Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Илион/Олимп (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Olympos, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 28гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe(2008)
Разпознаване и корекция
NomaD(2008 г.)
Корекция
Mandor(2008)

Издание:

Дан Симънс. Олимп

Американска, първо издание

Поредица: „Избрана световна фантастика“ 121

 

Превод: Крум Бъчваров, Венцислав Божилов, 2005

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megahrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Линче Шопова

Формат 84/108/32. Печатни коли 55

ИК „Бард“, 2005

История

  1. —Добавяне

79.

Положението бе безнадеждно, почти безумно, но Манмът бе по-щастлив от всякога.

Спускателният кораб увисна много ниско и пусна „Смуглата дама“ в океана на около петнадесет километра северно от мястото на обезпокоителните критични сингуларности. Сума IV обясни, че не иска сблъсъкът на апарата с водата да задейства откритите 768 черни дупки, намиращи се най-вероятно в бойните глави на древната потопена подводница. Никой не възрази.

Ако имаше човешка уста, Манмът щеше да се хили като кръгъл идиот. „Смуглата дама“ бе проектирана и построена за изследователски и спасителни работи под леда, в непрогледния мрак и при чудовищното налягане на Юпитеровия спътник Европа, но работеше идеално в земния Атлантически океан.

Повече от идеално.

— Де да можеше да го видиш — каза Манмът по вътрешния канал. Двамата с Орфу от Йо отново бяха оставени сами. Никой от останалите моравеки не прояви особено голям интерес от перспективата да доближи 768-те недоразвити, но близки до критичната точка черни дупки. Спускателният кораб вече бе отлетял към следващата точка на разузнаване — този път на източния бряг на Северна Америка.

— Мога да „виждам“ радарни, сонарни, топлинни и други данни — каза Орфу.

— Да, но не е същото. В земния океан има прекалено много светлина. Дори тук, на дълбочина двадесет метра. Лъчите дори на пълния Юпитер никога не са осветявали моите океани на дълбочина повече от няколко метра — и то само ако отгоре има пукнатина или открито пространство.

— Не се съмнявам, че е прекрасно — каза Орфу.

— Наистина прекрасно — забърбори Манмът, без да забелязва иронията на огромния си приятел. — Снопове лъчи надолу, осветяващи всичко в изпъстрено зелено. „Дамата“ не е сигурна как да реагира.

— Нима тя забелязва светлината?

— Разбира се — отвърна Манмът. — Работата й е да ми докладва всичко и да избира подходящите сензорни данни в подходящото време. Има достатъчно самосъзнание да забелязва цялата тази разлика в светлината, гравитацията и изумителната красота. И на нея й харесва.

— Добре — избуботи Орфу. — По-добре не й съсипвай удоволствието, като й кажеш защо сме тук и към какво сме тръгнали.

— Знае го. — Манмът не искаше да позволява на големия моравек да съсипе жизнерадостното му настроение. Гледаше около себе си, когато сонарът съобщи за хребет пред тях — там, където бе корабокрушението, — издигащ се от намиращото се на по-малко от осемдесет метра под повърхността тинесто дъно. Още не можеше да свикне с факта колко плитка е тази част на земния океан. Най-малката дълбочина в европейските морета бе хиляда метра, а при хребета дъното се намираше само на някакви си шейсет.

— Пуснах цялата програма за процедурата на обезоръжаване, която ни прехвърлиха Сума IV и Чо Ли — продължи Орфу. — Намери ли време да прегледаш подробностите?

— Не. — Манмът държеше цялата процедура в активната си памет, но бе зает да следи отделянето на „Смуглата дама“ от спускателния кораб и адаптацията на подводницата към тази прекрасна и омагьосваща обстановка. Любимата му машина бе като нова. Даже по-добре и от нова. Механиците на астровеките от Фобос бяха свършили прекрасна работа. Всяка система, която работеше добре на Европа преди опустошителното им кацане в марсианското море Тетида миналата година, сега действаше много по-добре в гостоприемните води на Земята.

