Дан Симънс
Олимп (8)

8.

Луната Фобос приличаше на грамадна набраздена прашна маслина, около която кръжаха ярки светлини. Манмът обясни на Хокънбери, че вдлъбнатината е гигантски кратер, наречен Стикни, и че светлините са моравекската база.

Полетът не мина без известен приток на адреналин за бившия схоластик. Бе виждал отблизо достатъчно много моравекски стършели и знаеше, че нито един от тях няма илюминатори, затова смяташе, че ще гледа в някой телевизионен монитор. Обаче беше подценил моравекската астероидна технология — защото според Манмът всички стършели бяха на астровеките. Хокънбери също предполагаше, че ще има ускорителни кресла или седалки като в космическите совалки от XX век, с дебели колани и закопчалки.

Нямаше седалки. Нямаше за какво да се хванат. Невидими силови полета обгърнаха Хокънбери и дребния моравек, сякаш седяха върху редкия въдух. От трите им страни и отдолу ги заобиколиха холограми или някакви триизмерни проекции, толкова истински, че нямаше усещане за прожектиране. Не само че седяха на невидими седалки, но и тия невидими седалки и техните тела висяха над три и половина километрова бездна, докато стършелът профучаваше през Дупката и набираше височина на юг от Монс Олимпус.

Хокънбери изкрещя.

— Гледката ли те смущава? — попита Манмът.

Хокънбери отново изкрещя.

Моравекът бързо докосна появилия се като по вълшебство холографски пулт и пропастта под тях се сви и потъна в металния под на корпуса като обикновен широкоекранен телевизор. Панорамата наоколо продължи да се разгръща, докато прелитаха покрай обгърнатия в силово поле връх на Монс Олимпус — към тях се стрелкаха лазери или енергийни копия и се пръскаха в енергийното поле на стършела, — после синьото марсианско небе порозовя, почерня и стършелът се издигна над атмосферата, въпреки че огромният лимб на Марс сякаш се въртеше, докато не изпълни виртуалните илюминатори.

— Така е по-добре — изпъшка Хокънбери; размахваше ръце в опит да се хване за нещо. Седалката от силово поле не спираше движенията му, ала не го и освобождаваше. — Боже Господи — изохка той, когато корабът се завъртя на сто и осемдесет градуса и запали двигателите си. Фобос внезапно се появи почти точно над тях.

Нямаше нито звук. Нито шепот.

— Съжалявам — каза Манмът. — Трябваше да те предупредя. В момента през задния илюминатор се вижда Фобос. Той е по-малката от двете луни на Марс, горе-долу тринайсет километра… макар че, както сам виждаш, формата му в никакъв случай не е сферична.

— Прилича на картоф, одраскан от котка — успя да каже Хокънбери. Луната се приближаваше към тях адски бързо. — Или на великанска маслина.

— На маслина, да — съгласи се моравекът. — Заради кратера в отсамния край. Казва се Стикни — на името на жената на Ейсаф Хол, Анджелин Стикни.

— Кой е тоя… Ейсаф… Хол? — изпелтечи схоластикът. — Някой астронавт… или космонавт?… — Най-после беше открил за какво да се хване. За Манмът. Дребният моравек явно нямаше нищо против да стискат метално-пластмасовите му рамене. Безшумно се задействаха ракетни дюзи или двигатели и задният холоекран запламтя. Хокънбери едва успяваше да не трака със зъби.

— Ейсаф Хол е астроном от военноморската обсерватория на Съединените щати във Вашингтон — с обичайния си мек глас отвърна Манмът. Стършелът отново се преобръщаше. И се въртеше. Фобос и кратерът Стикни последователно изпълваха холографските прозорци.

Хокънбери бе убеден, че ще катастрофират и че след по-малко от минута ще е мъртъв. Опита се да си спомни някоя молитва от детството — проклети да са всички ония години на интелектуален агностицизъм! — но му идваше наум само стихчето „Дядо Господи, прости ми…“

Изглеждаше на място. И той продължи да го повтаря.

