Дан Симънс
Олимп (55)

55.

Накрая не само красноречието на Орфу, но и безброй други фактори накараха моравеките да изстрелят спускателния кораб със „Смуглата дама“ в трюма.

Срещата на мостика стана много по-скоро, отколкото бе предложил Астейг/Че. Събитията се развиваха прекалено бързо. Двадесет минути след съвещанието им извън корпуса на „Кралица Маб“ Манмът и Орфу бяха отново на мостика и обсъждаха гласно стандартната земна атмосфера и гравитация на морското равнище с Чо Ли от Калисто, премиер интегратора Астейг/Че, генерал Бех бин Адее и главния му центурион Меп Аху, зловещия Сума IV, развълнувания Ретроград Синопесен и още неколцина моравекски интегратори и астровекски военни.

— Това е предаването, което получихме преди осем минути — каза щурманът Чо Ли. Почти всички го бяха чули, но той все пак отново го пусна по теснолъчевия канал.

Главните координати на емисията бяха същите като на предишната — от астероида с размерите на Фобос в полярния пръстен на Земята, — но този път се разнесе не глас на жена, а само поток от координати на срещата и делта-v стойности.

— Дамата желае да отведем Одисей направо в дома й и да не се мотаем от другата страна на Земята — каза Орфу.

— Можем ли да го направим? — попита Манмът. — Да спрем направо на полярната й орбита?

— Можем, ако отново използваме ядрените бомби за силно забавяне през следващите девет часа — каза Астейг/Че. — Но поради ред причини не е подходящо да го правим.

— Извинете ме — обади се Манмът. — Аз съм просто водач на подводница, а не щурман или инженер, но все пак не виждам как ще намалим скоростта си с помощта на слабата тяга на йонните двигатели. Да не би да разполагаме с нещо специално за финалното спиране?

— Въздушни спирачки — каза масивният дребен Чо Ли от Калисто.

Манмът се разсмя, като си представи „Кралица Маб“ с всичките й триста метра тромав, целият в трегери, накичен с кранове и лишен от всякаква аеродинамичност корпус да спира в земната атмосфера. Със закъснение осъзна, че Чо Ли не се шегува.

— Можеш да спреш чрез атмосферата това нещо? — попита най-сетне той.

Ретроград Синопесен пристъпи напред на сребристите си паешки крака.

— Разбира се. Още от самото начало смятахме да спрем по този начин. Широката шестдесет метра тласкателна плоча с нейното аблативно покритие се изнася назад и малко се променя, за да послужи като чудесен топлинен щит. Плазменото поле около нас в момента на маневрата не би трябвало да е прекалено силно — ще можем дори да осъществяваме връзка, ако се наложи. Първоначалните ни планове бяха за плавна спирателна маневра в атмосферата на височина сто четиридесет и пет километра над морското равнище на Земята с няколко преминавания, за да регулираме орбитата си. Трудната чест щеше да е преминаването през натоварените изкуствени п– и е-пръстени, тъй като те нямат нищо общо с чистия от отпадъци F-пръстен Касини около Сатурн, но изчисленията не бяха особено сложни. Просто ще ни се наложи да се извъртаме. А сега, тъй като явно ни е наредено да се явим незабавно в астероидния град на дамата в п-пръстена, смятаме да се гмурнем до височина тридесет и седем километра и да намалим скоростта си много по-бързо, за да се установим на подходящата за срещата елиптична орбита още при първия опит.

Орфу подсвирна.

Манмът се опита да си го представи.

— Ще се спуснем на някакви си стотина хиляди стъпки над повърхността? Та така ще можем да видим дори лицата на хората долу.

— Не съвсем — каза Астейг/Че. — Но все пак ще е по-драматично, отколкото го бяхме замислили. Определено ще оставим ярка следа в небето. Но тъкмо сега старостилните човеци вероятно са прекалено заети с други неща, за да забележат някаква си линия над себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попита Орфу от Йо.

Астейг/Че излъчи последните фотографии. Манмът описа елементите, които Орфу не можеше да различи през съпътстващите данни.

Още кланета. Още унищожени селища, още оставени на мършоядите човешки трупове. Инфрачервените изображения показваха нагорещени сгради, студени мъртви тела и движението на също толкова студените гърбави безглави същества, които извършваха убийствата. На нощната половина на планетата на мястото на домовете и скромните градчета бушуваха пожари. Сякаш по цялата Земя старостилните човеци бяха подложени на атака от сивите метални безглави създания, които експертите на моравеките не бяха в състояние да идентифицират. Освен това на четирите континента структурите от син лед се увеличаваха и уголемяваха. Появиха се изображения на едно-единствено огромно същество, приличащо на човешки мозък с очи, само че този мозък бе с големината на склад. После дойде ред на видеото — образи, показващи чудовището почти право отгоре — то се придвижваше на нещо като огромни ръце с допълнителни подобни на пипала крайници, излизащи от него като ганглии. От отворите за хранене се подаваха някакви противни хоботи и сякаш го хранеха или пояха от самата земя.