— Добрата новина е, че обезоръжаването на бойните глави е теоретически изпълнимо — каза Орфу от Йо. — Разполагаме с нужните инструменти, включително с десет хиляди градусовия режещ лазер и генераторите на фокусирано силово поле. В много от стъпките мога да бъда твоите ръце, а ти — очите ми във видимия спектър на светлината. Ще се наложи да работим заедно върху всяка бойна глава, но теоретично те могат да се обезвредят.

— Добра новина, наистина — каза Манмът.

— Лошата е, че ако работим непрекъснато, без паузи за кафе и оттегляния в стаята за почивка, ще са ни нужни малко повече от девет часа на черна дупка. Забележи — не на бойна глава, а на близка до критическата си фаза черна дупка.

— При седемстотин шейсет и осем… — започна Манмът.

— Шест хиляди деветстотин и дванадесет часа — довърши Орфу. — И тъй като сме на Земята и стандартното моравекско време е истинското планетарно време, това означава двеста четиридесет и седем дни и дванадесет часа, ако всичко върви по план и не се натъкнем на някакви истински проблеми…

— Е… — започна Манмът. — Предлагам да се заемем с този фактор, когато намерим корабокрушението и видим дали изобщо сме в състояние да се доберем до бойните глави.

— Странно е да получаваш пряк сонарен сигнал — каза Орфу. — Няма нищо общо с чуването, а по-скоро сякаш кожата ми внезапно се уголемява до…

— Ето го — прекъсна го Манмът. — Виждам го. Потъналия кораб.

Разбира се, перспективите и видимите хоризонти бяха различни на тази Земя, много по-голяма от Марс, с който почти бе свикнал, и още по-различни от пропорциите на мъничката Европа, където бе прекарал всички стандартни години от съществуването си. Но данните от сонара, дълбочинния радар, устройствата за улавяне на маса и собствените му очи му казваха, че корабът се намира на около петстотин метра напред, че лежи на тинестото дъно малко под плаващата на седемдесет метра „Смугла дама“ и че смазаният му корпус е с дължина около петдесет и пет метра.

— Мили Боже — прошепна Манмът. — Виждаш ли това чудо на радара или на сонара?

— Да.

Потопената подводница лежеше по корем с кърмата нагоре; носът бе невидим зад блестящото силово поле, което задържаше Атлантическия океан от сухата ивица, минаваща между Европа и Северна Америка. Стената от светлина от Пролома накара Манмът да зяпне от възхищение. На дълбочина над седемдесет метра, където дори дъната на огрените от слънчевите лъчи земни океани трябваше да са мастилено-черни, пъстрата светлина обагряше водната граница и хвърляше тъмнозелени отблясъци по корпуса на потъналата подводница.

— Виждам какво я е убило — каза Манмът. — Твоите уреди засичат ли онази взривена част над мястото, където би трябвало да е машинното отделение? Малко след като корпусът се издува нагоре към ракетния отсек?

— Да.

— Мисля, че там е експлодирала някаква дълбочинна мина, торпедо или ракета — каза Манмът. — Листовете на обшивката са се огънали навътре. Взривът е пропукал основата на платното и го е наклонил напред.

— Какво платно? — не разбра Орфу. — Да нямаш предвид платно като онова триъгълното на фелуката, с която пътувахме на изток по Валес Маринерис?

— Не. Имам предвид онази част, която стърчи нагоре, почти до силовото поле. В зората на подводниците я наричали командна кула. След като през двайсети век започнали да правят атомни подводници като този бумър, прекръстили кулата на платно.

— Това пък защо? — попита Орфу от Йо.

— Не зная — отвърна Манмът. — Всъщност имам го някъде из резервната памет, но не е чак толкова важно. Не ми се иска да губя време в търсене.

— А какво е бумър?

— Галено име. Хората от Изгубената ера наричали така носещите балистични ракети подводници като тази — обясни Манмът.

— Значи са давали галени имена на машини, чиято единствена цел е била да унищожават градове, човешки живот и цялата планета?

— Да — каза Манмът. — Тази вероятно е била построена век или два, преди да бъде потопена. Може би е била създадена от някоя от големите сили по онова време и продадена на по-малка групировка. Нещо я е потопило много преди да се появи този прорез в Атлантическия океан.

— Можем ли да стигнем до бойните глави? — попита Орфу.

