Дан Симънс
Олимп (5)

5.

Кладата ще гори цяла нощ.

Томас Хокънбери, бакалавър по английски език от колежа „Уобаш“, магистър и доктор по класическа филология от Йейл, някога професор в Университета на Индиана, всъщност декан на факултета по класическа филология, докато не почина от рак през 2006-а, и в последно време, в продължение на девет години от деветте години и осем месеца след възкресяването си, Омиров схоластик на олимпийските богове със задължение ежедневно да докладва словесно на своята муза Мелета за развитието на Троянската война и верността или отклоняването на действието от Омировата „Илиада“ — оказва се, че боговете са в пълно неведение като тригодишни деца — напуска градския площад и пламтящата Парисова клада малко преди здрачаване и се качва на втората по височина кула в Троя, колкото и разнебитена и опасна да е тя, за да изяде хляба и сиренето си и да изпие виното си на спокойствие. От негова гледна точка денят е бил уморителен и странен.

Кулата, която често избира за уединение, е по-близо до Скейските порти, отколкото до центъра на града при Приамовия дворец, ала не се намира на главната улица и повечето складове в подножието й напоследък пустеят. Официално достъпът до кулата — една от най-високите в Илион преди войната, почти четиринайсет етажа според стандартите на XX век и с форма на минаре, поради сферата на върха й — е забранен. В първите седмици на войната боговете бяха разрушили върха й с бомба, която бе отнесла горната част на сферата и малките помещения бяха останали без покрив. По самата кула се виждат тревожни пукнатини и тясното вито стълбище е затрупано с мазилка и камъни. Когато преди два месеца Хокънбери за пръв път се беше качил там, му трябваха часове, за да разчисти пътя до сферата на единайсетия етаж. По указание на Хектор моравеките бяха оградили входовете с оранжева найлонова лента, предупреждаваща хората с образни пиктограми, че може да пострадат — според най-страховитите изображения самата кула можеше да се срути всеки момент, — а други символи им нареждаха да стоят настрана под страх от цар Приамовия гняв.

Мародери бяха плячкосали кулата за две денонощия и после местните наистина бяха стояли настрана, защото каква полза имаха от празна сграда?

Сега Хокънбери се провира между лентите, включва фенерчето си и започва дългото изкачване, без да се бои, че ще го арестуват, ограбят или смутят. Въоръжен е с нож и къс меч. Освен това всички го познават: Томас Хокънбери, син Дуейнов, извънреден приятел — е, не, не приятел, но поне събеседник — на Ахил и Хектор, да не споменаваме, че е публична личност и далеч не случаен познат на моравеките и астровеките… едва ли има гърци и троянци, които да се опитат да му сторят зло, без да се замислят.

Ала сега боговете… е, това е друг въпрос.

Задъхан, Хокънбери стига на третия етаж. На десетия вече спира да си поеме дъх, а когато се добира до разбития единайсети етаж, гърлото му хрипти като някогашния пакард модел 1947-а на баща му. В продължение на повече от девет години е наблюдавал как тия смъртни полубогове, гърците и троянците, воюват, пируват, любят се и гуляят като мускулести реклами на най-преуспяващия фитнес клуб на света, да не споменаваме боговете и богините, които са ходещи реклами на най-добрия фитнес клуб във вселената, обаче доктор Томас Хокънбери така и не е намерил време да се приведе във форма. „Типично“ — помисля си той.

Стълбището минава през средата на кръглата сграда. Няма врати и привечерната светлина се процежда през прозорците на стаичките с форма на резени торта от двете страни, но въпреки това е тъмно. С помощта на фенерчето си Хокънбери се уверява, че стъпалата са там, където би трябвало да се намират, и че не са затрупани с развалини. Поне по стените няма графити — едно от многобройните предимства на напълно неграмотното население, мисли си професорът.

Както винаги, когато стига до своята малка ниша на последния етаж, отдавна почистена от останките и праха, ала открита за дъжда и вятъра, той решава, че усилията са си стрували.

Сяда на любимия си каменен блок, оставя раницата и фенерчето си, заето му преди месеци от един моравек, и вади пакета с пресен хляб и старо сирене. И меха с вино. Вечерният бриз гъделичка брадата и дългата му коса. Той разсеяно отчупва парченца сирене и реже хляба с бойния си нож; наслаждава се на гледката и се освобождава от натрупаното през деня напрежение.

