Дан Симънс
Олимп (24)

24.

Деймън се прехвърли по факса в кратера Париж. Искаше му се да бе пристигнал по светло. Или поне да беше изчакал, та Харман или някой друг да го придружи.

Когато стигна до палисадата на факс павилиона на километър и половина от Ардис Хол, наближаваше пет и светлината гаснеше. Сега беше един през нощта, съвсем тъмно, и в кратера Париж валеше проливен дъжд. Прехвърли се в най-близкия възел до апартамента на майка си, факс павилион, незнайно защо наречен Хотел на инвалидите, и мина през факс портала с вдигнат арбалет, готов за стрелба. Заради водата, която се лееше от покрива на павилиона, все едно виждаше града през завеса или водопад.

Досадно. Оцелелите в кратера Париж не охраняваха факс възлите. По примера на Ардис, около една трета от общностите на оцелелите бяха оградили със стени факс павилионите и поддържаха денонощна охрана, ала тукашните жители просто отказваха да го направят. Никой не знаеше дали войниксите се прехвърлят по факса от място на място — изглежда, навсякъде имаше достатъчно много и без да се налага да го правят — но човеците никога нямаше да узнаят дали други места като кратера Париж също не наблюдават възлите си.

Естествено в Ардис охраната беше започнала не като опит за възпиране на прехвърлянето на войникси по факса, а като начин за ограничаване броя на бежанците, изсипващи се там след Падането. Първата реакция след гибелта на слугите и прекъсването на електрическата енергия се изразяваше в бягство към центровете, гарантиращи безопасност и храна, затова през ония първи седмици и месеци десетки хиляди почти наслуки се прехвърляха по факса, обикаляха петдесетина места по планетата в рамките на дванайсет часа, омитаха хранителните припаси и си отиваха. По онова време малко имения имаха собствени хранителни запаси и никое не осигуряваше пълна безопасност. Ардис бе една от първите колонии, в които оцелелите се въоръжиха, и първата, която започна да отпраща обезумелите от страх бежанци, освен ако не притежават някакви необходими умения. Но почти никой нямаше никакви важни способности след повече от хиляда и четиристотинте години на „гадна елойска безполезност“, както казваше Сави.

Месец след Падането и първоначалния смут на заседанията на Съвета на Ардис Харман настоя да изкупят своя егоизъм, като пратят по факса представители във всички други общности, за да ги съветват как да обработват земята, да повишат безопасността, да им демонстрират как се колят месодайни животни и — щом Харман откри сиглочетящата функция — да провеждат семинари, обучаващи пръснатите оцелели човеци как да извличат жизненоважна информация от старите книги. Ардис също разменяше оръжие и разпространяваше планове за изработка на арбалети, стрели, лъкове, копия, ножове. За щастие повечето старостилни човеци в продължение на половин двайсетилетка бяха използвали торински савани за забавление и познаваха всичко с по-малка сложност от арбалет. Накрая Харман прати жители на Ардис във всичките над триста възела и поиска помощта на всички оцелели за откриване на легендарните роботизирани фабрики и разпределители. Показваше една от няколкото пушки, които беше донесъл от второто си посещение в музея на Голдън Гейт при Мачу Пикчу, и обясняваше, че ако искат да победят войниксите, човешките общности имат нужда от хиляди такива оръжия.

Сега, вторачен в мрака през дъжда, Деймън проумя, че е трудно да се охраняват всички местни факс възли. Допреди осем месеца кратерът Париж бе един от най-големите градове на планетата, с двайсет и пет хиляди жители и дванайсет функциониращи факс портали. Ако можеше да се вярва на майчините му приятели, сега там бяха останали по-малко от три хиляди души. Войниксите вилнеели по улиците и претърсвали старите надлези и жилищни небостъргачи, когато им скимне. Отдавна трябваше да измъкне майка си оттук. Единствено ненарушаваният през целия му живот — почти две двайсетилетки — навик да изпълнява всяко желание и прищявка на майка си го беше накарал да отстъпи пред наслояването й да остане в дома си.