— Струва ми се, че Хол е открил двете луни на Марс през хиляда осемстотин седемдесет и седма — обясняваше Манмът. — Няма данни дали госпожа Хол е оценила факта, че на нейно име е кръстен грамаден кратер, или поне аз не знам за това.

Хокънбери изведнъж разбра защо корабът е изгубил контрол и ще се разбият. Никой не го пилотираше. Вътре бяха само двамата и единственият пулт, реален или виртуален, който беше докоснал Манмът, управляваше холографските образи. Замисли се дали да спомене за тоя пропуск на органичния робот, ала тъй като кратерът Стикни вече се приближаваше със скорост, която нямаха шанс да намалят преди сблъсъка, запази мълчание.

— Странна луна — продължаваше Манмът. — Всъщност притеглен астероид — също като Деймос, естествено. Те много се различават един от друг. Фобос орбитира само на около шест хиляди километра над повърхността на Марс — всъщност почти се плъзга по атмосферата — и е обречен да се разбие в планетата след около осемдесет и три милиона години, ако някой не направи нещо по този въпрос.

— Като стана дума за разбиване… — започна Хокънбери.

В тоя момент стършелът рязко намали скоростта, спусна се в осветения с прожектори кратер и кацна до комплекс от трегери, кранове, светещи жълти балони, сини куполи, зелени кули, движещи се машини и стотици моравеки, които щъкаха насам-натам във вакуума. Кацането беше толкова плавно, че Хокънбери едва го усети през металния под и силовото поле на седалката.

— Най-после у дома — възкликна Манмът. — Е, не точно у дома, естествено, но… пази си главата на излизане. Тази врата е малко ниска за човешки глави.

Преди бившият схоластик да успее да отговори или пак да изкрещи, люкът се спусна навън и целият въздух с рев изтече от малкото помещение в космическия вакуум.

 

 

В предишния си живот Хокънбери беше класически филолог и преподавател, не особено грамотен в естествените науки, ала навремето бе гледал достатъчно научнофантастични филми, за да знае резултата от експлозивната декомпресия: разширяващи се очи, докато станат големи колкото грейпфрути, тъпанчета, избухващи със струи кръв, тъкани и кожа, кипящи и разкъсващи се от вътрешно налягане в абсолютния вакуум.

Нищо подобно не се случи.

Манмът спря на рампата.

— Няма ли да дойдеш? — Гласът на дребния моравек прозвуча металически.

— Защо не умирам? — попита Хокънбери. Имаше чувството, че изведнъж се е озовал в невидим мехур.

— Седалката ти те пази.

— Каква седалка? — Той се огледа, но не забеляза даже искрене. — Искаш да кажеш, че завинаги трябва да остава седнал тук, иначе ще умра, така ли?

— Не — развеселено отвърна Манмът. — Ела с мен. Силовото поле ще дойде с теб. То вече ти осигурява топлина, охлаждане, осмотично пречистване и рециклиране на кислорода, който ще ти стигне за трийсетина минути, и освен това изпълнява функцията на скафандър.

— Но… седалката… е част от кораба — възрази Хокънбери. После колебливо се изправи и усети, че невидимият мехур се движи с него. — Как ще излезе от стършела?

— Всъщност по-скоро стършелът е част от седалката — успокои го Манмът. — Довери ми се. Обаче гледай къде стъпваш. Когато слезеш на повърхността, седалката-скафандър ще ти оказва известен натиск, но гравитацията на Фобос е толкова слаба, че един мощен скок ти стига да изхвърчиш в космоса и адиос, Хокънбери.

Схоластикът спря в горния край на рампата и здраво се хвана за металната каса на люка.

— Хайде — подкани го Манмът. — Ние със седалката няма да те оставим да отлетиш. Да влезем вътре. Там има моравеки, които искат да поговорят с теб.

