Дан Симънс
Олимп (26)

26.

Деймън знаеше, че трябва веднага да се прехвърли по факса в Ардис, за да съобщи за видяното, въпреки че щеше да му се наложи да върви близо два километра от оградения с палисада факс възел до имението по тъмно, ала не можеше. Колкото и да беше важна вестта за дупката в небето, не бе готов да се върне.

Прехвърли се в един по-рано неизвестен възел, който беше открил преди половин година по време на обхождането и картографирането на четиристотин и деветте известни факс възела в търсене на оцелели след Падането. Бе горещо и светло. Павилионът се намираше на хълмче сред палми — листата им се поклащаха на слабия морски ветрец. Точно под хълма започваше плажът — бял полумесец, извит около лагуна с толкова бистра вода, че се виждаше пясъчното дъно на дванайсетина метра, където започваше рифът. Нямаше хора, нито старостилни, нито постчовеци, макар Деймън да беше намерил обрасли руини на град отпреди последния факс от северната страна на плажа.

Десетината пъти, когато бе идвал тук да поседи и да поразмишлява, не беше виждал войникси. Веднъж някакъв грамаден безног гущер с плавници изплува от вълните зад рифа и после с грохот се хвърли обратно във водата с десетметрова акула в устата, но освен това смущаващо чудовище, не бе мяркал нищо опасно.

Деймън се повлече надолу към плажа, пусна тежкия арбалет на пясъка и седна до него. Слънцето напичаше! Той смъкна раницата, анорака и ризата. Нещо висеше от джоба на анорака и Деймън го измъкна — беше торинският саван от масата с черепите. Хвърли го на пясъка. Събу си обувките, панталона и гащетата и гол се заклатушка към водата, без да погледне към джунглата, за да се увери, че е сам.

„Майка ми е мъртва. — Тоя факт му подейства като физически удар и му се стори, че пак ще му се пригади. — Мъртва“.

Продължи да крачи към морето, спря на самия бряг и остави топлите вълни да плискат краката му и да измъкват пясъка изпод пръстите му. „Мъртва“. Никога вече нямаше да види майка си, нито да чуе гласа й. Никога, никога, никога, никога, никога.

Седна тежко на мокрия пясък. Беше смятал, че се е примирил с тоя нов свят, в който смъртта бе окончателна. Беше смятал, че е свикнал с гнусотията, когато преди осем месеца се бе изправил пред собствената си смърт на острова на Просперо.

„Знаех, че някой ден трябва да умра… но не и майка ми. Не и Марина. Не е… честно“.

Измъчено се засмя на нелепите си мисли и чувства. Хиляди мъртви след Падането… знаеше, че има хиляди мъртви, защото беше един от пратениците на Ардис до стотиците други възли, бе виждал гробовете, даже бе учил някои общности да копаят гробове и да заравят труповете в тях, за да изгният…

 

 

„Майка ми! Дали е страдала? Дали Калибан се е гаврил с нея, дали я е измъчвал и изтезавал, преди да я убие?

Знам, че е бил Калибан. Той ги е убил всичките. Няма значение, че е невъзможно — истина е. Убил ги е всичките, но само за да се докопа до майка ми, да постави нейния череп на върха на пирамидата от черепи, с кичури червена коса, за да ми покаже, че това наистина е тя. Калибан. Развратен шибан копелдак такъв, чудовищен гъзолизец, проклет, скапан…“

Задъха се. Гърдите му просто не искаха да си поемат дъх. Отвори уста, като че ли да повърне пак, но не можеше нито да вдиша, нито да издиша.

„Мъртва. Завинаги. Мъртва“.

Стана, нагази в топлата от слънцето вода и се гмурна, заразмахва мощно ръце и заплува към рифа, където се разбиваха вълните и където беше видял великанското чудовище с акулата в зъбите; усещаше паренето на солената вода в очите си и по лицето си…

Плуването му позволи да диша. Изплува стотина метра до отвора на лагуната към морето и усети, че студените течения го теглят, видя тежките вълни зад рифа, чу прекрасното буйство на плисъка им, почти се поддаде на мамещото го течение, все по-навътре и по-навътре, нямаше Тихоокеански пролом като в Атлантика, тялото му можеше да се носи дни наред, и после се обърна, и заплува към брега.

Излезе от водата, забравил за голотата си, ала не и за безопасността си. Вдигна лявата си длан и задейства далечната мрежа. Намираше се на тоя остров в Тихия океан — едва не се засмя при тая мисъл, тъй като допреди девет месеца, преди да се запознае с Харман, не знаеше имената на океаните, не знаеше дори, че планетата е кръгла, не знаеше за континентите, не знаеше, че океанът не е само един — и каква полза имаше от това, че знае всички тия неща? Никаква.