И все пак тук изглеждаше сравнително безопасно. Имаше над сто оцелели, главно мъже, и те бяха укрепили жилищния небостъргач в западната част на кратера, където се намираше разкошният апартамент на Марина. Имаха вода от дъждовните колектори на всеки покрив, а в кратера Париж валеше почти непрекъснато. Снабдяваха се с храна от градините на терасите и от добитъка, който бяха докарали от старите ферми на войниксите и който сега отглеждаха в обори по моравите из кратера. Всяка сряда в близкия Шанз Одисе имаше пазар, където се срещаха хора от всички лагери в западен Париж, за да разменят храна, дрехи и други жизненонеобходими стоки. Даже имаха вино, което им пращаха по факса далечни общности във винарски имения. Имаха оръжие, включително арбалети, купени от Ардис Хол, няколко иглени пушки и енергиен прожектор, който един от мъжете беше донесъл от изоставен подземен музей, открит от някого след Падането. Колкото и да бе удивително, енергийното оръжие работеше.

Ала Деймън знаеше, че Марина всъщност е останала в кратера Париж заради онова дърто копеле Гоман, главния й любовник от почти цяла двайсетилетка. Младият мъж никога не го беше харесвал.

 

 

Кратерът Париж бе известен като „градът на светлината“ и Деймън, който беше израснал в него, познаваше летящите осветителни глобуси на всяка улица и булевард, небостъргачите, осветени от електрически светлини, хилядите фенери и светещата тристаметрова постройка, която символизираше града и се извисяваше над всичко — ала сега осветителните глобуси бяха тъмни или скрити зад разбитите прозорци и Огромната блудница тънеше в мрак за пръв път от над две хиляди години. Докато тичаше, той вдигна поглед към нея, ала главата и гърдите й, обикновено пълни с клокочеща фотолуминесцентна червена течност, бяха невидими на фона на или може би в черните буреносни облаци, а прочутите бедра и задник се бяха превърнали в черно арматурно желязо, привличащо мълниите, които разцепваха небето над града.

Всъщност тъкмо мълниите му помогнаха да мине по трите дълги преки от факс възела при Хотела на инвалидите до жилищния небостъргач на Марина. Вдигнал качулката на анорака си, за да получи поне илюзия, че е сух под проливния дъжд, Деймън изчакваше на всяко кръстовище с вдигнат арбалет и се втурваше през откритите участъци, когато светкавиците осветяваха входовете и арките и се уверяваше, че няма войникси. Докато чакаше в павилиона, опита близката и далечната мрежа, но и двете бяха изключени. Това беше добре, тъй като войниксите напоследък ги използваха, за да откриват човеци. Нямаше нужда да отваря търсещата функция — в края на краищата това бе неговият дом, въпреки че оня хитрец Гоман беше узурпирал мястото до майка му.

В някои от запуснатите вътрешни дворове имаше изоставени олтари. Докато тичаше покрай тези жалки свидетелства за настаналото отчаяние, Деймън мяркаше статуи, грубо изработени от папиемаше — богини в разкошни одежди, голи стрелци, брадати патриарси. Олтарите бяха издигнати в чест на олимпийските богове от торинската драма, Атина, Аполон, Зевс и другите, и това безумно желание да ги умилостивят се бе проявило още преди Падането и в кратера Париж, и в другите общности на континента, който Харман, Деймън и другите читатели в Ардис Хол днес познаваха като Европа.

Книжните изображения се бяха стопили под постоянния дъжд и отново изоставените богове на брулените от вятъра олтари приличаха на гърбави чудовища от някакъв друг свят. „Така по̀ бива, отколкото да почитат торинските богове“ — помисли си Деймън. Бе ходил на Просперовия остров на е-пръстена и беше чул за Тишината. Самият Калибан се бе хвалил на тримата си пленници с могъществото на своя бог, многоръкия Сетебос, преди да убие Сави и да я замъкне в тресавището на канализацията.

