Дан Симънс
Олимп (27)

27.

Ада се събуди в мрака и видя в стаята си трима войникси. Единият държеше отсечената глава на Харман в дългите си остриета…

Събуди се точно преди разсъмване. Сърцето й блъскаше. Устата й беше отворена, сякаш вече надаваше вик.

— Харман!

Изтърколи се от леглото, седна на ръба и стисна главата си с ръце. Сърцето й туптеше толкова силно, че й се зави свят. Не можеше да повярва, че се е качила в спалнята си и е заспала, докато Харман е още буден. „Тая бременност е много тъпо нещо“, помисли си младата жена. Сегиз-тогиз превръщаше тялото й в предател.

Бе легнала с дрехите си — туника, жилетка, брезентов панталон, дебели чорапи — и сега доколкото можеше, пооправи косата и дългата си риза. Помисли си дали да не използва малко от скъпоценната гореща вода, за да се позамие в легена — нейната птича ваничка, винаги казваше Харман — и отхвърли идеята. Беше спала час-два и през това време можеше да са се случили много неща. Обу си ботушите и бързо слезе долу.

Харман бе в предния салон, където стъклените врати бяха здрави и през тях се виждаше южната морава до долната палисада. Изгрев нямаше — утрото беше прекалено облачно — и започваше да вали сняг. Ада бе виждала сняг и по-рано, но само веднъж тук в Ардис Хол, като съвсем малка. Десетина мъже и жени, сред тях Деймън, който изглеждаше странно зачервен, стояха до прозорците, гледаха снега и тихо разговаряха.

Ада набързо прегърна Деймън, отиде при Харман и се притисна към него.

— Как е Оди…

— Никой още е жив, но едва диша — тихо я прекъсна мъжът й. — Изгубил е много кръв. Лоус смята, че ще умре след час-два. Обсъждаме какво да правим. — Той я погали по гърба. — Ада, Деймън донесе ужасна вест за майка си.

Тя погледна приятеля си и пак се зачуди защо майка му бе отказвала да дойде в Ардис. През последните осем месеца с Деймън на два пъти бяха посетили Марина и така и не бяха успели да я убедят.

— Тя е мъртва — каза Деймън. — Калибан я е убил — и всички останали в небостъргача.

Ада захапа кокалчетата на пръстите си почти до кръв.

— О, Деймън, много… — После, най-после разбрала смисъла на думите му, промълви: — Калибан ли? — Разказите на Харман за острова на Просперо я бяха убедили, че съществото е умряло там. — Калибан ли? — тъпо повтори младата жена. Сънят все още й тежеше като камък на шията. — Сигурен ли си?

— Да.

Ада го прегърна. Тялото му бе напрегнато и твърдо като скала. Той почти разсеяно я потупа по рамото. Сигурно беше в шок.

Групата продължи да обсъжда нощната отбрана на Ардис Хол.

Войниксите бяха нападнали точно преди полунощ — поне сто, може би сто и петдесет, в мрака и дъжда не можеха да ги преброят — и се бяха втурнали срещу три от четирите страни на палисадата. Това беше най-голямата и определено най-добре координирана атака, която бяха предприемали досега.

Защитниците ги избиха точно преди разсъмване. Първо, запалиха грамадните мангали със скъпоценните газ и нефт, запазени за тая цел, за да осветят стените и нивите зад стените, после започнаха да изстрелват залп след залп с лъкове и арбалети.

Стрелите не винаги пронизваха корубите и кожените качулки на войниксите — по-често не успяваха, — затова защитниците изразходваха голяма част от запасите си. Бяха паднали десетки създания — призори Лоус съобщи, че нейният отряд е преброил петдесет и три трупа в нивите и гората.

