Дан Симънс
Олимп (85)

86.

Задържа пистолета опрян в челото си само няколко секунди — щом пръстът му докосна спусъка, Харман разбра, че няма да свърши по този начин. Това бе изходът на страхливеца, а колкото и ужасен да беше от собствената си неизбежна смърт, той не възнамеряваше да приключи като страхливец.

Обърна се, насочи оръжието към тежкия нос на древната подводница, който се подаваше през северната стена на Пролома, и натисна спусъка. Държа го, докато оръжието не изстреля и деветте куршума. Ръката му трепереше толкова силно, че дори не знаеше дали е улучил огромната си мишена, но самата стрелба срещу нея едновременно съсредоточи и освободи донякъде яростта и отвращението от безумието на собствения му вид.

Мръсната термокожа се смъкна бавно. Харман дори не помисли да я измие, а просто я хвърли настрани. Тресеше се от повръщането и диарията, но и през ум не му мина да си облече дрехите и да си обуе обувките, когато стана и закрачи на запад.

Нямаше нужда да преглежда новите си биометрични функции, за да знае, че умира бързо. Чувстваше радиацията в стомаха, червата, тестисите и костите си. Предсмъртната слабост растеше у него като някакъв противен, раздвижващ се хомункулус. Затова закрачи на запад, към Ада и Ардис.

В продължение на няколко часа умът му бе удивително латентен и се събуждаше само колкото да му подскаже да не настъпи нещо остро или да избере правилния път между коралите и скалите. Смътно си даваше сметка, че океанът тук е по-дълбок — стените на Пролома от двете му страни бяха станали много по-високи, а въздухът — много по-студен. Въпреки това обедното слънце продължаваше да свети ярко в небето. Беше следобед, когато погледна надолу и видя, че краката и бедрата му са все още изцапани, предимно с кръв. С олюляване стигна до южната стена на Пролома, пъхна голата си ръка през силовото поле — пръстите му усетиха ужасното налягане и студ — и успя да загребе достатъчно морска вода, за да се почисти. После пак продължи на запад.

Когато умът му отново заработи, Харман с удоволствие установи, че мисли не само за гнусната машина и товара й планетарна смърт, които вече бяха изчезнали някъде назад. Започна да мисли и за собствения си живот, за всички тези сто години, откакто го имаше.

Отначало мислите му бяха горчиви — упрекваше се, че е пропилял всички тези десетилетия по празненства, забави и безцелни прехвърляния по факса до едно или друго мероприятие, но скоро си прости. Беше прекарал добре, имаше истински моменти дори през това фалшиво съществуване, а последната година с нейните истински приятелства, истинска любов и всеотдайно обвързване отчасти осмисляха всички години пустота.

Замисли се за собствената си роля в събитията от последната година и откри сили да си прости и за нея. Постчовешката жена, която се бе нарекла Мойра, го бе дразнила с прозвището Прометей, но Харман повече се виждаше като своеобразна комбинация от Адам и Ева, която бе издирила забранения плод в градината на леността и така бе прогонила своя вид завинаги от лишеното от мисъл здравословно място.

А какво бе дал в замяна на Ада, на своите приятели, на расата си? Четенето? Колкото и важна роля да заемаше четенето и познанието за Харман, той се питаше дали тази възможност, имаща потенциала да бъде многократно по-могъща от стотиците разбудени функции на тялото му, би могла да компенсира целия ужас, болка, несигурност и смърт, които предстояха.

А може би не би и трябвало, осъзна той.

Дългата ивица небе високо над него започна да потъмнява. Харман продължаваше да се влачи на запад. Започна да размишлява за смъртта. Знаеше, че неговата собствена ще настъпи само след часове, а може би и по-скоро. Но с какво от концепцията за смъртта не се бе сблъсквал нито той, нито останалите хора до последните месеци?

