Дан Симънс
Олимп (20)

20.

По крайбрежието на северното марсианско море, наричано от обитателите на Монс Олимпус Северен океан или море Тетида, зелените човечета, известни като „зеки“, са издигнали над единайсет хиляди грамадни каменни глави. Всяка глава е висока двайсет метра. Главите са еднакви — всяка изобразява старец със свиреп орлов нос, тънки устни, високо чело, смръщени вежди, плешиво теме, решителна брадичка и дълга коса, спускаща се над ушите му. Камъкът идва от кариери, изсечени в скалите на геологическия гювеч, известен като лабиринта Ноктис, в най-западния край на дългото четири хиляди и двеста километра вътрешно море, изпълващо цепнатината Валес Маринерис. Зелените човечета товарят каменните блокове от каменоломните при лабиринта Ноктис на шлепове и ги превозват през Валес Маринерис, а после стотици зелени човечета ги разтоварват и извайват главата на място, както си лежи на пясъка. Когато остане само косата отзад, зеките претъркулват всяка глава при предварително подготвена каменна основа — понякога се налага да я издигат по скали или да я пренасят през блата и мочурища, — след което я изправят с помощта на система от скрипци, въжета и насипи от пясък. Поставят каменна ос от шията в ниша в основата и накрая десетина зелени човечета доиздялват къдравата коса, а останалите малки същества продължават работата по следващата глава.

Всички тези еднакви лица гледат към морето.

Първата глава е издигната преди близо един и половина земен век в подножието на Монс Олимпус, където плискат вълните на Тетида, и оттогава зелените човечета поставят по една глава на всеки километър — все по на изток по грамадния гъбовиден полуостров, наричан Темпе Тера, и обратно на юг в устието на Касеи Валес, на югоизток покрай блатата на Луне Планум, от двете страни на огромното устие и море в морето Хризе Планиция, по скалистите брегове на широкото устие на Валес Маринерис и накрая, едва през последните осем месеца, на североизток покрай стръмните скали на Арабия Тера към най-северните архипелази Деутеронилус и Патронилус Мензе.

Но тоя ден всякаква работа по главите е спряла и над стоте фелуки са откарали зелените човечета — еднометрови фотосинтезиращи хоминиди с прозрачна плът, без уста и уши и с въгленовочерни очи — на двеста километра от Монс Олимпус, на широкия плаж на Темпе Тера. Оттам далеч в морето на запад се вижда островният вулкан Алба Патера и над хоризонта на югозапад се извисява невероятният масив на Олимп.

Каменните глави обикалят стръмната скала на няколкостотин метра от водата, но плажът е широк и равен и всичките седем хиляди триста и три човечета са се събрали тъкмо там, в плътна зелена маса по пясъка, освен един празен полукръг с радиус петдесет и един метра. Няколко марсиански часа зелените човечета стоят безмълвни и неподвижни, вперили мастиленочерните си очички в голия пясък. Съвсем ниските вълни на Тетида леко поклащат фелуките и шлеповете. Единственият шум е на вятъра, който духа от запад, сегиз-тогиз вдига пясък и брули прозрачната зелена кожа или тихичко свири сред ниския прещип под скалите.

Изведнъж въздухът замирисва на озон — въпреки че зеките нямат носове да усетят миризмата — и над плажа избухват гръмотевици. Макар че нямат уши, зелените човечета ги долавят с невероятно чувствителната си кожа.

На два метра над плажа внезапно се появява червен триизмерен ромбоид, широк петнайсетина метра. Той се разширява, ала после се прищипва в средата и заприличва на два червени конични бонбона. При върховете им се оформя мъничка сфера, нарастваща до зелен триизмерен овал, който сякаш поглъща първоначалния червен ромбоид. Овалът и ромбоидът започват да се въртят в противоположни посоки и на сто метра във въздуха полита пясъчен стълб.

Зелените човечета стоят и безстрастно наблюдават усилващата се буря.

Триизмерният овал и ромбоид образуват сфера, после във въздуха се появява кръг с диаметър десет метра и сякаш потъва в пясъка, докато брана-дупката отрязва къс от пространство и време. Тъй като е новородена, защитната й повърхност все още се вижда: венчелистчета и пластове от единайсетизмерна енергия, предпазващи пясъка, въздуха, Марс и вселената от това съзнателно израждане на пространственовремевата тъкан.

