Дан Симънс
Олимп (41)

41.

Харман пропадаше в мрака с Ариел сякаш цяла вечност.

Не се пребиха в подножието на Голдън Гейт при Мачу Пикчу, а просто меко тупнаха в джунглата върху трупаните през вековете листа и хумус.

За миг замаяният Харман не можа да повярва, че не е мъртъв, ала после скочи на крака, понечи да отблъсне от себе си дребната фигурка на Ариел — но Ариел вече отскачаше от него с танцова стъпка — и запремигва в тъмнотата.

Мрак. На Голдън Гейт беше ден. Намираше се… някъде другаде. Където и да беше това другаде, освен че е откъм тъмната страна на планетата, Харман знаеше, че е в гъста джунгла. Миришеше на благоуханни цветя и гнилоч, плътният влажен въздух лепнеше по кожата му като мокро одеяло, ризата му моментално подгизна и се лепна за тялото му и отвсякъде в сякаш непрогледната нощ се разнасяше жужене на насекоми и шумолене на листа, храсти, дребни и едри животни. Докато чакаше очите му да се приспособят, свил юмруци с надеждата, че Ариел ще се приближи отново, за да го удари, Харман проточи шия, вдигна глава и видя блещукащите звезди в пролуките на безкрайно високия листак.

Скоро различи бледия, почти призрачен безполов силует на Ариел на три метра от себе си.

— Върни ме — изсумтя Харман.

— Къде желаеш да те върна?

— На Моста. Или в Ардис. Веднага.

— Не мога. — Безполовият глас го влудяваше.

— Ще ме върнеш — изръмжа той. — Още сега. Както си ме довел тук, така и ще ме върнеш. Начаса.

— Иначе какво ще последва? — попита меко сияещата в мрака фигура. Гласът на Ариел като че ли бе развеселен.

— Иначе ще те убия — яростно заяви Харман. И разбираше, че говори сериозно. Щеше да удуши това зелено-белезникаво същество и да плюе отгоре му. „И тогава завинаги ще бъдеш изгубен в тая непозната джунгла“ — предупреди го последната благоразумна част от съзнанието му. Той не й обърна внимание.

— Олеле! — престори се на ужасен Ариел. — До смърт ще ме нащипят, аз си знаех!

Харман се хвърли към него с протегнати ръце. Дребничката, няма и метър и двайсет висока фигура го сграбчи насред скока и го запокити на десетина метра през листака и лианите.

Трябваха му минута-две, за да си поеме дъх, и още една минута, за да се надигне на колене. И веднага разбра, че ако Ариел направи такова нещо с него другаде, да речем на Голдън Гейт при Мачу Пикчу, където се бяха намирали допреди малко, ще му строши гръбнака. Изправи се и здраво стъпи на дебелия хумус, втренчи се в заобикалящия го мрак и се запровира сред лианите и гъсталака към полянката, където го чакаше Ариел.

Духът вече не беше сам.

— О, вижте, още наши! — весело рече той.

Харман се закова на място. Вече виждаше по-добре на звездната светлина, която се процеждаше на полянката, и онова, което видя, го накара да зяпне.

На поляната, под дърветата и сред папратите и лианите наоколо имаше петдесетина фигури. Не бяха хора, но не бяха и войникси, калибани, нито каквито и да било други двуноги, които Харман бе виждал през деветдесет и деветте години и девет месеца на своя живот. Тия хуманоиди приличаха на груби скици на човешки същества — ниски, не много по-високи от дребния Ариел и също като него с прозрачна кожа и органи, плаващи в зеленикава течност. Но докато той имаше устни, бузи, нос и очи на млад мъж или жена, с физически черти и мускули, които се свързваха с човешкото тяло, тия ниски зелени създания нямаха нито уста, нито човешки очи — на звездната светлина те наблюдаваха Харман с по две черни точици, които спокойно можеха да са бучки въглища, и от безгръбначните им наглед тела до трипръстите им ръце сякаш им липсваше всякаква самоличност.

