Дан Симънс
Олимп (46)

46.

Харман изпита атаката срещу Ардис Хол в реално време.

Изживяването с торинския саван — да виждаш, да чуваш, да гледаш през очите на някой невидим друг — винаги бе драматично, но и някак странично забавление. Сега бе същински ад. Вместо абсурдната и на пръв поглед измислена Троянска война това бе атака срещу Ардис и Харман чувстваше — знаеше, че е съвсем истинска и или се случва непосредствено пред погледа му, или е записана съвсем неотдавна.

Остана под савана повече от шест часа, напълно откъснат от истинския свят. Гледаше откакто войниксите атакуваха малко след полунощ до изгрев слънце, когато Ардис пламтеше и аероскутерът побягна на север, след като любимата му ранена, цялата в кръв и изпаднала в безсъзнание Ада бе завлечена на борда му като торба лой.

Изненада се да види Петър тук, в Ардис, с аероскутера (къде бяха Хана и Одисей?) и изкрещя от болка, когато видя как една хвърлена от войникс скала го уцели и апаратът започна да пада надолу към гибелта. Толкова много мъртви и умиращи приятели от Ардис — прекрасната Ем с откъсната от войникс ръка и изгорена в окопа с Реман, Сейлъс — мъртва, Леймън — повален. Донесените от Петър оръжия от Голдън Гейт на Мачу Пикчу не бяха обърнали хода на битката срещу вилнеещите войникси.

Харман изстена под кървавочервения торински саван.

Шест часа след като бе активирал микроверижната бродерия, торинските изображения приключиха и Харман се надигна и смъкна савана.

Магът си бе отишъл. Харман отиде до малката баня, използва странната тоалетна, пусна водата с помощта на прикачената за месинговата верига порцеланова дръжка, наплиска лицето си, подложи шепите си под течащата вода и пи жадно. Излезе и изкрещя:

— Просперо!

Ревът му отекна в металния корпус.

Рязко отвори вратите към балкона на втория етаж и пристъпи навън. Скочи на скобата, без да обръща внимание на бездната под себе си, и бързо се покатери на покрива на движещата се нагоре кабина.

Въздухът бе леден. Бе прекарал нощта под торинския саван и студеното златно слънце тъкмо се издигаше от дясната му страна. Въжетата чезнеха напред и нагоре. Застана на ръба на покрива и погледна право надолу. Чак сега си даде сметка, че и кабината, и айфелбанът са се издигали часове наред. През нощта джунглата и равнините бяха останали далеч назад и кабината се изкачваше — първо по предпланините, а сега и в същинската планина.

— ПРОСПЕРО!!!

Викът му отекна от скалите на стотици стъпки под него.

Остана на покрива на кабината, докато слънцето не се издигна на две длани над хоризонта, но не усещаше топлината на лъчите му. Даде си сметка, че замръзва. Айфелбанът го откарваше нагоре, към район на лед, скали и небе. Всичко зелено и живо оставаше далеч долу. Надникна през ръба и видя огромна ледена река (знаеше думата от сиглирането — ледник), извиваща се като бяла змия между скални и ледени върхове. Отразените от повърхността й слънчеви лъчи го заслепяваха; огромната бяла маса бе набръчкана от черни цепнатини и покрита със скали и морени, които влачеше надолу.

От стоманеното въже над него падаше лед. Колелата издаваха вече нов, студен звук. По покрива на кабината се бе образувал лед, бе покрил скобите по външната стена и блестеше и по самото въже. Той запълзя към ръба — ръцете му изгаряха от болка, — предпазливо се спусна по скобите, прехвърли се на покрития с лед балкон и се вмъкна в затоплената стая.

В желязната камина играеха пламъци. Просперо си грееше ръцете на огъня.

Харман застана на ледения праг. Тресеше се колкото от студ, толкова и от обзелия го гняв. Едва потисна желанието си да се нахвърли върху мага. Времето беше безценно. Не искаше след десет минути да идва на себе си на пода.

— Господарю Просперо — проговори най-сетне той с възможно най-убедителен тон, — каквото и да поискате да сторя, ще ви се подчиня. В каквото и да пожелаете да се превърна, ще се превърна… или поне ще направя всичко каквото е по силите ми. Кълна се в живота на нероденото ми дете. Моля ви само да ми позволите да се върна в Ардис. Жена ми е ранена и може би умира. Тя се нуждае от мен.

— Не — каза Просперо.

Харман се втурна към стареца. Щеше да пръсне плешивата тиква на тоя шибан стар глупак. Щеше да…

Този път не изгуби съзнание. Високото напрежение го отхвърли назад, той отскочи от странния диван и се стовари на четири крака върху сложните шарки на килима. Изръмжа и се изправи. Пред очите му се въртяха червени кръгове.

— Следващия път ще ти изгоря десния крак — с безизразен, студен и абсолютно убедителен глас каза магът. — И ако някога изобщо стигнеш до жена си, ще го направиш с подскачане.

— Кажи ми какво искаш от мен — прошепна Харман.

— Седни… Не там. До масата, да можеш да гледаш навън.

Харман седна. Отразените от вертикалните стени на издигащия се ледник слънчеви лъчи го заслепяваха. Голяма част от леда върху стъклените прозорци се бе стопила. Планината се издигаше все по-високо — най-високите върхове, които бе виждал, много по-внушителни от планините до Голдън Гейт при Мачу Пикчу. Кабината следваше хребета и ледникът се спускаше надолу и надолу от лявата им страна. Преминаха с грохот през поредната кула на айфелбана. Харман се вкопчи в масата, когато двуетажната кабина се разтресе, подскочи, забави ход и след това продължи със скърцане нагоре.

Кулата остана зад тях. Харман се опря на студеното стъкло и я загледа как се смалява — тази не бе черна като останалите, а бляскаво сребриста, блестяща на слънчевата светлина, железните й греди се мержелееха в утринната мъгла като паяжина. „Лед“, помисли си Харман. Погледна надясно, където въжетата продължаваха да се издигат все по-нагоре и по-нагоре. Пред него се разкриваше бялото лице на най-изумителната планина, която можеше да си представи… не, която надхвърляше всякакво въображение. На запад от нея се трупаха облаци и се скупчваха покрай назъбения, застрашителен като нож за рязане на кости хребет. Стената пред тях бе набраздена със скали, лед и още скали, а върхът й представляваше пирамида от бял сняг и ослепителен лед. Със стържене и хлъзгане кабината продължаваше нагоре по ледените въжета. Харман видя още една кула на извисяващия се над тях хребет. Въжетата свързваха планината с върха. Високо над него, върху и около върха на тази невъобразимо висока планина, се издигаше най-съвършеният бял купол, който можеше да си представи. Повърхността му бе позлатена от светлината на утринното слънце, централната му част бе заобиколена от четири бели айфелбанови кули. Целият комплекс се издигаше върху бяла основа, поставена върху носещи греди над отвесното лице на планината и свързана с близките върхове с шест елегантни висящи моста, прехвърлили дъгите си към другите върхове. Всеки мост бе стотици пъти по-висок, по-строен и по-елегантен от Голдън Гейт на Мачу Пикчу.

— Какво е това? — прошепна Харман.

— Джомолунгма — отвърна Просперо. — Богинята-майка на света.

— А тази постройка горе…

— Ронгбок Пумори Джу-му-ланг-ма Фенг Дуд Коси Лхотце-Нупце Кумбу ага Гат-Мандир хан Хотеп Рауза — каза магът. — Известен иначе като Тадж Мойра. Отиваме там.