— Чакай малко. Да видим.

Манмът премести „Смуглата дама“ още малко напред. Не искаше да има нищо общо със стената от силово поле и въздуха зад нея, затова не се насочи натам, а приближи до ракетния отсек. Мощните прожектори на „Смуглата дама“ претърсваха целия корпус, а останалите прибори изучаваха вътрешността на древната подводница.

— Нещо не е наред — промърмори той по вътрешната линия.

— Какво има? — попита Орфу.

— В подводницата има страшно много анемонии и други организми. Вътрешността е пълна с живот, сякаш подводницата е потънала само преди век, а не преди две и половина хилядолетия.

— Възможно ли е някой да я е ползвал преди толкова малко време? — попита Орфу.

— Не. Освен ако всичките ни данни от наблюденията не са погрешни. През последните две хиляди години старостилните човеци нямат почти никакви технологии. Дори някой да е успял да намери подводницата и да я задейства, кой би успял да я потопи?

— Постчовеците?

— Не ми се вярва — каза Манмът. — Постчовеците не биха използвали нещо толкова грубо като торпедо или дълбочинна мина. И не биха зарязали бойни глави с черни дупки да продължават да си цъкат.

— Но бойните глави са си тук — каза Орфу. — Виждам им носовете на дълбочинния радар, както и сдържащото поле на черните дупки. По-добре да се захващаме на работа.

— Чакай — каза Манмът. Беше изпратил в потъналия кораб не по-големи от дланта му дистанционно управляеми роботи и сега данните течаха по микротънките проводници. Единият от апаратите се бе закачил за ИИ на командния мостик.

Манмът и Орфу изслушаха последните думи на двадесет и шестимата членове на екипажа, докато бяха приготвяли за изстрелване балистичните ракети, предназначени да унищожат планетата им.

Когато прощалните обръщения и потокът данни привърши, двамата моравеки не бяха в състояние да проговорят цяла една дълга минута.

— Ох, що за свят е приютявал подобни хора — прошепна най-сетне Орфу.

— Ще сляза долу да те подготвя за излизане. — Гласът на Манмът звучеше мрачно. — Ще погледнем проблема по-отблизо.

— Можем ли да работим от сухия район? — попита Орфу. — От Пролома?

— Не смятам да го доближавам — каза Манмът. — Силовото поле може да ни унищожи. Уредите на „Дамата“ не могат дори да определят от какво е направено полето. А и ти гарантирам, че нашата подводница няма да се чувства добре на открит въздух и суша. Няма да доближаваме пролома.

— Разгледа ли снимките на носа на кораба? — попита Орфу.

— Естествено. В момента са на екрана пред мен — каза Манмът. — Има сериозни поражения, но това не ни засяга. Можем да се доберем до ракетите оттук.

— Не, имам предвид за другите неща по земята — каза Орфу. — Радарните ми данни може и да не са толкова добри колкото твоите оптични изображения, но съм почти сигурен, че една от купчините там е човешко същество.

Манмът впери поглед в екрана. Спускателният кораб бе направил голяма серия снимки и им ги прехвърли, преди да продължи.

— И да е било човешко същество, то е отдавна мъртво — каза той. — Сплескано е, крайниците му са под неестествен ъгъл, изглежда изсъхнало. Не ми се вярва. По-скоро умовете ни просто се опитват да създадат форма от нищото. Доста отпадъци има наоколо.

— Добре. — Орфу явно си даваше сметка какви са им приоритетите. — Какво да правя, за да се подготвя?

— Просто си стой на мястото — каза Манмът. — Слизам да те взема. Ще излезем заедно.

 

 

„Смуглата дама“ се спусна на дъното на по-малко от десет метра от кърмата на потопената древна машина. Орфу се бе чудил как ще излязат през вратата на товарния отсек, която се намираше в долната част, но въпросът се изясни, след като Манмът извади късите крака на европейската подводница.

Манмът бе влязъл през вътрешния шлюз и бе установил пряка връзка с големия си йонийски приятел, докато внимателно пълнеше помещението с водата на земния океан, изравняваше налягането и отваряше вратите на товарния отсек. Накрая откачи Орфу от многобройните му връзки и двамата плавно се спуснаха на океанското дъно.