Чу дращенето, когато беше само на половин пряка от небостъргача на майка си. Спотаи се в мрака на един вход, свали предпазителя на арбалета — едно от най-новите оръжия, което изстрелваше по две стрели едновременно — и го опря до рамото си.

В светлината на светкавиците видя шестима войникси — само на половин пряка. Движеха се на запад. Не вървяха, а тичаха по стените на старите каменни сгради като метални хлебарки, намираха опора с остриетата на пръстите и шиповете на краката си. За пръв път бе видял войникси да се придвижват така преди девет месеца в Ерусалим.

Вече знаеше, че тия създания имат инфрачервено зрение и че мракът няма да го скрие, но те бързаха в противоположната посока на небостъргача на Марина и през трите секунди, докато изчезнаха, нито едно от тях не насочи сензорите на гърдите си към него.

Деймън с бясно разтуптяно сърце пробяга последните сто метра до блока на майка си, който се издигаше до западната стена на кратера. Ръчно задействаният асансьорен кош не беше на равнището на улицата естествено — едва го различаваше някъде на двайсет и петия етаж, където започваха жилищните комплекси над някогашната търговска еспланада. От коша висеше въже с камбана, за да известява местните за идването на гост. Деймън го дърпа цяла минута, но горе не светна лампа, нито някой му отговори с дърпане на въжето.

Все още задъхан от тичането, той се вторачи в дъжда и се замисли дали да не се върне в Хотела на инвалидите. Очакваше го изкачване на двайсет и пет етажа, и то през повечето време по старото тъмно стълбище, без абсолютно никаква гаранция, че някъде не дебнат войникси.

Много от бившите факсвъзелни общности в древните градове или високи блокове трябваше да ги напуснат след Падането. Без електричество — старостилните човеци дори не знаеха къде се генерира и как се разпространява енергията — асансьорните шахти и ескалатори бяха спрели да работят. Никой не искаше да се качва и слиза седемдесет и пет метра — или много повече в някои общности като Уланбат, с неговите двестаетажни Небесни кръгове — всеки път, щом се наложи да потърси храна и вода. Но колкото и да беше удивително, в Уланбат все още живееха хора, въпреки че небостъргачът се издигаше в пустиня, в която не можеше да се отглежда храна и нямаше годен за ядене дивеч. Тайната се криеше във факс възлите, разположени на всеки шест етажа. Стига другите общности да продължаваха да разменят храна за прекрасните дрехи, с които винаги се бе славил Уланбат и с каквито разполагаше в изобилие, след като една трета от местното население беше избита от войниксите, преди да се научат да барикадират по-горните етажи, Небесните кръгове щяха да просъществуват.

В небостъргача на Марина нямаше факс възли, ала оцелелите бяха проявили смайваща находчивост и бяха приспособили един малък външен служебен асансьор — бяха свързали кабелите със система от колела и лостове, така че до трима души можеха да се издигнат от улицата с нещо като кош. Той стигаше само до еспланадата, но това правеше последните пет етажа по-лесни за изкачване. Този начин не вършеше работа за често сноване нагоре-надолу — а и на човек му настръхваше косата от самото пътуване, изпълнено със стряскащи раздрусвания и сегиз-тогиз силно накланяне — обаче стотината обитатели на блока повече или по-малко се бяха отдръпнали от повърхността и разчитаха на терасните си градини и водните си колектори, два пъти седмично пращаха свои представители на пазар и почти нямаха други сношения със света.

„Защо не отговарят?“ Той пак задърпа въжето на камбаната, изчака две минути, после още три.

От юг чу дращене — приближаваше се към широкия булевард.

„Няма време“. Деймън излезе в средата на улицата и се вторачи нагоре. Мълниите осветяваха черните бъкивъглеродни трегери и лъскавите бамбукови стени над старата еспланада. Зад няколко прозореца светеха фенери. Сигналните огньове, които Гоман поддържаше на терасата на майка му, бяха запалени.

Драскането се разнесе от север.