— Виждам данните, но ми е трудно да си представя съществото — каза Орфу. — Не е възможно да е толкова грозно.

— Работим по въпроса и и на нас ни е трудно да повярваме на онова, което виждаме — отвърна генерал Бех бин Адее. — Да, наистина е толкова грозно.

— Има ли някаква теория що за нещо е това и откъде се е появило? — попита Манмът.

— Свързано е с покритите със син лед градове, които първоначално се видяха в бившия Париж и най-големия леден комплекс — отвърна Чо Ли. — Но ти нямаш предвид това, нали? Просто не знаем откъде се е взело.

— Моравеките виждали ли са някога изображение на нещо подобно през всички векове наблюдение на Земята от района на Юпитер или Сатурн? — попита Орфу.

— Не — отговориха едновременно Астейг/Че и Сума IV.

— Мозъкът с ръце не се движи сам — каза Ретроград Синопесен и извика още холографски и двуизмерни изображения. — Тези неща го съпътстват във всеки от осемнадесетте града, в които го видяхме.

— Хора ли са? — попита Орфу. Данните бяха объркващи.

— Не съвсем — каза Манмът и описа размерите, зъбите, прекомерно дългите ръце и ципестите крака на съществата.

— Според метричните данни са стотици — каза Орфу от Йо.

— Хиляди — поправи го главен центурион Меп Аху. — Проверихме направени едновременно снимки на отстоящи на хиляди километри едно от друго места и преброихме над три хиляди и двеста подобни на амфибии форми.

— Калибани — каза Манмът.

— Какво? — Астейг/Че модулира гласа си така, че да прозвучи объркано.

— На Марс, премиер интегратор — каза дребният европеец. — Малките зелени човечета говореха за Просперо и Калибан… от Шекспировата „Буря“. Ако помните, каменните глави би трябвало да са изображения на Просперо. Предупредиха ни за Калибан. Това същество прилича на някои версии на Калибан в постановките на пиесата, изнасяни през различните векове на Земята.

Никой от моравеките нямаше какво да каже по въпроса.

— На Земята има единадесет нови брана-дупки, откакто преди две седмици започнахме да измерваме този пик на квантова активност — включи се Бех бин Адее. — Доколкото можем да преценим, съществото-мозък ги е създало — или поне ги използва — за да може да се прехвърля от едно място на друго. То и големите, подобни на амфибии неща, които наричате калибани. Освен това в придвижването им има модел.

Върху проекционната маса се материализираха още холографски изображения и Манмът ги описа по теснолъчевия канал, но Орфу вече бе обработил съпътстващите данни.

— Всички бойни полета или градове, където в древната човешка история е имало кланета и изстъпления — каза той.

— Именно — каза генерал Бех бин Адее. — Виждате, че първият брана-квантов портал се отвори в Париж. Знаем, че преди повече от две хиляди и петстотин години, по времето на размяната на черни дупки между Империята на ЕС и Глобалния ислямски суринат в и около Париж са измрели над четиринадесет милиона души.

— Останалите градове с брана-дупки също попадат в тази категория — каза Манмът. — Хирошима, Аушвиц, Ватерлоо, ХоТепса, Сталинград, Кейптаун, Монреал, Гетисбърг, Ханстак, Окинава, долината на Сома, Нови Уелингтън — всички места на кръвопролития преди хилядолетия.

— Да не би да си имаме работа с нещо като интермембранен мозък-турист в Калаби-Яу? — попита Орфу.

— Или нещо по-лошо — каза Чо Ли. — Лъчите неутрино и тахиони от посещаваните от това… нещо… места носят някаква сложна кодирана информация. Лъчите са многоизмерни и не са насочени в нашата вселена. Не сме в състояние да ги прихванем и да декодираме съобщенията и съдържанието им.

— Мисля, че мозъкът е гул^[1] — заяви Орфу от Йо.

— Гул ли? — не разбра премиер интегратор Астейг/Че.

Орфу му обясни.

— Мисля, че изсмуква някаква тъмна енергия от тези места — каза големият йониец.

— Не изглежда особено вероятно — изцвърча Ретроград Синопесен. — Не съм чувал за неподдаваща се на регистрация… енергия… оставаща след акт на насилие. Това е метафизика — безсмислица, нямаща нищо общо с науката.

Орфу сви четири от множеството си рамене.

— Смятате ли, че големият мозък може да е създание на постчовеците или старостилните хора от времето на годините на безумието след рубикона? — попита главен центурион Меп Аху. — Както съществото Калибан и безглавите роботи-убийци? Че са дело на смахнати РНК инженери? Като някои от анахроничните растителни и животински видове, съживени на планетата?