 

 

След като остави Хокънбери при Астейг/Че и другите премиер интегратори на Консорциума на Петте луни, Манмът напусна херметизирания купол и отиде да се разходи из кратера Стикни. Гледката беше великолепна. Дългата ос на Фобос постоянно сочеше Марс и моравекските инженери я бяха ориентирали така, че Червената планета винаги да е точно над Стикни, изпълвайки по-голямата част от черното небе, тъй като стръмните стени на кратера скриваха всичко наоколо. Малката луна се завърташе около оста си за седем часа, точно колкото й трябваше, за да обиколи Марс. Гигантският червен диск с неговите сини океани и бели вулкани бавно се въртеше над малката луна.

Завари приятеля си Орфу от Йо на неколкостотин метра височина в паяжината от кранове, трегери и кабели, свързваща кораба, който щеше да отлети за Земята, с кратера. По корпуса и мрежата като листни въшки пъплеха космически моравеки, инженерни боти, астровеки с черни коруби и калистански надзиратели. Прожектори и фенери танцуваха по тъмната повърхност на грамадния кораб. От безбройните автооксижени се сипеха водопади искри. Наблизо, по-сигурна в металното си гнездо, лежеше „Смуглата дама“, европейската подводница на Манмът. Преди месеци моравеките бяха извадили повредения съд от неговото скривалище в северното море Тетида на Марс, с влекачи го бяха вдигнали на Фобос и бяха ремонтирали и модифицирали издръжливата малка подводница, за да я използват в мисията на Земята.

Манмът повика приятеля си по някогашния им личен канал.

— Орфу ли виждам? Орфу, по-рано от Марс, още по-рано от Илион и винаги от Йо? Същия Орфу ли?

— Същият — потвърди йониецът. Даже по радиото или теснолъчевите канали неговото буботене преминаваше почти на субзвуково равнище. Вакуумният моравек използва дюзите на корубата си, за да отскочи на трийсет метра от кабелите до трегера, на който пазеше равновесие Манмът, хвана се за една греда с манипулаторните си щипци и увисна на няколко метра от него.

Някои моравеки — например Астейг/Че, хитиновите моравеки от Астероидния пояс, дори самият Манмът, макар и в по-малка степен — изглеждаха напълно хуманоидни. Ала не и Орфу от Йо. Предназначен и еволюирал за работа в серния пръстен на Йо сред магнитните, гравитационни и ослепяващи радиационни бури на космоса около Юпитер, моравекът беше дълъг пет метра и малко приличаше на мечоопашат рак, ако мечоопашатите раци имаха повече крака, сензорни пакети, дюзи, манипулатори, които почти — но не съвсем — можеха да служат за ръце, и стара очукана коруба, пукана и поправяна толкова пъти, че приличаше на залепена с теракол.

— Марс още ли се върти горе, приятелю? — избуботи Орфу.

Манмът вдигна глава.

— Да. Върти се като грамаден червен щит. Виждам Монс Олимпус — тъкмо се показва от терминатора.

— О, каква красота — рече вакуумният моравек. — Каква красота.

Манмът се поколеба за миг, после каза:

— Съжалявам за резултата от последната операция. Че не успяха да те поправят.

Орфу сви раменете на четирите си разчленени ръце-крака.

— Няма значение, приятелю. Защо са ми органични очи, когато си имам термосензори, газов хроматограф и масов спектрометър на коленете, радар — дълбочинен и фазов, — сонар и система за лазерно картографиране? С всички тия чудесни сетивни органи не мога да виждам само безполезни далечни неща като звездите и Марс.

— Да — съгласи се Манмът. — Обаче съжалявам. — Приятелят му бе изгубил органичния си оптичен нерв, когато едва не го унищожиха по време на първата им среща с олимпийски бог в марсианска орбита — същия бог, който взриви кораба им и го превърна в газ и жалки останки. Орфу имаше късмет, че е останал жив, знаеше Манмът, и че го бяха ремонтирали до сегашното му състояние, но все пак…

— Докара ли Хокънбери? — избуботи огромният йониец.

— Да. В момента премиер интеграторите му обясняват положението.

— Бюрократи — заяви Орфу. — Искаш ли да те разходя до кораба?

