Дан Симънс
Олимп (31)

31.

Първият ден далеч от Марс и Фобос.

Тристаметровият моравекски атомен космически кораб „Кралица Маб“ напуска гравитационния кладенец на Марс със серия ярки експлозии, които буквално го ритат отзад.

Изходната скорост от луната Фобос е едва десет сантиметра в секунда, ала „Кралица Маб“ бързо достига ускорение двайсет километра в секунда, за да започне процеса по напускане на марсианската гравитация. Въпреки че може да лети до Земята с тази скорост, корабът е прекалено нетърпелив — „Кралица Маб“ възнамерява да продължи ускорението, докато нейните трийсет и осем хиляди тона достигнат удивителните седемстотин километра в секунда. Добре смазани вериги, колела и шахти на палубите за складиране на импулсните елементи насочват големите колкото кутии кока-кола четирийсет и пет килотонни бомби към изстрелващия механизъм, който минава през средата на тласкателната платформа в задния край на кораба. През тази част от полета бомбите се изстрелват на двайсет и пет секунди и се взривяват на шестстотин метра зад „Кралица Маб“. При изхвърлянето на всеки импулсен елемент краят на изхвърлящата тръба се напръсква със смазка, която покрива и тласкателя след всяка детонация. Тежката тласкателна платформа се прибира обратно в кораба с помощта на трийсет и три метрови амортисьори и след това грамадните й бутала я връщат на място за следващата плазмена експлозия. Скоро „Кралица Маб“ се движи към Земята с постоянното 1,28 g, а действителното й ускорение расте с всеки следващ взрив. Естествено за кратки периоди моравеките могат да издържат стотици или дори хиляди пъти по-голяма центробежна сила, но на борда има един човек, отвлеченият Одисей, и неговите домакини единодушно не желаят да го размажат на палубата като малинов конфитюр.

Орфу от Йо и другите векски техници в машинния отсек наблюдават налягането на парата и смазката и в същото време следят волтажа и охлаждането. Атомните бомби избухват на трийсетина секунди и космическият кораб използва огромно количество смазка, затова долните десет палуби са обхванати от пръстеновидни резервоари, големи колкото малки океански танкери от Изгубената ера. С безбройните си тръби, клапани, датчици, възвратно-постъпателни бутала и грамадни измервателни уреди за налягането, машинното отделение прилича на параход от XIX век.

Даже при центробежна сила от 1,28 g „Кралица Маб“ ще лети доста бързо в продължение на доста време и след това доста бързо ще намали скоростта — корабът ще стигне до земно-лунната система за малко повече от трийсет и три стандартни дни.

През този пръв ден Манмът проверява системите на своята подводница „Смуглата дама“. Тя не само уютно е настанена в един от трюмовете, но и е свързана с крилете, двигателите и защитната обвивка за спускането в земната атмосфера и европейският моравек проверява дали пултовете и интерфейсите за новите части са в изправност. Въпреки че са на дванайсет палуби един от друг, докато работят, Манмът и Орфу си приказват по частен теснолъчев канал и наблюдават по отделни корабни видео и радарни връзки отдалечаващия се Марс. Камерите, показващи на Манмът гледката от кърмата, изискват сложни компютърни филтри, за да вижда през почти постоянния блясък на експлодиращите „импулсни елементи“ — с други думи бомби. Макар и сляп за видимия спектър на светлината, Орфу „наблюдава“ Марс със серия радарни схеми.

„Странно е да напуснеш Марс, след като преживяхме толкова трудности, за да отидем там“ — излъчва по теснолъчевия канал Манмът.

„Така е — съгласява се йонийският му приятел. — Особено сега, когато олимпийските богове воюват толкова свирепо помежду си“. За да илюстрира думите си, космическият моравек уголемява образа на отдалечаващия се Марс и фокусира ледените склонове и зеления връх на Монс Олимпус. Орфу от Йо вижда движението като серия колони от данни за инфрачервено излъчване, но Манмът го различава съвсем ясно. Тук-там проблясват ярки експлозии и калдерата, само допреди едно денонощие езеро, сега сияе в жълто и червено в ИР-спектър, което показва, че отново е пълна с лава.

„Астейг/Че, Ретроград Синопесен, Чо Ли, генерал Бех бин Адее и другите премиер интегратори, изглежда, са доста уплашени — съобщава Манмът, докато проверява енергийните системи на подводницата. — Обяснението, което дадоха на Хокънбери за гравитацията на Марс, е абсолютно погрешно — че някой я направил почти като нормалната за Земята. И това уплаши и мен“. За пръв път след излитането на „Кралица Маб“ двамата с Орфу могат да разговарят насаме и Манмът се радва на възможността да сподели безпокойствата си.