— Не и голямото нещо — каза високият ганимедец Сума IV. — Щяхме да го видим и по-рано. Съществото-мозък с ръце е дошло през брана-дупките само преди няколко дни. Не знаем откъде са се появили калибаните и гърбавите същества, които изтребват старостилните човеци, все едно че събират десятък. Те спокойно биха могли да са артефакти или продукти на генното инженерство. Да не забравяме, че постчовеците са създали самите себе си направо от човешкия геном преди повече от хиляда и петстотин стандартни години.

— А видяхме холограмите на бродещи по Земята динозаври, форусракоиди и саблезъби тигри — обади се главен центурион Меп Аху.

— Нима гърбавите метални неща са избили десет процента от старостилното население? — попита Манмът, който бе педантичен относно използването на думата „десятък“.

— Да — отвърна генерал Бех бин Адее — А може би и повече. И то само откакто потеглихме от Марс.

— Е, и какво ще правим? — попита Орфу от Йо. — Ако никой няма готов отговор, мога да предложа нещо.

— Слушаме — каза премиер интегратор Астейг/Че.

— Мисля, че трябва да размразите хилядата астровекски войници, да пуснете спускателния кораб и дузината атмосферни стършели на борда, да ги натъпчете до планшира с щурмоваци и да влезете в сражение.

— Да влезем в сражение? — повтори щурманът Чо Ли.

— На първо място превърнете този мозък в радиоактивна гной — каза Орфу. — След това приземете моравекските кораби и защитавайте хората. Избийте разните калибани и безглавите гърбави неща, които убиват хора. Влезте в сражение.

— Ама че необичайно предложение — смаяно промълви Чо Ли.

— Засега не разполагаме с достатъчно информация, за да решим какви действия да предприемем — каза премиер интегратор Астейг/Че. — Знаем единствено, че мозъкът — щом ще го наричаме толкова почтително — може да е единственият мирен и съзнателен организъм на Земята. Възможно е да е нещо като археолог, антрополог или историк от другите измерения.

— Или пък гул — каза Манмът.

— Задачата ни е да наблюдаваме. А не да започваме война — каза Сума IV с тон, който предполагаше, че решението му е окончателно.

— Можем да правим и двете едновременно — каза Орфу. — На борда на „Кралица Маб“ разполагаме с достатъчно огнева мощ, за да повлияем на събитията долу. И макар да не сте казали официално нито на Манмът, нито на мен, зад нас би трябвало да идват още модерни невидими моравекски бойни кораби. Това ще е чудесна възможност да ударим онова нещо — всички неща — и да им го начукаме, преди изобщо да се усетят какво ги е връхлетяло.

— Ама наистина необичайно предложение — повтори Чо Ли. — Абсолютно необичайно.

— Точно в момента целта ни не е да започваме война, а да доставим Одисей до астероидния град в полярния пръстен по искане на Гласа — каза Астейг/Че с онзи странен глас на Джеймс Мейсън, който Манмът помнеше от двуизмерните филми.

— А преди това — добави Сума IV — трябва да решим дали да продължим със спускателния кораб под прикритието на спирателната маневра, или да изчакаме срещата с орбиталния град на Гласа и доставката на нашия човешки пътник.

— Имам един въпрос — обади се Манмът.

— Да? — Астейг/Че бе също европеец и затова бе с почти същия ръст като дребния Манмът. Двамата се гледаха екран в екран. Администраторът чакаше.

— Нашият човешки пътник желае ли да бъде доставен на Гласа? — попита Манмът.

Настъпилата тишина се нарушаваше единствено от бръмченето на вентилаторите, комуникационните доклади до и от векските монитори и случайните гърмежи на поддържащите височината дюзи на корпуса.

— Леле! — обади се Чо Ли. — Как така пропуснахме да го попитаме?!

— Бяхме заети — каза генерал Бех бин Адее.

— Аз ще го попитам — заяви Сума IV. — Макар че ще е доста объркващо, ако изведнъж каже „не“.

— Всичките му одежди са приготвени — намеси се Ретроград Синопесен.

— Одежди ли? — избоботи Орфу от Йо. — Да не би нашият Лаертов син да е мормон?

Никой не отговори. Всички моравеки имаха известен интерес към човешката история и общество — той бе програмиран в развиващите им се ДНК и схеми, но малцина бяха погълнати от него до такава степен като огромния йониец. Нито пък бяха развили чак толкова странно чувство за хумор.

— Докато бе на борда на „Кралица Маб“, Одисей носеше облекло по наш дизайн — изцвърча Ретроград Синопесен. — А облеклото, с което ще бъде на срещата с орбиталния астероид на Гласа, ще има всички възможни записващи и предаващи наноустройства, които можем да измислим. Ще наблюдаваме всичко ставащо в реално време.

— Дори онези от нас, които ще се спуснем на Земята ли? — попита Орфу.