— Струва ми се, че не познаваш моите подобни — слуги — тихо рече Ариел и с женствено завъртане на длан посочи фигурите в мрака. — Оръдия на тоя долен свят, те сътворени бяха, преди да се роди вашият род. Имат различни имена — Просперо ги нарича както му скимне, ала те са по-скоро като мен, произлизат от хлорофил и прашинките, оставени тук в гората да измерват времето преди постчовеците. Наричат се те зеки — помагачи, работници и пленници, а кой от нас такъв не е?

Харман зяпаше зеленикавите създания. Те му отвръщаха с немигащите си погледи.

— Хванете го — нареди Ариел.

Четирима зеки излязоха напред — движеха се с плавна грациозност, каквато Харман не очакваше от такива грозновати фигури — и преди той да успее да избяга или да окаже съпротива, двама го хванаха с трипръстите си ръце, които се оказаха яки като менгеме. Третият се наведе към него, докато плоските му гърди не се притиснаха към туниката над гръдта на Харман, а четвъртият хвана ръката му — както не толкова отдавна Ариел бе хванал ръката на Хана — и я провря през поддаващата зелена мембрана на третия зек. Харман усети под пръстите си мекия, напомнящ на сърце орган, който сякаш сам се примъкна към него като домашен любимец, и в мозъка му отекнаха неизречени думи:

НЕ ДРАЗНИ

АРИЕЛ

ТОЙ ЩЕ ТЕ

УБИЕ,

АКО МУ СКИМНЕ.

ЕЛА

С НАС

И НЕ СЕ ОПИТВАЙ

ДА

СЕ СЪПРОТИВЛЯВАШ.

ТОВА Е ЗА ДОБРОТО НА ТЕБ

И

ТВОЯТА ЛЮБИМА

АДА.

— Откъде знаете за Ада? — извика Харман.

ЕЛА

Това беше последната дума, предадена през пулсиращата му длан до пръскащия му се череп, преди да измъкне ръка, все още с мекото сърце в нея — то се сбръчка, умря и тогава самият зек политна назад и безшумно се свлече на земята, сви се, съсухри се и умря. Ариел и другите зеки не обърнаха внимание на трупа на посредника. Духът се обърна и поведе останалите по една едва забележима пътека през мрачната джунгла.

Зеките от двете страни на Харман продължаваха да го стискат за ръцете, но вече не силно, и той не се опитваше да се съпротивлява.

 

 

Мислите на Харман препускаха по-бързо от краката му, докато почти тичаше в тъмната джунгла. От време на време, когато листакът над главата му ставаше прекалено гъст, не виждаше нищо, даже краката си в почти абсолютния мрак, затова се оставяше на зеките да го водят, сякаш е сляп, и се съсредоточи върху мислите си. Знаеше, че ако иска някога пак да види Ада и Ардис Хол, трябва да е много по-хитър през следващите часове, отколкото през последните дълги месеци.

Първият въпрос: къде се намираше? На Голдън Гейт при Мачу Пикчу бе бурно утро, но в тая джунгла му се струваше много късно. Опита се да си спомни малкото, което беше научил по география, ала картите и глобусите бяха като мъгла в главата му — думи като Азия и Европа не му говореха почти нищо. Но тъмнината тук предполагаше, че Ариел не го е отвлякъл в някоя джунгла на същия южен континент, на който се намираше Мостът. Не можеше да се върне пеш в Мачу Пикчу при Хана, Петър и аероскутера.

Което го наведе на втория въпрос: как го е довел тук Ариел? В зелените сфери на Голдън Гейт нямаше факсвъзелен павилион. Ако имаше, ако Сави дори само беше намекнала за факс връзка с Моста, той определено нямаше да отиде там със скутера за оръжия и боеприпаси, а и да закара Одисей в лечебната ясла. Не… Ариел бе използвал някакъв друг начин, за да го пренесе през пространството в това мрачно, вонящо на гнилоч, душно, гъмжащо от насекоми място.

Тъй като го влачеха в мрака на няма и десет крачки зад аватара на биосферата — поне така го беше нарекъл Просперо, — Харман разбираше, че може просто да зададе тия въпроси. Какво щеше да му направи бледият дух, чието тяло видимо сияеше на звездната светлина, когато прекосяваха някоя полянка в джунглата? Най-многото да не му отговори.