От дупката излиза пуфтяща парна дрошка. Невидими жироскопи балансират масата от метал и дърво върху единственото й гумено колело. Колата напуска Дупката и спира точно в центъра на пространството, оставено свободно от зеките. Отваря се красиво резбована врата и се спуска дървена стълбичка — разгъва се като сложно проектиран пъзел.

Отвътре се появяват четири войникса — двуметрови широкоплещести метални двуноги, без шия и с глави, които приличат на издатина върху тялото — и с помощта на манипулаторните си ръце, а не на режещите си длани, започват да сглобяват сложен апарат със сребърни пипала, завършващи с малки параболични прожектори. Когато приключват, се отдръпват към стихналата парна машина и замръзват неподвижно.

Появява се човек или проекция и привидно се материализира на пясъка между пипалата-жици на проектора — старец в сини одежди, покрити с чудно извезани астрономически изображения. Носи дълга тояга, на която се подпира. Обутите му в златни пантофи крака са достатъчно плътни и трептящото му тяло е достатъчно тежко, за да оставя стъпки по пясъка. Лицето му е същото като на статуите.

Магът стига до кристалнобистрото море и зачаква.

Скоро морето се раздвижва и точно зад линията на случайните вълнички от водата се издига нещо огромно. То бавно изплува, по-скоро като остров от морето, отколкото като органично същество — кит, делфин, морски змей или бог. От гънките и отворите му се стича вода. То се приближава към брега и зеките отстъпват назад и настрани, за да му направят място.

По форма и цвят нещото най-много прилича на великански мозък. Тъканта е розова — като жив човешки мозък — и гънките му най-много напомнят на максимално нагънатата мозъчна повърхност, но приликата свършва дотам, тъй като съществото има множество чифтове сиви очи, разположени в гънките между розовата тъкан и безбройните ръце: ръчички с различен брой пръсти, излизащи от гънките и размахващи се като морска анемона под действието на студени течения, по-големи длани на по-дълги стволове от двете страни на различно разположените очи и — както става все по-ясно, когато голямото колкото къща създание изплува от водата и се затътря по пясъка — множество двойки грамадни ръце отдолу и отстрани, с които се придвижва, всяка бяла като личинка или мъртвешки сива, голяма колкото туловище на кон.

„Какво си направил с любимия ми поклонник?“ — беззвучно пита многоръкият.

— Пак вилнее на воля в света, колкото и да ми е мъчно да го кажа — въздъхва старецът.

„На кой свят? Те са толкова много“.

— На Земята.

„На коя Земя? Те са толкова много“.

— На моята Земя — отвръща магът. — Истинската.

Мозъкът с ръце издава звук през дупките и отворите в гънките си, слузест звук като на кит, вдишващ морска вода. „Къде е моята жрица, Просперо? Къде е детето ми?“

— Кое дете? — пита старецът. — Своята свиньогарванова курва с кръжила сини около очите ли дириш, оная злоба, или палето петнисто, с което тя окучи се на тоя бряг на моя свят?

Магът използва латинските дума „sus“ за „свиня“ и „corax“ за „гарван“: очевидно изпитваше удоволствие от игрословицата, също както и от „окучи“.

„Сикоракса и Калибан. Къде са?“

— Кучката я няма. Гущерчето е на свобода.

„Моят Калибан е избягал от скалата, на която през тия дълги векове го държеше в плен ти, така ли?“

— Нима не го казах току-що? Трябва да размениш някои от излишните си очи за уши.

„Успял ли е вече да изяде всичките ти жалки смъртни на тоя свят?“

— Не всички. Все още. — Магът посочва с тоягата си към каменните версии на собственото си лице, които гледат от скалата зад него. — Обичаш ли да те наблюдават, Многоръки?

Мозъкът отново изхвърля солена вода и слуз. „Ще оставя зелените човечета да поработят още и ще пратя цунами да ги издави до крак и в същото време да събори твоите жалки каменни шпиони“.

— Защо не го сториш сега?

„Знаеш, че мога“. Беззвучният глас някак си изразява изсумтяване.

— Знам, че можеш, зло същество — отвръща Просперо. — Но ако удавиш тоя народ, ще извършиш по-голямо престъпление от много други твои злодеяния. Зеките са самото състрадание, олицетворение на предаността, непроменени от предишно състояние, както стори ти с тукашните богове по чудовищната си прищявка, а истински същества, които са мои. Аз ги преобразих.