Но далечната мрежа му показа, че наоколо няма старостилни човеци и войникси. Той отиде при дрехите си и седна на анорака. Загорелите му крака бяха покрити с пясък.

Подухналият откъм сушата вятър подхвана захвърления торински саван и го метна върху главата му. Деймън инстинктивно вдигна ръка и го хвана, разтърси глава и избърса косата си с красиво извезаната тъкан.

После легна по гръб, все още с парчето плат в ръка, и се вторачи в безупречно синьото небе.

„Тя е мъртва. Държах черепа й. — Как бе познал тъкмо тоя череп от стотина — даже с отвратителния кичур къса червена коса? Сигурен беше. — Може би трябваше да я оставя при другите“. Не, не и при Гоман, чието упорство да останат в кратера Париж я бе убило. Да, не и при него. Деймън ясно си представи малкия бял череп, премятащ се към червеното магмено око на кратера.

Затвори очи и потръпна. Мъката имаше физически измерения и бодеше очите му като ланцет.

Трябваше да се върне в Ардис и да разкаже какво е видял — за завръщането на Калибан на земята, за дупката в нощното небе и за грамадното същество, което бе минало през нея.

Представи си въпросите на Харман, Никой, Ада или някой друг. „Откъде си сигурен, че е бил Калибан?“

Сигурен беше. Знаеше го. Между него и чудовището съществуваше връзка, откакто се бяха премятали в почти пълната безтегловност на Просперовия остров. Още от Падането знаеше, че Калибан е жив — че някак си, невероятно, но сигурно е избягал от острова и се е завърнал на Земята.

„Откъде знаеш?“

Знаеше.

„Как е възможно едно същество, по-дребно от войникс, да убие стотината оцелели в кратера Париж, повечето от които мъже?“

Калибан можеше да е използвал клонингите от Средиземноморския басейн, калибаните, създадени преди векове от Просперо, за да държат на разстояние войниксите на Сетебос, но Деймън подозираше, че чудовището не е постъпило така. Подозираше, че Калибан сам е убил майка му и всички други. „Праща ми послание“.

„Ако Калибан иска да ти прати послание, защо не е дошъл в Ардис Хол, за да избие всички ни, като запази теб за накрая?“

Сериозен въпрос. Струваше му се, че знае отговора. Беше виждал Калибан да си играе с безоки гущери — хващаше ги в зловонните вирове на своите отходни езера под орбиталния град, — да си играе с тях и да ги измъчва, преди да ги погълне цели. Бе го виждал също да си играе с него, Харман и Сави, да ги измъчва, преди да се хвърли с мълниеносна бързина, за да прехапе шията на старицата и да я завлече под водата. „С мен си играят. С всички ни си играят“.

„Какво видя да влиза през дупката над кратера Париж?“

Също сериозен въпрос. Какво всъщност бе видял? Беше прашно, ураганните ветрове носеха във въздуха какво ли не и светлината от дупката го заслепяваше. „Грамаден слузест мозък, който се придвижваше на ръце“. Представяше си реакцията на другите в Ардис Хол — и в която и да било общност на оцелели, — когато им дадеше тоя отговор.

Ала Харман нямаше да му се присмее. Харман беше присъствал, когато Калибан бе бръщолевил и съскал странната си тирада към и за своя бог-отец Сетебос. „Сетебос, Сетебос и Сетебос! — беше извикало чудовището. — Луната Той студена обитава. — И после: — Ала Сетебос, многоръкият като сепия, сътворявайки Се, убоял Се е от туй, що сторил е, поглежда Той нагоре и вижда, че не може да се възвиси до туй, що мирно и щастливо е в живота, и този свят-играчка сътворява, подражавайки на Ония хубави неща“.

По-късно Деймън и Харман бяха решили, че „този свят-играчка“ е орбиталният остров на Просперо, но сега младият мъж мислеше за Калибановия бог Сетебос, „многоръкия като сепия“.

„Колко голямо беше онова същество, което видя да минава през дупката?“

Колко голямо наистина? В сравнение с него по-малките сгради изглеждаха миниатюрни. Но светлината, вятърът, планината, сияеща зад тътрещото се същество… Деймън нямаше представа колко е било голямо.

„Трябва да се върна“.

— Исусе Христе — изпъшка той. Вече знаеше, че тия казвани с лека ръка думи, които мнозина използваха от детството си, се отнасят за някакъв забравен бог от Изгубената ера. — Исусе Христе. — Тая вечер не му се връщаше в кратера Париж. Искаше да остане на плажа, тук беше топло, светло и спокойно.