Настъпи неловка тишина. Моравеките рядко се чувстваха неудобно, но неудобството не им бе съвсем чуждо.

— Ти не си избран за член на екипажа — най-сетне каза Астейг/Че с резкия си, но не и неприятен тон.

— Зная — каза Орфу, — но мисля, че мога да ви убедя, че акцията на спускателния кораб трябва да започне по време на намаляването на скоростта на „Кралица Маб“ в атмосферата и че аз трябва да бъда на борда. Малкото ъгълче в трюма на подводницата на Манмът ще ми послужи толкова добре, колкото и пътническото място. Там има всички връзки, от които се нуждая, за да виждам какво става.

— От подводницата няма видимост — каза Сума IV. — Освен чрез видеовръзката, която може да прекъсне, ако спускателният кораб бъде подложен на атака.

— Освен това — Чо Ли издаде звук, подобен на опита на малко животинче да си прочисти гърлото — ти си — оптично, от техническа гледна точка — сляп.

— Да — отвърна Орфу. — Забелязах го вече. Прощавайте, просто се опитах да се пошегувам. Но като изключим подходящите положителни практики за набиране — както и да е, не си заслужава времето да обяснявам — мога да ви дам три убедителни довода защо трябва да бъда включен в акцията на Земята.

— Още не сме решили дали такава акция изобщо ще има — каза Астейг/Че, — но все пак да чуем доводите ти. След това премиер интеграторите ще трябва да вземем няколко решения, и то само за петнадесет минути.

— Разбира се, на първо място е очевидният факт, че ще бъда прекрасен посланик до която и да е или до всички разумни раси, които срещнем на Земята — избоботи Орфу.

Генерал Бех бин Адее грубо изсумтя.

— Това преди или след като ги направиш на радиоактивна гной?

— Второ, налице е и не така очевидният, но въпреки това забележителен факт, че нито един моравек на този кораб — а може би и нито един моравек въобще — не знае повече от мен за прозата на Марсел Пруст, Джеймс Джойс, Уилям Фокнър и Джордж Мари Вонг, както и за поезията на Емили Дикинсън и Уолт Уитман. Оттук следва, че нито един моравек не познава по-добре от мен човешката психология. Ако става дума за старостилните човеци, присъствието ми ще е незаменимо.

„Не знаех, че се занимаваш и с Джойс, Фокнър, Вонг, Дикинсън и Уитман“ — излъчи Манмът.

„Никога не е ставало дума за това — отвърна Орфу. — Но имах време да почета във вакуума на серния пръстен на Йо през последните хиляда и двеста стандартни години от съществуването ми“.

„Хиляда и двеста години! — излъчи Манмът. Вярно, моравеките бяха проектирани да живеят дълго, но три стандартни столетия бяха доста щедър период на съществуване на един средностатистически век. Самият Манмът бе на по-малко от сто и петдесет години. — Никога не си ми казвал, че си толкова стар!“

„Никога не е ставало дума“ — излъчи Орфу.

— Не успявам да намеря логическа връзка в казаното на глас, преди да излъчиш към приятеля си, но моля, продължи — каза Астейг/Че. — Струва ми се, че спомена три убедителни довода защо трябва да бъдеш включен в акцията.

— Третата причина, поради която заслужавам място в спускателния кораб, е в това, че загрях — образно казано, разбира се.

— Какво си загрял? — попита Сума IV. Черният бъкивъглероден ганимедец не гледаше нетърпеливо хронометъра си, но гласът му очевидно го правеше.

— Всичко — каза йониецът. — Защо на Марс има гръцки богове. Защо съществува тунел през пространство-времето до друга Земя, в която Троянската война на Омир продължава да бушува. Откъде се е взел този невъзможно тераформиран Марс. Какво правят Просперо и Калибан, двама герои от древната Шекспирова пиеса, докато ни очакват на истинската Земя, и защо квантовата основа на цялата Слънчева система е надупчена от тези брана-дупки, които продължават да изникват… навсякъде.

 

 

56.

 

Жената, която приличаше на млада Сави, наистина се наричаше Мойра, макар през следващите часове Просперо да се обръщаше към нея с Миранда, а веднъж дори с усмивка я нарече Монета, което обърка Харман още повече. От друга страна, объркването му бе толкова силно, че нищо не можеше да го засили още повече. През първия им час заедно не можеше дори да погледне Мойра, да не говорим да срещне погледа й. Докато двамата се хранеха с онова, което минаваше за закуска, а Просперо просто седеше на масата, Харман най-сетне успя да погледне към жената, но не и да вдигне поглед към очите й. После изведнъж осъзна, че така сякаш зяпа бюста й, и отново извърна глава.

Мойра сякаш не забелязваше колко неудобно се чувства.

— Просперо, отвратителен стар плужек такъв — каза тя, докато отпиваше от портокаловия сок, поднесен от реещия се слуга. — Този начин за събуждането ми твой замисъл ли беше?