„Това дори не е върхът на айсберга, merde“ — отвръща Орфу.

„Какво искаш да кажеш?“ Изведнъж тръпки побиват органичните части на Манмът.

„Точно това, което казвам — избуботва йониецът. — Ти беше толкова зает да сновеш между Марс и Илион, че не си чул нищо за откритията на премиеринтеграторската комисия, нали?“

„Разказвай“.

„Ще бъдеш по-доволен, ако не научиш нищо, приятелю“.

„Млъкни и разказвай… знаеш какво имам предвид. Разправяй“.

Орфу въздъхва — странен звук по теснолъчевия канал, като че ли целият тристаметров корпус на „Кралица Маб“ изведнъж се е разхерметизирал. „Първо, тераформирането…“

„И какво от това?“ През дългите седмици на техните странствания на Марс с подводница, фелука и балон Манмът е свикнал със синьото небе, синьото море, лишеите, дърветата и нормалния въздух.

„Водата, животът и въздухът ги е нямало преди по-малко от век и четвърт“ — излъчва Орфу.

„Знам. Астейг/Че го обясни на първия брифинг на Европа преди близо една стандартна година. Изглеждаше почти невъзможно планетата да е била тераформирана толкова бързо. И?“

„Ами наистина е невъзможно. Докато ти си лафеше с гърците и троянците, нашите векски естественици, и от Петте луни, и от Пояса, проучваха тераформирания Марс. Не е станало с вълшебство, нали се сещаш… използвани са астероиди за стопяването на ледените шапки и освобождаване на въглеродния диоксид, други астероиди са били насочени към огромните подземни замръзнали водни запаси и са се разбили в марсианската кора, за да може след милиони години по повърхността пак да потече вода, пуснати са лишеи, водорасли и земни червеи, за да се подготви почвата за по-големи растения, и всичко това може да се е случило едва след като ядрени заводи за производство на кислород и азот са сгъстили десетократно марсианската атмосфера“.

Манмът, който е в контролната ясла на своята подводница, престава да въвежда команди на компютърния екран, изключва се от виртуалните портове и оставя схемите и изображенията на подводницата и защитната обвивка да угаснат. „Това означава…“ — колебливо излъчва европейският моравек.

„Да. Това означава, че тераформирането на Марс до сегашното му състояние е отнело близо осем хиляди стандартни години“.

„Но… но…“ — пелтечи Манмът по теснолъчевия канал, ала не е в състояние да се овладее. Астейг/Че им е показал астрономически снимки на стария Марс, на безвъздушния, студен, безжизнен Марс, направени от космоса на Юпитер и Сатурн само преди един стандартен век и половина. И самите моравеки са разпространени из външната система от хората преди по-малко от три хиляди години. По онова време Марс определено не е бил тераформиран — освен няколко обречени китайски колонии на Фобос и повърхността, той е изглеждал точно такъв, какъвто са го заснели първите сонди от Земята през XX и XXI век.

„Но…“ — отново излъчва Манмът.

„Харесва ми, когато изгубиш дар слово“ — отвръща Орфу, ала без обичайното буботене, което означава, че на вакуумния моравек му е смешно.

„Искаш да кажеш, че става въпрос или за магия, или за истински богове… нещо като Господ… или…“ Гласът на Манмът по теснолъчевия канал звучи почти гневно.

„Или какво?“

„Това не е истинският Марс“.

„Точно така — потвърждава Орфу. — Или по-точно това е истинският Марс, но не нашият. Не онзи Марс, който е бил в нашата слънчева система в продължение на милиарди години“.

„Някой… е разменил… нашия Марс… с… друг… така ли?“

„Така изглежда — отвръща приятелят му. — И премиер интеграторите и техните най-изтъкнати естественици не искаха да повярват, обаче само този отговор съответства на фактите. Доказва го онова нещо със слънчевия ден“.

Манмът забелязва, че ръцете му треперят. Свива ги в юмруци, изключва зрението си и видеоканалите, за да може да се съсредоточи. „Какво нещо?“

„Дребен проблем, но важен. Случайно да си забелязал по време на пътешествията си между Марс и Земята през брана-дупката, че дните и нощите имат еднаква продължителност?“

„Да, но…“ — Манмът млъква. Не е нужно да влиза в неорганичните си база данни, за да знае, че Земята се завърта за двайсет и три часа и петдесет и шест минути, а Марс — за двайсет и четири часа и трийсет и седем минути. Колкото и малка да е, тази разлика би трябвало да се натрупа през месеците на престоя им на Марс и свързаната чрез Дупката Земя, където гърците са се сражавали с троянците. Ала не се е натрупала. Дните и нощите на двата свята са имали еднаква продължителност.

