита могъщият ганимедец Сума IV. — Да не би да си проникнал в комуникационните канали или файловете на нашия интегратор?

Орфу протегна двете си разчленени предни ръце-манипулатори с дланите нагоре.

— Не-не. Нямам нужните познания по програмиране, за да проникна в дневника на сестра си… ако имах сестра и ако тя си водеше дневник.

— Тогава как… — започна Ретроград Синопесен.

— Просто е логично — обясни Орфу. — Винаги съм изпитвал интерес към човешките същества и литературата им. През всички тези векове следях наблюденията на Земята, на пръстените на постчовеците и на информацията за малкото останали на планетата човеци, която разгласяваше Консорциумът на Петте луни.

— Консорциумът никога не е оповестявал информация за запаметяващите устройства в орбита — каза Сума IV.

— Вярно — съгласи се Орфу. — Но е логично тези неща да са именно това. Всички данни отпреди четиринадесет столетия, когато напуснаха повърхността на Земята, сочеха, че са останали да съществуват само няколко хиляди постчовеци, нали?

— Така е — каза Астейг/Че.

— Нашите експерти никога не са били сигурни дали тези постчовеци имат тела… такива, каквито ги възприемаме ние — продължи Орфу. — Така че едва ли им се е наложило да строят милион градове в орбита.

— Това не води до заключението, че повечето от телата, намиращи се в орбита около Земята, са запаметяващи устройства — каза генерал Бех бин Адее.

Манмът се запита какво ли е наказанието за шпионаж на този кораб.

— Води, когато видим какво са правили старостилните човеци на Земята през това почти хилядолетие и половина — каза Орфу от Йо. — И какво не са правили.

— Какво искаш да кажеш с това „не са правили“? — попита Манмът. Беше смятал да си мълчи, но любопитството му бе прекалено голямо.

— Първо, не се размножават като човешки същества — каза Орфу. — В продължение на няколко века са били по-малко от десет хиляди. След това преди четиринадесет столетия от Ерусалим направо в открития космос бил изстрелян онзи лъч неутрино — насочван от модулирани тахиони, доколкото разбирам от публикациите на астрономите в мрежата, след което изведнъж като че ли не останал нито един човек. Нито един.

— Само за малко — каза премиер интегратор Астейг/Че.

— Да, но все пак… — За момент Орфу като че ли изгуби нишката на мисълта си, но след малко продължи: — А после, след по-малко от век, изведнъж виждаме стотина хиляди старостилни човеци, пръснати из цялата планета. Очевидно не потомци на онези десетина хиляди изчезнали. Никакво нарастване на населението… просто ей така, направо от нищото, се пръкват сто хиляди души.

— И какво ти говори това? — попита Астейг/Че. Мощният дребен европеец изглеждаше развеселен като учител, чийто ученик ненадейно е показал неподозирани възможности.

— На първо място, че тези старостилни не са били родени — заяви йониецът. — А са били източени.

— Непорочно зачатие? — обади се Чо Ли саркастично.

— Един вид — каза Орфу. Непринуденият му боботещ тон показваше, че не се е обидил на ехидната забележа. — Смятам, че постчовеците са имали и имат около милион човешки спомени, личности и данни за телата, записани в орбиталните банки памет. Може би по един сателит за човек. И така са попълнили популацията. Което пък обяснява защо броят на старостилните човеци е останал точно сто хиляди за хилядолетие и половина.

— Защо? — попита главен центурион Меп Аху. Също като Манмът, астровекският военен явно бе обзет от любопитство.

— Заради минималната големина на една популация — обясни Орфу. — Постчоведите са позволявали на старостилните да се размножават само колкото да се сменят… тоест един за един. И то само ако настъпи смъртен случай. Четох едно предположение, че старостилните човеци живеят точно един земен век, след което изчезват. Достатъчно да се поддържа популацията с оглед на климатични и всякакви други промени и не прекалено много, че да се стигне до демографски бум или да излязат от резервата.

