Дан Симънс
Олимп (7)

7.

Призори Хектор заповяда да угасят погребалната клада с вино. После с най-верните другари на брат си прерови въглените; с крайно внимание отделиха костите на Парис от пепелта и овъглените кокали на кучетата, жребците и хилавия бог, нападали по ръба на кладата — Парисовите останки лежаха в средата.

Хектор и неговите бойни другари със сълзи на очи събраха костите на Парис в златна урна и я запечатаха с двоен пласт мас, както го изискваше обичаят за смелите и благородните. После с тържествена процесия я пренесоха по оживените улици и пазарища — селяни и воини мълчаливо се отдръпваха и им правеха път — и стигнаха до разчистеното от останки място, където допреди първата олимпийска бомбардировка осем месеца по-рано се бе издигало южното крило на Приамовия дворец. В центъра на освободеното пространство се издигаше временна гробница, построена от каменните блокове, пръснати по време на бомбардировката. Малкото открити кости на царица Хекуба, Приамовата жена и майка на Хектор и Парис, вече лежаха в гробницата. Хектор покри Парисовата урна с лек ленен саван и лично я внесе вътре.

— Засега оставям костите ти тук, братко, нека земята те обгърне, дорде дойде ред и аз да те прегърна в мрачните зали на Хадес — каза той пред последвалите го мъже. — Когато свърши тая война, ще построим за теб, майка ни и всички ония, които паднаха — най-вероятно дотогава и аз ще съм сред тях — по-голяма гробница, напомняща на самия Дом на смъртта. Дотогава сбогом, братко.

Хектор и хората му излязоха и стотиците очакващи ги троянски герои затрупаха временната каменна гробница с пръст и камъни.

След това Хектор, който от две денонощия не беше спал, тръгна да търси Ахил, нетърпелив да поднови битката с боговете и още по-настървен да пролива златистата им кръв.

 

 

Касандра се събуди призори. Лежеше чисто гола — дрехите й бяха разкъсани и пръснати наоколо, китките и глезените й бяха завързани с копринени въжета за стълбовете на непознато ложе. „Що за лудория е това?“ — помисли си тя и се опита да си спомни дали пак не се е напила и не е гуляла с някой шантав войник.

После си спомни погребалната клада и пристъпа си в ръцете на Андромаха и Елена при огнения й завършек.

„Мамка му — помисли си. — Голямата ми уста пак ме вкара в беля“. Огледа помещението — без прозорци, огромни каменни блокове, усещане за подземна усойност. Спокойно можеше да се намира в нечия подземна стая за мъчения. Замята се и опъна копринените въжета. Бяха гладки, ала яки и здраво завързани.

„Мамка му“ — пак си помисли тя.

Влезе Андромаха, жената на Хектор, и я погледна. Не държеше нищо, ала Касандра си представяше камата в ръкава й. Двете дълго мълчаха.

— Моля те, приятелко, развържи ме — накрая каза Касандра.

— Би трябвало да ти прережа гърлото, приятелко — отвърна Андромаха.

— Тогава давай, кучко — изсъска пророчицата. — Недей само приказва. — Не изпитваше страх, защото даже в калейдескопа от променящи се гледки от бъдещето през последните осем месеца, откакто беше умряло предишното бъдеще, никога не бе виждала Андромаха да я убива.

— Защо говори такива неща за смъртта на бебето ми, Касандра? Отлично знаеш, че преди осем месеца Атина Палада и Афродита влязоха в стаята на сина ми, заклаха го заедно с дойката и казаха, че принасянето му в жертва било предупреждение, защото боговете на Олимп били недоволни от неуспеха на мъжа ми да изгори аргивските кораби, и мъничкият Астианакс, когото с баща му наричахме Скамандър, щял да е ежегодното теле, избрано за жертвоприношение.

— Глупости — изсумтя Касандра. — Развържи ме. — Болеше я главата. Винаги имаше главоболие след най-живите си пророчества.

— Първо ми кажи защо излъга, че вместо Астианакс съм подхвърлила бебе на робиня в окървавената детска стая — настоя леденооката Андромаха. Кинжалът вече проблясваше в дланта й. — Как бих могла да го направя? Откъде бих могла да знам, че ще дойдат богините? И защо?

Касандра въздъхна и затвори очи.

— Не е имало никакви богини — уморено и презрително заяви тя. После вдигна клепачи. — Когато си чула, че Атина Палада е убила любимия Ахилов приятел Патрокъл, вест, която също може да се окаже лъжа, ти сама или трите с Хекуба и Елена сте решили да заколите бебето на дойката, което беше на същата възраст като Астианакс, и после да убиете и нея. След това ти каза на Хектор, Ахил и всички останали, които се отзоваха на виковете ти, че синът ти е убит от богините.

Красивите очи на Андромаха бяха сини, студени и непроницаеми като лед по повърхността на планински поток напролет.

— Защо да го правя?