„Исусе Христе — прошепва Манмът по теснолъчевия канал. — Исусе Христе“.

„Може и той да е — отговаря Орфу и този път вече избуботва. — Или поне някой с подобни божествени способности“.

„Някой от Земята е пробивал дупки в многоизмерното пространство на Калаби-Яу, свързвал е брани в различни вселени, разменил е нашия Марс със своя… и е оставил другия Марс… тераформирания Марс с боговете на върха на Олимп… все още свързан със земния Илион чрез квантови брана-дупки. И междувременно е променил гравитацията и продължителността на въртене на Марс. Боже Господи!“

„Да — съгласява се йониецът. — И сега премиер интеграторите смятат, че авторът на този малък фокус е на Земята или в близка земна орбита. Още ли искаш да участваш в този полет?“

„Аз… аз… ако… аз…“ — започва Манмът и млъква. Дали е щял доброволно да се включи в пътешествието до Земята, ако е знаел всичко това? В крайна сметка той е бил наясно с опасността още откакто доброволно е пожелал да замине за Марс след онзи брифинг на Европа. Каквито и да са тези същества — еволюирали постчовеци или създания от друга вселена или измерение, — те вече са доказали, че са способни да управляват и да си играят със самата квантова тъкан на вселената. Какво са две разменени планети и променена продължителност на въртенето и гравитационни полета в сравнение с това? И какво прави той на „Кралица Маб“, която лети към Земята и очакващите ги там божествени чудовища със скорост сто и осемдесет километра в секунда? Господството на непознатия враг над квантовите устои на вселената, на всички вселени, прави смешни жалките оръжия на този космически кораб и хилядата спящи астровекски войници.

„Това действа доста отрезвяващо“ — накрая излъчва той на Орфу.

„Прав си“ — отвръща приятелят му.

В този момент в целия кораб забиват камбани, алармени светлини и сирени прекъсват теснолъчевите връзки и всички други общи виртуални и комуникационни канали.

— Нарушител! Нарушител! — съобщава гласът на кораба.

„Това шега ли е?“ — пита Манмът.

„Не — казва Орфу. — Твоят приятел Томас Хокънбери току-що… се появи… в машинния отсек. Сигурно се е телепортирал“.

„Добре ли е?“

„Не. Губи много кръв… Цялата палуба е окървавена. Изглежда ми мъртъв, Манмът. Вдигнал съм го с манипулаторите си и се насочвам към човешката болница с максималната скорост, която позволяват дюзите ми“.

 

 

Корабът е грамаден, гравитацията е по-силна от нормалната, с която е свикнал, и на Манмът му трябват няколко минути, за да излезе от подводницата, после от трюма, и да се качи на палубите, които нарича „човешки етажи“ на кораба. Освен помещения за сън и готвене, достатъчни за петстотин човеци, освен кислородно-азотна атмосфера е налягане на морското равнище, етаж 17 има действаща медицинска амбулатория, снабдена с модерна хирургическа и диагностична техника от началото на XXII век — древна, но основана на най-актуализираните схеми, които пазят в архива си моравеките от Петте луни.

Одисей, техният неохотен и гневен пътник, е единственият обитател на етаж 17 още от излитането от Фобос, но когато пристига, Манмът вижда, че са се събрали повечето моравеки на борда. Тук е Орфу, който изпълва коридора, както и ганимедският премиер интегратор Сума IV, калистанецът Чо Ли, астровекският генерал Бех бин Адее и двама пилоти от мостика. Вратата на операционната е затворена, ала през прозрачното стъкло се вижда премиер интеграторът Астейг/Че, пред чийто поглед паякообразният амалтеец премиер интеграторът Ретроград Синопесен напрегнато работи върху окървавеното тяло на Хокънбери. Двама по-дребни векски лаборанти изпълняват нарежданията на Синопесен, подават му лазерни скалпели и триони, свързват системи, носят марля и управляват виртуалната сканираща техника. По малкото метално тяло и изящните сребърни манипулатори на амалтееца има кръв.

„Човешка кръв — помисля си Манмът. — Кръвта на Хокънбери“. По пода на широкия коридор също има пръски кръв, както и по стените и по очуканата коруба и широките манипулатори на неговия приятел Орфу от Йо.

— Как е той? — изрича думите европейският моравек. Смята се за неучтиво да се контактува по теснолъчев канал в присъствието на други веки.

— Беше мъртъв, когато го донесох — отвръща Орфу. — Опитват се да го съживят.

— Интегратор Синопесен разбира ли от човешка анатомия и медицина?

— Той винаги е проявявал интерес към човешката медицина от Изгубената ера — казва йониецът. — Просто хоби. Нещо като твоите Шекспирови сонети и моя Пруст.

