Дан Симънс
Олимп (43)

43.

На и около Олимп се надигаше буря — планетна прашна буря, която обгръщаше всичко в червен саван. Виещите ветрове подмятаха егидата на силовото поле, която отсъстващият Зевс бе оставил над дома на боговете. Електростатичните частици атакуваха щита с такава сила, че около върха денонощно се сипеха мълнии и отекваха глухи гръмотевици. Слънчевите лъчи бяха разсеяни в мътнокърваво сияние, разкъсвано от светкавиците и вездесъщия грохот на вятъра и гръмотевиците.

Ахил, който все още носеше своята любима, ала мъртва амазонска царица Пентезилея, се беше телепортирал в дома на своя пленник Хефест, бога на огъня, главен майстор на всички богове, съпруг на Аглая, също наричана харита, една от най-прелестните грации. Някои твърдяха, че Майсторът е създал и жена си.

Хефест не се бе телепортирал направо в дома си, а пред входа му. На пръв поглед отпред домът на хромият бог на огъня приличаше на другите жилища на безсмъртните — бял камък, бели колони, бял портик — но това се отнасяше само за входа. Хефест беше построил дома и огромната си работилница в стръмния южен склон на Олимп, далеч от Езерото на калдерата и грамадните храмове-жилища на повечето богове. Той живееше в пещера.

И то каква пещера, установи Ахил, когато провлачващият крака си Хефест го въведе вътре и затвори многобройните железни врати зад тях.

Пещерата бе изсечена в масивната черна скала на Олимп и потъваше на стотици метри в мрака. Навсякъде имаше маси, странни устройства, лупи, инструменти и машини в различна степен на завършеност или разглобеност. Дълбоко в пещерата ревеше открита пещ с течна стомана, която клокочеше като оранжева лава. По-близо до входа, където столчетата, кушетките, ниските маси, леглото и мангалите очертаваха жилищното пространство на бога, отделено от безкрайната работилница, седяха и се разхождаха няколко златни жени — прочутите робини на Хефест, механични жени с нитове, човешки очи, метални гърди и вагини от мека синтетична плът, но също с души, откраднати от човешки същества, или поне така се твърдеше в легендите.

— Можеш да я оставиш тук — каза божественото джудже и посочи към една разхвърляна маса, която разчисти с един замах на косматата си ръка.

Ахил пусна пленника си и положи увития си в лен товар с безкрайна нежност и внимание.

Хефест се вторачи в лицето на Пентезилея.

— Хубава е, няма спор. И виждам пръста на Атина в съхранението на трупа. Явно са минали няколко дни от смъртта и няма никакво разлагане или промяна на цвета. Бузите на амазонката още са румени. Имаш ли нещо против да смъкна покривалото, за да скивам циците й?

— Ако я докоснеш, ще те убия — закани се гъркът.

Хефест разпери ръце.

— Добре де, добре. Просто съм любопитен. — Той плесна с длани. — Храна. После ще измислим стратегия, за да съживим мадамата ти.

Златните робини започнаха да трупат блюда с гореща храна и големи чаши вино на кръглата маса в центъра на кръга от ложета. Бързоногият Ахил и косматият Хефест лакомо се нахвърлиха на ястията, без да разговарят, освен за да поискат още храна.

Робините донесоха вдигащ пара пържен черен дроб, увит в агнешки черва, за мезе — едно от любимите ястия на Ахил. Донесоха и цяло печено прасенце, пълнено с множество малки птички, стафиди, орехи, жълтъци и подправени меса. Наредиха паници със свинско, задушено с ябълки и круши. Донесоха истински деликатеси като печена свинска матка и маслини с размачкан нахут. За главно блюдо поднесоха грамадна пържена риба.

— Хваната в Зевсовото Езеро на калдерата на върха на Олимп — с пълна уста съобщи Хефест.