Позволи си да претърси всички запазени в него данни след кристалния шкаф и откри, че смъртта — страхът от смъртта, надеждата за живот след смъртта, любопитството към смъртта — е била централна тема на почти цялата литература и всички религии за деветте хилядолетия, за които разполагаше с информация. Не можеше напълно да проумее религиозната част — не разполагаше с друг контекст с изключение на собствения си ужас от Смъртта. Видя таената в хилядите култури през хилядите години жажда за увереност — каквато и да било увереност, — че животът продължава дори и след като очевидно е напуснал тялото. Примигна от удивление, когато умът му преброди през различните представи за отвъдния живот — Валхала, Рай, Ад, ислямския Рай, към който толкова пламенно се стремеше екипажът на останалата далеч назад подводница, усещането за воден Праведен живот, така че да продължиш да живееш в умовете и спомените на останалите — и след това прегледа безбройните версии на темата за възкръсването за Вечен живот, мандала, прераждането, Деветорния път на Ву към Центъра. Дълбоко в ума и сърцето си намираше всичко това за прекрасно и същевременно лекомислено и пусто като изоставена паяжина.

Влачеше се на запад в ставащите все по-плътни студени сенки и осъзна, че ако отговаряше на човешките представи за смъртта, които бяха запазени в умиращите му клетки и в самата му ДНК, това се дължеше на буквалните и артистични опити да изрази човешката позиция от срещата с нея — своеобразно предизвикателство на гения. Погледна записаните в него последни автопортрети на Рембранд и заплака от ужасната мъдрост в тези образи. Изслуша как собственият му ум рецитира дума по дума пълната версия на „Хамлет“ и разбра, както бяха разбрали толкова много поколения преди него, че принцът в черни одежди може да е бил единственият истински пратеник от Неоткритата страна.

Осъзна, че плаче и че го прави не само заради самия себе си или заради неизбежната си гибел, нито дори заради загубата на Ада и нероденото си дете, които никога не напускаха наистина мислите му, а просто защото никога не бе имал шанса да гледа постановка на Шекспирова пиеса. Осъзна, че ако можеше се върне жив и здрав у дома, вместо като кървящия умиращ скелет, какъвто бе сега, щеше да настоява обитателите на Ардис да поставят Шекспирови пиеси — ако успееха да оцелеят след нападенията на войниксите.

Но кои точно?

Опитите да намери решение на този интересен въпрос го разсеяха достатъчно, за да не забележи как небето над него се оцветява в тъмните тонове на здрача и как се превръща в обсипана със звезди и въртящи се пръстени ивица. Не забеляза веднага, че студът в дълбокия ров, в който вървеше, се просмуква първо през кожата му и после през плътта, за да стигне до самите му кости.

Накрая не бе в състояние да ходи. Спъваше се в камъни и други невидими препятствия. Не можеше дори да види къде започват стените на Пролома. Навсякъде около него цареше ужасен студ и пълен мрак. Истинска прелюдия на смъртта.

Не искаше да умира. Още не. Не точно сега. Сви се в ембрионална поза на дъното на Пролома, усещаше как чакълът и пясъкът драскат кожата му — толкова грубо, колкото и реалността, че все още е жив. Сгуши се с тракащи зъби, сви колене още повече и ги обгърна с ръцете си. Тялото му се тресеше, но това му вдъхваше увереност, че е жив. Дори с тъга се замисли за изоставената преди толкова време раница, за спалния чувал и дрехите в нея. Умът му не пропусна и останалите хранителни блокчета, но стомахът му отказа да има каквото и да било общо с тях.

На няколко пъти през нощта трябваше да изпълзява от гнездото, което бе направил с тялото си в пясъка, и да се тресе на четири крака, докато повръщаше отново и отново — но този път бяха само спазми. Цялото съдържание на стомаха му от предишния ден бе отдавна изхвърлено. След това бавно и мъчително изпълзяваше обратно в малкото си леговище-утроба — предвкусваше капката топлина, която щеше да намери, след като се свие отново на кълбо, по същия начин, по който някога бе предвкусвал изтънчено ястие.