Ариел отговори и на двата въпроса, първо на втория.

— Ще се радвам на твоята компания още само няколко часа — отвърна дребната фигура. — После трябва да те заведа при своя господар, скоро след като чуем приплясващия със крилата петльо, вестник на зората.

— При твоя господар Просперо ли? — попита Харман.

Ариел не отговори.

— А как е името на това окаяно място?

Духът се засмя, звук, който прозвуча като звън на камбанки, ала не съвсем приятен.

— Би трябвало да нарекат таз гора Ариелови ясли, защото тук преди десет пъти по двеста години се пръкнах от милиард мънички сензорни транспондери, които старостилните хора, твоят народ, гостенино мой, наричаха прашинки. Дърветата говореха на своите човешки господари и помежду си, бъбреха си в покритата с мъх стара мрежа, която се превърна в зараждащата се инфосфера, дрънкаха си за времето, птичите гнезда, новоизлюпените пилета, осмозно налягане от грамове на квадратен сантиметър и се опитваха да изразят количествено фотосинтезата така, както някой хремава писарушка брои зърната на сметалото си и ги смята за съкровище. Зеките, моите любими оръдия за действие, толкоз много прахоснически откраднати от мен на червения свят от онзи чудовищен маг-господар, възникнаха по същия начин, да, ала не тук, уважаеми гостенино, не тук, не.

Харман не разбираше почти нищо, но Ариел продължаваше да каканиже и той осъзна, че ако успее да продължи разговора със съществото, рано или късно ще научи нещо съществено.

— Просперо, твоят господар, те нарече „аватар на биосферата“, когато се видяхме с него, с твоя господар де, преди девет месеца на неговия орбитален остров.

— Да — пак се засмя Ариел. — А аз наричам Просперо, когото ти зовеш мой господар, Говнар! — Духът се обърна да го погледне. Зеленикавобялото личице сияеше като фосфоресциращо тропическо растение. Отново бяха навлезли в почти пълен мрак под гъстите листа. — Харман, съпруже на Ада, приятелю на Никой, ти си грешник, който, по воля на Фортуна, властелинка на земния ни свят и всичко живо, неутолимото море избълва на този остров, непознаващ хора, защото за живот сред хора ти не си пригоден — камо ли да доживееш докрай своите пет двайсетилетки като една от отдавна опечените закуски на брат ми Калибан — тъй като времето и вълните на времето са ти взели ума, а с храбростта на лудия човек посяга върху себе си!

Харман отново не разбра думите му и въпреки че зададе още много въпроси, Ариел не му отговори и отвори уста едва призори, след около три часа и още много километри.

 

 

Час след като Харман се увери, че не са му останали повече сили, му позволиха да спре и да се облегне на един голям камък, за да си поеме дъх. И когато започна да се развиделява, той видя, че не се е облегнал на камък.

Това всъщност беше стена на голяма сграда с последователно смаляващи се етажи, вероятно храм, ако можеше да се довери на сиглиранията си. После забеляза на какво точно се е опрял и какво виждат очите му.

Всеки сантиметър от грамадния храм бе покрит с релефи. Някои бяха големи, дълги колкото ръката му, но повечето бяха толкова малки, че можеше да ги покрие с длан.

На тия релефи, които ставаха все по-ясни с изгрева на тропическото слънце, бяха изобразени любещи се мъже и жени, а също мъже с повече от една жена, мъже с други мъже, жени с жени, жени, мъже и същества, които приличаха на коне, мъже и слонове, жени и бикове; жени с други жени, маймуни и мъже, мъже, мъже…

Харман смаяно зяпаше. Никога през своите деветдесет и девет години не бе виждал такова нещо. На един ред релефи точно на височината на очите си забеляза мъж, пъхнал глава между краката на жена, докато друг мъж, възседнал първия, подаваше еректиралия си пенис към устата на напрягащата се жена, друга жена с изкуствен член проникваше в първата жена изотзад, докато първата жена, обслужвайки двамата мъже и жената зад себе си, протягаше ръка към едно животно, което Харман познаваше от торинската драма като кон, и мастурбираше половия му орган, а със свободната си ръка галеше гениталиите на гол мъж, застанал до коня.