— Видяла си шанс да изпълниш плана на Троянките — отвърна Касандра. — Нашия план през всички тия години. Някак си да накараме мъжете си да прекратят войната с аргивците — война, която аз предричах, че ще свърши с нашата смърт или унищожение. Блестящо, Андромахо. Възхищавам се на смелостта ти.

— Само че, ако думите ти са верни, благодарение на мен сега водим още по-безнадеждна война с боговете. В предишните ти версии поне някои от нас жените се спасяваха — като робини, но живи.

Касандра сви рамене, неловко движение, тъй като ръцете й бяха завързани за стълбовете на леглото.

— Мислила си само за спасението на сина си, който щеше да е жестоко убит, ако предишното ни минало беше станало сегашно настояще. Разбирам те, Андромахо.

Андромаха вдигна ножа.

— Ако някога пак продумаш за това и ако тълпите, и троянски, и ахейски, ти повярват, цялото ми семейство ще загине, даже Хектор. Ще съм в безопасност само ако те убия.

Касандра се взря в безизразните й очи.

— Моята пророческа дарба още може да ти е полезна, приятелко. Тя може дори да те спаси — теб, твоя Хектор и Астианакс, където и да си го скрила. Знаеш, че когато получа видение, не мога да се владея. Вие с Елена и другите, които сте в тоя заговор, или стойте с мен, или оставете да ме пазят робини убийци и ме заключвайте, ако пак започна да издавам такива истини. Убийте ме, ако ги разкрия пред други.

Андромаха се поколеба, прехапа долната си устна, после се наведе напред и преряза коприненото въже на дясната китка на Касандра.

— Пристигнаха амазонките — съобщи тя, докато режеше и останалите въжета.

 

 

През нощта Менелай разговаря с брат си и когато Зората разпери розовите си пръсти, вече беше решен да действа.

Цяла нощ снова от един ахейски и аргивски лагер в друг около залива и покрай брега и слуша страховития разказ на Агамемнон за безлюдни градове и ниви, за изоставени пристанища — за пусти гръцки кораби, закотвени в Маратон, Еритрея, Халкида, Авлида, Хермиона, Тиринт, Хелос и десетки други крайбрежни селища. Слуша как Агамемнон разказва на ужасените ахейци, аргивци, критяни, итакчани, лакедемонци, калиднийци, бупрасийци, дулихийци, пилосчани, фарисчани, спартанци, месенци, тракийци и ехалийци, стотиците гръцки групи от континента, от скалистите острови, от самия Пелопонес, че градовете им са обезлюдени, а домовете им — изоставени, сякаш по волята на боговете — че храната гние на масите, по леглата са пръснати дрехи, баните и басейните са жабясали, оръжията лежат, захвърлени по земята. Вълните на Егейско море, разказа със силния си, звучен глас Агамемнон, подмятали пусти кораби с надути, ала дрипави платна, въпреки че небето било синьо и морето — спокойно през цялото им едномесечно плаване, поясни царят, но корабите били без хора: атински кораби, натоварени със стока или все още с горди редици гребла, ала без гребци, огромни персийски гемии, останали без несръчните си екипажи и калпавите си копиеносци, изящни египетски кораби, каращи пшеница към родните острови.

— По света не са останали мъже, жени и деца освен лукавите троянци и нас — викаше Агамемнон във всеки ахейски лагер. — Докато ние бяхме обърнали гръб на боговете, нещо повече, бяхме обърнали ръце и сърца срещу тях, те отнесоха надеждите на сърцата ни, нашите жени, роднини, бащи и роби.

— Мъртви ли са? — с мъчителни вопли питаха мъжете в лагерите. Ридания разкъсваха зимната нощ около аргивските огньове.

Царят винаги отговаряше с вдигнати длани и ужасяващо едноминутно мълчание.

— Няма следи от борба — казваше накрая. — Няма кръв. Няма разложени трупове, разкъсвани от гладни псета и кръжащи лешояди.

И във всеки лагер храбрите аргивски гребци, стражи, пешаци и вождове, които бяха придружавали Агамемнон до родината, разговаряха със своите другари. До изгрев слънце всички бяха научили страшната вест и ужасът отстъпваше мястото си на безпомощна ярост.

Менелай знаеше, че това е идеално за тяхната цел, за целта на братята Атриди: да насъскат ахейците не само пак срещу троянците и да приключат тая война, но и да отхвърлят диктатурата на бързоногия Ахил. За няколко дни, ако не и часове, Агамемнон отново щеше да стане главнокомандващ.

Призори, след като Агамемнон изпълни дълга си и се отчете пред всички гърци, великите вождове се разотидоха — Диомед се прибра в шатрата си, Големия Аякс Теламонов, който плака като дете, когато чу, че Саламин е пуст като всички други гръцки земи, Одисей, Идоменей и Малкия Аякс, който мъчително рида с всичките си локрийци, когато Агамемнон им разказваше какво е видял, даже старият Нестор — призори всички отидоха да поспят поне час-два.