„Какво направи великанската сепия, когато влезе в кратера Париж? На среща с Калибан ли идваше?“

Трябваше да се върне, за да разузнае, преди да се прехвърли по факса в Ардис. Ала не точно сега. Не в тоя момент.

Главата го болеше от шиповете на мъчителната скръб зад очите му. Проклетото слънце грееше прекалено силно. Първо покри очи с лявата си длан — розова светлина, пак прекалено остра — после вдигна торинския саван и го постави върху лицето си, както бе правил много пъти. Никога не се беше увличал особено по торинската драма — съблазняването на млади жени и колекционирането на пеперуди бяха единствените му интереси в живота, — ала неведнъж бе лягал под савана от скука или любопитство. Просто по навик — знаеше, че всички савани са мъртви като слугите и електричеството — той намести извезаните микровериги в средата на челото си.

Образите, гласовете и физическите усещания потекоха.

 

 

Ахил коленичи до трупа на амазонката Пентезилея. Дупката се е затворила — червеният Марс се простира на изток и юг по крайбрежието на Тетида. Няма и следа от Илион и Земята — и повечето вождове, които са се сражавали срещу амазонките заедно с Ахил, са избягали през нея във времето. Няма ги Големия и Малкия Аякс, Диомед, Идоменей, Стихий, Стенел, Евриал, Тевкър, изчезнал е даже Одисей. Някои ахейци — Евхенор, Протесилай и неговият приятел Подаркес, Менип — лежат мъртви сред труповете на победените амазонки. В смута и паниката около затварянето на Дупката даже мирмидонците, най-верните хора на Ахил, са избягали заедно с другите, сигурни, че техният герой, Пелеевият син, е с тях.

Ахил е сам с мъртвата. Марсианският вятър духа от стръмните склонове в подножието на Олимп и вие сред пръснатите кухи доспехи, развява окървавените знамена по копията, приковаващи убитите към червената земя.

Бързоногият мъжеубиец прегръща тялото на Пентезилея и повдига главата и раменете й на коляното си. Плаче при вида на стореното от самия него — пронизаната й гръд, раните, които вече са престанали да кървят. Преди пет минути Ахил е триумфирал в победата си, извикал е на умиращата царица: „Не знам какви богатства ти е обещал Приам, глупаво момиче, но ето наградата ти! Сега кучетата и лешоядите ще се нахранят с бялата ти плът“.

Ахил може само да плаче още по-мъчително при спомена за собствените си думи. Не е способен да откъсне очи от светлото й чело, от все още розовите й устни. Надигащият се морски вятър развява златните къдри на амазонката и Пелеевият син се взира в клепките й, чака ги да запърхат, да се повдигнат. Сълзите му капят по прашните й страни и чело и той бърше калта от лицето й с ръба на туниката си. Клепките й не запърхват. Очите й не се отварят. Копието му е пронизало тялото й и коня й, толкова свиреп е бил замахът му.

— Трябваше да се ожениш за нея, сине Пелеев, не да я убиваш.

Ахил вдига поглед през сълзи към високата фигура, застанала между него и слънцето.

— Богиньо Атина… — започва мъжеубиецът и се задавя от собствените си думи или от ридание. Знае, че Атина е най-големият му враг от всички богове, че преди осем месеца тъкмо тя се е явила в шатрата му и е убила най-скъпия му приятел Патрокъл, че тъкмо нея най-много е копнял да убие, докато се е сражавал с десетки други богове през последните месеци, но сега не намира гняв в сърцето си, а само бездънна скръб от смъртта на Пентезилея.

— Колко странно — казва богинята и се надвесва над него в златните си доспехи. Дългото й златно копие отразява светлината на ниското слънце. — Преди двайсет минути ти искаше… не, гореше от нетърпение да оставиш тялото й на птиците и псетата. Сега плачеш за нея.

— Когато я убих, не я обичах — успява да произнесе Ахил и избърсва калните следи от красивото лице на мъртвата амазонка.

— Да. И никога преди не си обичал така — съгласява се Атина Палада. — Никоя друга жена.

— Спал съм с много жени — отвръща Ахил, неспособен да откъсне очи от мъртвото лице на Пентезилея. — Отказах да се бия за Агамемнон заради любовта на Бризеида.

Атина се засмива.

— Бризеида ти беше робиня, сине Пелеев. Всички жени, с които си спал, включително майката на сина ти Пир, когото аргивците някой ден ще нарекат Неоптолем, ти бяха роби. Робини на твоето самолюбие. До днес никога не си обичал жена, бързоноги Ахиле.

