Дан Симънс
Олимп (4)

4.

Пред погледа на Менелай ветровете задухаха от запад и първо разгоряха въгленчетата на Парисовата клада в няколко огнени езика, а после я превърнаха в бумтящ огън. Хектор едва имаше време тичешком да се спусне по стъпалата и да скочи настрани, преди цялата клада да избухне в пламъци.

„Сега“ — помисли атридът.

Тълпите припряно заотстъпваха от топлината на огъня и ахейските редици се разкъсаха. Менелай се възползва от смута, незабелязано се промъкна покрай аргивците и си запроправя път между троянските пехотинци. Запрокрадва се наляво, към храма на Зевс и стълбището. Топлината и искрите от огъня — вятърът духаше към храма — бяха принудили Приам, Елена и другите да се отдръпнат от балкона и което беше по-важно, воините се бяха махнали от стълбището и му бяха освободили пътя.

„Боговете ми помагат“.

А може и наистина да му помагаха. Ежедневно се съобщаваше за връзки на аргивците и троянците с техните предишни богове. Фактът, че смъртните и боговете воюваха, не означаваше, че окончателно са скъсали кръвните връзки и са забравили старите навици. Менелай познаваше десетки свои другари, които тайно принасяха нощем жертви на боговете, както бяха правили винаги, въпреки че денем водеха битки срещу тях. Нима самият Хектор преди малко не беше призовал боговете на западния и северния вятър Зефир и Борей да му помогнат да разпали братовата си клада? И нима боговете не го бяха послушали, въпреки че костите и червата на Дионис, Зевсовия син, бяха пръснати по същата тая клада като късове месо, подхвърлени на псета?

„Смутно време е да си жив“.

„Е, скоро вече няма да бъдеш, малкият“ — отговори му другият глас в главата му, циничният, който не беше готов да убие Елена днес.

Менелай спря под стълбището и извади меча си от ножницата. Никой не го забеляза. Всички погледи бяха приковани в погребалната клада, която пламтеше с пукот. Стотици воини бяха вдигнали десници да заслонят очите и лицата си от топлината.

Атридът постави крак върху първото стъпало.

От портика на Зевсовия храм на няма и три метра от Менелай излезе жена, една от забулените девици, които бяха занесли маслото и меда на кладата, и тръгна право към пламъците. Всички погледи се насочиха към нея и той се вцепени на най-долното стъпало и отпусна меча си, тъй като стоеше почти точно зад девицата и не искаше да привлича внимание.

Жената смъкна булото си. Троянците от отсрещната страна на кладата ахнаха.

— Енона — изпищя една от жените на трибуната.

Менелай проточи шия. Чули възклицанията и крясъците на тълпата, Приам, Елена, Андромаха и още неколцина души бяха излезли на терасата. Не беше извикала Елена, а една от робините.

„Енона ли?“ Името му звучеше смътно познато, нещо отпреди последните десет години война, ала не се сещаше. Мислите му бяха насочени към следващата половин минута. Елена стоеше в горния край на тия петнайсет стъпала и помежду им нямаше нито един мъж.

— Аз съм Енона, истинската съпруга на Парис! — извика жената. Макар и отблизо, гласът й едва се чуваше поради рева на вятъра и яростното пращене на пламъците, поглъщащи тялото.

„Истинската съпруга на Парис ли?“ — озадачен, Менелай се поколеба. От храма и съседните улици заприиждаха още троянци, за да наблюдават неочакваното зрелище. Неколцина мъже се качиха на стъпалата до и над него. Рижият аргивец най-после си спомни. След отвличането на Елена в Спарта се бе разчуло, че Парис бил женен за обикновена жена — десет години по-стара от него — и че когато боговете му помогнали да похити Елена, изоставил истинската си съпруга. „Енона“.

— Не Феб Аполон уби Приамовия син Парис — извика Енона. — Аз го убих!

Пак се разнесоха викове, даже псувни, и някои троянски воини от отсамната страна на кладата пристъпиха напред, сякаш за да заловят лудата, ала другарите им ги задържаха. Мнозинството искаше да чуе какво ще каже тази кучка.

Менелай виждаше Хектор през пламъците. Дори най-великият илионски герой беше безсилен да се намеси, тъй като пламтящата клада на брат му го отделяше от тая жена, жена вече на средна възраст.