Манмът кима. Повечето му познати моравеки на Европа са проявявали някакъв интерес към човечеството и неговите древни изкуства и науки. Тези интереси са били програмирани в първите автономни роботи и киборги, разпратени из Астероидния пояс и външната система, и техните еволюирали моравекски потомци са запазили подобни увлечения. „Но дали Синопесен достатъчно разбира от човешка медицина, за да съживи Хокънбери?“

Европеецът забелязва Одисей да излиза от каютата, в която е спал. Широкоплещестият мъж спира, когато вижда тълпата в коридора, и ръката му автоматично се стрелва към дръжката на меча му — или по-точно към свободната гайка на колана му, тъй като моравеките са го обезоръжили, докато е бил в безсъзнание на стършела. Манмът се опитва да си представи колко странно трябва да изглежда всичко това на сина Лаертов — този метален кораб, както са му го описали, плаващ в космическия океан, който не може да види, а сега и тази пъстра сбирщина от моравеки в коридора. Няма двама веки, които да са абсолютно еднакви на ръст и вид — от двутонното обемно присъствие на Орфу до гладката чернота на Сума IV и хитиновата войнственост на астровекския генерал Бех бин Адее.

Одисей ги пренебрегва и се запътва направо към амбулаторията, за да погледне през прозореца. Лицето му е безизразно. Манмът отново се чуди какво си мисли брадатият воин, като вижда дългокракия сребърен паяк и двамата векски лаборанти с черни коруби, надвесени над Хокънбери, човек, когото гъркът е виждал и с когото многократно е разговарял през последните девет месеца. Одисей и групата моравеки в коридора зяпат кръвта, отворените гърди и ребра на Хокънбери, разпънати като животински труп в месарски магазин. „Дали ще си помисли, че Ретроград Синопесен го изяжда?“ — пита се Манмът.

— Защо приятелите ти убиват Хокънбери, сина Дуейнов? — без да откъсва поглед от операцията, пита Одисей на старогръцки.

— Не го убиват — пояснява моравекът. — Хокънбери изведнъж се появи на нашия кораб… спомняш ли си как използваше способността на боговете да се пренасят за миг от едно място на друго?

— Да — отвръща царят на Итака. — Виждал съм го да пренася Ахил в Илион, да изчезва и пак да се появява като самите богове. Обаче никога не съм вярвал, че Хокънбери е бог или син на бог.

— Не е и никога не е твърдял такова нещо — заявява Манмът. — А сега изглежда, че някой го е намушкал, но той е успял да се телепортира… да се пренесе като боговете… тук, за да потърси помощ. Сребърният моравек, когото виждаш вътре, и неговите двама помощници се опитват да спасят живота на Хокънбери.

Одисей свежда сивите си очи към Манмът.

— Да спасят живота му ли, механично човече? Аз виждам, че е мъртъв. Паякът изважда сърцето му.

Европейският моравек се обръща, за да погледне в операционната. Лаертовият син има право.

Тъй като не иска да разсейва Синопесен, Манмът се свързва с Астейг/Че по общия канал. „Мъртъв ли е? Безвъзвратно мъртъв?“

Премиер интеграторът, който стои до хирургическата маса и наблюдава операцията, отговаря, без да вдига глава. „Не. Жизнените функции на Хокънбери прекъснаха само за малко повече от минута, преди Синопесен да замрази цялата му мозъчна дейност — той смята, че не са нанесени необратими щети. Интегратор Синопесен ми съобщи, че обикновената процедура изисквала да се инжектират няколко милиона наноцити, за да възстановят повредената човешка аорта и сърдечен мускул, а после и други специализирани молекулярни машини, за да попълнят кръвните му запаси и да укрепят имунната му система. Интеграторът е установил, че това не е възможно при схоластика Хокънбери“.

„Защо?“ — пита калистанският интегратор Чо Ли.

„Клетките на схоластика Хокънбери са подписани“.

„Подписани ли?“ — повтаря Манмът. Никога не е проявявал голям интерес към биологията и генетиката, нито човешка, нито моравекска, въпреки че дълго е изучавал биологията на кракените, келпа и другите същества в европейския океан, където е управлявал подводницата си през последния стандартен век.

„Подписани — защитени с авторско право — излъчва Астейг/Че по общия канал. Слушат всички на кораба, освен Одисей и изпадналия в безсъзнание Хокънбери. — Този схоластик не е роден, той е… построен. Ретроизграден от изходна ДНК и РНК. Тялото му не приема органни трансплантации. Нещо повече, то не приема нови наноцити, тъй като вече е пълно с най-модерна нанотехнология“.