Гледката си я бива. Обхваща почти триста градуса — само стената отзад пречи кръгът да е пълен. Хокънбери вижда по-голямата част от града — погребалната клада на Парис само на няколко преки източно от кулата, сякаш почти точно под него при тая височина — и цялата градска стена, факлите и кладите, които тъкмо палят в момента, и ахейския лагер, който се точи на километри на север и юг по брега. Светлините на стотиците готварски огньове напомнят на Хокънбери за нещо, което веднъж е зървал от самолет, когато една нощ се спускаше над крайезерната магистрала Лейк Шор Драйв в Чикаго — подвижна огърлица от автомобилни фарове и безброй осветени жилищни блокове. Току-що завърналите се с Агамемнон петдесетина черни кораба едва се забелязват на фона на винотъмното море. Само няколко са изтеглени на пясъка. Агамемноновият лагер, съвсем пуст през последния месец и половина, тая вечер е огрян от огньове и оживен от движение.

На североизток последната пространствено-времева дупка, каквото и да представлява тя — през последните шест месеца хората просто наричат единствената останала Дупката — изрязва диск от троянското небе и свързва Илионското поле с океана на Марс. Кафявата малоазийска пръст води право към червения марсиански прах, без да ги разделя никаква пролука в земята. На Марс е малко по-рано вечерта и там се спуска червен здрач, очертаващ Дупката на по-тъмния фон на старото земно небе.

Мигат червено-зелените навигационни светлини на десетки моравекски стършели, патрулиращи над Дупката и града, кръжащи над морето и кръстосващи чак до далечните сенки на изток, които са залесените върхове на Ида.

Макар че слънцето току-що е залязло, рано в тая зимна вечер, заведенията по улиците на Троя са отворени. Последните търговци от пазарището край Приамовия дворец са свили чергилата си и откарват стоката си с каруци — Хокънбери чува скърцането на дървените колела въпреки вятъра и височината, — ала пълните с бардаци, гостилници, бани и пак бардаци съседни улички оживяват, гъмжащи от блъскащи се фигури и мъждукащи факли. Според троянския обичай всяко голямо градско кръстовище, както и всеки завой и ъгъл на широките градски стени, се осветяват с огромни бронзови мангали, в които през цялата нощ гори масло или дърва, и сега стражите палят последните. Хокънбери вижда тъмни силуети, които се натискат близо до огньовете, за да се стоплят.

С едно изключение. Парисовата погребална клада на главния илионски площад пламти по-ярко от всички други огньове в града, ала до нея стои, сякаш търсейки топлината й, само една тъмна фигура — Хектор, който високо стене, плаче и зове своите бойци, слуги и роби да хвърлят още дърва във виещите пламъци, докато той черпи вино с голяма чаша с две дръжки от златна купа и го излива на земята до огъня. Накрая пръстта толкова се напоява, че прилича на сълзяща кръв.

Хокънбери тъкмо свършва вечерята си, когато чува стъпки по витото стълбище.

Изведнъж сърцето му бясно се разтуптява и устата му пресъхва от страх. Някой все пак го е проследил — няма съмнение. Стъпките са прекалено леки — сякаш човекът, който се качва по стълбището, се опитва да се движи крадешком.

„Може пък да е някоя жена, дошла да търси плячка“ — мисли си Хокънбери, ала надеждата отлита още докато припламва — от стълбището се чува слабо металическо ехо, като от подрънкване на бронзови доспехи. Освен това той знае, че троянките могат да са по-опасни от повечето мъже, които е познавал в своя свят на XX и XXI век.

Хокънбери се изправя колкото може по-тихо, оставя меха, хляба и сиренето настрани, прибира ножа в канията, безшумно изтегля меча си и се отдръпва заднишком към единствената цяла стена. Вятърът се усилва и развява червеното му наметало; той скрива острието в гънките му.

„Телепортаторният ми медальон. — С лявата си ръка докосва малкото квантово телепортаторно устройство, което виси на гърдите му под туниката. — Защо си мислех, че не нося нищо ценно? Въпреки че вече не мога да го използвам, без боговете да ме засекат, той е уникален. Безценен“. Хокънбери вади фенерчето и го протяга напред, както някога се е прицелвал.

