Дан Симънс
Олимп (18)

18.

Пентезилея знаеше, че всяка година, месец, ден, час и минута от живота й до тая секунда са били само прелюдия към днешния сигурен връх на славата й. Всичко, което се беше случвало досега, всеки дъх, всяко упражнение, всяка победа или загуба на бойното поле не бяха нищо освен подготовка. В следващите часове щеше да се изпълни съдбата й. Или тя щеше да триумфира и Ахил да загине, или пък тя щеше да загине и нещо безкрайно по-ужасно — щеше да бъде опозорена и забравена през вековете.

Амазонката Пентезилея нямаше намерение да бъде опозорена и забравена през вековете.

Когато се събуди в Приамовия дворец, се почувства силна и щастлива. Изкъпа се и когато застана пред полираното метално огледало, обърна внимание на лицето и тялото си — рядко го правеше.

Знаеше, че е красива според най-високите стандарти на мъже, жени и богове. Това не я интересуваше. Просто не беше важно за нейната воинска душа. Ала днес, докато без да бърза обличаше почистените си дрехи и лъскавите си доспехи, царицата си позволи да се възхити на собствената си хубост. В края на краищата тя щеше да е последното нещо, което щеше да види бързоногият мъжеубиец Ахил.

Двайсет и пет годишната амазонка имаше детско лице и големите й зелени очи изглеждаха още по-големи на фона на късите й руси къдрици. Устните й бяха присвити и рядко склонни да се усмихват, но бяха и пълни и розови. Отразяващото се в полирания метал тяло бе мускулесто и загоряло от дългите часове плуване, упражнения и лов на слънце, ала не и мършаво. Имаше пълни женствени хълбоци и задник — отбеляза го с леко неодобрително нацупване, докато стягаше сребърния колан на тънката си талия. Гърдите й бяха по-високи и кръгли, отколкото на повечето жени, даже на другите амазонки, и зърната й бяха по-скоро розови, отколкото кафяви. Все още беше девствена и възнамеряваше да остане такава до края на живота си. Нека по-големите й сестри — царицата потрепери при мисълта за смъртта на Хиполита — се оставяха да бъдат прелъстявани от мъжките фокуси и отвличани в плен, за да бъдат използвани за разплод от някой космат мъж. Това никога нямаше да се случи с нея.

Докато се обличаше, амазонската царица загреба магическо ароматично масло от сребърна купа с форма на нар и го втри над сърцето си, в ключиците си и над вертикалната линия на златните косми на пубиса си. Такива бяха упътванията на Афродита, която й се бе явила в деня, след като с нея беше разговаряла Атина Палада, и я бе пратила на тая мисия. Богинята на любовта я беше уверила, че тоя парфюм, по-силен от амброзия, е създаден от самата нея специално за Ахил и единствено за него и ще го хвърли в състояние на непреодолима страст. Сега Пентезилея имаше две тайни оръжия — копието, което й бе дала Атина и което не можело да не улучи целта си, и парфюма на Киприда. Възнамеряваше да нанесе смъртния си удар, докато мъжеубиецът се е вцепенил от желание.

Една от нейните амазонски другарки, сигурно вярната й Клония, беше лъснала царските й доспехи, преди да си легне, и сега бронзът и златото сияеха в металното огледало. Оръжията й бяха наблизо — лъкът и колчанът с идеално прави червенопери стрели, мечът, по-къс от мъжки, ала идеално балансиран и също толкова смъртоносен, колкото и на всеки мъж, и двойната й бойна брадва, обикновено любимото амазонско оръжие. Но не и днес.

Тя претегли в ръка копието, което й бе дала Атина. Изглеждаше почти безтегловно, нетърпеливо да полети към целта си. Дългият връх с два шипа не беше бронзов, нито даже железен, а от някакъв по-остър метал, изкован на Олимп. Нищо не можеше да го притъпи. Никоя броня не можеше да го спре. Палада й бе обяснила, че е потопен в най-смъртоносната отрова, известна на боговете. Една драскотина в смъртната пета на Ахил, и отровата щяла да се изкачи до сърцето на героя, да го повали за секунди и да го прати при Хадес само след няколко мига. Дръжката жужеше в дланта й. Също като самата нея, копието нямаше търпение да прониже Ахиловата плът и да го погуби, да изпълни очите, устата и дробовете му с тъмата на смъртта.