— По дяволите — изруга Деймън. Беше време да отведе майка си оттук. Ако Гоман и приятелчетата му се опитаха да му попречат да я вземе в Ардис Хол, щеше да ги изхвърли до един през перилата на терасата в кратера. Младият мъж вдигна предпазителя на арбалета, за да не изстреля неволно двете стрели, влезе в сградата и се заизкачва по тъмното стълбище.

 

 

Когато стигна до еспланадата, вече знаеше, че се е случило нещо ужасно. Няколкото пъти, когато бе идвал в кратера Париж през последните месеци — винаги по светло, — тук пазеха часови с примитивни копия и ардиски лъкове. Ала тая вечер нямаше никого.

„Нима нощем не охраняват еспланадата?“ Не, това беше нелепо, войниксите бяха най-активни по тъмно. А и при последното си посещение преди повече от месец бе чул, че часовите се сменят през нощта. Дори веднъж беше стоял на пост от два до шест сутринта, преди да се прехвърли по факса в Ардис, уморен и със зачервени очи.

Поне стълбището над еспланадата беше открито от двете страни и светкавиците му показваха следващите стъпала или площадка, преди да спринтира нагоре или да прекоси някое тъмно пространство. Носеше арбалета вдигнат и държеше показалеца си на предпазителя.

Още преди да излезе на първия жилищен етаж, където се намираше апартаментът на майка му, знаеше какво ще завари.

Сигналните огньове в металните варели на терасата откъм града догаряха. По бамбуковия под имаше кръв, както и по стените и от долната страна на стрехите. Вратата на първия апартамент беше отворена.

Вътре навсякъде имаше кръв. Деймън не можеше да повярва, че в телата на стотината обитатели на общността е имало толкова много кръв. Забеляза безброй признаци за паника — припряно барикадирани врати, след което вратите и барикадите бяха разбити, кървави стъпки по тераси и стълбища, дрипи от спално бельо, разхвърляни тук-там, ала не и следи от истинска съпротива. В дървените греди не бяха забити окървавени стрели и копия, пропуснали целта си. По нищо не личеше да са били използвани оръжия.

Нямаше трупове.

Претърси още три апартамента, преди да събере смелост, за да влезе в жилището на майка си. Във всеки откри кръв, строшени мебели, разкъсани възглавници, раздрани стенни килими, прекатурени маси, пръсната дреб, кръв по бяла перушина и светъл дунапрен, ала не и трупове.

Вратата на майка му беше заключена. След Падането някогашните електронни ключалки бяха престанали да действат, но Гоман бе монтирал обикновено резе и верига, които според Деймън бяха прекалено първобитни. Сега имаше възможност да го потвърди. След няколко тихи почуквания, които останаха без отговор, той три пъти силно ритна вратата и тя се разцепи и излезе от касата. Деймън се вмъкна в мрака, вдигнал арбалета.

В коридора миришеше на кръв. В задните стаи откъм кратера беше по-светло, но не и във вестибюла, коридора и преддверието. Деймън пристъпваше колкото може по-тихо, стомахът му се свиваше от вонята на кръв и джапането в невидимите локви. Виждаше достатъчно, колкото да се увери, че никой не го дебне и че по пода няма трупове.

— Майко! — Собственият му вик го сепна. Извика пак. — Майко! Гоман? Тук ли сте?

Вятърът разлюля камбанките на терасата и въпреки че кратерът и градът зад него тънеха в почти пълен мрак, светкавиците осветяваха главната дневна. Сините и зелени копринени пана на южната стена, които никога не бе харесвал, ала с които беше свикнал, бяха осеяни с червено-кафяви ивици и петна. Столът от гофрирана хартия, на който обичаше да седи, бе на парчета. Нямаше тела.

Кървавите дири, следи и петна идваха от терасата и водеха от общата дневна към трапезарията с любимата на Марина голяма маса. Деймън изчака следващия проблясък на светкавица — бурята се беше отдалечила на изток и между всяка светкавица и гръмотевица имаше по няколко секунди, — след което отново вдигна арбалета и влезе в просторното помещение.