Макар да изглеждаше напукана и древна, корубата на Орфу не пропускаше вода. Когато той прояви любопитство към показателите на налягането върху обвивката си и различните части на тялото си, Манмът му обясни.

Атмосферното налягане горе, на някой теоретичен плаж или непосредствено над повърхността на океана, бе сравнително постоянно — един килограм на квадратен сантиметър. На всеки десетина метра — всъщност на всеки тридесет и три фута, уточни Манмът, използвайки старите мерки на Изгубената ера, с които Орфу също боравеше съвсем спокойно — налягането се увеличаваше с една атмосфера. Така на дълбочина тридесет и три фута налягането бе два килограма на квадратен сантиметър. На шейсет и шест фута налягането бе три атмосфери и т.н. На дълбочината, на която се намираха сега — над двеста и тридесет фута — налягането бе над осем атмосфери върху всеки квадратен сантиметър от корпуса на „Смуглата дама“ и телата на моравеките.

И двамата бяха конструирани да издържат много по-големи налягания, макар Орфу да бе свикнал на отрицателното налягане в изпълнения с радиация и сяра космос около Йо.

Като стана дума за радиация, тук тя бе в изобилие. И двамата я бяха регистрирали, а „Дамата“ се зае да я наблюдава и да им предава показанията. Лъчението не бе опасно за моравеки с дизайн като техния, но усещането за преминаващите през телата им неутронни и гама-лъчи все пак привлече вниманието им.

Манмът обясни, че ако са човешки същества и дишат бутилиран стандартен земен въздух, представляващ смес от 21% кислород и 79% азот, при налягане от 8 атмосфери натрупващите се и разширяващи се азотни мехурчета ще окажат гибелно въздействие върху тях — ще предизвикат азотна наркоза, ще изкривят преценките и емоциите им и ще направят излизането им на повърхността невъзможно без дълги часове на декомпресия на различни дълбочини. Моравеките обаче дишаха чист О-две и дихателните им системи компенсираха увеличеното налягане.

— Да хвърлим един поглед на противниците? — предложи Орфу от Йо.

Манмът тръгна напред. Докато се катереше предпазливо по заобления корпус на потъналата подводница, тинята около тях се вдигна като същинска прашна буря.

— Можеш ли още да виждаш през финия радар? — попита Манмът. — Тази гадост ме ослепява във видимите честоти. Чел съм за нея във всички стари земни истории за спускане под вода. Първият водолаз на дъното или вътре в някой потънал кораб ще вижда всичко, докато за всички останали видимостта ще е нула — поне докато тинята и боклуците не се уталожат.

— Нулева видимост, а? — каза Орфу. — Е, добре дошъл в групата, амиго. Детайлният радар, който ползвам в серния пръстен на Йо, ми върши идеална работа тук. Виждам корпуса, гърбицата на ракетния отсек, наблюдателницата — счупеното платно — на тридесет метра пред мен. Ако ти трябва помощ, само кажи. Ще те водя за ръчичка.

Манмът изсумтя и премина на инфрачервено и радарно зрение.

Носеха се над ракетния отсек, на пет метра от самите ракети. И двамата се придвижваха с вградените си дюзи, като внимаваха да не ги насочват към прекатурените бойни глави.

А те си бяха точно прекатурени. Имаше четиридесет и осем ракетни тръби. Люковете на всички бяха широко отворени.

— Изглеждат тежки — отбеляза Манмът по теснолъчевия канал. Разбира се, всяка тяхна дума се предаваше на „Кралица Маб“ и спускателния кораб чрез радиошамандурата, която Манмът бе пуснал от „Смуглата дама“.

— Седем тона. — Орфу бе хванал един от огромните люкове: диаметърът му бе колкото самия йониец.

Екипажът бе наредил на корабния ИИ да отвори четиридесет и осемте люка, но самите ракети все още оставаха отделени от океана с куполи от синьо фибростъкло. От пръв поглед Манмът разбра, че задвижваните до повърхността от огромни количества азот ракети — двигателите им би трябвало да се запалят едва след като достигнат въздуха — с лекота биха пръснали похлупаците от фибростъкло.