Атина шепнешком й беше разкрила източника на почти абсолютната Ахилова неуязвимост — бе й разказала за опита на Тетида да направи бебето си безсмъртно, осуетен от Пелей, който извадил детето от небесния огън. „Петата на Ахил е смъртна — беше казала Палада, — нейната квантова вероятност не е променена…“ Каквото и да означаваше това. За Пентезилея това означаваше, че ще убие мъжеубиеца Ахил — а също женоубиец и насилник, знаеше тя, бич за жените при превземането на множество градове, завладени от него и неговите буйстващи мирмидонци, докато другите ахейци почиваха на своите лаври тук на брега. Даже в своите далечни амазонски земи на север младата царица бе чувала, че имало две Троянски войни — ахейците със своите целенасочени битки при Илион, следвани от дълги периоди на леност и пирове, и Ахил със своите опустошения из цяла Мала Азия. Под безпощадните му атаки бяха паднали седемнайсет града.

„А сега е негов ред да падне“.

Градът бе изпълнен със смут и тревога. Глашатаите викаха от стените, че ахейците се събират зад Агамемнон и неговите вождове. Носеше се слух, че гърците подготвят коварно нападение, докато Хектор спи и храбрият Еней е на фронта оттатък Дупката. Царицата забеляза някакви жени в жалки остатъци от мъжки доспехи — сякаш се преструваха на амазонки. Стражите по стените пак надуха тръбите и грамадните Скейски порти се затръшнаха зад Пентезилея и нейните другарки.

Без да обръща внимание на припрените троянски бойци, които се строяваха в полето между града и ахейските лагери, Пентезилея поведе дванайсетте си другарки на изток към извисяващата се Дупка. Беше я видяла на идване, ала въпреки това сърцето й се разтуптя от възбуда. Висока над шейсет метра, Дупката представляваше идеален три четвърти кръг, изрязан от зимното небе и закотвен в скалистото поле на изток от града. От север и изток нямаше Дупки — знаеше го, защото бяха пристигнали оттам. Илион и морето се виждаха и нямаше и намек за такова магьосничество. Дупката се виждаше само когато човек се приближаваше от югозапад.

Дългите колони на ахейците и троянците бързо минаваха през Дупката, пеш и с колесници, сякаш имаше заповед за евакуация. Сигурно действаха по инструкции от Илион и Агамемноновия стан, предположи Пентезилея, да напуснат фронта срещу боговете и незабавно да се приберат, за да се подготвят за нови враждебни действия помежду си.

Това нямаше значение за нея. Нейната цел бе смъртта на Ахил и тежко на всеки ахеец — а и троянец, — който допуснеше грешката да й се изпречи на пътя. Беше пратила цели легиони мъже в Хадес и днес пак щеше да го направи, ако се наложеше.

Докато превеждаше двойната си колона ездачки през Дупката, тя наистина затаи дъх, но когато излезе от другата страна, изпита само странно усещане за лекота, някаква незабележима промяна в самата светлина и мимолетно задъхване — когато отново си пое дъх, — сякаш изведнъж се бе оказала на планински връх, където въздухът е по-рядък. Конят й, изглежда, също усети промяната и силно опъна юздите, ала тя го обузда с лекота.

Не можеше да откъсне очи от Олимп. Планината изпълваше хоризонта на запад… не, изпълваше целия свят… не, тя беше светът. Право пред амазонката, която внезапно бе изгубила интерес към всичко, което не е Олимп, зад групичките мъже, моравеки и някакви силуети, проснати на червената земя — навярно трупове, — първо се извисяваха над трикилометровите вертикални скали в подножието на дома на боговете и после още шестнайсет километра планина, чиито склонове се издигаха ли издигаха…

— Царице.

Пентезилея разсеяно чу гласа, разсеяно позна Бремуза, втората си помощничка след вярната Клония, ала не й обърна внимание, нито на кристалнобистрия океан надясно и грамадните каменни глави по брега. Те не означаваха нищо в сравнение с надвисналата реалност на самия Олимп. Амазонската царица вирна глава, за да огледа склоновете на планината все по-нависоко и после още безкрайно нагоре в и над светлосиньото небе…

— Царице!

Тя се обърна да смъмри Бремуза — и видя, че другите жени са спрели конете си. Разтърси глава, сякаш току-що се събуждаше от сън, и се огледа.

И разбра, че през цялото време, през което е била запленена от Олимп, групата им е подминавала жени от отсамната страна на Дупката — тичащи, пищящи, окървавени, залитащи, плачещи, падащи. Клония беше скочила от коня и бе повдигнала на коляното си главата на една такава ранена жена, която сякаш носеше странна тъмночервена дреха.

— Кой? — сякаш гледаше от огромна височина, попита Пентезилея. Видя, че през последния километър и половина са се движили по диря от захвърлени окървавени доспехи.

— Ахейците — изхриптя умиращата. — Ахил… — Даже да бе носила броня, това не й беше помогнало. Гърдите й бяха отсечени. Самата тя бе почти гола. Тъмночервената дреха всъщност беше собствената й кръв.