Три последователни светкавици му показаха стаята и всичко вътре. Нямаше трупове в буквалния смисъл на думата. Ала върху шестметровата махагонова маса на майка му се издигаше пирамида от черепи — стигаше почти до тавана, на два метра над главата на Деймън. Зяпаха го десетки празни очни орбити. Белотата на костите бе като ретинен послеобраз между светкавиците.

Той се приближи към пирамидата. Навсякъде в стаята имаше кръв, освен на масата, която беше абсолютно чиста. Пред пирамидата ухилени зяпнали черепи имаше стар торински саван — извезаните му вериги бяха на равнището на най-горния череп.

Деймън се качи на стола, на който винаги седеше в трапезарията, стъпи на масата и се изправи срещу най-горния череп. На белезникавата светлина на отдалечаващите се светкавици видя, че всички други черепи са чисто бели. Но най-горният не беше. Бяха останали — о, толкова преднамерено оставени — няколко кичура къдрава червена коса.

Неговата коса беше червеникава. Косата на майка му беше червена.

Деймън скочи от масата, отвори вратата, олюля се, излезе на терасата и повърна през парапета в червеното магмено око на вулкана. Отново повърна, после пак и още няколко пъти, въпреки че в стомаха му не бе останало нищо. Накрая се обърна, пусна тежкия арбалет, изплакна лицето и устата си с вода от медния леген, който майка му оставяше да виси на декоративни вериги като птича ваничка, и се свлече на пода с гръб към парапета, вторачен в отворената плъзгаща се врата на трапезарията.

Светкавиците ставаха по-бледи и не бяха толкова чести, но червеното сияние на кратера осветяваше заоблените тилове на безброй черепи. И червената коса на най-горния.

Преди девет месеца щеше да се разплаче като трийсет и седем годишно дете, каквото си беше. Сега, въпреки че му се повдигаше и някакво черно чувство се свиваше като юмрук в гърдите му, се опита да разсъждава хладнокръвно.

Не се съмняваше кой или какво е извършило всичко това. Войниксите не ядяха, нито отнасяха телата на своите жертви. Това нямаше нищо общо с тяхното безсмислено насилие. Това беше послание за Деймън и само едно същество в цялото мрачно творение можеше да му го е пратило. Всички в тоя жилищен небостъргач бяха убити и разфасовани като риба, а черепите им бяха подредени като бели кокосови орехи, само за да бъде пратено това послание. И ако се съдеше по пресния мирис на кръв, това се бе случило само преди няколко часа, а може би още по-скоро.

Деймън остави арбалета на пода, коленичи, после се изправи. Върна се в трапезарията, заобиколи дългата маса и накрая се качи, за да свали черепа на майка си. Ръцете му трепереха. Не му се плачеше.

Хората едва неотдавна се бяха научили да погребват мъртъвците. През последните осем месеца в Ардис бяха умрели седем души, шестима, убити от войникси, и една млада жена — от някаква тайнствена болест, отнесла я само за една трескава нощ. Деймън не знаеше, че старостилните човеци могат да се заразяват и умират.

„Да я взема ли? Да я погреба до стената, където по наставлението на Никой и Харман направихме гробище за мъртвите?“

Не. Марина винаги бе обичала своя дом в кратера Париж повече от всяко друго място в света на прехвърлянето по факса.

„Но не мога да я оставя тук при другите черепи — помисли си Деймън, заливан от вълна след вълна неописуеми чувства. — Някой от тях е на оня мръсник Гоман“.

Изнесе черепа на терасата. Дъждът бе станал по-силен, вятърът беше стихнал и младият мъж дълго стоя до перилата: капките шибаха лицето му и миеха черепа. Накрая той го пусна в пропастта и проследи с поглед падането му в червеното око, докато бялата точица не изчезна.

Вдигна арбалета и понечи да си тръгне — обратно през трапезарията, общата дневна и вътрешния коридор — и спря.