Но те не бяха изхвърчали в издигащите се азотни мехури. Двигателите им не се бяха включили. Самите куполи от фибростъкло отдавна се бяха разпаднали и от тях бяха останали само чупливи сини фрагменти.

— Ама че каша — каза Орфу.

Манмът кимна. Каквото и да бе улучило „Меча на Аллах“, бе разрушило кърмата непосредствено над машинното отделение, бе направило на пух и прах двигателите и бе пуснало океана да се втурне по дължината на бумъра. Ударната вълна и водата бяха разбили ракетните отделения и бяха прекатурили самите ракети. Сега тук цареше пълен хаос. Някои от бойните глави все още сочеха приблизително нагоре, но повечето древни, корозирали ракетни двигатели с твърдо гориво бяха отгоре, а бойните глави лежаха погребани в тинята.

— Забрави за лесната шест хиляди деветстотин и дванадесет часова работа — излъчи Орфу. — Толкова ще ни трябва само за да се доберем до някои от бойните глави. И най-вероятно всяко по-сериозно използване на режещия лазер или преобръщането на ракетите ще доведе до взрив.

— Така е — каза Манмът. Сега тинята не му пречеше и той гледаше към бъркотията предимно на оптическите честоти.

— Някой от двама ви да има предложение? — попита премиер интеграторът Астейг/Че.

Манмът едва не подскочи. Знаеше, че всички на „Кралица Маб“ ги наблюдават, но бе толкова погълнат от изследването на корабокрушението, че мисълта за връзката почти бе излетяла от ума му.

— Да — каза Орфу от Йо. — Ето какво ще направим.

Описа процедурата колкото се може по-сбито и без технически термини. Вместо да се опитват да обезвреждат всяка от бойните глави според дългия протокол, изпратен им от премиер интеграторите, йониецът планираше двамата с Манмът да се справят по бързата процедура. Манмът щеше да докара „Смуглата дама“ точно над потопената подводница, да изпъне докрай телескопичните й крака и да се настани над „Меча на Аллах“ като мътеща квачка. Щяха да използват прожекторите на „Дамата“, за да осветяват работната си площадка. След това с режещите лазери щяха да отделят бойните глави от ракетите-носители и с помощта на прости вериги и скрипци да ги пренесат в товарния отсек като кора яйца.

— Няма ли голяма вероятност черните дупки да достигнат критично състояние по време на този груб процес? — попита Чо Ли от мостика на „Кралица Маб“.

— Има — избоботи Орфу. — Обаче шансовете някоя да се активира, ако се размотаваме тук цяла година или повече, са сто процента. Така че по-добре да го направим по този начин.

Манмът докосна един от манипулаторите на йониеца и кимна в знак на съгласие. Беше сигурен, че радарите на Орфу са регистрирали знака му.

По канала се разнесе неприветливият глас на Сума IV:

— И какво смятате да правите с всичките тези бойни глави и техните седемстотин шейсет и осем черни дупки, след като ги натоварите в подводницата?

— Ще дойдете да ни вземете — каза Манмът. — Спускателният кораб ще изведе „Смуглата дама“ и товара й смърт в космоса и ще пуснем дупките по пътя им.

— Спускателният кораб не е конфигуриран да лети отвъд пръстените — рязко отсече Сума IV. — А левкоцитните роботизирани бойни дрони в п– и е-пръстените със сигурност ще се нахвърлят върху нас.

— Ваш проблем — избоботи Орфу. — Сега се захващаме за работа. Ще ни трябват десет-дванайсет часа да разпарчетосаме бойните глави и да ги натоварим в „Смуглата дама“. Най-добре да сте измислили някакъв план, когато излезем на повърхността. Знаем, че разполагате и с други кораби освен „Кралица Маб“ — маскирани, отвъд пръстените или каквото е там. Гледайте да посрещнете спускателния кораб на ниска орбита и да ни отървете от тези боклуци. Не сме изминали целия път до Земята само за да я унищожим.

— Съобщението ви е прието — каза Астейг/Че. — Уведомяваме ви, че си имаме посетител. Точно в момента един малък кораб — аероскутер, доколкото мога да преценя — каца на орбиталния остров на Сикоракса.