Хрумва му, че оня, който изкачва последните стъпала до единадесетия етаж точно под него, може да е бог. Знае се, че господарите на Олимп се промъкват в Илион, дегизирани като смъртни. Боговете определено имат достатъчно основания да го убият и да си върнат телепортаторния медальон.

Изкачващият се излиза на открито. Хокънбери включва фенерчето и насочва лъча към него.

Фигурата е дребна и съвсем смътно хуманоидна — коленете й се огъват назад, ставите на ръцете й не са човешки, дланите могат да се заменят с други и няма лице; висока е около метър и е покрита с тъмна пластмаса и сиво-черно-червен метал.

— Манмът — облекчено въздъхва Хокънбери и отмества кръга на лъча от визьора на дребния европейски моравек.

— Меч ли криеш под плаща си, или просто се радваш да ме видиш? — пита на английски Манмът.

 

 

Хокънбери има навика да носи топливо в раницата си, за да пали огън, когато се качва на кулата. През последните месеци това често означава суха говежда тор, но тая вечер е донесъл сладко ухаещи подпалки, каквито секачите, докарали дърва за Парисовата клада, днес са продавали на черния пазар. Хокънбери разпалва огъня и с Манмът сядат на каменни блокове от двете му страни. Вятърът е леден и поне Хокънбери се радва на пламъците.

— От няколко дни не съм те виждал — казва той на малкия моравек и забелязва, че пламъците се отразяват в лъскавия му пластмасов визьор.

— Бях на Фобос.

На Хокънбери му трябват няколко секунди, за да си спомни, че Фобос е една от луните на Марс. По-близката, струва му се. Или може би по-малката. Във всеки случай е луна. Той завърта глава към грамадната Дупка само на няколко километра североизточно от Троя: вече и на Марс е нощ и дискът на Дупката едва се различава на фона на небето, при това само защото звездите там изглеждат малко по-иначе — по-ярки или по-нагъсто разположени, а може би и двете. Не се вижда нито една от луните на Марс.

— Нещо интересно да се е случило, докато ме нямаше? — пита Манмът.

Хокънбери се подсмихва. И разказва на моравека за сутрешното погребение и саможертвата на Енона.

— Мътните ме взели — възкликва Манмът. Бившият схоластик може само да предположи, че моравекът нарочно използва фразеологизми, според него присъщи за епохата, през която Хокънбери е живял на Земята. Понякога се получава, друг път, като сега, по-скоро е смешно. — Не се сещам в „Илиада“ Парис да е имал друга жена — продължава Манмът.

— Струва ми се, че за това не се споменава в „Илиада“. — Хокънбери се мъчи да си спомни дали е преподавал тоя факт. Съмнява се.

— Сигурно е било адски драматично.

— Да, обаче още по-драматично беше обвинението й, че всъщност Филоктет е убил Парис.

— Филоктет ли? — Манмът вирва глава почти като куче. Кой знае защо, Хокънбери свързва това движение с представата, че моравекът влиза в база данните на паметта си. — От пиесата на Софокъл ли? — след секунда пита Манмът.

— Да. Той е главният вожд на тесалийците от Метона.

— Не си го спомням от „Илиада“ — отвръща моравекът. — И едва ли съм го виждал тук.

Хокънбери поклаща глава.

— Агамемнон и Одисей преди години го изоставили на остров Лемнос.

— Защо? — Човешкият глас на Манмът звучи заинтригувано.

— Най-вече, защото вонял отвратително.

— Защото вонял отвратително ли? Че повечето от тези човешки герои вонят отвратително.

Хокънбери запремигва. Спомня си, че си е мислил абсолютно същото преди десет години, когато е започнал да работи като схоластик, скоро след възкресяването си на Олимп. Ала през последните шест месеца това някак си не му прави впечатление. Дали и той вони отвратително, пита се Хокънбери?

— Филоктет вонял особено отвратително, заради гнойната си рана.

— Каква рана?

— От змийско ухапване. Ухапала го отровна змия, когато… хм, това е дълга история. Обичайната версия за кражба от боговете. Обаче раната на Филоктет толкова се влошила, че от нея постоянно течала зловонна гной и стрелецът на равни интервали получавал припадъци. Това се случило преди десет години, по време на плаването към Троя, спомни си. Затова накрая Агамемнон по съвет на Одисей просто свалил стареца на остров Лемнос и буквално го оставил да гние там.

