Дан Симънс
Олимп (14)

14.

Нетърпелив и разярен — крачи пред своите хиляда най-отбрани мирмидонци на брега в подножието на Олимп и чака боговете да пратят своя представител за деня, за да може да го убие — Ахил си спомня първия месец на войната: време, което всички троянци и аргивци все още наричат „гнева на Ахил“.

Тия богове се телепортираха от висотите на Олимп, уверени в своите силови полета и машини, готови да се прехвърлят в бавно време и да избягат от гнева на смъртните, без да знаят, че дребните моравеки, новите съюзници на Ахил, имат свои магии, с които да противодействат на такива божествени фокуси.

Първи се появиха Арес, Хадес и Хермес: изскочиха сред ахейските и троянските редици, докато небето избухваше в огън. Скоро редиците и на олимпийците, и на смъртните се превърнаха в куполи, кули и искрящи вълни от пламък. Морето кипеше. Зелените човечета се пръснаха към своите фелуки. Егидата на Зевс завибрира и стана видима — поглъщаше мегатонни моравекски удари.

Вниманието на Ахил беше насочено единствено към Арес и неговите новотелепортирали се кохорти, червеноокия Хадес, целия в черен бронз, и черноокия Хермес в червени шипести доспехи.

— Покажете на смъртните какво е смърт! — изрева блестящият, висок три и половина метра бог на войната Арес, докато тичаше срещу аргивските редици. Хадес и Хермес го последваха. Тримата хвърлиха божествените си копия, които не можеха да не улучат целта си.

Не улучиха целта си. Ахил не бе предопределен да умре тоя ден. Нито който и да било друг ден от ръцете на безсмъртен.

Едното копие одраска яката дясна ръка на бързоногия мъжеубиец, ала не пусна кръв. Другото се заби в красивия му щит, но богоизкованият пласт поляризирано злато го спря. Третото отскочи от златния му шлем, без дори да остави следа.

Тримата богове изстреляха енергийни заряди от божествените си длани. Наногенерираните полета на Ахил отразиха милионите волтове по същия начин, по който куче изтръсква вода от козината си.

Арес и Ахил се сблъскаха като планини. Трусът повали стотици троянци, гърци и богове точно в мига, в който се срещнаха бойните редици. Арес се отдръпна, вдигна червения си меч и нанесе обезглавяващ удар на смъртното парвеню Ахил.

Пелеевият син избегна меча и прониза бога на войната — проби и божествени доспехи, и плът. Коремът на Арес зейна, златна кръв опръска смъртни и безсмъртни и божествените черва се изсипаха върху червения марсиански прещип. Прекалено изненадан, за да падне, прекалено разярен, за да умре, Арес зяпаше собствените си вътрешности, които бавно пльокаха на земята.

Ахил протегна ръка, сграбчи го за шлема и го натисна надолу и напред; човешката му плюнка опръска съвършеното божествено лице.

— Ти ще опиташ вкуса на смъртта, чучело без черва такова! — И със сръчността на пазарски касапин в началото на дълъг ден отсече китките на бога, краката над коленете му и накрая ръцете.

Заобиколена от мощен черен въртоп, пред изумените погледи на другите богове главата на Арес продължи да крещи и след като Ахил я отсече от шията.

Ужасен, но ловък и гибелен, Хермес вдигна второто си копие.

Мъжеубиецът се хвърли напред невъобразимо бързо — и до ден днешен всички са убедени, че се е телепортирал — хвана копието на бога и го дръпна към себе си. Хермес дръпна на обратно. Хадес замахна с черния си меч към Ахиловите колене, ала Пелеевият син подскочи високо и избегна тъмната мъгла от въглеродна стомана.

Изгубил борбата за копието, Хермес отскочи заднешком и се опита да се телепортира.

Моравеките ги бяха обгърнали със своето поле. Никой нямаше да напусне полесражението, докато битката не свършеше.

Хермес изтегли кривия си зловещ меч, но Ахил отсече ръката на великанския убиец под лакътя и все още стиснала меча, тя падна на червената марсианска земя.

