Дан Симънс
Олимп (28)

28.

Четирийсетината души в стаята просто се спогледаха. После избухна хор от въпроси. Деймън и Харман обясниха, че на орбиталния остров Калибан им е разказал за своя бог Сетебос, „многоръкия като сепия“.

Попитаха за Уланбат и Чом. Деймън бе видял Чом само от разстояние — растяща паяжина от син лед. В Уланбат, разказа им той, се прехвърлил по факса на седемдесет и деветия етаж на Небесните кръгове и от кръглата тераса видял, че дупката е на километър и половина оттам, над пустинята Гоби, а паяжината от лед свързва ниските външни постройки с долните етажи на Кръговете. Седемдесет и деветият етаж изглеждал над леда — засега.

— Видя ли хора? — попита Ада.

— Не.

— Войникси? — обади се Реман.

— Стотици. Пъплеха навсякъде по ледената паяжина. Обаче в Кръговете нямаше.

— Тогава къде са хората? — прошепна Ем. — Знаем, че в Уланбат имаха оръжия — разменяхме ги с тях за ориз и платове.

— Сигурно са се прехвърлили по факса, когато се е появила дупката — предположи Петър. Ада усети, че младежът влага в гласа си повече убеденост, отколкото изпитва.

— Ако се бяха прехвърлили, хората от Уланбат и Чом де, защо тук не са се появили бежанци? — възрази Пиън. — В ония три града, кратера Париж, Чом и Уланбат, все още има десетки хиляди старостилни човеци като нас. Къде са те? Къде са отишли? — Тя погледна Греоги и Касман, които тъкмо се връщаха от нощния си пост във факс павилиона. — Греоги, Кае, през нощта пристигали ли са хора? Бежанци?

Греоги поклати глава.

— Само Деймън ур — късно снощи и после пак сутринта.

Ада влезе в средата на кръга.

— Вижте… по-късно ще се съберем да поговорим за тия неща. В момента всички сме изтощени. Повечето цяла нощ сте били на крак, а и не сте яли нищо. Стоуман, Кал, Боуман, Ел, Ана и Уру са приготвили обилна закуска. Ония, които трябва да застъпят на пост, са първи на опашката за трапезарията. Гледайте да пиете повече кафе. Останалите също трябва да хапнете, преди да поспите. Реман искаше да ви съобщя, че леенето на желязо е насрочено за десет часа. Общото събрание е в три часа следобед в старата бална зала.

Всички се размърдаха и тръгнаха да излизат.

Харман се запъти към амбулаторията и кимна на Ада и Деймън да го последват.

 

 

Ада отпрати в трапезарията Сайрис и Том, които бяха оказвали първа помощ на ранените и цяла нощ бяха наглеждали Никой. Хана седеше до леглото. Деймън, Ада и Харман останаха прави.

— Сега е като едно време. — Харман имаше предвид времето преди девет месеца, когато петимата бяха пътешествали заедно. Оттогава рядко бяха оставали насаме.

— Само че Одисей умира — с дрезгав, безизразен глас отвърна Хана. Държеше лявата ръка на гърка — стискаше я толкова силно, че преплетените им пръсти бяха побелели.

Харман впери поглед в лежащия в безсъзнание мъж. Сменените му едва преди час превръзки бяха подгизнали от кръв. Устните му бяха бели като пръстите му и очите му вече не се движеха под затворените клепачи. Устата на Никой бе леко отворена — дишаше бързо, плитко и накъсано.

— Ще го закарам на Голдън гейт при Мачу Пикчу — заяви Харман.

Всички го зяпнаха.

— Искаш да кажеш, когато… умре ли? — накрая попита Хана. — За да го погребеш?

— Не. Сега. За да го спася.

Ада го стисна за лакътя толкова силно, че той се намръщи.

— Какви ги говориш?

— Спомняш ли си какво каза Петър за последните думи на Никой, преди да изгуби съзнание до стената? Според мен е искал да ни каже да го върнем в яслите на Голдън Гейт.

— Какви ясли? — попита Деймън. — Спомням си само кристалните ковчези.

— Криотемпорални саркофази. — Хана с усилие произнесе всяка сричка. — Спомням си ги в тамошния музей. Сави обясняваше, че в тях спяла по няколко века. Там намерила да спи Одисей три седмици преди да я срещнем.

— Но Сави не винаги казваше истината — отбеляза Харман. — Може би дори никога. Одисей призна, че двамата с нея са се познавали много отдавна, че преди почти единайсет години тъкмо те разпространили торинските савани.

Ада вдигна парчето плат, което бе донесъл Деймън.

— А Просперо ни каза… там горе… че в тоя Одисей имало повече, отколкото било по силите ни да проумеем. На два пъти, след много изпито вино, самият Одисей ми е споменавал за своята ясла на Голдън Гейт — шегуваше се, че щял да се върне в нея.

— Сигурно е имал предвид кристалните ковчези… саркофазите — рече Ада.