Иска му се да се изправи и да се бие с богинята, в края на краищата тя е неговият най-голям враг, убийца на многообичния му Патрокъл, причината, поради която е повел своя народ на война срещу боговете, но установява, че не може да откъсне ръце от тялото на Пентезилея. Копието й не го е улучило, ала сърцето му въпреки това е пронизано. Никога, даже при смъртта на скъпия си приятел Патрокъл, мъжеубиецът не е изпитвал толкова ужасна скръб.

— Защо… сега? — изрича между риданията той. — Защо… нея?

— Богинята на любовта, вещицата Афродита те е омагьосала — казва Атина и заобикаля Пелеевия син, падналия кон и амазонката, за да може героят да я вижда, без да върти глава. — Афродита и оня кръвосмесител, нейният брат Арес, винаги са осуетявали намеренията ти, убивали са другарите ти и твоите играчки, Ахиле. Преди осем месеца тъкмо Афродита уби Патрокъл и отнесе тялото му.

— Не… аз бях там… видях…

— Видял си Афродита да приема моята форма — прекъсва го Атина Палада. — Съмняваш ли се, че ние боговете можем да приемаме каквато форма пожелаем? Да приема ли формата на мъртвата Пентезилея, за да задоволиш желанието си с живо, вместо с мъртво тяло?

Ахил я зяпва, ченето му увисва.

— Афродита… — след малко промълвява той, все едно изрича ужасно проклятие. — Ще я убия тая путка.

Атина се усмихва.

— И ще постъпиш достойно, макар и със закъснение, бързоноги мъжеубиецо. Ще ти дам нещо… — Тя му подава малък кинжал с инкрустирани скъпоценни камъни.

Все още прегърнал Пентезилея с дясната си ръка, Пелеевият син взема кинжала с лявата.

— Какво е това?

— Нож.

— Знам, че е нож — изсумтява той, без да проявява никакво уважение към богинята, третородна щерка на Зевс. — Защо ми е тая женска играчка, когато си имам меч и нож, в името на Хадес? Вземи си я.

— Тоя нож е различен — казва Палада. — Той може да убие бог.

— Посичал съм богове и с обикновения си меч.

— Посичал си ги, да — съгласява се богинята. — Обаче не си ги убивал. Тоя нож е същото за безсмъртната плът, каквото е обикновеният човешки меч за вас, жалките смъртни.

Ахил се изправя и с лекота премята тялото на Пентезилея на дясното си рамо. Стиска късата кама в дясната си ръка.

— Защо ми даваш такова нещо, Атино? Защо ми помагаш сега?

— Имам си основание, сине Пелеев. Къде е Хокънбери?

— Хокънбери ли?

— Да, оня бивш схоластик, дето стана агент на Афродита — казва Атина Палада. — Още ли е жив? Имам работа с тоя смъртен, обаче не знам къде да го диря. Моравекските силови полета напоследък забулиха божественото ни зрение.

Ахил се оглежда наоколо и премигва. Като че ли чак сега забелязва, че е единственият жив човек, останал в червеното марсианско поле.

— Беше тук само преди няколко минути. Разговарях с него, преди да я… убия. — И пак се разплаква.

— С нетърпение очаквам пак да видя тоя Хокънбери — промърморва под нос Атина. — Днес е време за уреждане на сметки и неговата отдавна е пресрочена. — Протяга ръка и хваща брадичката на Ахил в силните си стройни пръсти, повдига лицето му и среща погледа му. — Сине Пелеев, искаш ли тая жена… тая амазонка… пак да е жива, за да стане твоя невеста?

Ахеецът я зяпва.

— Искам да се избавя от тая любовна магия, знатна богиньо.

Атина поклаща глава. Червеното слънце се отразява в блестящите й златни доспехи.

— Няма избавление от тая Афродитина магия — феромоните са заговорили и тяхната присъда е окончателна. Пентезилея ще е единствената ти любов през целия ти живот, или като труп, или като жива жена… искаш ли я жива?

— Да! — извиква Ахил и пристъпва по-близо с мъртвата на ръце и блеснала лудост в очите. — Върни й живота!

— Никой бог не може да го стори, сине Пелеев — тъжно отговаря Атина. — Както веднъж самият ти каза на Одисей, „В плячка се грабват волове и тлъсти овце гъсторунни, светли триножници и русогриви коне се печелят, само душата човешка… — включително женската, Ахиле, — не може назад да се върне, ни да се хване, щом вече изхвръкне навън през зъбите“. Даже татко Зевс не притежава способността да възкресява, Ахиле.