— Но той останал жив, така ли? — пита Манмът.

— Явно. Сигурно боговете, кой знае защо, са запазили живота му, но гниещият крак през цялото време му причинявал страшни мъки.

Моравекът отново вирва глава.

— Добре… сега си спомням пиесата на Софокъл. Одисей отишъл да го доведе, когато гадателят Хелен казал на гърците, че няма да победят Троя без Филоктетовия лък — даден му от… от кой беше? А, от Херакъл.

— Да, той получил лъка в наследство — потвърждава Хокънбери.

— Не си спомням Одисей да е ходил да го взима. В истинския живот, искам да кажа. През последните осем месеца.

Хокънбери пак поклаща глава.

— Направили са го тайно. Одисей го нямаше само за около три седмици и никой не вдигна шум. Когато се прибра, беше нещо от рода на… а, да бе, ходих да докарам вино и взех Филоктет на връщане.

— В пиесата на Софокъл главен герой е синът на Ахил Неоптолем — казва Манмът. — Само че той не вижда баща си жив. Да не ми кажеш, че и той е тук?

— Поне аз не знам такова нещо — успокоява го Хокънбери. — Само Филоктет. С лъка.

— И сега Енона обвинява него в убийството на Парис вместо Аполон.

— Да. — Бившият схоластик хвърля още няколко съчки в огъня. Вятърът понася искрите към звездите. Над морето, където прииждат облаци, е надвиснала чернота. Хокънбери предполага, че през нощта ще завали. Понякога нощува на върха на кулата — използва раницата си за възглавница и се завива с наметалото си, — ала не и тая нощ.

— Но как Филоктет е преминал в бавно време? — пита Манмът, изправя се и отива до разбития край на платформата в мрака, явно без да се бои от трийсетметровата бездна. — Нанотехнологията, която позволява такъв преход, е била инжектирана на Парис преди двубоя, нали така?

— Ти би трябвало да го знаеш — отвръща Хокънбери. — Тъкмо вие моравеките инжектирахте на Парис разни наноджаджи, за да се сражава с бога.

Манмът се връща при огъня, но остава прав. Протяга ръце напред, сякаш за да ги стопли на пламъците. Може пък наистина да се грее, мисли си Хокънбери — знае, че частите на моравека са органични.

— В системата на някои други герои, на Диомед например, има останали наноклъстери за бавно време, инжектирани от Атина или друг бог — пояснява Манмът. — Обаче имаш право, преди десет дни ги актуализираха само на Парис за двубоя с Аполон.

— А Филоктет не беше тук през последните десет години — посочва Хокънбери. — Затова просто не е логично някой бог да го е ускорил с наномеми за бавно време. Защото става дума за ускоряване, а не за забавяне на времето, нали?

— Да — съгласява се моравекът. — „Бавно време“ е грешен термин. На пътешественика в бавното време му се струва, че времето изобщо е спряло, че всички са замразени в кехлибар, но всъщност тялото преминава към хипербързо движение и реагира за милисекунди.

— Как така човек не изгаря? — пита Хокънбери. Можеше да последва Аполон и Парис в бавно време, за да наблюдава двубоя — всъщност, ако тогава беше там, щеше да го направи. Боговете бяха напълнили кръвта и костите му с наномеми тъкмо с тая цел и той многократно бе преминавал в бавно време, за да види как боговете подготвят някой от своите ахейски и троянски герои за битка. — От триенето — прибавя бившият схоластик. — С въздуха и всичко останало… — Той неуверено млъква. Не го бива много в естествените науки.

Ала Манмът кимва, сякаш Хокънбери е казал нещо дълбокомислено.

— Ако специалните наноклъстери не решат проблема, тялото на бавновременния ускорител наистина ще изгори, от вътрешна топлина, ако не от друго. Това е част от наногенерираното силово поле на тялото.

— Като Ахил ли?

— Да.

— Възможно ли е Парис просто да е изгорял в резултат на някаква нанотехнологична повреда? — пита Хокънбери.

— Изключително малко вероятно — отговаря Манмът и сяда на по-малкия каменен блок. — Но защо му е на Филоктет да убие Парис? Какъв мотив би могъл да има?

Мъжът свива рамене.