— Разбира се, че не, скъпа Миранда.

— Спри да ме наричаш Миранда, или ще започна да ти викам Мандрагора. Не съм и никога не съм ти била дъщеря.

— Разбира се, че си и беше моя дъщеря, скъпа Миранда — измърка Просперо. — Има ли жив постчовек, на когото да не съм помогнал да стане онова, което е? Нима моите лаборатории за генетични секвенции не са вашите утроби и ясли? И следователно не съм ли ваш баща?

— Днес има ли останали живи постчовеци, Просперо? — попита жената.

— Доколкото зная, не, скъпа Миранда.

— Тогава си го начукай.

Тя се обърна към Харман, отпи от кафето си, разряза един портокал с плашещо остър нож и каза:

— Казвам се Мойра.

Седяха на малка маса в малка стая — по-скоро тясно пространство, отколкото стая — която Харман не бе забелязал на идване. Представляваше ниша с книжни лавици по средата на огромния купол, най-малко на деветдесет метра над пода и лабиринта от мраморни стени. Лесно бе да се разбере защо не я е видял отдолу — по стените на плитката ниша също имаше книжни лавици. Нагоре се виждаха още подобни ниши, в някои от които имаше маси като тази, на която седяха, а други приютяваха тапицирани пейки и загадъчни инструменти и екрани. Оказа се, че железните стълбища се движат като ескалатори, в противен случай на тримата щеше да им трябва много повече време, докато се изкатерят толкова високо. Нямаше парапети, а тесните мраморни пътеки и изящно оформените железни стъпала на ескалатора бяха повече въздух, отколкото метал. Рискът от падане бе ужасяващ. Харман не искаше дори да поглежда надолу, затова се съсредоточи върху книгите и докато ходеше, раменете му току отъркваха лавиците.

Жената бе облечена също като Сави, когато я видя за пръв път — синя туника от памучно платно, рипсени панталони и високи кожени ботуши. Имаше дори къса вълнена пелерина като онази на Сави от първата им среща, макар тя да бе тъмножълта вместо аленочервената, която носеше възрастната жена. Въпреки това сложната й кройка с множество гънки изглеждаше същата. Освен огромната пропаст във възрастта, главната разлика между двете жени се състоеше в това, че по-старата Сави носеше пистолет — първото огнестрелно оръжие, с което се бе сблъскал Харман. Сегашната версия на Сави — Мойра, Миранда или Монета, не можеше да каже със сигурност — не бе въоръжена.

— Какво е станало, откакто заспах, Просперо? — попита Мойра.

— Искаш кратко обобщение на четиринадесет столетия в също толкова изречения ли, скъпа?

— Да. Ако обичаш — Мойра раздели сочния портокал на части и даде едно парче на Харман. Той го изяде, без да усети вкуса му.

Просперо започна напевно:

— Дърветата загниват,

дърветата загниват и падат,

мъглите спускат бремето си на земята,

човекът нива обработва и под нея ляга,

и след много лета умира поетът.

Мен само жестокото безсмъртие

ме мъчи; чезна бавно в твоите обятия,

тук, в тихия край на света,

белокоса сянка, бродеща като сън

из вечно тихите места на изтока,

далечни мъгли и блестящи утринни зали.

Наведе оплешивяващата си побеляла глава.

— Титон — каза Мойра. — Винаги са ме заболявали червата от Тенисън преди закуска. Кажи ми, Просперо, светът все още ли е нормален?

— Не, Миранда.

— Значи моят народ е мъртъв или подменен, както казваш?

Хапна грозде и ароматно сирене и отпи от голямата чаша с ледена вода. Летящите слуги незабавно я напълниха пак.

— Мъртви са, подменени или и двете.

— Ще се върнат ли, Просперо?

— Бог знае, дъще.

— Стига с този Бог, ако обичаш — каза Мойра. — А какво стана с деветте хиляди сто и тринадесет евреи-сънародници на Сави? Върнаха ли ги от неутриновата примка?

— Не, скъпа. Всички евреи и пострубиконовите хора в тази вселена си остават син лъч над Ерусалим и нищо повече.

— А ти, изнасилвачо — обърна се тя към примигващия Харман, — нямаш ли други цели в живота освен да се възползваш от спящи непознати?

Харман понечи да отговори, не се сети какво да каже и си затвори устата. Призля му.

Мойра докосна ръката му.

— Не се упреквай, мой Прометее. Нямаше кой знае какъв избор. Въздухът в саркофага бе напоен с толкова силен афродизиак, че Просперо го махна заедно с една от първоначалните подменени, самата Афродита. За щастие и на двама ни, действието му е силно ограничено във времето.

Заля го вълна на облекчение, последвана от ярост.

— Искаш да кажеш, че съм нямал избор?

— Не, щом носиш ДНК на Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп — каза Мойра. — Никой мъж от твоята раса не би трябвало да има.