„От какъв вид? — пита покритият с бъкивъглеродна обвивка ганимедец Сума IV. — Какво прави тя?“

„Още не знаем. — Този отговор идва от самия Синопесен, чиито тънки пръсти не престават да използват лазерен скалпел, игли и микроножици, докато с една от другите си ръце държи сърцето на Хокънбери. — Тези наномеми и микроцити са много по-сложни и усъвършенствани от всичко, с което разполага операционната и което сме проектирали за моравекска употреба. Клетките и субклетъчните машини не реагират на нашия наноанализ и унищожават всякаква външна намеса“.

„Но въпреки това можеш да го спасиш, нали?“ — казва Чо Ли.

„Струва ми се, че мога — потвърждава Ретроград Синопесен. — Ще попълня кръвните запаси на схоластика Хокънбери, ще приключа с клетъчното възстановяване и ще го зашия, ще възобновя нервната дейност, ще го стимулирам с поле на Грсвки, за да ускоря възстановяването, и той би трябвало да оздравее“.

Манмът се обръща, за да съобщи тази прогноза на Одисей, ала ахеецът вече се е отдалечил.

 

 

Вторият ден на полета от Марс и Фобос.

Одисей обикаля коридорите, изкачва се по стълбищата, избягва асансьорите, претърсва стаите и не обръща внимание на хефестовските изчадия, наречени моравеки, докато търси изход от това метално преддверие на Хадес.

— О, Зевсе — промълвява той в едно пусто и тихо продълговато помещение, в което има само бръмчащи кутии, шепнещи вентилатори и клокочещи тръби, — баща на богове и хора, срещу когото аз се разбунтувах и с когото необмислено воювах, ти, който през целия ми живот си хвърлял гръмотевици от звездното небе, който някога прати любимата си щерка Атина да ме дари със своята закрила и обич, теб моля сега за знак. Изведи ме от тоя метален Хадес на сенки, духове и безсилни жестове, в който дойдох без време. Моля те само за възможност да умра в битка, Зевсе, ти, който властваш над земната твърд и безкрайното море. Изпълни ми това последно желание и ще съм ти слуга пред всичките си останали дни.

Няма отговор, няма дори ехо.

Одисей, синът Лаертов и баща Телемахов, възлюбеният на Пенелопа, любимецът на Атина свива юмрук и продължава да крачи из металните тунели на тоя ад.

Моравеките са му казали, че се намира в метален кораб, който плава в черното море на космоса, обаче лъжат. Казали са му, че са го взели от бойното поле в деня, в който Дупката се е затворила, защото искат да му помогнат да намери пътя към родината си, да се завърне при жена си и сина си, обаче лъжат. Казали са му, че са мислещи създания като човеците, че имат душа и сърце като човеците, обаче лъжат.

Тая метална гробница е грамаден вертикален лабиринт и няма прозорци. Тук-там открива прозрачни повърхности, през които се вижда в друга стая, ала не попада на прозорци, през които да зърне това черно море, за което приказват, а само няколко балона от прозрачно стъкло, през които се вижда вечно черно небе с обичайните съзвездия. Понякога звездите се въртят, сякаш е пил много. Когато наоколо няма моравекски механични играчки, той удря по прозорците и стените, докато големите му мазолести юмруци не се разкървавят, обаче по стъклото и метала не остава нито следа. Не счупва нищо. Нищо не отстъпва пред волята му.

Някои стаи са отворени за Одисей, много са заключени, а няколко — като онова място, наричано мостик, което са му показали в оня първи ден на неговото заточение в тоя Хадес — се охраняват от черни бодливи създания, наричани астровеки или бойни веки. Виждал ги е да се сражават през месеците, през които са помагали за отбраната на Илион и ахейските станове от яростта на боговете, и знае, че нямат чест. Те са само машини, използващи машини, за да се бият с други машини. Обаче са по-големи и по-тежки от Одисей, въоръжени са с механични оръжия и вградени остриета и са защитени с метална кожа, докато Одисей е лишен от всичките си оръжия и доспехи. Ако не успее нищо друго, ще се опита да изкопчи оръжие от някой боен век, но едва след като изчерпи всички други възможности. Лаертовият син Одисей борави с оръжие от съвсем малък и е наясно, че използването му изисква подготовка и упражнения, а той не познава тъпите тежки оръжия, които носят астровеките.

В залата с ревящите машини и грамадните лашкащи се цилиндри той разговаря с огромното метално ракообразно чудовище. Някак си Одисей разбира, че то е сляпо, и все пак се ориентира наоколо, без да използва очи. Царят на Итака познава множество слепи храбреци и е ходил при слепи пророци, оракули, чието човешко зрение е заменено с провидчество.