— Къде си чел, че старостилните човеци живеят точно един век? — попита Чо Ли смаяно.

— В „Научен Ганимед“ — отвърна Орфу. — Имам онлайн абонамент вече повече от осем века.

Астейг/Че вдигна почти хуманоидната си ръка.

— Извинявай, Орфу от Йо, но макар и да те поздравявам за дедукциите ти относно предназначението на орбиталните устройства и за точната продължителност на живота, която наблюдаваме у останалите сто хиляди старостилни човеци — поне до последните месеци, през които станахме свидетели на рязко намаляване на популацията поради атаките на неизвестни същества, — но ти спомена, че можеш също така да ни обясниш защо на Марс има гръцки богове, на какво се дължи това чудодейно тераформиране на планетата, кой е Гласът и какво причинява сегашната квантова нестабилност на Земята и на Марс.

— Тъкмо стигам до това — отвърна Орфу. — Искате ли да кондензирам и да вложа цялата си всеобща теория във високоскоростен теснолъчев поток? Ще отнеме по-малко от секунда.

— Не, не е необходимо — каза премиер интегратор Астейг/Че. — Може би е достатъчно да говориш по-бързо. Остават ни по-малко от три часа до изстрелването на спускателния кораб — или задържането му — по време на маневрата за намаляване на скоростта в атмосферата.

Орфу избуботи на субзвуково ниво по начин, който Манмът отдавна се бе научил да интерпретира като смях.

— Старостилните човеци са съсредоточени в около триста населени центъра на пет континента на Земята, нали? — каза йониецът.

— Да — каза Чо Ли.

— И големината на населението около тези центрове варира, макар телескопите ни никога да не са засичали каквито и да било признаци на транспорт — нито по-развита пътна мрежа, нито летателни апарати, нито кораби, нито дори старомодни съдове като онзи, с който двамата с Манмът пътувахме по Валис Маринерис на Марс. Няма дори балони с горещ въздух. Затова решихме, че старостилните човеци се телепортират квантово, макар нашите моравекски учени така и да не са успели да усъвършенстват този начин на пътуване.

— Разумно предположение — каза Сума IV.

— Разумно, да — съгласи се Орфу от Йо, — но невярно. От квантовите данни от така наречените олимпийски богове на Марс и онази Земя от другото измерение, в която все още се води Троянската война, вече знаем как изглежда едно истинско квантово телепортиране. Знаем отпечатъка му, а той не е онзи, който оставят старостилните човеци, когато се преместват от точка „а“ до точка „бе“.

— Ако старостилните човеци не използват квантовото телепортиране, тогава как са се придвижвали моментално от едно място на друго в продължение на над четиринадесет столетия? — попита главен центурион Меп Аху.

— Чрез старомодната идея за телепортиране — отвърна Орфу. — Записване на всички данни за човешкото тяло, ум и личност в кодиран вид, преобразуването на материята в енергия, която се насочва и възстановява другаде, също както излъчваните телевизионни серии на „Стар Трак“ от Изгубената ера.

— Трек — поправи го генерал Бех бин Адее.

— Аха! Още един почитател — отбеляза Орфу.

От объркване или раздразнение генералът изщрака с убийствените си назъбени щипци.

— Нашите учени отдавна са изчислили, че запазването на такива огромни количества данни е невъзможно — каза Чо Ли. — За целта ще са нужни повече терабайта памет, отколкото са атомите във вселената.

— Очевидно постчовеците са намерили начин да построят такива устройства, тъй като старостилните човеци телепортират задниците си от векове — каза Орфу. — Не истинско телепортиране на квантово ниво от вида, който използва нашият приятел Хокънбери или олимпийските богове, а грубото механично разкъсване на молекулите на парчета и събирането им на друго място.