За десерт и за прочистване на небцето между блюдата похапнаха различни плодове и захаросани ядки. Златните жени наредиха паници със смокини и купчини бадеми, сочни фурми и от ония меденки, които Ахил беше вкусвал само веднъж, когато беше гостувал в градчето Атина. Накрая дойде ред на най-любимия десерт на Агамемнон, Приам и другите царе на царете — сладкиш със сирене.

След като двамата се нахраниха, роботите разтребиха масата и пода и донесоха бокали с вино — над десет вида. Хефест го смеси с вода и подаде огромната чаша на госта си.

Божественото джудже и богочовекът пиха цели два часа, ала нито един от тях не изпадна в състоянието, което народът на Ахил наричаше „паройния“ — „пиянски разгул“.

Двамата общо взето мълчаха, но голите златни робини ги забавляваха — танцуваха около масата чувствени танци, които естети като Одисей наричаха „комос“.

Мъжете един след друг се изредиха до тоалетната и когато продължиха да пият, Ахил попита:

— Нощ ли е вече? Време ли е да ме вкараш в Залата на Лечителя?

— Наистина ли си мислиш, че лечебните вани на Олимп ще съживят твоето амазонско курве, сине на мокрогърдата Тетис? Ваните и червеите са предназначени за безсмъртните, а не за някаква си женска — та била и хубавица.

Ахил бе прекалено пиян и разсеян, за да се обиди.

— Богинята Атина ми каза, че ваните ще върнат живота на Пентезилея, а Палада не лъже.

— Палада не прави нищо друго, освен да лъже — изсумтя Хефест, вдигна тежкия бокал за двете му дръжки и отпи юнашка глътка. — Само допреди няколко дни ти чакаше в подножието на Олимп, мяташе камъни по непроницаемата егида на Зевс, ревеше Атина да слезе при теб и да се сражава, за да можеш да я убиеш по същия начин, по който си пронизал с копието си чудната цица на тая амазонка. Какво се е променило, знатни мъжеубиецо?

Ахил намръщено се втренчи в бога на огъня.

— Тая Троянска война беше… сложна, Хромчо.

— Пия за това — засмя се Хефест и пак вдигна огромния бокал.

Когато бяха готови да се телепортират в Залата на Лечителя, Ахил отново облече доспехите си, наточи меча си на точилото на божествения ковач и лъсна щита си, после отиде при масата и се накани да метне тялото на Пентезилея на рамото си.

— Не, остави я — спря го Хефест.

— Какви ги говориш? — изръмжа Ахил. — Тя е причината да отидем в Залата на Лечителя. Не мога да я оставя тук.

— Не знаем кой от боговете или стражите ще е там тая нощ — поясни Майсторът. — Може да се наложи да се сражаваш с цяла фаланга. Готов ли си да го правиш с трупа на амазонката на рамо? Или мислеше да използваш готиното й тяло като щит?

Ахил се поколеба.

— Тук нищо няма да й стане — увери го богът. — По-рано имаше плъхове, прилепи и хлебарки, обаче направих механични котки, ястреби и богомолки и избавих пещерата от тия гадини.

— И все пак…

— Ако в Залата на Лечителя няма никой, ще ни трябват само три секунди да се телепортираме и да вземем трупа й. Междувременно ще наредя на златните момичета да я пазят — обеща Хефест, щракна с късите си пръсти и шест от металните робини застанаха около тялото на амазонката. — Готов ли си вече?

— Да.

Ахил хвана Хефест за покритата с белези ръка и двамата едновременно изчезнаха.

 

 

Залата на Лечителя пустееше. Нямаше безсмъртни стражи. По-изненадващо, даже за Хефест, бе това, че многобройните стъклени цилиндри бяха празни. Тая нощ тук не се лекуваха и възкресяваха богове. В грамадното помещение, осветено само от няколко слабо пламтящи мангала и лилавата светлина на самите клокочещи вани, не помръдваше нищо друго, освен тътрещия се Хефест и бързоногия Ахил, високо вдигнал щита си.

Лечителя се появи от сенките на бълбукащите вани.

Ахил вдигна щита си още по-високо.