Коя пиеса? Първата, която бе прочел, бе „Ромео и Жулиета“ и естествено тя го бе впечатлила най-силно. Сега прегледа „Крал Лир“ — никога, никога, никога, никога — и реши, че е идеална за умиращ човек като него, дори за такъв, който не е доживял да види собствения си син или дъщеря. „Крал Лир“ обаче щеше да дойде в повечко за обитателите на Ардис като първо запознанство с Шекспир. Те трябваше да бъдат и актьорите, което го накара да се зачуди кой ли би могъл да изиграе ролята на стария Лир… Одисей-Никой май бе единственият, който изглеждаше подходящ. Запита се как ли я кара Никой в момента.

Обърна лице нагоре и се загледа как пръстените се въртят пред звездите — прелест, която никога не бе оценявал толкова, колкото в тази ужасна нощ. Ярка чертичка, по-ярка от всички останали звезди на пръстена, взети заедно, истинска дръзка драскотина върху черен оникс, пресече п-пръстена и продължи между истинските звезди, преди да изчезне зад южната стена на Пролома. Нямаше представа какво е това — просъществува прекалено дълго, за да е метеор, — но знаеше, че е много, много далеч и че няма нищо общо с него.

Замислен за смъртта и за Шекспир, все още колебаещ се коя пиеса да се постави най-напред, Харман се натъкна на интересни стихове, запазени дълбоко в собствената му ДНК. Това бе речта на Клавдио, Клавдио от „Мяра за мяра“, изправен пред собствената си екзекуция:

Да! Но смъртта? Къде ни води тя?

Да легнеш в гроба тесен и да гниеш,

топликът жизнен, чувства и движения

да се вдървят; възторженият дух

да бъде в огнена вода удавен

или да зъзне в ледена пустиня;

да бъдеш от невзрими вихри грабнат

и яростно да те подгонят те,

ти сам летящата земя подгонил;

да бъдеш лош сред лошите — онези,

които своите несвестни мисли

изказват с вой, о, колко туй е страшно!

Един живот, преминал на земята,

в затвор и болест, в старост и беди,

е все пак рай прекрасен пред страха

от дебнещата и коварна смърт!^[1]

Осъзна, че плаче — лежи на кълбо, примрял от студ, и плаче, но не от страх пред смъртта или неизбежната загуба на всичко и всички, а от благодарност, че произлиза от раса, способна да роди човек, който да напише подобни думи, да има подобни мисли. Те почти — почти — компенсираха човешкия ум, който бе замислил, конструирал, създал и оборудвал подводницата и нейните седемстотин шейсет и осем черни дупки, очакващи да погълнат бъдещето на всички.

Внезапно се разсмя на глас. Умът му сам бе прескочил върху „Ода за славея“ на Джон Кийтс и той видя — именно видя, а не му бе показан — лекия поклон на младия поет към Шекспир в стиховете на пеещия бард:

Макар да пееш още, не мога да те чуя аз.

Реквиемът ти възвишен в могилата заглъхва.

— Три пъти ура за единството на смачканата в гроба тесен глина на Клавдио и глухата могила на Джони! — изкрещя Харман. Неочакваният опит да изрече нещо на глас го накара да се закашля и когато погледна ръката си на светлината на пръстените, видя, че е изхрачил кръв и три зъба.

Изстена, сви се отново в пясъчната си утроба, разтрепери се и отново се усмихна. Неуморният му ум не можеше да спре да се занимава с Шекспир, както и езикът му не можеше да престане да опипва трите дупки във венците, където доскоро се намираха зъбите му. Причина за усмивката бе един куплет от „Цимбелин“:

Просяк слаб, търговец тлъст

като теб ще станат пръст.

Ама че каламбур. Що за гений трябва да е бил той, запита се Харман, за да може да използва такъв детски, игрив тон за такава тъжна погребална песен?

С тази последна мисъл Харман неусетно потъна в сън, безчувствен към ледения дъжд, който бе започнал да вали от небето.

 

 

Събуди се.

Това бе първото чудо. Отвори кръвясалите си очи в мрачната сива утрин преди разсъмване, между все още черните водни стени на Пролома, издигащи се на сто и петдесет метра или повече от двете му страни. Но беше спал и се беше събудил.