— Защо им е да постъпват така със старостилните човеци? — запита Манмът. — Защо е нужен подобен невероятен проект само за сто хиляди души, които са едва ли не като домашни любимци… като животни в зоопарк? Не сме виждали никакви признаци на инженерство, никакво строителство на градове или какъвто и да било знак за съзидателна дейност вече повече от хилядолетие и половина.

— Може би самото телепортиране има нещо общо с тази културна ретардация — каза Орфу. — А може би не. Убеден съм обаче, че тъкмо това трябва да търсим там долу. В конкретния случай — „Изстреляй ме, Скути“.

— Скоти — поправи го Ретроград Синопесен.

— Благодаря — каза Орфу и излъчи към Манмът: „Вече сме трима“.

— Може и да си прав, че старостилните човеци използват груба форма на възпроизвеждане и предаване на материя вместо истинско квантово телепортиране, но това не обяснява Марс или… — започна Астейг/Че.

— Да. Но обяснява обсебеността на постчовеците от достигането на друга вселена в друго измерение. — Орфу бе толкова възбуден и изпитваше такова задоволство, че дори не забеляза, че прекъсва най-важния премиер интегратор на целия Консорциум на Петте луни.

— Откъде знаеш, че постчовеците са обсебени от желанието да достигнат друга вселена? — попита генерал Бех бин Адее.

— Майтапиш ли се? — отвърна Орфу.

Манмът си помисли, че суровият астровекски генерал от астероидния пояс едва ли е чувал много пъти подобен въпрос в живота си или поне във военната си кариера.

— Просто погледни какви вехтории са оставили след себе си на орбита — продължи Орфу, без да забелязва потресеното изражение на военния моравек. — Акумулатори на червееви тунели, ускорители на черни дупки, всички ранни опити да се разкъса пространство-времето, да се намерят преки пътища извън тази вселена… или към друга.

— Черните дупки и червеевите тунели не вършат работа — обади се Чо Ли от Калисто. — Поне не и като средство за транспорт.

— Да, ние го знаем сега, а постчовеците са го открили преди повече от петнадесет столетия — съгласи се Орфу. — В такъв случай, щом имат тези невероятни запаметяващи сателити в орбита наред с грубите портали за телепортиране чрез възпроизвеждане на материя за старостилните човеци, обзалагам се, че са ги използвали като опитни зайчета за всички тези експерименти и едва след това са започнали да се занимават с брана-дупките и квантовото телепортиране.

— Нашите учени и инженери се… занимават, както се изрази… от векове с квантовото телепортиране и поколението мембранни дупки на Калаби-Яу — каза Ретроград Синопесен. Бе толкова развълнуван, че почти танцуваше на дългите си паешки сребристи крака. — Без успех обаче.

— Защото ни е липсвало едно нещо, което е помогнало на постчовеците да направят своя пробив — каза Орфу от Йо и замълча.

Всички зачакаха. Манмът знаеше, че приятелят му страшно се наслаждава на момента.

— Този един милион човешки тела, умове, спомени и личности, запазени като цифрови данни в орбиталните запаметяващи сателити — каза Орфу. Дълбокият му глас звучеше тържествуващо, сякаш бе решил някаква стара математическа главоблъсканица.

— Не схващам — каза главен центурион Меп Аху.

Радарът на Орфу примигна към тях — усети се като погалване на перце в електромагнитния спектър. Манмът си помисли, че приятелят му чака реакциите им, може би одобрителните им викове. Но никой не помръдна и не заговори.

— Аз също не схващам — каза Манмът.

— Какво представлява човешкият мозък? — реторично попита Орфу. — Имам предвид, че всички моравеки имаме такъв. Какво представлява той? Как работи? Като двоичните или като ДНК компютрите, които използваме със същата цел?

— Не — отвърна Чо Ли. — Знаем, че човешкият мозък не е като компютър, нито пък е химическа запаметяваща машина, както са смяталите учените от Изгубената ера. Човешкият мозък… умът… е квантово-холистична вълна.