— Естествено. — Манмът скочи върху корубата му, хвана се за една скоба с най-здравите си клещи и се вкопчи в нея. Вакуумният моравек отлетя от ракетната площадка, понесе се към кораба и го обиколи. Намираха се почти на километър над дъното на кратера и за пръв път се видя истинската големина на земния кораб, завързан за площадката като балон с хелий. Беше поне четири пъти по-голям от космическия съд, с който преди повече от една стандартна година четиримата моравеки бяха пристигнали на Марс от Юпитер.

— Внушителен е, нали? — попита Орфу. Вече над два месеца работеше по кораба заедно с инженерите от Астероидния пояс и Петте луни.

— Голям е — рече Манмът. И усетил разочарованието на приятеля си, прибави: — И наистина извънредно красив — с изчанчените си изпъкналости, издутостта, извънредната си големина, чернотата и изискания си изглед.

Откъм Орфу се разнесе гърленият му смях — звуци, които винаги напомняха на Манмът за вторични трусове след ледотресение на Европа или вторични вълни на цунами.

— Страхотна алитерация от страна на един загрижен космонавт — заключи йонийският моравек.

Манмът сви рамене, за миг се почувства зле, че приятелят му не може да види жеста, и после разбра, че Орфу го е видял. Новият радар на грамадния моравек беше изключително фин уред и не притежаваше само способност да вижда цветове. Орфу му бе казал, че с него различава едва доловимите промени на човешкото изражение. „Ще му е от полза, ако Хокънбери наистина дойде на тази мисия“ — помисли си Манмът.

— Напоследък много разсъждавах за човешката тъга и я сравнявах с това как ние моравеките понасяме загубата — сякаш прочел мислите и база данните му, каза Орфу.

— О, не, пак четеш оня французин — изпъшка Манмът.

— Пруст — рече приятелят му. — „Оня французин“ се казва Пруст.

— Знам. Но защо го правиш? Знаеш, че когато четеш „Спомени за едно време“…

— „По следите на изгубеното време“ — поправи го Орфу от Йо. — Чета частта, озаглавена „Печал и забрава“. Нали се сещаш, онази част, след като Албернит умира и разказвачът Марсел се опитва да я забрави, но не може.

— Уф, добре де. Виж, това наистина би трябвало да те ободри. Какво ще кажеш да ти дам „Хамлет“ за десерт?

Орфу остави предложението без отговор. Вече бяха достатъчно високо, за да виждат и целия кораб под себе си, и над стените на кратера Стикни. Манмът знаеше, че вакуумният моравек спокойно може да измине много хиляди километри в дълбокия космос, но изпитваше острото усещане, че са неуправляеми и се отдалечават от Фобос и базата Стикни — точно както беше предупредил Хокънбери.

— За да пререже въжетата на връзката с Албертин, бедният разказвач трябва да се върне в паметта и съзнанието си и да се изправи пред всички Албертини, онези от спомените му, както и въображаемите, които е желал и ревнувал, всички онези виртуални Албертини, които е създал във въображението си, тревожейки се, че тя се измъква и се среща с други жени зад гърба му — продължи Орфу. — Да не споменавам за различните Албертини от неговото желание — момичето, което едва познавал, жената, която завладял, но не притежавал и която му омръзнала.

— Звучи адски досадно — отбеляза Манмът, като се опитваше да изрази с гласа си по радиовръзката колко му е писнало от всички тия Прустови истории.

— И това не е дори половината — без да обръща внимание на намека или може би без да го е доловил, отвърна приятелят му. — За да продължи с жалеенето, клетият Марсел, разказвачът главен герой се казва точно като автора, който ти е известен… я чакай, ти си го чел, нали, Манмът? Миналата година на влизане в системата ме увери, че си го чел.

— Хм… прескочих го — призна европейският моравек.

Даже въздишката на Орфу граничеше със субзвуков сигнал.

— Е, та както казвах, клетият Марсел не само трябва да се изправи пред своя легион от Албертини в съзнанието си, преди да може да я забрави, но трябва да се изправи и пред всички Марселовци, които са възприемали тези многобройни Албертини — онези, които са я желали безмерно, безумно ревнивите Марселовци, безразличните Марселовци, Марселовците, чиято преценка е била изопачена от желание…

— Има ли някакъв краен извод? — прекъсна го Манмът. През последния стандартен век и половина неговите интереси бяха насочени към Шекспировите сонети.