Не беше шум. Плющенето на дъжда бе толкова силно, че нямаше да чуе и алозаври, даже да бяха на три метра зад него. Беше забравил нещо. „Какво?“

Върна се в трапезарията, като се опитваше да избягва обвинителните погледи на десетките черепи — „Какво можех да направя?“, безмълвно ги попита. „Да умреш с нас“, безмълвно отвърнаха те — и вдигна торинския саван.

Беше оставен тук с някаква цел. Само той и масата в целия жилищен комплекс не бяха оплескани с кръв. Деймън напъха парчето плат в страничния джоб на анорака си и излезе от апартамента.

Стълбището до еспланадата беше тъмно. Още по-тъмно бе закритото стълбище петнайсет етажа под нея. Деймън даже не вдигна арбалета. Ако го дебнеха, така да бъде. Щеше да е борба със зъби, нокти и гняв.

Нищо не го дебнеше.

 

 

Докато вървеше отпуснато по средата на булеварда към факс павилиона на Хотела на инвалидите, чу зад себе си пращене и трясък.

Обърна се, приклекна на едно коляно и опря тежкото оръжие на рамото си. Звукът не идваше от безшумни ципести крака с жълти нокти.

Вдигна глава и зяпна. Откъм кратера, някъде между него и жилищния небостъргач на майка му, се беше появило нещо въртящо се. Силуетът се намираше на неколкостотин метра и бързо се въртеше. Около него пращеше нещо като светкавица, корона от електрически тръни и случайни светлинни лъчи, излизащи от сферата. Влажният въздух се изпълни с тътен, от който настилката завибрира. В сферата се движеха фрактални фигури, после тя се превърна в кръг, кръгът се снижи и срути една сграда, докато се спускаше на земята и отчасти потъваше в нея.

От кръга бликна слънчева светлина, ала не такава, каквато се виждаше от земята. Спря да се снижава едва когато една четвърт от него се вклини в повърхността като някакъв великански портал. Беше само на две преки от Деймън и изпълваше хоризонта на изток. Въздухът с вой и почти ураганна скорост се понесе към него и едва не го събори.

През все още вибриращия три четвърти кръг се виждаше свят, в който бе ден — свят с топло, спокойно плискащо синьо море, червена пръст, скали и планина… не, вулкан, издигащ се на невероятна височина пред възсинкаво небе. От това топло море изплува нещо огромно, розово, сиво и влажно и сякаш се затътри към отворената дупка върху бързи като на стоножка крака — приличаха на гигантски длани. После въздухът пред него се изпълни с останки и прах — ветровете бушуваха, смесваха се и взаимно се поглъщаха.

Деймън остана още цяла минута, втренчен в праха, заслонил очите си с ръка от разсеяните, ала въпреки това ослепителни слънчеви лъчи, струящи от дупката. Сградите в кратера Париж на запад от нея и железните бедра и празният търбух на Огромната блудница заблестяха на студената неземна светлина, после изчезнаха в прашния облак, който бълваше от дупката. Другите райони на града бяха невидими и мокри под покрова на нощта.

И тогава от улиците на север и юг се разнесе дращенето на войниксите, настойчиво и многокрако.

Двама войникси изхвърчаха от един тъмен вход на булеварда и се втурнаха към Деймън на четири крака, като тракаха със смъртоносните си остриета.

Той се прицели, изстреля първата стрела в кожената качулка на задния войникс, който падна, и после втората — в гърдите на предния. Съществото се свлече на земята, но продължи да се влачи напред.

Деймън извади още две железни стрели от преметнатата през рамото му торба, презареди и ги изстреля в гърбицата — нервния център на войникса — от три метра. Съществото се отпусна неподвижно.

От запад и юг отново се чу дращене. Червеникавото сияние от дупката осветяваше всичко. Мракът вече не бе съюзник на Деймън. Нещо ревеше от прашния облак, звук, какъвто младият мъж никога не беше чувал, гърлен и зловещ, непонятно ръмжене, напомнящо някакъв ужасен език, обърнат наопаки.

Без да бърза и да изпада в паника, той отново презареди, хвърли поглед през рамо към червената планина, виждаща се през дупката в небето, и хукна на запад към Хотела на инвалидите.