Дан Симънс
Олимп (59)

60.

Харман се удави.

„Кучката Мойра ме излъга“ — бяха последните му мисли, преди водата да изпълни дробовете му, след което се закашля, задави се и потъна в кипящата златна течност…

Кристалният додекаедър бе пълен до тридесет сантиметра под многостенния си връх, златната течност продължаваше да се стича до него. Сави-Мойра-Миранда я бе нарекла „медия“, с която ще може да сиглира — макар това да не бе верният термин — огромната библиотека на Тадж. Харман се бе съблякъл и бе останал само по термокожа.

— Трябва да свалиш и нея — каза Мойра. Ариел бе изчезнал и сега само младата жена стоеше до него под купола на ярката светлина. Китарата бе сложена на намиращата се наблизо маса.

— Защо?

— Защото кожата ти трябва да е в контакт с медията — отговори му Мойра. — Трансферът не може да се осъществи през верижен молекулярен слой като този.

— За какъв трансфер говориш? — попита Харман и облиза устни. Беше изнервен докрай и сърцето му биеше бясно.

Мойра посочи наглед безкрайните лавици книги по стоте заоблени етажа покрай вътрешната стена на разширяващия се под тях купол.

— Откъде да знам, че в тези стари книги има нещо, което ще ми помогне да се върна при Ада? — попита Харман.

— Няма откъде.

— Двамата с Просперо можете да ме довършите когато и както си искате — отбеляза Харман и обърна гръб на пълнещия се кристален резервоар. — Защо просто не прескочим цялата тази безсмислица?

— Не е толкова лесно — отвърна Мойра.

— Как да не е, по дяволите! — кресна Харман.

Младата жена продължи, сякаш изобщо не си бе отварял устата:

— Първо, от торинския саван и от думите на Просперо знаеш, че всички факс възли и факс павилиони на планетата са изключени.

— От кого? — попита Харман и пак се обърна към кристалния шкаф. Златната течност се вълнуваше на тридесетина сантиметра под горната му част, но притокът й бе спрял. Мойра бе отворила една от стъклените повърхности на върха и той забеляза късите метални стъпала, по които трябваше да се качи до отвора.

— От Сетебос и съюзниците му — отговори Мойра.

— Какви съюзници? Кои са те? Просто ми кажи какво трябва да знам.

Мойра поклати глава.

— Мой млади Прометее, почти година все са ти казвали какви ли не неща. Чуването не означава нищо, освен ако нямаш контекст, в който да поставиш информацията. С времето ще го получиш.

— Защо продължаваш да ме наричаш Прометей? — озъби й се той. — Всички тук като че ли имате по десет имена… Прометей, това не ми е познато. Защо ме наричаш така?

Мойра се усмихна.

— Гарантирам ти, че най-сетне ще разбереш и това — след като минеш през кристалния шкаф.

Харман пое дълбоко дъх. Осъзна, че ако тази жена му се усмихне така самодоволно още веднъж, ще я удари през лицето.

— Просперо каза, че можел да ме убие — каза той. Гледаше шкафа, а не постчовешкото същество в човешкия облик на Сави.

— Би могъл — съгласи се Мойра. — Но не вярвам да го направи.

— Какви са шансовете ми? — Гласът на Харман прозвуча жаловито и слабо дори в собствените му уши.

— Не зная. Предполагам, много добри. В противен случай не бих ти предложила да минеш през тази… неприятност.

— Ти правила ли си го?

— Да мина през кристалния шкаф ли? Не. Нямала съм причина да го правя.

— А кой го е правил? Колко са оцелелите? А умрелите? — настоятелно запита Харман.

— Всеки главен библиотекар задължително преминаваше през трансфера на кристалния шкаф. Всички многобройни поколения пазители на Тадж. Както и всички преки потомци на първия хан Хотеп.

— В това число и любимият ти Фердинанд Марк Алонсо?

— Да.

— И колко от тези пазители на Тадж са оцелели след трансфера? — попита Харман. Термокожата бе все още на него, но с голите си ръце и лицето си усещаше ужасния мразовит въздух под върха на купола. Стегна се, за да не трепери.

Ако в отговор Мойра само свиеше рамене, щеше да просто да си тръгне. А не искаше да го прави — все още не. Не и докато не научеше подробностите. Този неугледен кристален шкаф с неговата блестяща златна течност можеше да го убие… но и да го върне по-скоро при Ада.

Мойра не сви рамене. Погледна го в очите — имаше очите на Сави — и отговори:

— Не зная колко са загиналите. Понякога потокът информация е просто прекалено голям… за по-нисшите умове. Не вярвам твоят ум да е по-нисш, Прометее.

— Не ме наричай така! — Замръзващите ръце на Харман се свиха в юмруци.

— Добре.

— Колко време отнема?

— Трансферът ли? По-малко от час.

— Толкова много? — Харман си представи как се носи из вътрешността на шкафа цял час на пронизващия студ.

— Медията е топла — каза Мойра, сякаш прочете мислите му. Не, по-вероятно бе забелязала треперещото му тяло.

 

 

Именно това реши въпроса за Харман. Той свали термокожата — изпита известно неудобство да стои гол пред непозната, макар преди по-малко от два часа да бе правил секс с нея — вярно, доста странен вид секс. Освен това беше наистина студено.

Покатери се бързо по додекаедъра; студеният метал на скобите пареше голите му ходила.

Бе истинско облекчение да се промуши през отворения панел и да се потопи в златната течност. Тя наистина се оказа топла. Нямаше мирис и няколкото попаднали върху устните му капки бяха без вкус.

И тогава Ариел излетя от сенките и затвори плътно панела над главата му.

След това Мойра докосна нещо на вертикалния контролен панел пред себе си.

И помпата някъде в основата на кристала се съживи и затвореният резервоар започна да се пълни догоре.

Харман започна да им крещи да го пуснат и след като постжената и нечовешкият аватар на биосферата не му обърнаха внимание, почна да блъска и рита в опити да отвори панела или да счупи кристала. Нивото на течността продължи да се покачва. Харман успя да стигне последните сантиметри въздух в горната част на додекаедъра и си пое дълбоко дъх, без да престава да блъска по стените. След това течността запълни всичко и вече нямаше никакви мехурчета въздух — с изключение на онези, които излизаха от устата и носа му.

Задържа дъх колкото можеше по-дълго. Искаше му се последната му мисъл да е за Ада и за любовта му към нея — и заръката от предателството му, — но макар да мислеше за любимата си, последната му грижа бе как да задържи дъха си… дробовете му пламнаха, изпълнени с объркана смесица от ужас, гняв и съжаление.

И когато вече не бе в състояние да задържи дъха си, Харман издиша, закашля се, задави се, изруга, задави се още повече, вдиша плътната течност и усети как съзнанието му потъва в мрак. Вцепеняващата паника продължаваше да изпълва тялото му с ненужен адреналин. В дробовете му не остана никакъв въздух, но той така и не го осъзна. Тялото му, натежало от липсата на въздух, престана да рита, да се движи и да диша и Харман потъна към центъра на додекаедъра.