Второто чудо бе, че можеше да се движи — в края на краищата и до известна степен. Нужни му бяха петнадесет минути, за да застане на четири крака, но щом го направи, запълзя към най-близката подаваща се от пясъка канара и след още десет минути успя да се изправи и дори да не падне.

Сега отново бе готов да продължи на запад, но не знаеше къде точно е запад.

Напълно бе изгубил всяка представа за посоките. Дългият Пролом се губеше в далечината и в двете посоки, но нямаше абсолютно никаква индикация къде е изток и къде — запад. Като се тресеше, трепереше и изпитваше болка, за която изобщо не си бе представял, че е възможна, Харман започна да залита в кръг — търсеше собствените си следи от предишната нощ. Но дъното тук бе предимно скалисто, а дъждът, от който едва не бе замръзнал до смърт през нощта, бе заличил всички отпечатъци от босите му крака.

Като се олюляваше, Харман направи четири крачки в едната посока. После спря, убеден, че върви обратно, към подводницата, обърна се и направи осем крачки в другата посока.

Беше безсмислено. Над Пролома бяха надвиснали плътни облаци. Нямаше никаква представа за посоките. Не можеше да понесе мисълта, че върви обратно към подводницата с лежащото в утробата й зло и че губи разстоянието до Ада и Ардис, което бе извървял с толкова мъки предния ден.

Отиде със залитане до стената на Пролома — не знаеше дали е северната, или южната — и се загледа в отражението си в бавно засилващата се утринна светлина.

Някакво създание, което не бе Харман, го гледаше. Голото му тяло приличаше на скелет. Навсякъде по кожата му имаше кървави петна — по хлътналите бузи, по гърдите, по ръцете и раменете, по треперещите крака, дори едно огромно петно в долната част на корема му. Когато се изкашля отново, изплю още два зъба. Във водното огледало изглеждаше, че плаче с кървави сълзи. Харман машинално приглади косата си на една страна.

Остана на място, загледан дълго и празно в юмрука си. Държеше огромен кичур от собствената си коса. Държеше сякаш някакво малко мъртво същество, съставено единствено от козина. Пусна го и отново приглади косата си. Паднаха още косми. Погледна отражението си и видя ходещ мъртвец, вече наполовина оплешивял.

Нещо топло докосна гърба му.

Той бързо се обърна и едва не падна.

Беше слънцето — изгряваше зад него, директно по дължината на Пролома. Златните му лъчи го окъпаха за няколко секунди, преди облаците да погълнат оранжевата сфера. Каква ли бе вероятността именно тази сутрин да изгрее точно по дължината на Пролома — сякаш той бе някакъв друид, очакващ изгрева в деня на лятното слънцестоене при Стоунхендж?

Чувстваше се толкова замаян, че осъзнаваше, че ако не се задейства незабавно, ще забрави откъде е изгряло слънцето. Обърна се с гръб към топлината и със залитане тръгна на запад.

 

 

По обед, когато облаците от време на време се разделяха между преваляванията и отделни слънчеви лъчи проникваха до дъното на океана, умът на Харман вече не се чувстваше свързан с движещото се сякаш само тяло. Правеше два пъти повече стъпки, отколкото трябваше, залиташе от северната стена на Пролома до южната и докосваше леко с ръка жужащото и раздрусващо силово поле, за да се ориентира и да продължи по безкрайната падина.

Крачеше и се питаше какво ли ще е — или би могло да е — бъдещето за останалите хора. Не само за оцелелите от Ардис, а за всички старостилни човеци, ако успеят да оцелеят от жестоките атаки на войниксите. Старият свят си бе отишъл завинаги. Каква ли форма на управление, религия, общество, култура и политика ще създадат хората?

Модулът на белтъчната памет, вграден дълбоко в кодираната му ДНК — памет, която щеше да остане жива много след като повечето от клетките на тялото му умрат и се разпаднат — му предложи следния откъс от „Затворнически тетрадки“ на Антонио Грамши — „Проблемът е в това, че старото умира, а новото не може да се роди. В това междуцарствие възникват най-различни болестни симптоми“.