— В неомировите разкази за Троя тъкмо Филоктет убива Парис. С лъка си. И с отровна стрела. Точно както каза Енона. Даже Омир споменава, че са довели Филоктет, за да изпълнят пророчеството, че Илион ще падне, едва когато той се включи в мелето — във Втора песен, струва ми се.

— Обаче сега троянците и гърците са съюзници.

Хокънбери неволно се усмихва.

— Адски неохотно. И двамата знаем, че в двата лагера има заговорници и тлеят бунтове. Единствено Хектор и Ахил са доволни от тая война с боговете. Въпрос е само на време да избухне нов бунт.

— Но Хектор и Ахил са почти непобедими. И са им верни десетки хиляди троянци и ахейци.

— Засега — отбелязва Хокънбери. — Обаче може да се намесват самите богове.

— Смяташ, че те са помогнали на Филоктет да премине в бавно време, така ли? — пита Манмът. — Защо? Бръсначът на Окам^[1] предполага, че ако искаха Парис да умре, боговете можеха просто да оставят Аполон да го убие, както смятаха всички. До днес. До обвинението на Енона. Защо да му пращат убиец грък… — Манмът млъква, после промълвява: — А, да.

— Точно така — потвърждава Хокънбери. — Боговете искат да ускорят следващия бунт, да отстранят Хектор и Ахил, да разрушат тоя съюз и пак да насъскат гърците срещу троянците.

— Затова и отровата — казва моравекът. — За да оставят Парис жив, колкото да разкаже на жена си, на първата си жена, кой всъщност го е убил. Сега троянците ще искат да си отмъстят и даже верните на Ахил гърци ще са готови да се защитават. Хитро. Нещо друго интересно да се е случило днес?

— Агамемнон се върна.

— Без майтап?

„Трябва да си поговоря с него за жаргонния му речник — мисли си Хокънбери. — Все едно приказвам с някой първокурсник от Университета на Индиана“.

— Да, без майтап — отвръща бившият схоластик. — Върна се месец-два по-рано и носи изненадваща вест.

Манмът очаквателно се навежда напред. Или поне така Хокънбери тълкува езика на тялото на дребния хуманоиден киборг. Изражението на метално-пластмасовото лице е непроницаемо, само отраженията на пламъците играят по гладката му повърхност.

Хокънбери се прокашля и казва:

— Хората в родината му ги няма. Изчезнали са. Липсват.

Очаква някакво изненадано възклицание, ала дребният моравек мълчи.

— Нямало никого — продължава бившият схоластик. — Не само в Микена, където първо отишъл Агамемнон, не само жена му Клитемнестра и сина му Орест ги нямало. Нямало абсолютно никого. Пусти градове. Непокътната храна по масите. Умиращи от глад коне в конюшните. Кучета, тъгуващи край мъртви огнища. Неиздоени крави по пасбищата. Неостригани овце. Където и да пристанел с корабите си Агамемнон, и на Пелопонес, и в Менелаевото царство Лакедемон, и на Одисеевата Итака, всичко пустеело.

— Да — отвръща Манмът.

— Чакай малко — сепва се Хокънбери. — Ти изобщо не се изненада. Значи си знаел. Вие моравеките сте знаели, че гръцките градове и царства са опустели. Откъде?

— Искаш да кажеш откъде знаем ли? — пита Манмът. — Елементарно. Откакто пристигнахме, наблюдаваме тези места от земна орбита. Пращаме дистанционни роботи, които събират информация. Много неща могат да се научат на Земята три хилядолетия преди твоето време — тоест три хиляди години преди двайсети и двайсет и първи век.

Хокънбери се смайва. Изобщо не му е идвало наум, че моравеките обръщат внимание на нещо друго освен Троя, на околните бойни полета, свързващата Дупка, Марс, Олимп, боговете, навярно на една-две марсиански луни… Божичко, нима не им стигаше.

— Кога са… изчезнали? — накрая успява да изрече той. — Според Агамемнон част от оставената храна била съвсем прясна.

— Предполагам, че зависи от дефиницията за „прясна“ — отвръща Манмът. — Според нашето разузнаване хората са изчезнали преди около четири и половина седмици. Точно когато Агамемноновата флотилия наближавала Пелопонес.

— Господи — промълвява Хокънбери.

— Да.

— Видяхте ли ги как изчезват? На сателитните си камери, сонди или там каквото и да е?