— Милост! — изпищя богът, падна на колене и прегърна със здравата си ръка краката на Ахил. — Милост, умолявам те!

— Няма милост! — викна Ахил и насече бога на десетки треперещи, облени в златна кръв късове.

Хадес заотстъпва. Червените му очи бяха пълни със страх. Стотици богове продължаваха да се появяват в човешкия капан и Хектор, неговите троянски вождове, Ахиловите мирмидонци и всички гръцки герои ги обграждаха, а моравекските силови полета не им позволяваха да се телепортират обратно. За пръв път в паметта на всеки на бойното поле богове и герои, полубогове и смъртни, легендарни личности и обикновени пехотинци, всички се биеха почти на равни начала.

Хадес премина в бавно време.

Светът спря да се върти. Въздухът се сгъсти. Вълните замръзнаха, накъдрени край скалистия бряг. Птиците увиснаха в полет. Хадес въздъхна и облекчено повърна. Никой смъртен не можеше да го последва тук.

Ахил премина в бавно време подире му.

— Това… не… е… възможно — изпелтечи повелителят на мъртвите в гъстия като сироп въздух.

— Умри, Смърт — изкрещя мъжеубиецът и заби копието на баща си Пелей в гърлото на бога, точно под черните набузници, които защитаваха напомнящите череп скули на Хадес. Златна кръв бликна като на забавен кадър.

Ахил отблъсна настрани украсения черен Хадесов щит, заби меча си в корема на бога и върхът излезе през гърба му. Умиращият Хадес все пак му отвърна с удар, който можеше да разцепи планина, но черното острие се плъзна по гърдите на Ахил, сякаш изобщо не го е докоснало. На Пелеевия син не му беше писано да умре тоя ден — и изобщо не му бе писано да умре от ръцете на безсмъртен. На Хадес му беше писано да умре тоя ден — макар и временно според човешките представи. Той тежко се строполи и изчезна сред черен ониксов циклон.

С новата нанотехнология, без да полага съзнателно усилие за това, и като всяваше опустошения сред и без това обърканите квантови вероятностни полета, Ахил излезе от бавното време и се върна в битката. Зевс го нямаше. Другите богове бягаха, забравили в паниката да вдигнат егидата зад себе си. Друга моравекска магия, инжектирана същата сутрин, позволи на Ахил да мине през по-слабите им енергийни полета и да ги преследва нагоре по скалите на Олимп до по-ниските укрепления.

И започна истинското клане на богове и богини.

 

 

Ала всичко това беше в първите дни на войната. Днес, в деня след погребението на Парис, боговете вече не слизат, за да се бият.

Хектор го няма и хилядите троянци бездействат в своята част от фронта под командването на Еней. Ахил се съвещава със своите ахейски вождове и моравекските артилеристи, за да подготвят план за атака срещу Олимп.

Планът за атаката е елементарен: докато моравекските енергийни и ядрени оръжия задействат егидата в подножието на склоновете, Ахил с петстотин от най-добрите си вождове и ахейци, натоварени на трийсет транспортни стършела, ще пробие по-слаб участък на енергийния щит на близо хиляда левги зад Олимп, ще се насочи към върха и ще пренесе огъня на войната в самите домове на боговете. След като елементът на изненада отслабне, стършелите ще пренесат ония ахейци, които са получили рани или са изгубили смелост за бой, в самата цитадела на Зевс и боговете. Ахил възнамерява да остане, докато върхът на Олимп не се превърне в кланица и всичките му бели храмове и божествени домове — в черни развалини. В края на краищата, мисли си той, Херакъл съвсем сам някога съборил стените на Илион, защото се разгневил и без чужда помощ превзел града. Какво толкова му е неприкосновеното на Олимп?