Някои войникси се добраха до стените и се хвърлиха върху укрепленията — можеха да скачат на десет метра височина, като огромни скакалци — но множеството копия и бойците с мечове им попречиха да стигнат до къщата. Осем от обитателите на Ардис бяха ранени, но само двама тежко: една жена — Кирик — бе със счупена ръка, а Лейман, приятел на Петър — с четири отсечени пръста, не от остриета на войникси, а от неточно насочения меч на друг защитник.

Атаката беше спряна от скутера.

Харман издигна овалния диск от древната площадка върху двускатния покрив на Ардис Хол. Летящата машина имаше шест плитки легла за пътници, изпънати по корем, но Петър, Лоус, Реман и Хана бяха застанали на колене в нишите си и стреляха от скутера, тримата мъже с всички иглени пушки на имението, а жената с най-точния арбалет, който беше успяла да изработи.

Харман не можеше да се спусне по-ниско от осемнайсет метра заради способността на войниксите да скачат нависоко. Ала това бе достатъчно. Даже в мрака и дъжда, даже когато войниксите тичаха бързо като хлебарки и скачаха като гигантски скакалци в тиган, иглените пушки и арбалетът ги поваляха на място. Харман управляваше аероскутера между високите дървета, защитниците от укрепленията на палисадата изстрелваха пламтящи стрели и топки горящ и съскащ нефт, за да осветят мрака. Войниксите се пръскаха, прегрупираха се и нападаха още шест пъти, преди накрая да изчезнат, някои към реката, далеч надолу от Ардис, други из хълмовете на север.

— Но защо прекратиха атаката? — попита младата Пиън. — Защо си отидоха?

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Петър. — Та ние избихме една трета от тях.

Харман скръсти ръце и намръщено се вторачи в тихо сипещия се сняг.

— Знам какво иска да каже Пиън. Основателен въпрос. Защо са прекратили атаката ли? Никога не сме виждали войнико да реагира на болка. Те умират… обаче не се оплакват от това. Защо не са продължили да ни нападат, докато не ни прегазят или не загинат?

— Защото някой ги е отзовал — обади се Деймън.

Ада го погледна. Лицето му беше спокойно, гласът му — безизразен, очите му сякаш гледаха в нищото. През последните девет месеца той бе станал енергичен и решителен, но сега изглеждаше апатичен, безразличен към разговорите и хората наоколо. Младата жена беше сигурна, че смъртта на майка му дълбоко го е потресла.

— Кой? — попита Хана.

Никой не отговори.

— Деймън, разкажи пак оная история, заради Ада — помоли го Харман. — И си спомни всички подробности, които си пропуснал предишния път.

В продълговатото помещение се събраха още хора. Всички бяха уморени. Никой не проговори, нито зададе въпрос, докато Деймън монотонно разказваше преживяванията си.

Разказа за клането в блока на майка му, за купчината черепи, за торинския саван на масата — единственото нещо, неопръскано с кръв, и как по-късно го задействал, когато се прехвърлил по факса на друго място: не конкретизира къде. Разказа за появата на дупката над кратера Париж и за това как зърнал нещо голямо да излиза от нея — нещо, което сякаш се придвижвало на невероятно голям брой великански ръце.

Обясни, че се прехвърлил по факса, за да си възвърне самообладанието, и след това се върнал във възела на Ардис. Стражите в малкия форт му съобщили за движението на войниксите, което наблюдавали цяла нощ — факлите били запалени и всички мъже били на стените, — за звуците от битката и проблясъците на запалителни бомби, които идвали откъм Ардис Хол. Изкушавал се да тръгне към имението пеш, но мъжете на барикадите във факс павилиона били убедени, че го чака сигурна смърт, ако се опита да прекоси разстоянието по тъмно — били преброили повече от седемдесет войникса да вървят през ливадите и гората към голямата къща.

Тогава оставил торинския саван на Касман и Греоги, двамата началници на стражата, и наредил на единия да се прехвърли по факса в Чом или на друго безопасно място със савана, ако войниксите превземат павилиона, преди той да се върне.