— Само смайващата сложност на човешкото съзнание — отвърна Орфу, завъртя корубата си на сто и осемдесет градуса, запали дюзите си и двамата се понесоха назад към кораба, ракетната площадка, кратера Стикни и безопасността — доколкото я имаше. Докато обръщаха, Манмът проточи късата си шия и погледна Марс. Знаеше, че е илюзия, но планетата му се стори по-близо. Фобос бързо напредваше към отсрещния лимб на планетата и вулканите Олимп и Тарзис вече почти не се виждаха.

— Някога питал ли си се по какво се различава нашата скръб от… да речем… скръбта на Хокънбери? Или на Ахил? — попита Орфу.

— Не — каза Манмът. — Хокънбери като че ли скърби колкото за мъртвата си жена, приятели, студенти и така нататък, толкова за загубата на повечето спомени от предишния си живот. Но кой може да е сигурен при хората? Пък и Хокънбери е само възкресен човек — някой или нещо го е изградило от ДНК, РНК, неговите стари книги и не знам още какви диагностични програми. Що се отнася до Ахил, когато му е тъжно, той отива и убива някого. Или много хора.

— Ще ми се да бях там и да видя неговата Атака срещу боговете през първия месец на войната — рече Орфу. — Както го описваш, клането е било поразително.

— Така си беше — потвърди Манмът. — Блокирах случайния достъп до онези файлове в моята НОП, защото са много мъчителни.

— Това е още един елемент в Пруст, за който разсъждавах. — Кацнаха върху горната страна на земния кораб и огромният моравек заби микрокотките си в дебелата обвивка на стелт материала. — Когато се съмняваме в невралните си спомени, ние можем да разчитаме на неорганичната си памет. Хората разполагат само с неясната маса от химически действаща неврологична памет. Всички те са субективни и емоционални. Как изобщо могат да вярват на паметта си?

— Не знам — призна Манмът. — Ако Хокънбери дойде с нас на Земята, може да добием някаква представа как действа умът му.

— Не че ще сме сами с него и ще имаме много време за приказки — рече Орфу. — Ускорението ще е невероятно и намаляването на скоростта ще стане още по-рязко. Освен това този път ще има бая навалица — поне десетина моравеки от Петте луни и стотина астровекски бойци.

— Този път готови за всичко, а?

— Съмнявам се — избуботи Орфу. — Въпреки че този кораб носи достатъчно оръжие, за да превърне Земята във въглени. Обаче досега нашите приготовления изостават от изненадите.

На Манмът му призля — същото усещане бе изпитал, когато научи, че корабът им за Марс тайно е бил въоръжен.

— Ти изобщо скърбиш ли за Корос Трети и Ри По така, както твоят разказвач Пруст тъгува за своята покойница?

Антената на финия радар на Орфу леко помръдна към по-дребния моравек, сякаш се опитваше да разчете изражението му. Манмът естествено нямаше изражение.

— Не — призна йониецът. — Ние не ги познавахме преди мисията и не пътувахме в един отсек с тях по време на полета. Преди Зевс да… ни пипне. Затова за мен те в общи линии са само гласове по комуникатора, въпреки че понякога влизам в НОП, за да ги видя… само за да почета паметта им, предполагам.

— Да. — Манмът също го правеше.

— Знаеш ли какво казва Пруст за разговора?

Европейският моравек потисна поредната си въздишка.

— Какво?

— Казва… „Когато разговаряме, вече не говорим ние… ние се моделираме по подобие на други хора, а не на личност, която се различава от тях“.

— Значи, когато разговарям с теб, всъщност се моделирам по подобие на един шесттонен мечоопашат рак с очукана коруба, прекалено много крака и без очи, така ли?

— Надявай се — избуботи Орфу от Йо. — Обаче винаги трябва да се стремиш към повече, отколкото е по силите ти.