Дан Симънс
Олимп (15)

15.

Храмът на Атина. Менелай настъпва, зачервен, задъхан. Елена е на колене, пребледнялото й лице е сведено, още по-белите й гърди са голи. Той се надвесва над нея. Вдига меча си. Голият й врат изглежда тънък като тръстика. Идеално острото оръжие с лекота ще премине през кожата, плътта и костта.

Менелай спира.

— Не се колебай, съпруже — промълвява Елена със съвсем слабо треперещ глас. Атридът вижда бясно туптящия й пулс в основата на тежката й, осеяна със сини вени лява гръд и стиска дръжката с две ръце.

Ала все още не замахва.

— Проклета да си — изпъшква той. — Проклета да си.

— Да — прошепва Елена, без да вдига лице. Златният идол на Атина се извисява над двамата в ухаещия на тамян мрак.

Менелай стиска меча със страстта на удушвач. Ръцете му треперят от двойно напрежение — от една страна, се готви да обезглави жена си, докато в същото време се мъчи да се удържи.

— Защо да не те убия, путко неверна? — съска той.

— Нямаш основание, съпруже. Аз съм неверна путка. И двете с нея сме неверни. Приключи с тоя въпрос. Изпълни справедливата си смъртна присъда.

— Не ме наричай „съпруг“, проклета да си!

Елена вдига лице. Тъмните й очи са тъкмо такива, за каквито Менелай мечтае от над десет години.

— Ти си мой съпруг. Винаги си бил. Моят единствен съпруг.

В тоя миг той за малко не я убива, толкова мъчителни са тия думи. От челото и бузите му капе пот и попива в нейните прости одежди.

— Ти ме напусна — напусна ни с нашата щерка заради онова… онова… момче — накрая успява да изрече Менелай. — Заради онова конте. Заради онова лъскаво трико с пишка.

— Да — потвърждава Елена и пак свежда лице. Атридът вижда малката позната бенка на тила й, точно под косата, точно там, където ще удари острието на меча.

— Защо? — пита Менелай. Това е последното, което ще каже, преди да я убие, да й прости… или и двете.

— Заслужавам да умра — прошепва тя. — Заради греховете си към теб, към нашата щерка, към нашата страна. Ала не напуснах двореца ни в Спарта по собствена воля.

Менелай изскърцва със зъби толкова силно, че ги чува да изпращяват.

— Теб те нямаше — мълви Елена, неговата съпруга, неговата мъчителка, кучката, която го предаде, майката на неговото дете. — Все те нямаше. Беше с брат си. На лов. На война. По курви. На грабеж. Вие с Агамемнон бяхте истинската двойка — аз бях само свинята за разплод, оставена вкъщи. Когато Парис, оня мошеник, оня хитър Одисей, без Одисеевата мъдрост, ме отвлече насила, у дома нямаше съпруг, който да ме защити.

Менелай въздъхва. Мечът сякаш му шепне като жив, настоява за кръвта на кучката. В ушите му крещят толкова много гласове, че едва чува тихите й думи. Споменът за гласа й го е измъчвал в продължение на четири хиляди нощи и сега го влудява.

— Разкайвам се, но в момента това няма значение — продължава тя. — Смирено те умолявам, но в момента това няма значение. Да ти разкажа ли за стотиците пъти през последните десет години, когато вдигах меч или връзвах примка, само за да бъда спряна от слугините или Парисовите шпиони, които настояваха да помисля за нашата щерка, ако не мисля за себе си? Това похищение и дългият ми плен тук бяха дело на Афродита, съпруже, а не мое. Ала сега ти можеш да ме освободиш с един удар на славния си меч. Стори го, скъпи Менелае. Кажи на нашата рожба, че съм я обичала и още я обичам. Знай, че обичах и теб и още те обичам.

Менелай надава вик, пуска меча, който издрънчава на пода на храма, и пада на колене до жена си, разридан като дете.

Елена сваля шлема му, поставя длан на тила му и притегля лицето му към голите си гърди. Не се усмихва. Не, не се усмихва, нито се изкушава да го направи. Усеща драскането на късата му брада, сълзите му и топлината на дъха му по гърдите си, които са усещали тежестта на Парис, Хокънбери, Деифоб и други след последното докосване на Менелай. „Коварна путка, да — мисли си Елена Троянска. — Всички сме такива“. Не смята последната минута за победа. Била е готова да умре. Сега е ужасно уморена.

Менелай се изправя, ядосано избърсва сълзи и сополи от червените си мустаци, навежда се за меча си и го пъха в ножницата.

— Остави страховете си, жено. Стореното — сторено, за злото са виновни Афродита и Парис, не ти. На мрамора ей там има наметало и було на храмова девица. Сложи си ги и завинаги ще напуснем тоя обречен град.

Елена се изправя, докосва рамото на съпруга си под странната лъвска кожа — виждала е да я носи Диомед, когато избива троянците — и безмълвно си слага бялото наметало и бялото дантелено було.

После двамата излизат.

Тя не може да повярва, че напуска Илион така. След повече от десет години да излезе през Скейските порти и завинаги да остави всичко това? Ами Касандра? Ами техните планове с Андромаха и другите? Ами отговорността й за войната с боговете, за чието избухване тя, Елена, е допринесла със своите машинации? Ами оня клет тъжен Хокънбери и тяхната малка любов?

Настроението й литва във въздуха като храмов гълъб, пуснат на свобода, когато разбира, че тия неща вече не са неин проблем. Ще отплава у дома в Спарта със законния си съпруг — Менелай й е липсвал, липсвала му е неговата… простота — и ще види щерка им, вече пораснала мома. И последните десет години ще й се струват като лош сън, докато остарява и навлиза в последната четвърт от живота си; с непомръкваща хубост естествено, благодарение на волята на боговете, не на нейната. Изпълнението на смъртната й присъда е отменено във всяко отношение.

Двамата са на улицата, крачат, сякаш все още и двамата сънуват — и тогава забиват градските камбани, затръбяват грамадните рогове на стражевите стени и глашатаите започват да викат. Всички сигнали за тревога се задействат едновременно.

Виковете ги стряскат. Менелай се взира в нея през пролуката на нелепия си шлем и Елена отвръща на погледа му през тънкия процеп на булото и тюрбана на храмова девица. За секунда очите им някак си успяват да изразят ужас, смут и даже мрачен смях от иронията на съдбата.

Скейските порти се затварят и заключват. Ахейците отново нападат. Троянската война се подновява.

Попаднали са в капан.