— Съмнявам се — отвърна Харман, който крачеше назад-напред до празните легла. Всички други жертви от нощното сражение бяха решили да се възстановят в стаите си в Ардис Хол или в казармата и тук бе останал само Никой. — Според мен на Голдън Гейт е имало още нещо, някакви лечебни ясли.

— Сини червеи — промълви Деймън. Бледото му лице пребледня още повече. Хана толкова се стресна — спомни си часовете, прекарани в пълните с червеи вани в булаторията на орбиталния остров на Просперо въпреки че съзнанието й блокираше спомена, — че пусна ръката на Одисей.

— Не, едва ли — побърза да възрази Харман. — На Голдън Гейт не видяхме нищо, което да прилича на булаторните лечебни вани. Нямаше сини червеи. Нито оранжева течност. Мисля, че яслата е нещо друго.

— Това са само догадки — почти рязко отбеляза Ада.

— Да. Само догадки. — Той поглади брадичката си. Беше много уморен. — Но ми се струва, че ако Никой… Одисей… издържи полета с аероскутера, на Голдън Гейт може би има шанс да се спаси.

— Не можеш да го направиш — заяви Ада. — Не можеш.

— Защо?

— Скутерът ни трябва тук. За да се бием с войниксите, ако довечера се върнат. Когато довечера се върнат.

— Ще се прибера преди мръкнало — обеща Харман.

Хана се изправи.

— Невъзможно! Когато летяхме от Голдън Гейт със Сави, пътуването продължи повече от един ден.

— Скутерът може да лети по-бързо — обясни Харман. — Сави го управляваше бавно, за да не ни плаши.

— Колко по-бързо? — попита Деймън.

Възрастният мъж се поколеба, после каза:

— Много по-бързо. Аероскутерът ми каза, че може да стигне до Голдън Гейт за трийсет и осем минути.

— За трийсет и осем минути!? — извика Ада, която също бе участвала в онова невероятно дълго пътуване със Сави.

— Аероскутерът ли ти каза? — възкликна Хана. — Кога ти го каза? Мислех, че не отговаря на въпроси за конкретни дестинации.

— До тая сутрин — каза Харман. — След полета останах няколко минути сам на площадката и открих как да вляза чрез функциите на дланта си в дисплея.

— Как? — попита Ада. — Та ти от няколко месеца се опитваш да го постигнеш.

Харман отново поглади брадичката си.

— Накрая просто го попитах как да осъществя функционален интерфейс. Три зелени кръга в три по-големи червени кръга. Лесна работа.

— И той ти каза колко време ще отнеме полетът до Голдън Гейт, така ли? — усъмни се Деймън.

— Показа ми — тихо отвърна Харман. — Диаграми. Карти. Въздушна скорост. Векторна скорост. Всичко наложено върху зрението ми — точно като далечната мрежи или… — Той млъкна.

— Или общата мрежа — довърши Хана. Всички бяха преживели шеметния смут на общата мрежа, след като миналата пролет Сави ги бе научила да влизат в нея. Никой не беше усъвършенствал използването й. Информацията просто бе прекалено много, за да я обработят.

— Да. — Харман кимна. — Затова смятам, че ако тая сутрин закарам Одисей… Никой… ще потърся някаква лечебна ясла за него… ако няма, ще го поставя в някой от кристалните ковчези и ще се върна преди събранието в три следобед. По дяволите, ще се върна още за обяд!

— Той сигурно няма да издържи пътуването — вцепенено каза Хана. Не откъсваше поглед от тежко дишащия си любим.

— Но определено няма да издържи още един ден в Ардис без медицинска помощ — отсече Харман. — Просто сме… адски невежи. — Той удари с юмрук по един дървен шкаф, рязко отдръпна ръка и облиза ожулените си кокалчета, засрамен от избухването си.

— Ще дойда с теб — заяви Ада. — Не можеш сам да го внесеш в балоните на моста. Ще ти трябва носилка.

— Не, не бива да идваш, скъпа.

Ада бързо вдигна бледото си лице и черните й очи заблестяха от гняв.

— Защото съм…

— Не, не защото си бременна. — Харман докосна свитата й в юмрук ръка и обгърна тънките й меки пръсти със своите — дебели и груби. — Просто имаш прекалено важна работа тук. Вестта, която донесе Деймън, до час ще се разпространи в цялата общност. Всички ще се паникьосат.

— Още една причина да не тръгваш и ти.

Той поклати глава.

— Ти си главната тук, скъпа. Ардис е твое имение. Всички сме гости в дома ти. Хората ще имат нужда от отговори, не само на събранието, но и през следващите часове, и ти трябва да си тук, за да ги успокоиш.

— Не знам никакви отговори — тихо рече Ада.

— Разбира се, че знаеш. Как предлагаш да реагираме на новината, която донесе Деймън?

Тя обърна лице към прозореца. Стъклата бяха заскрежени, ала навън бе спряло да вали.

— Трябва да видим още колко общности са пострадали от тези дупки и синия лед. Да пратим десетина представители по факса в останалите възли.