Харман се отдръпна от стената на храма и вдигна поглед към обгърнатата от лиани каменна сграда. Имаше хиляди, навярно десетки хиляди вариации на тая тема, изобразяващи сексуални сцени, каквито изобщо не си бе представял, каквито изобщо не би могъл да си представи. Само някои от образите на слоновете… Човешките фигури бяха стилизирани, лицата и гърдите — овални, очите — бадемовидни, устите на жените и мъжете бяха извити в доволни усмивки.

— Кое е това място? — попита той.

Ариел запя с фалцетен глас:

— Високо горе в зноен здрач потънали,

творби чудати гледат ни от вечността.

Какво ли значат за хора, вечен сън заспали,

тез фигури, отдали се тъй бурно на страстта?^[1]

Харман опита отново.

— Кое все пак е това място?

Ариел за пръв път му отговори еднозначно.

— Каджурахо.

Това име не говореше нищо на Харман.

Биосферният дух даде знак, двама от дребните зелени, почти прозрачни зеки докоснаха Харман по ръцете и всички напуснаха храма по едва забележима пътека в джунглата. Той се обърна назад, за да хвърли последен поглед на сградата — сгради, видя едва сега, защото там имаше повече храмове, всички покрити с еротични фризове — и отново му направи впечатление, че гъсталакът почти изцяло е погълнал постройките. Любещите се фигури бяха обвити в лиани, частично обрасли с трева и целите покрити с корени и зелени ластари.

После Каджурахо потъна в зеления храсталак и Харман отново се обърна напред.

Докато слънцето огряваше гъстата джунгла около тях — десет хиляди нюанса на зелено, повечето от които Харман никога не си беше представял — единствените му мисли бяха как да се върне в Ардис при Ада или поне на Моста, преди Петър да отлети с аероскутера. Не искаше да чака три дни до повторния му полет, за да вземе Хана и оздравелия — ако яслата му върнеше живота и здравето — Никой-Одисей.

— Ариел? — внезапно повика той дребния дух, който сякаш летеше пред колоната зеки.

— Да, добри ми господине? — Безполовостта на иначе приятния глас смущаваше Харман.

— Как ме пренесе от Голдън Гейт в тая джунгла?

— Нима не го сторих с безкрайно внимание, човече?

— Да — потвърди Харман, притеснен, че бледата фигура пак ще се впусне в непонятния си брътвеж. — Но как?

— Как пътувате от едно място на друго, когато не лежите ничком в оная ваша летяща чиния?

— Прехвърляме се по факса — отвърна Харман. — Само че на Голдън Гейт нямаше факс павилион… нито факс възел.

Ариел се издигна по-високо във въздуха, разтръска клоните на дърветата и поръси зеките и Харман с дъжд от водни капчици.

— Твоят приятел Деймън във факс павилион ли отиде, когато преди десет месеца го изяде алозавърът?

Харман се закова на място. Зеките, които продължаваха да го държат за ръцете, спряха заедно с него, без да го дърпат напред.

„Естествено“ — помисли си той. Бе го наблюдавал през целия си живот — ала беше сляп. За да се прехвърли на Пръстените при навършване на обичайните четири двайсетилетки, човек отиваше в най-близкия факс павилион. Когато искаше да се прехвърли където и да било, човек отиваше в най-близкия факс павилион. Но когато човек пострадаше или бъдеше убит, изяден като Деймън, разкъсан на парчета при ужасна злополука, Пръстените го прехвърляха сами.

Харман бе ходил там, на острова на Просперо, в лечебните вани, в които пристигаха голите тела, за да бъдат изцелени от клокочещите хранителни вещества и сините червеи и после да ги върнат обратно. Упътвани от Просперо, двамата с Деймън бяха унищожили слугите и бяха програмирали виртуалните пултове да прехвърлят колкото може повече тела на Земята.