— Именно! — извика Орфу. — Постчовеците са използвали точно това проникновено прозрение за човешкия ум, за да усъвършенстват своите брана-дупки, пътуването във времето и квантовото телепортиране.

— Все още не виждам как — каза Астейг/Че.

— Помислете си как точно действа квантовото телепортиране — каза Орфу. — Чо, ти ще го обясниш по-добре от мен.

— При ранните експерименти по квантово телепортиране, извършени от старостилните човеци в древни времена, от двадесети век насетне, се получавали свързани двойки фотони, единият от които се телепортирал, или всъщност се телепортирало пълното квантово състояние на протона, чрез предаване на анализа на Бел-състоянието на втория протон чрез редовни подпрагови канали.

— Това не нарушава ли принципа на Хайзенберг и ограниченията на Айнщайн за скоростта на светлината? — попита главен центурион Меп Аху, който явно също като Манмът не бе получил справка за начина, по който боговете на Монс Олимпус на Марс се телепортираха до Илион.

— Не — каза Чо Ли. — Телепортираните фотони не носят информация, когато се преместват моментално от едно място на друго във вселената — това се отнася дори за информацията за собственото им квантово състояние.

— Значи квантово телепортираните фотони са безполезни — отбеляза главен центурион Меп Аху. — Поне за комуникационни цели.

— Не съвсем — каза Чо Ли. — Приемащият телепортирания фотон има шанс едно на четири да познае квантовото му състояние — квантовият фотон има само толкова възможни състояния — и по този начин да използва квантови битове данни. Те се наричат кубити и ние ги използваме доста успешно за моментална комуникация.

Манмът поклати глава.

— И как стигаме от квантовото състояние на фотони без информация до квантовото телепортиране на гръцките богове до Троя?

— Въображението може да се сравни със съня на Адам — напевно каза Орфу от Йо. — Той се събужда и открива, че е истина. Джон Кийтс.

— Би ли се опитал да бъдеш още по-загадъчен? — язвително подметна Сума IV.

— Бих могъл — каза Орфу.

— Какво общо има поетът Джон Кийтс с квантовото телепортиране и причината за настоящата квантова криза? — попита Манмът.

— Предполагам, че постчовеците са направили своя пробив в брана-дупките и квантовото телепортиране преди повече от хилядолетие и половина именно поради знанието си за холистичната квантова природа на човешкото съзнание — този път съвсем сериозно каза йониецът. — Направих някои предварителни проучвания с квантовия компютър на кораба. Ако представите човешкото съзнание като вълнов феномен, каквото е всъщност, разложите на терабайти квантовите данни на вълновата основа на самата физическа реалност и приложите съответните релативистични полеви трансформации на Куоломб към вълновите функции на ум-съзнание-реалност, лесно ще разберете как постчовеците са отворили брана-дупки към нови вселени и са се телепортирали в тях.

— Как? — попита премиер интегратор Астейг/Че.

— Отначало са отворили брана-дупки към алтернативни вселени, съдържащи точки в пространство-времето, в които вече е имало свързани двойки вълни на човешкото съзнание — каза Орфу.

— Ъ? — обади се Манмът.

— Какво е реалността, ако не квантова вълна, колапсираща през различните вероятностни състояния? — запита Орфу. — Как работи човешкият ум, ако не като някакъв интерферометър, възприемащ колапсирането на същите тези вълни?

Манмът поклати глава. Беше забравил за намиращите се на мостика моравеки, за това, че след по-малко от три часа могат да пратят подводницата му и спускателния кораб на Земята, за опасността, в която се намираха… беше забравил всичко с изключение на главоболието, което му бе причинил приятелят му Орфу от Йо.

— Постчовеците са отваряли брана-дупки към алтернативни вселени, които са започнали да съществуват чрез — или най-малкото са били наблюдавани от — фокусираните лещи на съществуващите по-рано холографски вълни. Човешко въображение. Човешки гений.