— Отнесете я в… — започна царицата, но млъкна. Жената бе издъхнала.

Клония яхна коня си и застана вдясно зад господарката си, където яздеше винаги. Амазонската царица усети гнева, който излъчваше старата й другарка — като горещи вълни от буен огън.

— Напред — заповяда Пентезилея и пришпори бойния си жребец. Брадвата й беше закрепена за седлото. Стискаше копието на Атина в дясната си ръка. Амазонките изминаха последния половин километър до групата мъже в галоп. Ахейците се бяха навели над други трупове — ограбваха ги. Смехът им ясно се чуваше в редкия въздух.

Бяха убити четирийсетина жени. Царицата забави ход. Двете колони зад нея се разпокъсаха — конете, даже бойните, не обичат да настъпват човешки същества, а окървавените тела, всички на жени, бяха нападали толкова нагъсто, че животните трябваше внимателно да избират пътя си: стъпваха с тежките си копита в малкото свободни места между мъртвите.

Мъжете спряха да претърсват и опипват жертвите и вдигнаха глави. Бяха стотина. Пентезилея не познаваше никого от тях — нямаше нито един гръцки герой. Огледа се и видя други мъже — връщаха се към ахейската войска. Това май бяха героите.

— Вижте, още женски — каза най-отвратителният от мъжете, които събличаха доспехите на избитите. — И тоя път ни водят коне.

— Как се казваш? — попита царицата.

Ахеецът се ухили и оголи изгнилите си зъби.

— Казвам се Молион и се чудя кога да те наеба — преди или след като те убия, хубавелке.

— Това решение сигурно е много трудно за толкова ограничен ум — спокойно отвърна Пентезилея. — Някога познавах един Молион, обаче той беше троянец, другар на Тимбрей. Освен това оня Молион беше жив човек, а ти си мъртво псе.

Молион изсумтя и изтегли меча си.

Царицата замахна с двуострата си брадва и го обезглави. После пришпори грамадния си боен жребец и повали други трима — едва имаха време да вдигнат щитовете си, преди да ги прегази.

С нечовешки вик нейните дванайсет амазонки препуснаха до нея — тъпчеха, сечаха и пронизваха ахейците, все едно жънеха жито с коси. Всички, които се опитаха да се съпротивляват, загинаха. Също и другите, които се опитаха да избягат. Пентезилея лично уби седмина.

Другарките й Евандра и Термодонта повалиха последните хленчещи, пълзящи, умоляващи ахейци, но Пентезилея удиви сестрите си, като им заповяда да пуснат едно особено грозно циврещо копеле, което се представи като Терсит.

— Отнеси следното послание на Ахил, Диомед, Аяксовците, Одисей, Идоменей и другите аргивски герои, които ни зяпат ей от оня хълм — викна му тя. — Кажи им, че аз, Пентезилея, царица на амазонките, щерка на Арес, любимка на Атина и Афродита, съм дошла да сложа край на жалкия Ахилов живот. Кажи им, че ще се бия с Ахил в двубой, ако е съгласен, но че ако настояват, с моите амазонски другарки ще ги избием всичките. Върви да отнесеш посланието ми.

Грозният Терсит офейка толкова бързо, колкото позволяваха треперещите му крака.

Нейната вярна дясна ръка, грозноватата, ала безпределно храбра Клония, подкара коня си до нейния.

— Какво говориш, царице? Не можем да се бием с всички ахейски герои. Всеки от тях е легендарен… а заедно те са напълно непобедими и не са по силите на никои тринайсет амазонки, живели някога на земята.

— Бъди спокойна, сестро — отвърна Пентезилея. — Нашата победа е колкото в собствените ни яки ръце, толкова и във волята на боговете. Когато Ахил падне мъртъв, другите ахейци ще избягат — както бягаха от Хектор и обикновените троянци, когато падаха или биваха ранени техни далеч по-скромни вождове. И когато избягат, ние ще обърнем обратно, ще препуснем, ще минем през оная проклета Дупка и ще изгорим корабите им, преди тия така наречени герои да успеят да се окопитят.

— Ще те последваме и в смъртта, царице, както винаги сме те следвали към славата — промълви Клония.

— Да, към славата, любима сестро — обеща й Пентезилея. — Виж, онова плъхолико псе Терсит предаде посланието ни и ахейските вождове се приближават. Доспехите на Ахил блестят по-силно от другите. Хайде да ги посрещнем на чистото бойно поле ей там.

Тя пришпори огромния си кон и тринайсетте амазонки препуснаха заедно към Ахил и ахейците.