Тя се обърна отново към Просперо.

— Къде е Фердинанд Марк Алонсо? Или, по-точно, каква бе участта му?

Магът склони глава.

— Миранда, обич моя, три години след като влезе в затворения факс на саркофага, той загина при един от произволните варианти на рубикона, връхлитащ старото население редовно, подобно на летния зефир. Бе погребан в кристален саркофаг до твоя, макар по онова време факс експериментът да бе в състояние единствено да предпази тялото му от разлагане, тъй като булаторните резервоари все още не се бяха научили как да се справят с рубикона. Преди ваните да се самообразоват, група халифатски мандроиди се изкачиха на Еверест, заобиколиха щитовете на охраната и започнаха да грабят Тадж. Първото, с което се заеха, бе тежкият ковчег на бедния Фердинанд Марк Алонсо — хвърлиха го в пропастта.

— Защо тогава не са хвърлили и моя? — попита Мойра. — Или не са довършили грабежа? Доколкото забелязах, всички ахати, яспис, халцедон, изумруди, лазулит, корнелиан и другите дрънкулки са си все още на място по стените на лабиринта.

— Калибан се прехвърли по факса и се погрижи за двадесет от халифатските мандроиди — каза Просперо. — На слугите им трябваше цял месец да почистят кръвта.

Мойра вдигна глава.

— Калибан е все още жив?

— О, да. Питай приятеля си Харман.

Тя стрелна с поглед Харман, но отново насочи вниманието си към мага.

— Изненадана съм, че не ме е изнасилил.

Просперо тъжно се усмихна.

— О, той се опита, скъпа Миранда. Опита много пъти, но саркофагът не се отваряше за него. Ако светът се бе подчинил на волята и члена му, отдавна вече щеше да е населил този земен остров с калибанчета от теб.

Мойра потрепери, обърна се отново към Харман и загърби стареца.

— Искам да зная твоята история, характера и живота ти — заяви тя. — Дай си ръката.

Опря десния си лакът на масата и вдигна ръка с длан към него.

Объркан, Харман направи същото, но без да я докосва.

— Ох — въздъхна Мойра. — Нима старостилните човеци са забравили споделящата функция?

— Всъщност да — обади се Просперо. — Приятелят ни Харман може — или би могъл, докато айфелбанът не ограничи достъпа му — да извиква само функциите търсене, обща мрежа, близка мрежа и далечна мрежа. И всичко това само като си представя определени геометрични форми.

— Майко божия — възкликна Мойра и отпусна ръка на масата. — Могат ли все още да четат?

— Само Харман и неколцина други, които той научи през последните няколко месеца — отвърна Просперо. — А, забравих да спомена, че нашият приятел се научи да сиглира преди няколко месеца.

— Да сиглира? — разсмя се Мойра. — Това никога не е било замислено като начин да се разбират книгите. То си е най-обикновена индексираща функция. Сигурно е като да погледнеш рецепта в готварска книга и да си помислиш, че всъщност си изял ястието. Народът на Харман сигурно е най-тъпият подвид на homo sapiens, появявал се на планетата.

— Виж какво — възпротиви се Харман. — Тук съм все пак. Не говори, сякаш ме няма. Може и да не познавам тази споделяща функция, но мога да я науча бързо. Междувременно можем да разговаряме. Аз също имам въпроси, нали разбираш.

Мойра го погледна. Очите й бяха сиво-зелени.

— Извинявай — отвърна тя. — Бях груба. Сигурно ти е струвало много да ме събудиш — и си го направил против волята си. Убедена съм, че би искал да си някъде другаде. Най-малкото, което мога да направя, е да се държа учтиво и да отговоря на въпросите ти.

— Можеш ли да ми покажеш тази споделяща функция, за която спомена? — попита Харман. Бе твърдо решен да не губи самообладание от тази жена, която толкова много приличаше на Сави и говореше с нейния глас. — Или да ми покажеш как да се прехвърлям без факс възлите — добави той. — Както го прави Ариел.

— А, Ариел. — Мойра хвърли поглед към Просперо. — Значи старостилните са забравили как да се прехвърлят свободно?

— Забравили са почти всичко — каза Просперо. — Бяха накарани да забравят. От твоя народ, Мойра. От Вала, от Тирза, от Рахаба… От всички твои сънародници.

Мойра се потупа по дланта с плоското на ножа.

— Защо използва този човек да ме събуди, Просперо? Нима Сикоракса е консолидирала силата си и е освободила чудовището ти Калибан от контрола ти?

— Така направи, и той е свободен — тихо каза Просперо. — Реших, че е време да те събудя, защото сега по този свят броди Сетебос.

— Сикоракса, Калибан и Сетебос — повтори Мойра и пое дълбоко дъх през стиснатите си зъби.