— Ох, по дяволите — каза генерал Бех бин Адее.

— Възможно е — отвърна Орфу. — Ако приемете съществуването на безкрайно или почти безкрайно много алтернативни вселени, то много от тях са били представени от чистата сила на човешкия гений. Разгледайте ги като сингуларности на гений — анализатори на Бел-състояния и чистачи на квантовата пяна на реалността.

— Това е метафизика — смаяно възкликна Чо Ли.

— Това са глупости — отсече Сума IV.

— Не, това е ставащото тук — каза Орфу. — Имаме тераформиран Марс с променена гравитация и от нас се иска да приемем, че подобно тераформиране е възможно за няколко години. Това са глупости. Имаме статуи на Просперо на един Марс, на който гръцки богове живеят на планината Олимп и пътуват през пространството и времето до една алтернативна Земя, на която Ахил и Хектор се сражават за бъдещето на Илион. Това са глупости. Освен ако…

— Освен ако постчовеците не са отворили портали именно към онези светове и вселени, представени по-рано от силата на човешкия гений — каза Астейг/Че. — Което би могло да обясни статуите на Просперо, калибанските създания на Земята и съществуването на Ахил, Хектор, Агамемнон и всички останали на Илион-Земя.

— Ами гръцките богове? — саркастично се подсмихна Бех бин Адее. — Да не би да ни предстои среща и с Йехова и Буда?

— Напълно възможно — каза Орфу от Йо. — Но аз лично бих предположил, че срещнатите от нас олимпийски богове са трансформирани постчовеци. Ето къде са изчезнали те преди четиринадесет столетия.

— Но защо им е било да решат да се променят тъкмо в богове? — попита Ретроград Синопесен. — И то богове, чиито сили идват от нанотехнологиите и квантовите трикове?

— А защо пък не? — контрира Орфу. — Безсмъртие, избор на пол, секс помежду им и с всеки смъртен, когото си изберат, създаване на божествено и смъртно поколение — нещо, което постчовеците като че ли не са правили сами, — да не споменаваме продължаващата цяло десетилетие шахматна партия, каквато е обсадата на Троя.

Манмът потърка чело.

— И тераформирането и гравитационната промяна на Марс…

— Да — каза Орфу. — Вероятно е продължило през по-голямата част от четиринадесетте столетия, а не само три години. И е постигнато с квантовата технология на боговете.

— Значи там долу или някъде другаде съществува истински Просперо? — попита Манмът. — Онзи Просперо от „Бурята“ на Шекспир?

— Или нещо или някой, който много прилича на него — каза Орфу.

— А онова чудовище-мозък, дошло преди няколко дни на Земята през брана-дупката? — обади се Сума IV гневно. — Нима и то е герой от безценната ти литература на човеците?

— Възможно е — отговори Орфу. — Навремето Робърт Браунинг написал поемата „Калибан срещу Сетебос“, в която чудовището Калибан от Шекспировата „Буря“ размишлява за своя бог — създание на име Сетебос, което Браунинг описва чрез героя си единствено като „многорък като сепия“. Сетебос е бог на произволната сила, който се храни от страха и насилието.

— Всичко това е доста спекулативно — каза Астейг/Че.

— Да — съгласи се Орфу. — Но същото се отнася и за фотографираното от нас създание, приличащо на огромен мозък, придвижващ се на грамадни човешки ръце. Невъзможна форма на еволюцията в която и да било вселена, не сте ли съгласни? Робърт Браунинг обаче е имал впечатляващо въображение.

— Нима долу на Земята ще срещнем и Хамлет? — Сума IV вече изобщо не криеше сарказма си.

— О — обади се Манмът. — О! Това би било чудесно.

— Хайде да не се отвличаме — намеси се Астейг/Че. — Орфу, откъде ти хрумна всичко това?