Енона стоеше толкова близо до пламъците, че дрехите й димяха. Изглеждаше мокра, като че ли се бе потопила във вода в подготовка за тоя номер. Едрите й гърди ясно се виждаха, увиснали под мократа й дреха.

— Парис не загина от пламъците, хвърлени от Феб Аполон! — изкрещя тя. — Когато преди десет дни се скриха от поглед в бавно време, мъжът ми и богът стреляха един срещу друг. Това беше двубой с лъкове, точно както искаше Парис. И двамата не улучиха. Друг смъртен, страхливецът Филоктет, изстреля фаталната стрела, която обрече моя съпруг! — Енона посочи ахейците, по-точно Филоктет, който бе застанал до Големия Аякс.

— Лъже! — извика старият стрелец, когото Одисей беше избавил от острова на неговото изгнание и болестта му след началото на войната с боговете.

Тя не му обърна внимание и още повече се приближи към пламъците. Голата кожа на ръцете и лицето й се зачерви от горещината. Парата от дрехите й я обгърна като гъста мъгла.

— Когато Аполон се телепортира на Олимп, аргивският мерзавец Филоктет изстреля отровната си стрела в слабините на мъжа ми, на когото отдавна имаше зъб!

— Откъде знаеш? Никой от нас не последва Приамовия син и Аполон в бавно време. Никой от нас не е проследил битката! — изрева Ахил с глас, сто пъти по-ясен от гласа на вдовицата.

— Когато видя коварството, Аполон телепортира мъжа ми на склоновете на Ида, където вече над десет години живея в изгнание… — продължи Енона.

Разнасяха се отделни крясъци, ала повечето от присъстващите на огромния градски площад, пълен с хиляди троянски воини, както и струпаните по стени и покриви хора, мълчаха. Всички чакаха.

— Парис ме помоли да го върна… — извика плачещата жена. Мокрите й коси димяха също като дрехите й. Даже сълзите й сякаш се превръщаха в пара. — Той умираше от гръцката отрова, тестисите му, любимият някога член и слабините му вече бяха почернели от нея, ала ме молеше да го изцеля.

— Как може обикновена вещица да го изцели от смъртоносна отрова? — обади се Хектор. Гласът му отекна през пламъците като божествен.

— Оракулът казал на мъжа ми, че единствено аз мога да го изцеля от такава смъртна рана — отвърна Енона. Или беше прегракнала, или горещината и ревът на пламъците заглушаваха гласа й. Менелай чуваше думите й, но се съмняваше, че стигат до повечето присъстващи на площада.

— В мъките си той ме помоли да намажа отровната му рана с мехлем — продължи жената. — „Недей да ме мразиш — рече ми Парис. — Напуснах те само защото Съдбите — мойрите — ми наредиха да ида при Елена. Ще ми се да бях умрял, преди да доведа тая кучка в двореца на Приам. Умолявам те, Енона, в името на любовта, която изпитвахме един към друг, и на клетвите, които си дадохме някога, прости ми и ме изцели“.

Пред погледа на Менелай тя направи още две крачки към кладата. Пламъците започнаха да я облизват, покриха със сажди глезените й и спаружиха сандалите й.

— Аз отказах! — извика Енона. Макар и прегракнал, гласът й кънтеше над площада. — Той умря. Моята единствена любов, моят единствен любим и съпруг умря. Умря в ужасни мъки, с ругатни на уста. С помощта на робините си се опитах да изгоря тялото му, да направя на своя клет, обречен от Съдбите съпруг и герой погребалната клада, която заслужаваше, ала дърветата бяха яки и трудно се сечаха, а ние бяхме жени, слаби жени, и не успях да изпълня дори само тая проста задача. Когато видя, че не сме почели тленните останки на Парис, Феб Аполон повторно се съжали над поваления си враг, телепортира оскверненото му тяло обратно на бойното поле и остави овъгления труп да се върне от бавно време, сякаш е изгорял в битка.

— Съжалявам, че не го изцелих — завърши Енона. — Съжалявам за всичко. — Тя се обърна към терасата, но едва ли виждаше ясно хората там през маранята, дима и болката в парещите си очи. — Ала поне и оная кучка Елена не го видя повече жив.

Сред троянските редици се надигна шепот — и се превърна в рев.

Десетина троянски стражи се втурнаха към Енона, за да я завлекат за разпит.

Но закъсняха — тя пристъпи върху пламтящата клада.