При трупа на Пентезилея Атина му беше казала „Убий Лечителя — грамадна чудовищна стоножка с ужасно много ръце и очи. Унищожи всичко в залата на Лечителя“, но той бе решил, че богинята нарича Лечителя „стоножка“, за да го обиди, а не го описва буквално.

Това същество имаше членестото тяло на стоножка, ала се издигаше на височина десет метра. Черните очи на най-горния му член се впериха в Ахил и Хефест. Имаше пипала и разчленени ръце, безброй ръце, както и тънки дълги длани с мършави пръсти в краищата на шест от горните си ръце. Един от членовете в горния му край носеше елек с множество джобове, издути от инструменти, още инструменти бяха закачени по други сегменти на олюляващото се тяло.

— Къде са всички, Лечителю? — извика Хефест.

Грамадната стоножка се разклати, размърда ръце и от невидимите й усти изригна гръмовен шум.

— Разбра ли нещо? — обърна се Хефест към Ахил.

— Какво да разбера? Прозвуча ми като звук от празна ножница, която момченце е завряло между спиците на движеща се колесница.

— Беше си на чист гръцки — възрази богът на огъня. — Само трябва да го забавиш наум, да слушаш по-внимателно. — И отново извика на стоножката: — Моят смъртен приятел не те е разбрал. Можеш ли да повториш, Лечителю?

— ГосподарятБогЗевсПовелиНикойСмъртенДаНеБъдеПоставянВЛечебнитеВаниБезНеговатаИзричнаЗаповед.ГосподаряБогЗевсГоНямаНикъде.ИТъйКатоЛечителятСеПодчиняваЕдинственоНаНеговатаЗаповедНаОлимпНеМогаДаПозволяСмъртенДаПреминеДокатоЗевсНеСеЗавърнеНаТронаСиНаОлимп.

— Разбра ли? — попита Хефест.

— Това същество каза, че се подчинявало само на Зевс и нямало да допусне Пентезилея да бъде поставена в една от ваните, без изричната заповед на Зевс, така ли?

— Точно така.

— Мога да убия тая голяма стоножка.

— Сигурно — съгласи се Хефест. — Макар да се шушука, че Лечителят е още по-безсмъртен от нас, божествените парвенюта. Обаче ако го убиеш, Пентезилея никога няма да бъде съживена. Единствено Лечителят може да използва машините и да управлява сините червеи, които участват в лечебния процес.

— Ти си Майсторът — рече Ахил и потропа с меча по ръба на златния си щит. — Трябва да можеш да използваш машините.

— Как ли пък не — изсумтя божественото джудже. — Това не е проста техника като оная, дето я използвахме като обикновени постчовеци. Никога няма да успея да се оправя с квантовите машини на Лечителя… и даже да можех, пак нямаше да съм в състояние да управлявам сините червеи. Мисля, че реагират само на телепатия, при това само на Лечителя.

— Тая стоножка каза, че се подчинявала единствено на Зевс на Олимп. — Ахил наближаваше опасната точка, в която можеше да избухне и да убие бога на огъня, великанската стоножка и всеки бог, останал на Олимп. — Кой друг може да й заповядва?

— Кронос — с влудяваща усмивка отвърна Хефест. — Обаче Кронос и другите титани завинаги са заточени в Тартар. Единствено Зевс в тая вселена може да нарежда на Лечителя.

— Къде е Зевс?

— Никой не знае, но в негово отсъствие боговете се борят помежду си за власт — изсумтя ковачът. — Сега борбата се води главно на илионската Земя, където безсмъртните още подкрепят своите троянци или гърци, и на Олимп общо взето цари мир и спокойствие — тъкмо затова излязох на склона на тъпия вулкан да проверя повредите на ескалатора.

— Тогава защо Атина ми даде тоя богоубийствен нож и ми заповяда да убия Лечителя, след като стоножката възкреси Пентезилея?

Хефест се ококори.