„Дори само затова ще ми е още по-приятно да ги избия. Каква полза от тия неми хлорофилни нищожества? Те са като амбулаторни бегонии“.

— Те нямат глас, ала съвсем не са неми — възразява старият маг. — Общуват помежду си чрез генетично изменени пакети от данни, предавани между клетките при допир. Когато се налага да контактуват с някой извън своя род, един от тях доброволно предлага сърцето си за допир и умира като индивид, но всички други го поглъщат и така продължава да живее. Това е прекрасно.

„«Manesque exire sepulcris»^[1] — мисли-изсъсква многоръкият Сетебос. — Ти просто призоваваш мъртъвците от гробовете им. Играеш играта на Медея“.

Без предупреждение Сетебос се завърта на стъпалните си ръце и изстрелва змиеподобен ствол с по-малка длан от мозъчните си гънки на цели двайсет метра. Сивкавият юмрук се забива в едно зелено човече, застанало на самия бряг, прониква в гърдите му, стиска плаващото му зелено сърце и го изтръгва. Тялото на зека се строполява безжизнено на пясъка и всичките му вътрешни течности изтичат. Друго ЗЧ моментално коленичи, за да погълне каквото може от клетъчната същност на мъртвия си събрат.

Сетебос прибира ръката си, изстисква сърцето до суха люспа, както се изцежда течност от гъба, и го захвърля. „Сърцето му беше празно и нямо като главата му. Там нямаше никакво послание“.

— Не и за теб — съгласява се Просперо. — Ала сега тъжното послание за мен е да не говоря толкова откровено на враговете си. Винаги страдат други.

„Другите са създадени да страдат. Тъкмо затова ги създадохме с теб“.

— Да, с тая цел ние имаме ключовете на струните им, скоро настроени тъй, че да свирят по вкуса ни. Но твоите създания са противни на всички, Сетебос, особено Калибан. Твоето чудовищно изчадие е като зъл бръшлян, който изпи мъзгата на княжия ми ствол.

„И тъкмо това е роден да върши“.

— Роден ли? — тихо се засмива Просперо. — Твоето уродливо копеле се пръкна сред всички магьоснически гадории на истинска вещерска блудница — крастави жаби, прилепи, мухи, свини, които някога са били хора — и твоето гущерче щеше да превърне в кочина собствената ми Земя, ако не бях взел това предателско същество, не го бях научил да говори, не го бях подслонил в собствената си килия, не го бях използвал с човечна грижа и не му бях дал всички човешки достойнства… каквато и полза да имаше за мен, за света или за самия лъжлив роб.

„Всички човешки достойнства — изсумтява Сетебос, прави няколко крачки напред на грамадните си длани и сянката му пада върху стареца. — Аз го научих на власт. Научих го на болка“.

— Когато, подобно на твоя отвратителен род, той забрави своите мисли, а като звяр ръмжеше и квичеше, аз по заслуга въдворих го на скалата, където лично му правех компания.

„Ти заточи Калибан на оная орбитална скала и прати там една от своите холограми, за да можеш да го дразниш и измъчваш векове наред, лъжливи маго“.

— Да го измъчвам ли? Не. Ала когато беше непослушен, аз… противното земноводно с… изпълвах костите му с болка и го карах да реве, та другите зверове на оня орбитален остров да треперят от ужас. И пак ще го направя, когато го заловя.

„Много късно — изсумтява Сетебос. Всичките му немигащи очи се насочват към стареца в сините одежди. Пръстите му помръдват като водорасли. — Сам каза, че моят син, от когото съм много доволен, е на свобода на твоя свят. Знаех го естествено. И скоро ще ида там при него. Заедно с хилядите малки калибани, които ти беше толкова любезен да сътвориш, когато още живееше при постчовеците и смяташе оня обречен свят за чудесен, баща и син-внук скоро ще превърнат твоето зелено кълбо в по-приятно местенце“.

— Искаш да кажеш в тресавище — отвръща Просперо. — Зловонно, пълно с отвратителни същества, всички форми на мрак и каквито язви и зарази от гнилочи, мочури и блата изсмуква слънцето, които се полепват по този Просперо.