„Планираме да се прехвърлим, ако ни нападнат — казал Греоги. — Уговорили сме се кой кога заминава и в каква последователност, докато другите ни прикриват в очакване да дойде техният ред. Нямаме намерение да умрем, отбранявайки павилиона“.

Деймън кимнал и отново се прехвърлил в кратера Париж.

Ако бил избрал по-близкия възел в Хотела на инвалидите пред по-далечния в „Предпазливия лъв“, щял да загине. Целият център на града се бил преобразил. Дупката в пространството още била там — от нея струяла слаба слънчева светлина, — ала центърът на самия Париж бил обхванат от син лед.

— Син лед ли? — прекъсна го Ада. — Толкова ли беше студено?

— До него беше много студено — потвърди Деймън. — Но на няколко метра встрани не беше чак толкова зле. Просто хладно и дъждовно. Това всъщност не беше лед, струва ми се, а нещо ледено и кристално, студено, но органично, като паяжини, издигащи се от айсберги, и покриваше старите жилищни небостъргачи и булеварди в сърцето на кратера Париж.

— Видя ли онова… същество… което си зърнал да влиза през дупката? — попита Ем.

— Не. Не успях да се приближа достатъчно. Имаше много войникси. Сградата на „Предпазливия лъв“ — тя се е използвала като някакъв транспортен център, нали разбирате, с релси и площадки за кацане на покрива — гъмжеше от войникси. — Деймън погледна Харман. — Напомни ми за Ерусалим миналата година.

— Толкова много ли бяха? — попита възрастният мъж.

— Да. Имаше и още нещо. Всъщност две неща, за които не ви споменах.

Всички зачакаха. Навън продължаваше да вали сняг. От амбулаторията се разнесе стон и Хана се измъкна от стаята, за да види как е Никой-Одисей.

— От кратера Париж сияеше синя светлина — каза Деймън.

— Синя светлина ли? — възкликна Лоус.

Само лицата на Харман, Ада и Петър показваха, че разбират — Харман, защото преди девет месеца беше ходил в Ерусалим с Деймън и Сави, Ада и Петър, защото бяха слушали разказите за преживяванията им.

— Към небето ли се издигаше, като светлинния стълб, който видяхме в Ерусалим? — попита Харман.

— Да.

— Какви ги говориш, по дяволите? — обади се червенокосата Оулио.

— Миналата година видяхме подобен лъч в Ерусалим — град край пресушения Средиземноморски басейн — отвърна Харман. — Сави, старицата, която беше с нас, каза, че лъчът е направен от… от какво беше, Деймън? От тахиони ли?

— Да, струва ми се.

— От тахиони — продължи Харман. — И че съдържал уловените кодове на целия й народ отпреди последния факс. Оня лъч бил самият последен факс.

— Не разбирам — рече Реман. Изглеждаше страшно уморен.

Деймън поклати глава.

— Аз също. Не знам дали лъчът се е появил със съществото, което видях да влиза през дупката, или някак си е довел това същество в кратера Париж. Но има още една вест — и то лоша.

— Как би могла да е по-лоша? — замя се Пиън.

Деймън не се усмихна.

— Трябваше бързо да се измъкна от кратера Париж — възелът в „Предпазливия лъв“ вече означаваше смърт, навсякъде пъплеха войникси — и знаех, че скоро няма да съмне, затова се прехвърлих по факса в Белинбад, оттам в Уланбат, Чом, Дрид, имението на Ломан, Киев, Фуего, Деви, Сатъл Хайтс, Мантуа и накрая в Кейптаун Тауър.

— За да ги предупредиш ли?

— Да.

— Защо това да е лоша вест? — попита Харман.

— Защото в Чом и Уланбат се бяха отворили дупки — отвърна Деймън. — Общностните центрове са обхванати от син лед. И от двете колонии се издигат сини лъчи. Там е бил Сетебос.