— Искам да се върна на троянските бойни полета, Чудовище — казва той. — Веднага ме пренеси там.

Ракът избуботва. Той знае езика на Одисей, езика на цивилизованите хора, ала го говори толкова отвратително, че думите звучат по-скоро като разбиващ се в скали прибой — или като лашкането и съскането на великанските бутала, — отколкото като човешка реч.

— Предстои ни… на мене… дълъг път… знатни Одисее, почтени сине Лаертов. Когато го умрем… довършим… надяваме се да те отстраним… върнем… при Пенелопа и Телемах.

„Как смее тая съживена метална мечка да докосва имената на жена ми и сина ми със своя скрит език“ — помисля си Одисей. Ако има даже най-тъпия меч или най-примитивната палица, ще разбие това създание на парчета, ще разцепи корубата му, ще намери и ще изтръгне тоя език.

Той оставя рачешкото чудовище и търси стъкления балон, от който може да вижда звездите.

Сега те не се движат. Не мигат. Одисей притиска покритите си с белези длани към студеното стъкло.

 

— Аз ще възпея Атина Палада — прочута богиня; мъдра, със поглед на сова, в сърцето си неумолима… чуй молитвата ми.

Тритогения… роди я сам Зевс Промислител, въоръжена до зъби от свойта глава достолепна. Цялата в злато блестеше… Умолявам те, чуй молитвата ми.

И мигом обзе страхопочит всички безсмъртни, които видяха я… Копие остро размаха. Високият връх Олимпийски чак потрепера от страх пред богинята с поглед на сова!… Чуй молитвата ми.

Слава на тебе, о, дъще на Зевс, скиптроносеца властен… моля те, чуй молитвата ми^[1].

 

Одисей отваря очи. На сивоокия му поглед отвръщат само немигащите звезди и собственото му отражение.

 

 

Третият ден на полета от Марс и Фобос.

За далечния наблюдател, да речем някой, който гледа с мощен оптичен телескоп от орбиталните пръстени около Земята, „Кралица Маб“ би приличала на сложно копие от обхванати в трегери сфери, овали, резервоари, ярко боядисани правоъгълници, многобройни дюзи и черни бъкивъглеродни шестоъгълници, всички организирани около централни цилиндрични жилищни модули, които на свой ред балансират върху стълб от все по-ярки атомни експлозии.

Манмът отива да види Хокънбери в амбулаторията. Човекът оздравява бързо, отчасти благодарение на процеса на Грсвки, от който мирише на гръмотевична буря. Моравекът е донесъл цветя от огромната оранжерия на „Кралица Маб“ — неговите база данни са му показали, че в предрубиконовия XXI век, от който идва Хокънбери или поне неговата ДНК, това все още е бил възприетият протокол. Когато ги вижда обаче, схоластикът се засмива и признава, че никога не са му подарявали цветя, поне доколкото си спомня, но прибавя, че спомените за живота му на Земята, за истинския му живот, за живота му като университетски учен, а не като схоластик на боговете, далеч не са пълни.

— Имаш късмет, че се телепортира на „Кралица Маб“ — казва Манмът. — Никъде другаде нямаше да намериш медицинския опит и хирургическите умения, нужни за твоето излекуване.

— Или паякообразен моравекски хирург — отбелязва Хокънбери. — Когато се запознах с Ретроград Синопесен, изобщо не подозирах, че само след едно дененощие ще ми спаси живота. Понякога животът се нарежда странно.

Манмът не се сеща какво да отговори.

— Знам, че си разговарял с Астейг/Че за случилото се с теб, но имаш ли нещо против пак да ми разкажеш? — след малко пита той.

— Ни най-малко.

— Казваш, че те е намушкала Елена, така ли?

— Да.

— И мотивът й е бил само да не позволи мъжът й, Менелай де, да открие, че го е измамила, след като си го телепортирал при ахейците.

— Така ми се струва. — Моравекът не е специалист по четене на човешки лица, ала даже той вижда, че тая мисъл натъжава Хокънбери.

— Но ти си казал на Астейг/Че, че с Елена сте били интимни… че сте били любовници.

— Да.

— Извини ме за невежеството в тези неща, доктор Хокънбери, но ми се струва, че Елена Троянска е много лоша жена.

Схоластикът свива рамене и се усмихва, макар и тъжно.

— Тя е рожба на епохата си, Манмът — на сурови времена и непонятни за мен мотиви. Когато преподавах „Илиада“ на студентите си, винаги подчертавах, че нашите опити да очовечим Омировия разказ, да го обясним от гледна точка на модерния хуманизъм, са обречени на провал. Въпреки че са съвсем обикновени, тия герои… тия хора… живеят в самото начало на нашата така наречена цивилизована ера, хилядолетия преди да възникнат съвременните ни хуманни ценности. В тая светлина действията и мотивите на Елена са също толкова трудни за разбиране, колкото, да речем, почти пълната безпощадност на Ахил или бекрайното коварство на Одисей.