„Да“. Грамадното мозъкоподобно създание започва да танцува на дългите си пръсти-крака, олюлява се, сякаш под звуците на безшумна музика или приятни нему крясъци.

— Тогава Просперо не бива да пада — прошепва старецът. — Не бива да пада.

„Няма начин, магьоснико. Ти си само сянка на слух за намек за ноосфера — олицетворение на безвременен, бездушен пулс на безполезна информация, безсмислено мънкане на народ, отдавна затъващ в старческо слабоумие и упадък, киберпръдня, отнесена от вятъра. Ще паднеш, както и твоята безполезна биокурва Ариел“.

Просперо вдига тоягата си, сякаш за да удари чудовището. После я отпуска и се подпира на нея, като че ли изведнъж изгубил всичките си сили.

— Ариел все още е нашата добра и вярна земна прислужница. Тя никога няма да служи на теб, на твоя чудовищен син или на твоята синеока вещица.

„Ще ни послужи със смъртта си“.

— Ариел е самата Земя, чудовище — прошепва магът. — Милата ми тя придоби пълно съзнание и се разви от ноосферата, преплитайки се със самоосъзнатата биосфера. Нима ще убиеш цял свят, за да утолиш яростта и суетата си?

„О, да“.

Сетебос се хвърля напред на гигантските си пръсти, хваща стареца в пет ръце и го вдига към две от очите си. „Къде е Сикоракса?“

— Гние.

„Цирцея е мъртва?! Дъщерята и наложницата на Сетебос не може да умре“.

— Гние.

„Къде? Как?“

— Злост и старост бяха я свили на колело и аз й придадох форма на риба, която сега гние от главата надолу.

Многоръкият пак издава своето слузесто сумтене, откъсва краката на Просперо и ги хвърля в морето. После изтръгва ръцете на мага и ги напъхва в паст, отворила се в най-дълбокия отвор в гънките му. Накрая изкормя стареца и с шумно сърбане поглъща вътрешностите му, сякаш изсмуква спагети.

— Забавно ли ти е? — пита главата на Просперо, преди и тя да бъде смачкана от пръстите и натикана в пастта на многоръкия.

Сребърните пипала на плажа замъждукват и параболичните клапани в краищата им засилват. Просперо се материализира по-далеч на брега.

— Ти си тъпак, Сетебос. Вечно гневен, вечно гладен, но досаден и тъп.

„Ще открия истинската ти телесна същност, Просперо. Повярвай ми. На твоята Земя, в нейната кора, под нейното море или в нейна орбита ще намеря органичната маса, която някога си бил, и бавно ще я сдъвча. Не се съмнявай“.

— Тъпак — повтаря магът. Изглежда уморен и тъжен. — Каквато и да е съдбата на твоите глинени богове и моите зеки на Марс, и на моите любими хора на илионската Земя, ние с теб скоро пак ще се срещнем. Тоя път на Земята. И тогава нашата дълга война окончателно ще свърши, за добро или зло.

„Да“. Многоръкото същество изплюва на пясъка кървави останки, завърта се на долните си ръце и се затътря обратно в морето. След него остава кървава плюнка, изтичаща от полупотопения му най-горен отвор.

Просперо въздъхва, кимва на войниксите, отива до най-близкото ЗЧ и го прегръща.

— Колкото и да ми се иска да поговоря с вас и да чуя мислите ви, любими мои, старото ми сърце не може да понесе да види днес да умрат още от вашия род. Затова, докато дойда пак тук в по-щастливи времена, ви моля, corragio! Бъдете смели! Corragio!

Войниксите се приближават и изключват прожектора. Магът изчезва. Войниксите грижливо сгъват сребърните пипала, отнасят прожектора при парната едноколка-дрошка и се качват по стълбичката в излъчващата червена светлина вътрешност. Стълбичката се вдига. Парният двигател започва високо да пуфти.

Като вдига пясък във въздуха, едноколката тромаво описва кръг на плажа и зеките безшумно отстъпват настрани. Тежката машина минава през брана-дупката и изчезва.

След няколко секунди дупката се свива в своята единайсетизмерна обвивка от чиста цветна енергия и също изчезва.

Известно време единственият шум и движения идват от сънените вълни, плискащи червения плаж. После ЗЧ се пръскат по фелуките и шлеповете и отплават да ваят и изправят своите каменни глави.