— Не съвсем. Както си бяха там, изведнъж вече ги нямаше. Случи се към два през нощта. Гръцко време, така че нямаше много движение за наблюдение… искам да кажа, в гръцките градове.

— В гръцките градове… — тъпо повтаря бившият схоластик. — Искаш да кажеш… Искам да кажа… и други хора ли са изчезнали?… Да речем… в Китай?

— Да.

Внезапно вятърът връхлита уютното им убежище и пръска искри във всички посоки. Хокънбери скрива лицето си с шепи от огнената буря и после изтупва наметалото и туниката си от въгленчетата. Когато поривът стихва, той хвърля последните съчки в огъня.

Освен Троя и Олимп — който изобщо не е бил на Земята, установил е той преди осем месеца — Хокънбери е ходил само на още едно място на тая някогашна Земя и това е праисторическа Индиана, където е оставил единствения друг жив схоластик, Кийт Найтенхелзър, при индианците — да го пазят от гибелно развихрилата се муза. Без съзнателно да има такова намерение, Хокънбери докосва телепортаторния медальон под ризата си. „Трябва да проверя как е Найтенхелзър“.

— Всички останали са изчезнали — всички на повече от петстотин километра от Троя — сякаш прочел мислите му, казва моравекът. — Африканците. Индианците в Северна Америка. Индианците в Южна Америка. Китайците и австралийските аборигени. Северноевропейските хуни, датчани и бъдещи викинги. Протомонголите. Всички. Изчезнало е и последното човешко същество на планетата — изчислихме, че е имало около двайсет и два милиона души.

— Невъзможно — заявява Хокънбери.

— Така изглежда.

— Що за сила…

— Божествена — отвръща Манмът.

— Но със сигурност не и тия олимпийски богове. Те са просто… просто…

— По-могъщи хуманоиди ли? — пита моравекът. — Да, и ние така смятаме. Тук действат други сили.

— Бог ли? — прошепва Хокънбери, който е отгледан в строго баптистко семейство в Индиана, преди да замени вярата за образованост.

— Е, възможно е, но в такъв случай Той живее на или около планетата Земя — отговаря Манмът. — В момента на изчезването на Агамемноновите жена и деца от Земята или от земна орбита се отдели огромно количество квантова енергия.

— Енергията е идвала от Земята, така ли? — повтаря Хокънбери и се озърта — гледа нощта, погребалната клада, оживяващия нощен град, далечните огньове на ахейците и още по-далечните звезди. — От тук ли?

— Не от тази Земя — казва моравекът. — От другата. От твоята. И изглежда, че ще ходим там.

В продължение на около минута сърцето на Хокънбери бие толкова бясно, че го е страх да не му призлее. После разбира, че Манмът не говори за неговата Земя — света на XXI век, представляващ полуизплували в паметта му късчета от живота му, преди боговете да го възкресят от стара ДНК, книги и Бог знае още какво, бавно завръщащия се в съзнанието му свят на Университета на Индиана, жена му, студентите му — а за синхронната с тераформирания Марс Земя почти три хиляди години след краткия, не особено щастлив живот на Томас Хокънбери.

Изнервен, той се изправя и започва да крачи из полуразрушения единайсети етаж на кулата — първо отива до срутената североизточна стена, после до вертикалната бездна на южната и западната. Сандалът му подритва камъче, което пропада на повече от трийсет метра и потъва в тъмните улици на Илион. Вятърът развява наметалото и дългата му прошарена коса. С разума си той от осем месеца знае, че оня Марс, който сега се вижда през Дупката, съществува в някаква бъдеща слънчева система със Земята и другите планети, но никога не е свързвал тоя елементарен факт с мисълта, че другата Земя наистина чака някъде там.

„Костите на жена ми почиват на оная Земя — мисли си Хокънбери и тъкмо преди от очите му да бликнат сълзи, едва не се засмива. — Мама му стара, та и моите кости са там“.

— Как ще отидете на оная Земя? — пита той и моментално разбира, че е задал глупав въпрос. Чувал е разказа за пътешествието на Манмът и неговия грамаден приятел Орфу до Марс от космоса на Юпитер с още неколцина моравеки, които загинали в първия сблъсък с боговете. „Те имат космически кораби, Хокънбуш“. Макар че се появяват като по вълшебство през квантовите дупки, в чието създаване е участвал Манмът, повечето моравекски и астровекски съдове са предназначени за космически пътешествия.