— Само десетина ли? — попита Деймън. Общностите на оцелелите бяха над триста.

— Не можем да се лишим от повече хора, защото войниксите може да се върнат и през деня — твърдо отвърна Ада. — Всеки може да поеме по трийсет кода и да види колко възли ще обиколи до залез-слънце в това полукълбо.

— А аз ще потърся още иглени пълнители от Голдън Гейт — прибави Харман. — Миналата есен, когато откри трите пушки, Одисей донесе триста, но снощи почти ги изчерпахме.

— Пратихме хора да съберат стрелите от труповете на войниксите, но ще кажа на Реман, че днес трябва да излеем колкото може повече — добави Ада. — Трябва да поръчам в работилницата да удвоят усилията си. Стрелите за лъкове отнемат много повече време, но по мръкнало можем да поставим още лъкове по укрепленията.

— Идвам с теб — каза Хана на Харман. — Трябва ти човек за носилката, а тук никой не познава зеления град на Голдън Гейт по-добре от мен.

— Съгласен съм — отстъпи той, след като видя, че съпругата му — каква странна дума и мисъл, „съпруга“ — хвърля остър поглед на по-младата жена: явно се запита дали има основание за ревност и после го отхвърля. Ада знаеше, че единствената любов на Хана, колкото и безнадеждна и несподелена да беше, е Одисей.

— И аз ще дойда — обади се Деймън. — Още един арбалет няма да ви е излишен.

— Мисля, че ще си по-полезен, ако се заемеш с избора на пратениците — възрази Харман. — Трябва да им разкажеш какво си видял и да разпределиш кой къде ще отиде.

Младият мъж сви рамене.

— Добре. И аз ще поема трийсет възела. Успех. — Той кимна на Хана и Харман, докосна Ада по ръката и излезе от амбулаторията.

— Хайде набързо да хапнем, да вземем дрехи и оръжие и да тръгваме — каза Харман на Хана. — Ще намерим двама по-яки мъже да ни помогнат да изнесем Одисей. Аз ще докарам аероскутера.

— Не може ли да ядем по време на полета?

— Мисля, че е по-добре преди това. — Харман помнеше невероятните траектории, които му беше показал скутерът — почти вертикално излитане от Ардис, напускане на атмосферата, излизане в открития космос, после връщане като куршум, изстрелян от небето. Сърцето му бясно се разтуптяваше дори само от спомена за графиката.

— Ще си взема нещата и ще видя дали Том и Сайрис могат да ми помогнат да приготвим Одисей за пътуването. — Хана целуна Ада по бузата и бързо излезе.

Харман за последен път погледна посивялото лице на гърка, хвана Ада за лакътя и я поведе по коридора до едно по-спокойно място при задния вход.

— Все още смятам, че трябва да дойда с теб — заяви тя.

Харман кимна.

— Ще ми се да можеше. Обаче когато хората осъзнаят значението на новината на Деймън, когато усетят, че Ардис може би е последният останал свободен възел и че някой поглъща всички други градове и селища, няма начин да не настане истинска паника.

— Мислиш ли, че ние сме останали последни? — промълви Ада.

— Нямам представа. Но ако онова същество, което Деймън е видял да влиза през дупката, е Сетебос, богът, за когото говореха Калибан и Просперо, мисля, че ни заплашва огромна опасност.

— И мислиш, че Деймън е прав… че самият Калибан е на Земята, така ли?

Харман замислено прехапа устна.

— Според мен е прав, че чудовището е избило всички в небостъргача в кратера Париж, само за да се добере до Марина и да даде урок на Деймън.

Облаците отново бяха скрили слънцето и навън стана по-тъмно. Ада напрегнато наблюдаваше трескавото оживление около вагрянката. Десетина мъже и жени тъкмо отиваха да сменят часовите на северната стена.

— Ако Деймън е прав, какво пречи на Калибан и неговите същества да дойдат тук, докато теб те няма? — тихо попита Ада, без да се обърне, за да го погледне. — Ами ако се върнеш от това пътуване и откриеш купчини черепи в Ардис Хол? Даже няма да имаме аероскутер, с който да избягаме.

— О… — почти простена Харман, отдръпна се от нея и избърса потта от челото и бузите си; кожата му беше студена и лепкава.

— Извинявай, любов моя. — Ада се извъртя и го прегърна. — Естествено, че трябва да отидеш. Ужасно важно е да се опитаме да спасим Одисей, не само защото е наш приятел, но и защото навярно единствено той знае каква е тая нова опасност и как можем да се справим с нея. И имаме нужда от муниции за иглените пушки. Пък и при никакви обстоятелства не бих избягала от Ардис с аероскутер. Тук е моят дом. Нашият дом. Имаме късмет, че още четиристотин души ни помагат да го защитаваме. — Тя го целуна по устата, после пак го прегърна и продължи, опряла лице в кожената му туника: — Естествено, че трябва да отидеш, Харман. Трябва. Само се върни по-скоро.

Той се опита да отговори, ала не намери думи. И просто я притисна към себе си.