— Е, разправяй за Войната с боговете — каза Агамемнон на Менелай, когато двамата седнаха в средата на своя лакедемонски лагер, заобиколени от верните си вождове, стражи и копиеносци. Другите се бяха отдръпнали на разстояние, за да оставят господарите да разговарят насаме.

Рижият Менелай разказа на по-големия си брат за ежедневните позорни сражения между моравекското магьосничество и божественото оръжие и за отделните единоборства, за смъртта на Парис и стотина по-нископоставени троянци и ахейци, за погребалната клада. Димът от трупния огън беше престанал да се издига и пламъците над стените на Троя бяха изчезнали само преди час.

— Прав му път — рече цар Агамемнон и впи белите си зъби в мръвката от прасенцето сукалче, което бяха изпекли за закуска. — Съжалявам само, че Аполон е убил Парис… щеше ми се аз да свърша тая работа.

Менелай се засмя, също хапна една мръвка, проми я с вино и описа на скъпия си брат как първата жена на Парис, Енона, се появила изневиделица и се хвърлила в пламъците.

Агамемнон се подсмихна.

— Ех, защо оная твоя кучка Елена не се беше хвърлила в огъня, братко!

Менелай кимна, но името на Елена накара сърцето му да се свие. Той разказа за бълнуването на Енона, че Филоктет, а не Аполон бил причината за Парисовата смърт, и за гнева, обхванал троянските редици, което наложило ахейската групичка набързо да напусне града.

Агамемнон се плесна по бедрото.

— Чудесно! Това е последната капка. След две денонощия ще използвам недоволството и ще вдигна ахейците. До края на седмицата пак ще воюваме с троянците, братко, заклевам се в камъните и пръстта на бащината ни могила.

— Но боговете… — започна Менелай.

— Боговете ще са си такива, каквито бяха — самоуверено го прекъсна брат му. — Зевс е неутрален. Някои помагат на хленчещите обречени троянци. Повечето са наши съюзници. Обаче тоя път ще свършим работата докрай. Илион за нула време ще се превърне в пепелище… както от Парис тая сутрин са останали само кости и пепел.

Менелай отново кимна. Знаеше, че трябва да попита брат си как смята да възстанови мира с боговете и да свали непобедимия Ахил, ала нямаше търпение да обсъди по-неотложен въпрос.

— Видях Елена — рече той и се хвана, че заеква, когато се опитва да произнесе името на жена си. — Още няколко секунди и щях да я убия.

Агамемнон избърса мазнината от устата и брадата си, отпи глътка вино от сребърна чаша и повдигна вежди, за да покаже, че го слуша.

Менелай му описа твърдата си решителност и възможността да се добере до Елена — провалени от внезапната поява на Енона и предсмъртните й обвинения срещу Филоктет.

— Имахме късмет, че се измъкнахме живи от града — повтори той.

Агамемнон примижа и отправи поглед към далечните стени. Някъде виеше моравекска сирена, ракети се носеха към невидима олимпийска цел в небето. Силовото поле над главния ахейски лагер зажужа по-силно — преминаваше към по-висока степен на готовност.

— Трябва да я убиеш днес — рече по-големият и по-мъдър брат на Менелай. — Още тая сутрин.

— Тая сутрин ли? — Менелай облиза устни. Бяха сухи въпреки свинската мазнина.

— Тая сутрин — повтори предишният и бъдещ главнокомандващ на всички гръцки войски, събрани за обсадата на Троя. — След ден-два очертаващият се разрив между нашите хора и ония троянски псета ще е толкова цялостен, че страхливците пак ще затворят тъпите си Скейски порти.

Менелай погледна към града. Изгряващото зимно слънце обагряше стените в розово. Обзе го смут.

— Няма да ме пуснат вътре сам…

— Влез преоблечен — прекъсна го Агамемнон, отново отпи от чашата и се оригна. — Мисли така, както би разсъждавал Одисей… както би разсъждавала някоя лукава невестулка.

По свой начин горд не по-малко от брат си и който и да било друг ахейски герой, Менелай не беше убеден, че това сравнение му допада.

— Как да се преоблека?

Агамемнон посочи царската си шатра — алената коприна плющеше на вятъра.

— Там са лъвската кожа и шлемът, носени от Диомед, когато миналата година двамата с Одисей се опитаха да откраднат паладиона от Троя — рече той. — Тоя странен шлем ще скрие рижата ти коса и глиганските бивни ще скрият брадата ти — да не споменавам, че лъвската кожа ще скрие разкошните ти ахейски доспехи. Сънените стражи на портите ще те помислят за поредния си варварски съюзник и няма да те спрат. Ала върви бързо — преди стражата да се смени и да заключат портите за нас до края на обреченото съществувание на Илион.

Менелай обмисля предложението само няколко секунди. После се изправи, здраво стисна рамото на брат си и отиде в шатрата да се преоблече и въоръжи с още смъртоносни оръжия.