Орфу въздъхна и не отговори гласно. Вместо това един холографски проектор в комуникационния отсек на очуканата коруба на огромния йониец излъчи изображение, което се понесе над масата.

В малка виртуална библиотека лежаха шест плоски книги. Манмът видя как едната — озаглавена „По следите на изгубеното време. Том III. Обществото на Германт“ — се отвори на страница 445. Изображението се уголеми и текстът можеше да се прочете.

Внезапно Манмът се сети, че Орфу е оптически сляп — той не би могъл да вижда какво прожектира. Това означаваше, че е научил наизуст всичките томове на Пруст. От тази мисъл му се доплака.

Манмът зачете заедно с останалите висящия във въздуха текст:

Днес хората с вкус твърдят, че Реноар е голям художник от XVIII в. Но с това свое твърдение те забравят елемента време и че е било нужно много време, дори от висотата на XIX в., Реноар да бъде признат за велик артист. За да успее да получи подобно признание, оригиналният художник или писател действа по системата на очния лекар. Курсът им на лечение с техните картини или проза не винаги е приятен. Когато в края на лечението лекарят ни каже — „Сега погледнете!“ и я гледай! — светът около нас (който не е бил създаден веднъж завинаги, а се създава толкова често, колкото често се ражда истински артист) започва да ни изглежда напълно различен от предишния, но същевременно идеално ясен. Пресичащите улицата жени са различни от онези, които сме виждали досега, защото те са жените на Реноар — онези, които упорито сме отказвали да разглеждаме като жени. Файтоните също са на Реноар, както и водата и небето; изкушаваме се да тръгнем на разходка в онази гора, която навремето ни приличаше на всичко друго на този свят, но не и на гора, като например на гоблен с безброй багри, но без характерните тъкмо за гората цветове. Такава е новата и преходна вселена, създадена току-що. Тя ще просъществува, докато следващата геологическа катастрофа не се наблюдава от нов художник или писател със свой особен талант.

Моравеките около проекционната маса стояха в мълчание, нарушавано единствено от бръмченето на вентилаторите, шумовете на машините и тихите фонови разговори на онези, които на практика управляваха „Кралица Маб“ в този критичен момент на приближаване до екваториалния и полярния пръстен на Земята.

— Ама че солипсистична безсмислица — наруши най-сетне тишината генерал Бех бин Адее. — Ама че метафизичен боклук. Ама че пълна конска фъшкия!

Орфу не отговори.

— Може и да е конска фъшкия — обади се премиер интегратор Астейг/Че. — Но е най-правдоподобната конска фъшкия, на която съм попадал през последните девет месеца сюрреализъм. И тя спечели на Орфу от Йо пътуване в трюма на подводницата „Смуглата дама“, когато спускателният кораб се отдели и навлезе в земната атмосфера, по-точно след… два часа и четиринадесет минути. Да се приготвим.

Орфу и Манмът вървяха към асансьора. Манмът беше като замаян, а огромният йониец се рееше мълчаливо с помощта на дюзите си. Изведнъж ги застигна гласът на Астейг/Че:

— Орфу!

Йониецът се завъртя и изчака, учтиво насочил мъртвите си камери и очните си стъбла към премиер интегратора.

— Щеше да ни кажеш кой е Гласът, с когото ще се срещнем днес.

— О, ами… — За първи път приятелят на Манмът изглеждаше объркан. — Това е просто предположение.

— Кажи го — каза Астейг/Че.

— Е, като се има предвид скромната ми теория, кой би настоявал с женски глас да види пътника ни — Лаертовия син Одисей?

— Дядо Коледа? — предположи генерал Бин Адее.

— Не точно — отвърна Орфу. — Калипсо.

Явно никой от моравеките не знаеше това име.

— Или от вселената, от която дойдоха новите ни приятели — продължи Орфу, — магьосницата, известна и като Цирцея.