— Заедно вещицата, полудяволът и създанието на мрака ще контролират Луната и Земята, ще решават всички приливи и отливи, ще имат власт над всичко.

Мойра кимна и прехапа пълната си долна устна.

— Кога тръгва айфелбанът?

— След по-малко от четири часа — отговори магът. — Ще дойдеш ли на него, скъпа Миранда? Или ще заспиш във факс ковчега на времето отново и ще оставиш атоми и спомени да се възстановяват в безсмислен кръг завинаги?

— Ще бъда в проклетата кабина. И ще почерпя от осъвременяващите бази каквото ми е нужно да зная за този прекрасен нов свят, в който се родих отново. Но първо младият Прометей има да пита, а след това имам предложение какво да направи, за да възстанови функционалния си статус.

Мойра погледна към върха на купола.

— Мойра, не — обади се Просперо.

— Харман, задай въпросите си — каза тя и постави меката си длан върху ръката му.

Той облиза устни.

— Наистина ли си постчовек?

— Да, наистина. Така ни наричаше народът на Сави преди Последния факс.

— Защо приличаш толкова много на Сави?

— А… значи я познаваш? Добре, ще науча състоянието или участта й, щом извикам осъвременяващата функция. Познавам Сави, но по-важното е, че Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп бе влюбен в нея, а тя не отвърна на любовта му — бяха от различни племена, така да се каже. Затова приех нейния образ, спомените й, гласа й — всичко… преди да дойда в Тадж.

— Как си взела образа й? — попита Харман.

Мойра отново погледна Просперо.

— Значи не знаят нищо, нали? — После се обърна към Харман. — Ние, постчовеците, стигнахме до точката да нямаме собствени тела, мой млади Прометее. Или поне не онова, което разбирате под тела. Не ни бяха нужни. Бяхме само няколко хиляди, но се размножавахме от човешкия генетичен резерв, благодарение на генетичните умения на този аватар на киберпространствената логосфера…

— Е, чак благодарности… — обади се Просперо.

— Когато искахме да приемем човешки облик — винаги женски, трябва да добавя, — просто приемахме нечий.

— Но как? — попита Харман.

Мойра въздъхна.

— Пръстените още ли са в небето?

— Разбира се — отговори Харман.

— И полярният, и екваториалният?

— Да.

— Какво са те според теб, Харман-Прометее? Там има над милион отделни тела… какво смятат твоите хора, че представляват те?

Харман отново облиза устни. Въздухът в огромния храм-гробница бе изключително сух.

— Знаем, че там бе нашата булатория, в която се подмладявахме. Повечето смятаме, че останалите тела са домове на постчовеците, на твоя народ. И ваши машини. Градове на орбитални острови, като този на Просперо. Бях миналата година на острова на Просперо, Мойра. Помогнах да го разрушим.

— Нима? — Тя отново погледна мага. — Много добре, млади Прометее. Но грешиш, ако мислиш, че тези милион тела в орбита, повечето от които са много по-малки от острова на Просперо, са обиталища на моя вид или служещи единствено на нас машини. Разбира се, има към дузина обитатели, както и няколко хиляди огромни генератори на червееви дупки, акумулатори на черни дупки, ранни експерименти от програмата ни за пътуване между измеренията, генератори на брана-дупки… но повечето от телата в орбита служат на вас.

— На нас ли?

— Знаеш ли какво представлява прехвърлянето по факса?

— Правил съм го през целия си живот — каза Харман.

— Да, разбира се, но знаеш ли какво представлява?

Харман пое дъх.

— Всъщност никога не съм се замислял, но по време на пътуванията ни миналата година Сави и Просперо обясниха, че факс павилионите всъщност превръщат телата ни в кодирана енергия и след това ги възстановяват заедно с нашите съзнания и спомени на друг възел.

— Да, но факс павилионите и възлите не са необходими. Те са просто уловка, която да ви попречи да се мотаете там, където не трябва. Факс формата на телепортиране бе изключително лакома за компютърна памет, дори и за най-новите Калаби-Яу ДНК и за машините с мехурчеста памет. Имаш ли представа колко памет е нужна за запазването на данните само за молекулите на едно човешко същество, да не говорим за холистичната вълна на личността и спомените му?

— Не — отвърна Харман.

Мойра посочи към върха на купола, но Харман разбра, че всъщност тя има предвид тъмносиньото небе и орбиталните пръстени над полюса и екватора.

— Милион орбитални банки памет — каза тя. — Всяка предназначена за един от вас, старостилните човеци. А в много от другите тромави орбитални машини, в самите захранвани от черни дупки телепортаторни устройства — сателити за глобално позициониране, скенери, редуктори, компилатори, приемници и предаватели — някъде там горе всяка нощ от твоя живот, мой Харман-Прометее, има звезда, носеща твоето име.

— Защо милион? — попита Харман.