Ахил цяла сутрин чака да се появи Агамемнон с тъпия си брат Менелай, да доведат верните си мъже и да опитат да си възвърнат командването на ахейската войска и пак да превърнат войната в бой между смъртни, като се сприятелят с коварните богове, ала до тоя момент кучеокият бивш главнокомандващ със сърце на сърна не се е показал. Ахил е решил да го убие, когато се опита да вдигне бунт. Него, неговия риж брат Менелай и абсолютно всеки, който последва примера на двамата Атриди. Вестта, че в родните градове няма жива душа, убеден е Ахил, е просто измама на Агамемнон, за да вдигне неспокойните и страхливи ахейци на бунт.

Затова когато моравекският главен центурион Меп Аху, бодливият астровек, командващ артилерията и енергийното бомбардиране, вдига поглед от картата под копринения заслон и съобщава, че с бинокулярния си визьор е регистрирал странна наглед войска да минава през Дупката откъм Илион, Ахил не е изненадан.

Но след няколко минути се изненадва. Защото Одисей, човекът с най-остро зрение от командната група под плющящия навес, казва:

— Това са жени. Троянки.

— Амазонки, така ли? — пита мъжеубиецът и излиза под слънцето на Олимп.

Преди час Несторовият син Антилох, стар другар на Ахил от безчет походи, пристигна в лагера на колесница и съобщи на всички за идването на тринайсетте амазонки и клетвата на Пентезилея да убие Ахил в единоборство. Бързоногият мъжеубиец спокойно се засмя и показа идеалните си зъби. Беше победил хиляди троянци и десетки богове и нямаше да се уплаши от женски заплахи.

Одисей поклаща глава.

— Тия жени са поне двеста и всички са с неподходящи доспехи, сине Пелеев. Не са амазонки. Прекалено са дебели, ниски, стари, някои са почти хроми.

— Май с всеки ден потъваме във все по-дълбоко безумие — измърморва киселият Диомед, Тидеевият син, царят на Аргос.

— Да пратя ли часовите, знатни Ахиле? — пита копелето Тевкър, стрелец и природен брат на Големия Аякс. — Да им наредя ли да пресрещнат тия жени, каквато и да е глупавата им цел, и да ги отпратят при тъкачните им станове?

— Не — спира го Ахил. — Да идем да видим какво води първите жени, влезли през Дупката към Олимп, в ахейския лагер.

— Може да търсят Еней и своите троянски съпрузи на много левги наляво от нас — предполага Големия Аякс, Аякс Теламонов, вожд на войската от Саламин, която в тая марсианска утрин държи левия фланг на мирмидонците.

— Възможно е. — Ахил изглежда развеселен и малко ядосан, ала не и убеден. Излиза под слабото слънце и повежда групата ахейски царе, вождове, водачи и техните най-верни бойци.

Наистина се оказва сбирщина троянки. Когато стигат на стотина метра от тях, Ахил спира със своите петдесетина герои и зачаква вдигащата викове и дрънчене женска паплач да се приближи. За ушите на бързоногия мъжеубиец те крякат като гъски.

— Виждаш ли някоя благородна сред жените? — пита Пелеевият син остроокия Одисей, докато чакат трополящата орда да измине последните сто метра червена марсианска земя, която ги разделя. — Съпруги или щерки на герои? Андромаха, Елена, дивооката Касандра, Медесикаста или многоуважаемата Кастианира?

— Не — бързо отвръща хитроумният цар. — Нито една достойна, ни по рождение, ни по мъж. Познавам само Хиподамия, оная едрата с копието и стария продълговат щит, какъвто носи Големия Аякс, и то само защото веднъж ми гостува в Итака със съпруга си, троянския пътешественик Тисифон. Пенелопа я разведе из нашите градини, обаче по-късно ми каза, че била кисела като зелен нар и не се радвала на красотата.

— Е, самата тя също не е красавица — отбелязва Ахил, който вече ясно вижда жените. — Филоктете, иди ги спри и ги питай какво правят тук на нашето бойно поле с боговете.

— Налага ли се, сине Пелеев? — изхленчва старият стрелец. — След клеветата, която вчера се разнесе за мен на Парисовото погребение, мисля, че не бива тъкмо аз да…

Ахил се обръща и го кара да млъкне с укоризнен поглед.