— Казала ти е да убиеш Лечителя, така ли? — озадачено промълви брадатото джудже. — Нямам представа защо ти е заповядала такова нещо. Тя има някакъв план, обаче трябва да е адски шантав. Ако Лечителя го няма, ваните ще станат безполезни… и цялото ни безсмъртие ще отиде в канала. Можем да живеем много дълго, но ще страдаме, сине Пелеев. Ще страдаме ужасно без наноподмладяване.

Ахил се запъти към Лечителя, вдигнал прочутия си щит. Очите му пламтяха през отворите на лъскавия му боен шлем. Той замахна с меча си.

— Ще накарам това същество да отвори ваните за Пентезилея.

Хефест побърза да го хване за ръката.

— Недей, смъртни приятелю. Повярвай ми, Лечителят не се бои от смъртта и няма да отстъпи. Той се подчинява единствено на Зевс. Без тъпия Лечител сините червеи няма да направят нищо. Без тъпите сини червеи ваните са безполезни. Без тъпите вани твоята амазонска царица ще си остане мъртва завинаги.

Ахил гневно се освободи от пръстите на ковача.

— Тая… стоножка… трябва да постави Пентезилея в лечебните вани. — Докато изричаше думите, мъжеубиецът си спомни заповедта на Атина да убие Лечителя. „Какво е намислила оная божествена кучка? Как ме използва? С каква цел? Тя не е луда и определено няма намерение да убие единственото същество, което може да запази безсмъртието й“.

— Лечителят не се бои от теб, сине Пелеев. Можеш да го убиеш, обаче това ще означава само, че никога повече няма да видиш своята царица жива.

Ахил се отдалечи от божественото джудже, подмина грамадния Лечител и силно удари красивия си щит с всичките му изковани концентрични кръгове от символи в прозрачната пластмаса на огромната лечебна вана. Звукът отекна в сумрака на залата.

После се обърна към Хефест.

— Добре. Тая стоножка се подчинява на Зевс. Къде е Зевс?

Богът на огъня понечи да се изсмее, но се отказа, когато видя горящите очи на Ахил през отворите на шлема му.

— Сериозно ли говориш? Каниш се да подчиниш гръмовержеца, бащата на всички богове на своята воля, така ли?

— Къде е Зевс?

— Никой не знае — измърмори Хефест. Куцият бог се запъти към високата врата, като тътреше по-късия си крак. Навън проблесна светкавица — прашната буря караше егидата на силовото поле да искри на хиляди места. Стълбовете тъмнееха на тоя сребристобял фон. — Зевс отсъства вече трета седмица — извика ковачът през рамо и поглади рошавата си брада. — Повечето от нас подозират някакъв тъп заговор на Хера. Може да е хвърлила мъжа си в ямата на Тартар при баща му Кронос и майка му Рея.

— Можеш ли да го откриеш? — Ахил обърна гръб на Лечителя и затъкна меча си в халката на широкия си пояс, после преметна тежкия щит на гърба си. — Можеш ли да ме заведеш при него?

Хефест го зяпна.

— Готов си да се спуснеш в Тартара, за да се опиташ да подчиниш бога на боговете на своята смъртна воля!? В пантеона на истинските богове има само още една форма на живот освен Зевс, която може да знае къде е той. И това е единственият друг безсмъртен тук на Марс, който може да ни прати в Тартара. Ще отидеш ли там, ако се наложи?

— Ще мина през зъбите на смъртта и ще се върна, за да съживя своята амазонка — отвърна Ахил.

— Тартарът ще ти се види хиляди пъти по-страшен от смъртта и мрачните зали на Хадес, сине Пелеев.

— Заведи ме при тоя безсмъртен, за когото говориш — заповяда Ахил. Очите му бяха като огънчета в отворите на шлема му.

Брадатият ковач дълго остана прегърбен, леко задъхан, с блуждаещ поглед; все още разсеяно поглаждаше рошавата си брада.

— Така да бъде — накрая въздъхна той, затътри късия си крак по полирания мрамор по-бързо, отколкото изглеждаше възможно, и хвана с грамадните си ръце Ахил за китката.