— Тогава защо изобщо ми предлагаш, мама му стара? — изсумтява мъжеубиецът и усеща, че гневът му потича успоредно с любовта — масло и вода, огън и… не лед, обаче нещо различно от огън. Ясно осъзнава и гнева си, и бого… богиньоубиващия кинжал в ръката си. За да не извърши нещо необмислено, затъква ножа в широкия си боен пояс.

— Възможно е да се върне животът на Пентезилея, но аз не притежавам тая способност — продължава Атина. — Ще я поръся с един вид амброзия, която ще я предпази от разложение. Мъртвото й тяло завинаги ще запази румените си бузи и гаснещата топлина, която усещаш в момента. Хубостта й никога няма да изчезне.

— Каква полза имам от това? — изръмжава Пелеевият син. — Наистина ли очакваш да дам воля на любовта си с некрофилска проява?

— Ти сам решаваш — отвръща Палада и ехидната й усмивчица едва не кара Ахил да изтегли камата от пояса си. — Обаче, ако си човек на действието, очаквам да пренесеш тялото на любимата си на върха на Олимп. Там, в една голяма сграда край езерото, е нашата божествена тайна — зала с вани, пълни с течност, където странни същества лекуват нашите рани, осигуряват завръщането на душата ни, щом изхвръкне навън през зъбите, както казваш ти.

Ахил се обръща и се вторачва във високата планина, в чиито склонове се отразяват слънчевите лъчи. Тя сякаш се издига безкрайно нагоре. Върхът не се вижда. Отвесните скали в подножието й, само начало на великанския масив, са високи над четири хиляди метра.

— Да се кача на Олимп… — повтаря мъжеубиецът.

— Има ескалатор… стълбище — успокоява го Атина и посочва с дългото си копие. — Виждаш ония руини. Това е най-лесният път до горе.

— Ще трябва да извоювам всяка крачка. — Ахил се усмихва ужасяващо. — Все още съм във война с боговете.

Богинята отвръща на усмивката му.

— Сега боговете воюват помежду си, сине Пелеев. И знаят, че брана-дупката се е затворила завинаги. Смъртните вече не застрашават залите на Олимп. Предполагам, че ще се изкачиш незабелязано, но щом стигнеш горе, със сигурност ще обявят тревога.

— Афродита — прошепва бързоногият мъжеубиец.

— Да, тя ще е там. И Арес. Всички строители на твоя личен ад. Имаш моето разрешение да ги убиеш. Моля те само за една услуга в замяна на моята амброзия, напътствие и обич.

Ахил се обръща към нея и зачаква.

— Унищожи лечебните вани, след като съживят твоята възлюбена амазонка. Убий Лечителя — грамадна чудовищна стоножка с ужасно много ръце и очи. Унищожи всичко в залата на Лечителя.

— Така няма ли да унищожа собственото ти безсмъртие, богиньо? — пита Ахил.

— Това е моя грижа, сине Пелеев — успокоява го Атина, протяга ръце с длани надолу и по окървавеното, пронизано тяло на Пентезилея потича златиста амброзия. — Върви сега. Аз трябва да се върна към своите войни. Въпросът за Илион скоро ще се реши. Твоята съдба ще се определи там, на Олимп. — И посочва планината, издигаща се безкрайно над тях.

— Предизвикваш ме така, като че ли притежавам божествено могъщество, Атино — промълвява Ахил.

— Ти винаги си притежавал могъщество на бог, сине Пелеев — казва богинята, вдига ръка, благославя го и се телепортира. Въздухът с тиха гръмотевица запълва вакуума.

Мъжеубиецът оставя тялото на Пентезилея при другите трупове и го увива в чист бял плат, взет от бойната му шатра. После намира щита, копието, шлема си, торбата с хляб и меховете с вино, които преди много часове е носил. Накрая, след като грижливо се е снаряжил, прикляка, вдига мъртвата амазонка и се запътва към Олимп.

 

 

— Мама му стара — изругава Деймън и смъква торинския саван от лицето си. Изтекли са дълги минути. Той проверява близката мрежа — наоколо няма войникси. Можели са да го обезкостят като риба, докато е лежал под торинската магия. — Мама му стара — повтаря младият мъж.

Не получава друг отговор освен тихото плискане на вълните.

— Кое е по-важно? — измърморва той. — Колкото може по-бързо да занеса тоя работещ торински саван в Ардис и да измисля защо ми го е оставил Калибан или неговият господар? Или да се върна в кратера Париж, за да видя какво е намислил многоръкият като сепия?

Деймън седи, без да помръдне, цяла минута. После навлича дрехите си, напъхва торинския саван в раницата си, затъква меча в пояса си, вдига арбалета и с усилие тръгва нагоре по склона към очакващия го факс павилион.