— Смяташе се, че това е жизненият минимум на населението — каза Мойра, — макар да подозирам, че днес сте доста по-малко. По мое време от вашия подвид на човеците имаше само девет хиляди триста и четиринадесет души — онези с инсталираните и активни наногенетични функции, както и няколко хиляди умиращи старо-старостилни човеци като моя любим Аман Фердинанд Марк Алонсо хан Хотеп, последния от своя род, последния от царското си потекло.

— Какво представляват войниксите? — попита Харман. — Откъде са се появили? Защо служеха като слуги толкова дълго, а след това започнаха да нападат моя народ, след като двамата с Деймън разрушихме острова на Просперо и булаторията? Как можем да ги спрем?

— Прекалено много въпроси — въздъхна Мойра. — Ако искаш отговор на всички, ще ти трябва контекст. А за да получиш контекста, ще трябва да изчетеш тези книги.

Харман рязко отметна глава и огледа покритата с книги вътрешна повърхност на огромния купол.

— Кои по-точно?

— Всички. — Мойра вдигна ръка и обхвана с жест всичко наоколо. — И знаеш ли, можеш да го направиш.

— Мойра, не — отново се обади Просперо. — Ще го убиеш.

— Глупости — каза жената. — Млад е.

— Той е на деветдесет и девет — каза Просперо. — С над седемдесет и пет години по-възрастен от тялото на Сави, което клонира за свое ползване. Тя тогава имаше спомени. Сега ти ги носиш. Харман не е tabula rasa.^[2]

Мойра сви рамене.

— Силен е. С ума си. Погледни го.

— Ще го убиеш — повтори Просперо. — А заедно с него — и най-доброто ни оръжие срещу Сетебос и Сикоракса.

— За какво говорите? — настоя Харман и дръпна ръката си, когато Мойра отново се опита да го докосне. — Да не искате да сиглирам всичко това? Ще отнеме месеци… години. Може би десетилетия.

— Не да ги сиглираш, а да ги изядеш — каза Мойра.

— Да ги изям? — повтори Харман.

„Била ли е луда, преди да влезе в хроноковчега, или вековете на възпроизвеждане клетка по клетка и неврон по неврон са унищожили разсъдъка й?“

— Да ги изядеш — потвърди Мойра. — В смисъла, по който Талмудът говори за изяждането на книги — не да ги прочетеш, а да ги погълнеш.

— Не разбирам.

— Знаеш ли какво е Талмудът? — попита Мойра.

— Не.

Мойра посочи отново към върха на купола, на около седемдесет етажа над тях.

— Там горе, млади приятелю, под купол малък от стъкло прозрачно, шкаф от злато, перли и кристал се крие, ключето златно е у мен. Отворено е то към свят и малка чудна лунна нощ.

— Като твоя саркофаг ли? — попита Харман. Сърцето му биеше бясно.

— Няма нищо общо с моя саркофаг — разсмя се Мойра. — Онзи ковчег е просто поредният възел от вашата факс въртележка, който ме възпроизвеждаше през вековете, докато не дойде време да се събудя и да се заема с работа. Говоря за машината, която ще ти позволи да прочетеш подробно всички тези книги, преди айфелбанът да тръгне от станцията след… — тя погледна дланта си — три часа и четиридесет и осем минути.

— Не го прави, Мойра — каза Просперо. — Няма да ни помогне във войната срещу Сетебос, ако е мъртъв или лигавещ се малоумник.

— Млъкни, Просперо — рязко го отряза Мойра. — Виж го само. Той вече е малоумник. Сякаш след времето на Сави цялата му раса е претърпяла лоботомия. Спокойно можеше и да е мъртъв. А така, ако шкафът работи и той оцелее, ще може да послужи и на себе си, и на нас. — Тя отново хвана ръката на Харман. — Какво най-много ти се иска на този свят, Харман-Прометее?

— Да се върна вкъщи и да видя съпругата си — отвърна той.

Мойра въздъхна.

— Не мога да гарантирам, че кристалният шкаф, познанието и нюансите на всички тези книги, събрани през вековете от моя беден мъртъв Алан Фердинанд Марк Алонсо, ще ти позволят да се прехвърлиш свободно при съпругата си… как се казва?

— Ада.

От двете срички едва не се разплака. Искаше му се да плаче двойно — за това, че й липсва, и заради измяната си.

— При Ада — каза Мойра. — Мога обаче да ти гарантирам, че няма да се прибереш жив вкъщи, ако не се възползваш от този шанс.

Харман стана и пристъпи на лишената от перила тераса на деветдесет метра над студения мраморен под. Вдигна поглед към центъра на купола на над двеста метра нагоре, но видя само нещо като мараня на мястото, където последните метални пътеки се събираха в едно като черни и почти невидими тънки паяжини.

— Харман, приятелю на Никой… — започна Просперо.

— Млъквай — сопна се Харман на мага на логосферата и се обърна към Мойра. — Да вървим.