Манмът кима.

— Знаеш ли, че Одисей е на кораба? Идвал ли е да те види?

— Не, не съм го виждал. Обаче премиер интегратор Астейг/Че ми каза, че е на борда. Всъщност ме е страх, че ще ме убие.

— Ще те убие ли? — смайва се европейският моравек.

— Ами, нали си спомняш, че помогнах да го отвлечете. Тъкмо аз го убедих, че имате за него послание от Пенелопа — ония глупости за маслината и леглото му на Итака. И когато го качих на стършела… прас! Меп Аху го трупяса и го натовари на машината. Ако бях на мястото на Одисей, определено щях да имам зъб на Томас Хокънбери.

„Трупясвам“ — мисли си Манмът. Обожава да попада на нови английски думи. Пресява речника си, открива я, за своя изненада установява, че не е мръсна, и я приготвя за бъдеща употреба.

— Съжалявам, че съм те изложил на евентуална опасност — казва той. Обмисля дали да съобщи на схоластика, че по време на целия смут около затварянето на Дупката Орфу му е предал по теснолъчевия канал заповед от премиер интеграторите да отвлекат Одисей, ала после се отказва да я използва като оправдание. Доктор Томас Хокънбери е роден през века, когато оправданието „аз само изпълнявах заповед“ веднъж завинаги е излязло от мода.

— Ще поговоря с Одисей… — започва Манмът.

Хокънбери поклаща глава и пак се усмихва.

— Рано или късно аз ще поговоря с него. Засега Астейг/Че е поставил един от вашите астровеки на пост.

— Чудех се какво прави астровекът пред амбулаторията — признава европеецът.

— Ако се случи най-лошото, просто ще се телепортирам. — Схоластикът докосва златния медальон под пижамата си.

— Къде ще отидеш? Олимп е военна зона. Илион вече може да е опожарен.

Усмивката на Хокънбери се стопява.

— Да. Възможно е. Винаги мога да потърся своя приятел Найтенхелзър там, където го оставих — в Индиана към хилядната година преди Христа.

— В Индиана… — прошепва Манмът. — На коя Земя?

Схоластикът поглажда гърдите си, където преди по-малко от три дни Ретроград Синопесен е държал сърцето му.

— На коя Земя — повтаря той. — Трябва да признаеш, че звучи странно.

— Да — съгласява се моравекът. — Но подозирам, че ще трябва да свикнем да мислим така. Твоят приятел Найтенхелзър е на Земята, от която си се телепортирал — можем да я наречем „Илионската земя“. Този космически кораб лети към Земя, съществуваща три хиляди години след първия ти живот и… ммм…

— Смърт — помага му Хокънбери. — Не се тревожи, свикнал съм с тая мисъл. Вече не ме измъчва… много.

— Удивително е, че си успял да си представиш машинното отделение на „Кралица Маб“ толкова ясно, след като си бил намушкан. Ти пристигна тук в безсъзнание — сигурно си задействал медальона точно преди да изпаднеш в несвяст.

Схоластикът поклаща глава.

— Не помня да съм завъртал медальона и да съм си представял каквото и да било.

— Какво си спомняш последно, доктор Хокънбери?

— Над мен се надвесваше жена и ме гледаше ужасено. Висока жена със светла кожа и тъмна коса.

— Елена ли?

Хокънбери отново поклаща глава.

— Тя вече си беше отишла, беше слязла по стълбището. Тая жена просто се… появи.

— Троянка ли беше?

— Не. Дрехите й бяха… странни. Някаква туника и пола, по-скоро като жена от моята епоха, отколкото женските одежди, които съм виждал през последните десет години в Илион и на Олимп. Обаче не бяха и като през моята епоха…

— Възможно ли е да е било халюцинация? — пита Манмът. И не прибавя очевидното — че ножът на Елена е пробол сърцето на Хокънбери, че кръвта се е изляла в гърдите му и мозъкът е останал без кръв.

— Възможно е… но не беше. Обаче когато я зяпнах и видях, че ме гледа, изпитах адски странно чувство…

— Да?

— Не знам как да го опиша — казва Хокънбери. — Увереност, че с нея скоро пак ще се срещнем на друго място. Някъде далеч от Троя.