„Човек може да се прехвърли по факса и без да отиде във факс павилион, без да започне от един от тристатината известни факс възела“. Беше го наблюдавал през целия си живот, почти сто години, но никога не бе виждал истината. Прекалено дълбоко им беше втълпена представата, че когато човек бъде ранен или убит преди петата двайсетилетка, постчовеците го вземат при себе си. Факс възлите бяха наука, докато отиването в булаторията за извънреден ремонт бе нещо като религия.

А двамата с Деймън бяха разрушили булаторията и острова на Просперо.

Зеките го затеглиха напред, но внимателно. Харман не помръдна. От тия невероятни мисли му се виеше свят — ако зелените човечета не го държаха, щеше да се строполи на земята.

Островът на Просперо беше унищожен — той и всички старостилни хора месеци наред бяха виждали горящите му останки в нощното небе, — ала Ариел все още можеше да прехвърля по факса, нещо като свободен факс, независещ от възли, портали и павилиони. Нещо там горе на Пръстените или на самата Земя бе открило духа, беше го кодирало, бе го прехвърлило по факса и днес Харман беше с него — от Моста до тук, където и да се намираше тоя Каджурахо. Най-малкото, на обратната страна на Земята.

Харман все още можеше да се прехвърли при Ада, ако успееше да накара Ариел да му разкрие тайната на тоя свободен факс.

Зеките пак го задърпаха напред, внимателно, но настойчиво. Зеленикавият призрак летеше далеч пред тях към къс ясносиньо небе, открояващ се на зеления фон на джунглата. Харман не искаше да докара неприятности на зеките. Не искаше и да изгуби от поглед Ариел — своя билет за връщане у дома.

Забърза напред да настигне аватара на земната биосфера.

 

 

Слънцето грееше толкова ярко, че Харман примижа и скри очи, без отначало да види извисяващата се на поляната постройка. А когато я забеляза, се вцепени.

Това не беше сграда — нещо исполинско, което според преценката му — а неговата преценка за големина винаги се отличаваше с невероятна точност — се издигаше поне на триста метра. Даже малко повече. Нямаше облицовка — цялата структура приличаше на дантела, скелет от тъмни метални греди, които се извисяваха нагоре от грамадна квадратна основа, свързани с полукръгли метални арки на равнището на върхарите на дърветата, после продължаваха, докато се превърнат в кула. Хрумна му един израз, който веднъж бе използвала Хана — „ковано желязо“. Беше сигурен, че носещите конструкции, арките, трегерите и откритата дантела, които се издигаха пред него под палещото слънце на джунглата, са направени от някакъв вид желязо.

— Какво е това? — ахна той. Зеките го бяха пуснали и се бяха отдръпнали в сенките на джунглата, сякаш се бояха да се приближат до подножието на невероятната кула. Харман разбра, че около основата й не расте нищо освен ниска, идеално поддържана трева. Като че ли силата на самата структура държеше джунглата на разстояние.

— Тежи седем хиляди тона — съобщи Ариел с глас, много по-мъжествен, отколкото до този момент. — Два и половина милиона нита. Възраст: четири хиляди триста и единайсет години — или поне на толкова е бил оригиналът. В айфелбана на хан Хотеп има още над шест хиляди такива.

— Айфелбан… — повтори Харман. — Не раз…

— Ела — прекъсна го Ариел. Гласът му вече определено звучеше мъжествено, дълбок, заплашителен, нетърпящ непокорство.

В подножието на един от краката на кулата имаше клетка от ковано желязо.

— Качвай се — нареди духът.

— Искам да знам…

— Качвай се и ще узнаеш всичко, каквото трябва — заповяда аватарът на биосферата. — Включително това как да се върнеш при безценната си Ада. Ако останеш тук, ще умреш.

Харман се качи в клетката. Разнесе се стържене и желязната решетка се затвори. Затракаха зъбни колела, заскърца метал и клетката започна да се издига с помощта на въжета и железни релси.

— Ти няма ли да дойдеш? — извика Харман на Ариел.

Духът не отговори. Асансьорът продължи да се издига нагоре.