— Аз ще дойда с теб да те държа за ръка — избуботва Големия Аякс. — Ела с нас, Тевкре. Двама стрелци и един копиеносец би трябвало да се справят с тая сган, даже жените да се окажат по-грозни, отколкото ми изглеждат оттук.

Тримата се отдалечават от групата на Ахил.

После всичко се случва страшно бързо.

Филоктет, Тевкър и Големия Аякс спират на двайсетина крачки от неравните редици на очевидно задъханите жени и бившият тесалийски вожд и изгнаник пристъпва напред, стиснал легендарния лък на Херакъл в лявата си ръка и вдигнал десницата си в знак на мир.

Една от по-младите жени вдясно от Хиподамия хвърля копието си. И колкото и да е невероятно и удивително, улучва Филоктет — оцелял след ухапване на отровна змия въпреки гнева на боговете — право в гърдите, точно над леките му доспехи на стрелец. Върхът излиза отзад и Филоктет пада бездиханен на червената пръст.

— Убийте я тая кучка! — изкрещява разяреният Ахил, втурва се напред и изтегля меча от ножницата си.

Под дивия обстрел на женските копия и градушка от зле насочени стрели, Тевкър няма нужда от такова подканване. По-бързо, отколкото очите на повечето смъртни могат да проследят, той поставя еднометрова стрела, опъва тетивата и пронизва гърлото на жената, която е покосила Филоктет.

Хиподамия и двайсет-трийсет жени се приближават към Големия Аякс, колебливо мятат копия и се опитват да развъртят грамадните мечове на своите бащи или синове с несръчни замахвания с две ръце.

Аякс Теламонов се обръща към Ахил само за миг, поглежда другите мъже с развеселено лице, след което изтегля дългия си меч, с лекота отблъсква меча и щита на Хиподамия и й отсича главата, като че ли сече бурени в двора си. Вече обезумели от страх, другите жени се втурват към двамата мъже. Тевкър забива стрела след стрела в очите им, в бедрата, подскачащите им гърди и след няколко секунди побягва. Големия Аякс довършва останалите, които са прекалено глупави да избягат, прегазва ги, сякаш висок мъж минава сред деца, и оставя трупове подире си.

Когато пристигат Ахил, Одисей, Диомед, Нестор, Хромий, Малкия Аякс, Антилох и другите, четирийсетина жени вече са мъртви или умират, няколко надават предсмъртни викове, паднали на напоената с кръв и без това червена пръст, а останалите бягат обратно към Дупката.

— Какво беше това, в името на Хадес? — задъхано пита Одисей, когато стига при Големия Аякс и обикаля сред телата, пръснати във всички изящни и жалки — ала отлично познати му — пози на насилствената смърт.

Теламоновият син се ухилва. Лицето му е опръскано с кръвта на троянките, доспехите и мечът му са червени.

— Не за пръв път убивам жени, обаче, слава на боговете, тоя път ми беше най-хубаво! — казва смъртният великан.

Тесторовият син Калхант, отличният птицегадател, докуцуква и въздиша:

— Това не е хубаво. Лошо е. Хич не е хубаво.

— Млъкни — скръцва му със зъби Ахил, заслонява очи и поглежда към Дупката, където изчезват последните жени, само за да бъдат заменени от групичка по-едри фигури. — Сега пък какво? — пита синът на Пелей и богинята Тетида. — Приличат на кентаври. Да не би старият ми приятел и наставник Хирон да е дошъл да се включи в борбата ни?

— Не са кентаври — отвръща остроокият хитроумен Одисей. — Пак са жени. На коне.

— На коне ли? — Нестор се взира напрегнато. — Не са ли с колесници?

— Яздят като легендарните конници от едно време — пояснява Диомед, който тъкмо ги вижда. Вече никой не язди коне, а само ги впряга в колесници — въпреки че преди няколко месеца Одисей и самият Диомед са избягали от среднощен набег в троянския стан на неоседлани коне.

— Амазонките — казва Ахил.