Манмът се замисля и двамата, моравек и човек, дълго остават в спокойно мълчание. Глухият шум на огромните бутала — грохот, който на всеки трийсет секунди разтърсва кораба, последван от отчасти усещаното, отчасти чувано съскане и въздишки на грамадните възвратно-постъпателни цилиндри — е станал обичаен фон като тихия шепот на вентилационната система.

— Знаеш ли защо не исках да участвам във вашия полет до Земята, Манмът? — Схоластикът докосва гърдите си през пижамата.

Моравекът поклаща глава. Знае, че Хокънбери вижда отражението си в полирания черен пластмасов визьор, който обхваща предната страна на червения му метален череп.

— Защото знаех достатъчно за кораба, за тая „Кралица Маб“, за да разбирам истинската причина за пътуването.

— Премиер интеграторите са ти съобщили истинската причина — отбелязва Манмът. — Нали?

Хокънбери се усмихва.

— Не. А, причините, които ми изтъкнаха, са си истински, обаче не са истинската причина. Ако искахте да отидете на Земята, нямаше нужда да строите това грамадно чудовище. Вече имахте шейсет и пет бойни кораба в орбита около Марс или между Марс и Астероидния пояс.

— Шейсет и пет ли? — повтаря Манмът. Той знае, че в космоса има кораби, някои от които не по-големи от стършелите, други годни да превозват товари чак от пространството на Юпитер, ако се наложи. Ала не е имал представа, че са толкова много. — Откъде знаеш, че са шейсет и пет, доктор Хокънбери?

— Главен центурион Меп Аху ми каза, още докато бяхме на Марс и на Илионската земя. Аз полюбопитствах за двигателната система на корабите и той отговори съвсем неопределено, космическите съдове не били по неговата специалност, той бил боен век, обаче останах с впечатлението, че другите кораби са с ядрени или йонни двигатели… много по-съвършени от атомни бомби в консервени кутии.

— Да — потвърждава Манмът. И той не знае много за космическите съдове — корабът, с който двамата с Орфу са дошли на Марс, е представлявал набързо скалъпена комбинация от слънчеви платна и ядрени дюзи за еднократна употреба, изстреляна в Слънчевата система с два трилиона ватов моравекски требушет — ала даже той, скромният капитан на подводница от Европа, е наясно, че „Кралица Маб“ е прекалено примитивна и голяма за нуждите на обявената мисия. Струва му се, че знае накъде клони с всичко това Хокънбери, и не е сигурен, че иска да го чуе.

— Зад кораб, голям колкото Емпайър Стейт Билдинг, на трийсет секунди избухва атомна бомба, както постоянно посочват всички премиер интегратори и Орфу. Освен това „Кралица Маб“ няма стелт покритие, с каквото са снабдени даже стършелите. И вие задвижвате това гигантско тяло с ярко… как му казвахте?… албедо… с помощта на атомни взривове, които ще се виждат даже денем от повърхността на Земята… по дяволите, те вече сигурно се виждат с просто око.

— Което те кара да заключиш… — подсказва му Манмът. Предава целия разговор на Орфу, ала неговият йонийски приятел мълчи по частния им канал.

— Което ме кара да заключа, че истинската цел на тая мисия е корабът да бъде видян колкото се може по-скоро. Да изглежда колкото може по-заплашителен, за да предизвика реакция от страна на силите на или около Земята — същите сили, които твърдите, че правят фокуси с тъканта на самата квантова реалност. Опитвате се да привлечете огъня им.

— Нима? — Манмът разбира, че доктор Томас Хокънбери има право… и че той, европеецът Манмът, още отначало е подозирал същото.

— Да — заявява схоластикът. — Предполагам, че корабът е натъпкан със записващи устройства и когато Неизвестните сили в орбита около Земята или там, където се крият, пръснат „Кралица Маб“ на атоми, всички подробности за тая сила и характера на нейните супероръжия ще се излъчат на Марс, Пояса, Юпитер или някъде другаде. Тоя кораб е като троянския кон, който гърците още не са се сетили да построят на Илионската земя — а може и никога да не го построят, защото аз прецаках хода на събитията и защото Одисей е ваш пленник. Обаче вие знаете… или поне сте почти сигурни, че другата страна ще изгори тоя троянски кон. Заедно с всички нас.

„Това вярно ли е, Орфу?“ — пита европейският моравек по теснолъчевия канал.

„Да, приятелю, но не е всичко“ — разнася се мрачният отговор.

— Не с всички нас, доктор Хокънбери — казва Манмът на човека. — Телепортаторният медальон още е в теб. Можеш да си тръгнеш по всяко време.

Схоластикът престава да поглажда гърдите си — белегът е само бледа линия по кожата му и молекулярното лепило скоро ще скрие и нея — и докосва тежкия медальон, който виси на шията му.

— Да. Мога да си тръгна по всяко време.