Разсмя се на глас и това единствено изсмиване му струваше още един преден зъб. Болестни симптоми, наистина. И най-повърхностният анализ на откъса показа на Харман, че този Грамши е бил интелектуалец, проповядващ революция, социализъм и комунизъм — последните две теории бяха умрели и изгнили някъде в първата половина на Изгубената ера, тъй като представляваха наивни глупости и като такива бяха справедливо изоставени, — но проблемът за междуцарствията несъмнено си оставаше и в момента бе отново на преден план.

Даде си сметка, че Ада бе водила своите хора към някакъв вид груба атинска демокрация през седмиците и месеците преди той да изостави така глупаво любимата си. Никога не го бяха обсъждали, но той знаеше за нейното схващане, че четиристотинте души в общността на Ардис — толкова бяха преди клането, което бе наблюдавал с помощта на червения торински саван на айфелбана — я възприемаха като лидер. А тя мразеше тази роля, макар да бе влязла в нея съвсем естествено. Като подлагаше различните въпроси на непрекъснати гласувания, Ада очевидно се опитваше да създаде основа за една бъдеща демокрация — при положение, че Ардис оцелееше.

Но ако образите от торинския саван бяха истински — а Харман вярваше, че са, — то Ардис не бе оцелял като истинска общност. Четиристотин души можеха да се нарекат така. Но не и петдесет и четирима окаяни и умиращи от глад оцелели.

Радиацията като че ли бе поразила сериозно гърлото му и всеки път, като преглъщаше, Харман кашляше кръв. Това го разсейваше. Опита се да намали преглъщанията на едно на всеки десет крачки. Знаеше, че дясната му ръка, брадичката и гърдите му са покрити с кръв.

Щеше да му е интересно да види какви социални и политически структури ще развие расата му. Може би още преди атаките на войниксите постоянното население от сто хиляди мъже и жени така и не бе достатъчно, за да създаде истинска действаща сила като политика, религиозни церемонии, армия или обществена йерархия.

Но Харман не вярваше в това. В много от белтъчните си банки памет виждаше примерите на Атина, Спарта и гръцките полиси много преди възхода на самите Атина и Спарта. Героите от торинската драма, за която сега бе сигурен, че е Омировата „Илиада“, бяха взети от малки царства като Одисеевия остров Итака.

Като се замисли за торинската драма, си спомни олтара, който бе зърнал за кратко по време на пътуването им до кратера Париж преди година, точно след като Деймън бе изяден от динозавъра — беше посветен на някой от олимпийските богове, макар и да бе забравил на кого точно. В продължение най-малко на хилядолетие и половина постчовеците бяха играли ролята на богове или Бог за расата му, но от какви ли форми и церемонии щеше да се нуждае вярата в бъдещето?

Бъдещето.

Спря. Дишаше тежко. Облегна се на високата до рамото му черна скала, подаваща се от северната стена на Пролома, и се опита да помисли за бъдещето.

Краката му трепереха неудържимо. Сякаш мускулите им се стапяха пред очите му.

Като си поемаше тежко дъх през стегнатото си кървящо гърло, Харман се загледа напред и примигна.

Слънцето бе кацнало точно над клисурата на Пролома. В един ужасен миг Харман реши, че е все още сутрин и че цял ден се е движил в погрешната посока, но след това си даде сметка, че всъщност е ходил безсъзнателно цял ден. Слънцето се бе спуснало от облаците и се готвеше да залезе в края на дългия коридор на Пролома.

Направи още две крачки и падна по очи.

Този път не можа да стане. Нужна му бе цялата му останала енергия, за да се повдигне на десния си лакът и да наблюдава залеза.

Умът му бе невероятно бистър. Вече не се занимаваше с Шекспир, Кийтс, религии, отвъден живот, смърт, политика или демокрация. Мислеше за приятелите си. Видя смеещата се Хана в деня, когато стопяваше метал до реката — може би си спомняше особеностите на младежката й енергия и ликуването на приятелите й, когато изливаха първия бронз от незнайно колко хилядолетия? Видя Петър да се бори с Одисей в дните, когато брадатият гръцки воин излагаше странните си философски твърдения, и периодите на странни въпроси и отговори по тревистите хълмове оттатък Ардис. Колко енергия и радост имаше тогава!