— Тъкмо с тази цел строим кораб на и близо до Фобос — тихо пояснява моравекът. — Този път няма да отидем сами. Нито невъоръжени.

Хокънбери не може да престане да крачи. Когато стига до ръба на разрушената площадка, изпитва желание да скочи — желание, което го изкушава още от малък, когато се качва нависоко. „Дали точно затова обичам да идвам тук? Замислям да скоча, така ли? Да се самоубия? — Съзнава, че е така. Съзнава, че през последните осем месеца е бил ужасно самотен. — А сега го няма даже Найтенхелзър — сигурно е изчезнал заедно с индианците, всмукан от космическата прахосмукачка, превърнала в спомен всички хора на света освен тия нещастни троянци и гърци“. Знае, че може да завърти телепортаторния медальон, който виси на гърдите му, и за нула време да се озове в Северна Америка, за да потърси стария си приятел в оная част от праисторическа Индиана, където го е оставил преди осем месеца. Но знае и че боговете могат да го проследят през пролуките на Планковото пространство. Затова от осем месеца не се е телепортирал.

Връща се при огъня и застава до дребния моравек.

— Защо ми го казваш, по дяволите?

— Каним те да дойдеш с нас — отвръща Манмът.

Хокънбери тежко сяда.

— Защо, за Бога? С какво мога да ви бъда полезен в такава експедиция?

Моравекът свива рамене почти по човешки и казва простичко:

— Ти си от онзи свят. Макар да не си от онова време. На другата Земя има хора, нали разбираш.

— Наистина ли? — Хокънбери чува колко смаяно и глупаво звучи собственият му глас. Изобщо не му е хрумвало да попита.

— Да. Не са много, повечето, изглежда, са еволюирали в някаква форма на постчовеци, които преди около хиляда и четиристотин години са напуснали планетата и са построили градовете си като орбитални пръстени, но нашите наблюдения предполагат, че са останали неколкостотин хиляди старостилни хора.

— Старостилни хора — повтаря Хокънбери, без да се опитва да скрие изумлението си. — Като мен.

— Точно така — потвърждава Манмът и се изправя. Визьорът му едва стига до кръста на бившия схоластик. Хокънбери, който не е висок, изведнъж разбира как трябва да са се чувствали олимпийските богове в присъствието на обикновени смъртни. — Смятаме, че трябва да дойдеш. Може да си ни извънредно полезен, когато се срещнем и разговаряме с хората от твоята бъдеща Земя.

— Боже Господи! — Хокънбери пак отива до ръба на площадката и отново разбира колко лесно ще е да направи още една крачка напред в мрака. Тоя път боговете няма да го възкресят. — Боже Господи.

Ясно вижда тъмния силует на Хектор при кладата на Парис — Приамовият син продължава да излива вино на земята и да нарежда на хората си да хвърлят още дърва в пламъците.

„Аз убих Парис — мисли си Хокънбери. — Аз убих всеки мъж, жена, дете и бога, който умря, защото се преобразих в Атина и отвлякох Патрокъл — преструвайки се, че го убивам — за да накарам Ахил да нападне боговете. — Той се засмива горчиво, без да го е срам, че дребната човекоподобна машина зад него ще го помисли за луд. — Изгубил съм си ума. Това е шантаво. Досега не съм скочил от тая тъпа площадка отчасти защото имам чувството, че така ще изоставя поста си… като че ли трябва да продължавам да наблюдавам, сякаш още съм схоластик и докладвам на музата, която от своя страна докладва на боговете. Съвсем съм си изгубил ума“. Не за пръв, нито за петдесети път едва не избухва в ридания.

— Ще дойдеш ли с нас на Земята, доктор Хокънбери? — тихо пита Манмът.

— Да, разбира се. Майната му, защо не? Кога?

— Още сега. Какво ще кажеш?

Стършелът е висял безшумно на стотици метри над тях, с изключени навигационни светлини. Сега бодливата черна машина се спуска от мрака толкова ненадейно, че Хокънбери за малко да падне от ръба на площадката.

Особено силен повей на вятъра му помага да запази равновесие и той отстъпва назад в момента, в който от търбуха на стършела излиза рампа и изтраква върху камъка. От вътрешността на кораба бликва червена светлина.

— След теб — казва Манмът.