Първо косата й избухна в пламъци, после и дрехите й. Невероятно, невъобразимо — тя продължи да се изкачва по камарата дърва, докато плътта й гореше, почерняваше и се свиваше като овъглен пергамент. Едва в последните секунди, преди да се строполи, видимо започна да се гърчи от мъки. Но писъците й отекваха над площада сякаш до безкрай, смайвайки смълчаните тълпи.

Щом дойдоха на себе си, троянците се развикаха ахейската почетна стража да предаде Филоктет.

Разярен и смутен, Менелай погледна нагоре по стълбището. Приамовата царска стража беше заобиколила всички на терасата. Пътят към Елена бе преграден от стена от кръгли троянски щитове и ограда от копия.

Той скочи от стъпалото си и се затича през празното пространство край кладата. Горещината го блъсна в лицето като юмрук и той усети, че веждите му изгарят. След минута вече стоеше в редиците на другите аргивци с изтеглен меч. Аякс, Диомед, Одисей, Тевкър и останалите бяха застанали в кръг около Филоктет, също извадили оръжията си за бой.

Безбройните троянци около тях вдигнаха високо щитовете си, насочиха върховете на копията си напред и започнаха да настъпват към двайсетината обречени гърци.

Изведнъж мощният рев на Хектор накара всички да се заковат по местата си.

— Стойте! Забранявам ви! Енона бръщолевеше празни приказки — ако изобщо беше Енона, защото не успях да я видя хубаво тая дърта вещица. Тя беше луда! Брат ми загина в смъртен двубой с Феб Аполон.

Разярените троянци не изглеждаха убедени. Мечовете и копията останаха насочени напред и готови. Менелай се огледа и забеляза, че докато Одисей се мръщи и Филоктет трепери от страх, Големият Аякс се е ухилил, като че ли предвкусва предстоящото клане, което да сложи край на живота му.

Хектор заобиколи кладата и застана между троянските копия и кръга на гърците. Беше все така без доспехи и оръжие, ала изведнъж се превърна в най-страшния враг на бойното поле.

— Тия хора са наши съюзници и са мои гости на братовото ми погребение — извика Приамовият син. — И вие няма да им направите нищо лошо. Всеки, който наруши заповедта ми, ще умре от моята ръка. Заклевам се в костите на брат си!

Ахил слезе от подиума и вдигна щита си. Той, за разлика от Хектор, все още носеше най-хубавите си доспехи и оръжие. Не каза и не направи нищо, ала всеки троянец в града бе впечатлен от присъствието му.

Стотиците троянци погледнаха своя вожд, погледнаха бързоногия мъжеубиец Ахил, за сетен път погледнаха погребалната клада, чиито пламъци напълно бяха погълнали тялото на жената, и отстъпиха. Менелай усети, че бойният дух напуска тълпите, и видя смута, изписан на почернелите от слънцето лица на троянците.

Одисей поведе ахейците към Скейските порти. Менелай и другите отпуснаха мечовете си, но не ги прибраха в ножниците. Троянците им правеха път като неохотно, все още жадно за трупове море.

— Проклятие… — промълви Филоктет от центъра на кръга, докато излизаха през портата и продължаваха покрай троянските редици. — Кълна ви се, че…

— Млъкни, дъртако, мама му стара — изсумтя могъщият Диомед. — Ако кажеш още една дума, преди да се върнем при черните кораби, лично ще ти светя маслото.

 

 

Край брега зад ахейските постове, зад отбранителните ровове и под моравекските силови полета цареше смут, въпреки че в лагера не можеше да са чули за премеждието в Троя. Менелай се отдели от другите и се затича към брега.

— Царят се върна! — извика един копиеносец, който профуча покрай Менелай и диво наду една раковина. — Вождът се върна.

„Не Агамемнон — помисли си Менелай. — Той ще се върне най-рано след месец. А може би след два“.

Ала тъкмо брат му стоеше на носа на най-големия от трийсетте черни кораба от неговата флотилия. Златните му доспехи лъщяха, докато гребците приближаваха дългия тесен съд през прибоя.

Менелай нагази във вълните. Водата покри бронзовите му наколенници.

— Братко! — извика той и размаха ръце над главата си като момче. — Какво ново от вкъщи? Къде са воините, които обеща да доведеш?

Все още на петнайсетина-двайсет метра от брега, застанал на плискания от вълните нос на черния си кораб, Агамемнон заслони очи, сякаш следобедното слънце ги пареше, и отвърна:

— Няма ги, сине Атреев. Никого няма.