Помнеше дрезгавия циничен глас на Сави. Спомни си съвсем живо радостните им възгласи, когато тя ги изведе с Деймън от Ерусалим с трактора през хилядите напразно преследващи ги войникси. Видя лицето на приятеля си Деймън сякаш през две лещи — дундестото, погълнато от себе си момче-мъж от времето, когато го бе срещнал за първи път, и стройната сериозна фигура на мъж, на когото можеш да повериш живота си, както го бе видял преди няколко седмици в деня, когато напусна Ардис с аероскутера.

И докато слънцето влизаше толкова точно в Пролома, че дискът му едва докосваше стената му, Харман се усмихна и си помисли за съскащия звук на издигаща се пара — всъщност го чуваше през изоставящите го уши. Мислеше си за Ада.

Мислеше си за очите й, за усмивката й и за мекия й глас. Спомняше си смеха й, докосването й, първия път, когато се озоваха заедно в леглото. Позволи си да си спомни как се сгушваха и се топлеха един друг, когато се обръщаха, за да заспят — Ада се притискаше в гърба му, прегърнала го с дясната ръка, а по-късно през нощта той се притискаше към гърба й и съвършеното й дупе. Усещаше възбуда дори докато се унасяше, прегръщаше я с лявата си ръка, положил длан върху гърдата й.

Осъзна, че клепачите му са толкова пълни с кръв, че не е в състояние да примигне или да си затвори очите. Залязващото слънце, чийто долен край вече се бе спуснал под хоризонта, оставяше кървавочервени и оранжеви оттенъци в ретината му. Нямаше значение. Знаеше, че след този залез никога повече няма да използва очите си. Затова се съсредоточи да запази образа на любимата си в ума и сърцето си и да гледа как горната половина на слънчевия диск изчезва точно на запад.

Нещо се раздвижи и закри края на залеза.

Няколко секунди умиращият ум на Харман не бе в състояние да обработи тази информация. Нещо се бе раздвижило в полезрението му и бе закрило края на последния му залез.

Все така подпрян на десния си лакът, той изтри с опакото на лявата си ръка част от съсирената кръв от очите си.

Нещо стоеше в Пролома на не повече от шест метра западно от Харман. Несъмнено се бе появило през северната стена. Беше високо колкото осем-деветгодишно дете и приличаше повече или по-малко на дете, но бе облечено в странен костюм от метал и пластмаса. На мястото, където трябваше да са очите му, имаше черен визьор.

„На границата на смъртта, когато мозъкът престава да работи поради липсата на кислород, халюцинациите са нещо обикновено — обади се неканена молекула белтъчна памет. — На това се дължат и множеството разкази на съживени пациенти за «дълъг тунел», завършващ с «ярка светлина» и…“

„Майната му на това“, помисли си Харман. Наистина гледаше към дълъг тунел с ярка светлина в дъното, макар от слънцето да бе останал само крайчецът му. Двете стени на Пролома бяха изпълнени със светлина — сребърни, ярки, отразени повърхности с милиони танцуващи слънчеви зайчета.

Но момчето в червено-черния костюм от пластмаса и метал бе съвсем истинско.

И докато се взираше, нещо по-голямо и по-странно се подаде през северната стена на Пролома.

„Силовото поле е полупропускливо само за човешки същества и онова, което носят“ — помисли си Харман.

Второто привидение обаче нямаше никаква прилика с човек. Беше около два пъти по-голямо от най-голямата дрошка и приличаше по-скоро на гигантско ракообразно чудовище-робот с големите си щипки, многобройните си метални крака и огромната набраздена коруба, от която шумно се стичаха струи вода.

„Никой не ми е казвал, че последните минути преди смъртта могат да бъдат толкова смешни“ — помисли си Харман.

Малкото момче пристъпи напред. Говореше на английски, гласът му бе мек и наистина момчешки. Може би такъв щеше да е гласът на неродения му син.

— Сър — каза то, — ще имате ли нещо против да ви помогнем?