Дан Симънс
Олимп (39)

39.

След като се телепортира в Илион, доктор Томас Хокънбери първо трябваше да намери къде да повърне.

Това не беше трудно, даже в неговото пияно състояние, тъй като бившият схоластик бе прекарал почти цели десет години в и около Троя и се беше прехвърлил на една уличка край площада близо до домовете на Хектор и Парис, където бе ходил безброй пъти. За щастие в Илион беше нощ, дюкяните, сергиите и пивниците бяха затворени и със спуснати капаци и никой копиеносец или нощен страж не забеляза безшумната му поява. И така, имаше нужда от странична уличка и бързо я откри, гадеше му се, докато преминаха сухите напъни, после пък имаше нужда от още по-тъмна и безлюдна уличка. За късмет, около палата на покойния Парис, сега дом на Елена и временен дворец на Приам, имаше много улички и Хокънбери избра най-тъмната и тясната, само метър и двайсет широка, сви се на кълбо върху няколко стиски слама, зави се с одеялото, което носеше от каютата си на „Кралица Маб“, и заспа непробудно.

Събуди се малко след зазоряване, схванат, кисел, махмурлия и болезнено съзнаващ шума от площада край двореца и факта, че не е взел от кораба нужните дрехи: носеше мек сив памучен гащеризон и пантофи за безтегловност, нещо, което моравеките бяха сметнали за подходящо за човек от XXI век. Това облекло не се вписваше много добре сред кожените наколенници, сандалите, туниките, тогите, наметалата, кожите, бронзовите доспехи и грубите домотъкани одежди в Илион.

Когато все пак излезе на площада — след като изтупа, доколкото можа, мръсотията от уличката и забеляза истинската разлика между ускорението от 1,28 при което беше живял, и нормалната земна гравитация; чувстваше се гъвкав и силен въпреки махмурлука — Хокънбери с изненада установи, че там всъщност няма почти никого. Времето точно след изгрев слънце беше най-оживено на това пазарище, ала при повечето сергии стояха само техните собственици, изнесените пред кръчмите маси пустееха и единствените хора в отсрещния край на площада, пред двореца на Парис, Елена, а сега и Приам, бяха неколцината стражи, които охраняваха портите.

Схоластикът реши, че дрехите са по-важни даже от закуската, затова навлезе в сенките под аркадата и започна да се пазари с един едноок беззъб старец с червен дрипав тюрбан. Троянецът имаше най-голямата количка с най-разнообразна стока, главно отпадъци или дрипи, свалени от трупове, но водеше пазарлъка като ламя, която не желае да се раздели със златото си. Джобовете на Хокънбери бяха празни, затова можеше да размени само корабните дрехи и одеялото, ала те бяха достатъчно екзотични — трябваше да каже на стареца, че идва чак от Персия. Накрая се сдоби с тога, сандали, фино червено вълнено наметало, по-рано принадлежало на някой нещастен вожд, обикновена туника, поличка и долни дрехи, като избираше най-чистите от купа и когато нямаше чисти, гледаше поне да нямат въшки. Напусна площада с широк кожен колан, на който висеше меч, видял много битки, ала все още остър, и два ножа, единият, затъкнат в колана, а другият скрит в специално ушита гънка от вътрешната страна на червеното наметало. Освен това получи шепа монети. Когато хвърли поглед назад към широко ухилената беззъба физиономия на стареца, си помисли, че дядката е сключил добра сделка — сигурно щеше да размени необикновения гащеризон за кон, златен щит или нещо още по-хубаво. „Уф, добре де“.

Не беше попитал троянеца, нито неколцината сънени търговци какво става, защо площадът пустее, къде са войниците и семействата им, каква е причината за спусналата се над града странна тишина — знаеше, че съвсем скоро ще научи.

Докато се преобличаше зад количката на търговеца, старецът и двама от неговите съседи му предложиха злато за телепортаторния медальон, като шишкавият зарзаватчия даваше двеста мерки злато и петстотин сребърни тракийски монети, ала Хокънбери отказа, доволен, че се е сдобил с меч и две ками, преди да се съблече.

След като похарчи част от парите си за мек хляб, чирози, сирене и някаква гореща отвара, която изобщо не можеше да се сравнява с кафе, той се върна в сенките и отправи поглед към двореца на Елена.

Можеше да се телепортира в покоите й. Вече го беше правил.

„И ако е там?“

Бърз замах с меча и после телепортиране, идеалният невидим убиец, така ли? Но кой можеше да каже, че стражите няма да го видят? За десетхиляден път през последните девет месеца съжали за загубата на своята преобразяващата гривна — боговете раздаваха такива гривни на всичките си схоластици и те променяха с тях квантовата вероятност до такава степен, че бяха способни моментално да заемат мястото на всеки мъж или жена в или около Илион, като не само приемат вида и облеклото им, но и наистина ги изместват на квантово равнище. Това бе позволявало даже на едрия Найтенхелзър да се превръща в момче, без да нарушава закона за съхранение на масата, който един от ориентираните към точните науки схолстици преди години бе обяснил на Хокънбери.

Е, сега Хокънбери не можеше да се преобразява — гривната беше останала на Олимп заедно с тазерната му палка, микрофона и бронята — ала все още пазеше телепортаторния си медальон.

Докосна златния кръг на гърдите си и… се поколеба. Какво все пак щеше да направи, когато застанеше пред Елена Троянска? Нямаше представа. Никога не бе убивал, камо ли най-красивата жена, която беше виждал, съперница на безсмъртната богиня Афродита — затова се колебаеше.

Към Скейските порти се надигна смут. Той се запъти натам, като дояждаше комата си, преметнал през рамо току-що купения кози мях с вино, замислен за положението в Илион.

„Нямаше ме повече от две седмици. Вечерта, когато заминах, когато Елена се опита да ме убие, изглеждаше, че ахейците ще превземат града. Троя и нейните божествени съюзници, Аполон, Арес, Афродита и по-низшите божества, като че ли не бяха способни да се защитят от решителната атака на Агамемноновите войски, подкрепяни от Атина, Хера, Посейдон и останалите“.

Достатъчно дълго беше следил тая война, за да знае, че нищо не е сигурно. Естествено това бе Омировата версия — събитията в това истинско минало, на тая истинска Земя, в и около тая истинска Троя, обикновено следваха, макар и не винаги да повтаряха дословно великия епос на Омир. След като нещата драматично се бяха променили през последните месеци — благодарение, знаеше той, на намесата на някой си Томас Хокънбери — всички залози бяха отменени. Затова той побърза да се присъедини към навалицата, която по първи зори очевидно се насочваше право към главната градска порта.

 

 

Откри я на стената над Скейските порти с останалите от царското семейство и група висши сановници, събрани на широкия подиум, където преди десет години я бе гледал да назовава имената на вождовете от събиращата се ахейска войска. Тогава тя беше изброявала имената на различни гръцки герои пред Приам, Хекуба, Парис, Хектор и другите. Сега Хекуба и Парис бяха мъртви, наред с още много хиляди, ала Елена все още стоеше отдясно на царя заедно с Андромаха. Преди десет години старият владетел бе наблюдавал събирането на войските, ала сега лежеше на носилката, с която напоследък се придвижваше. Изглеждаше по-стар с много повече от десет години и нямаше нищо общо с жизнения цар, когото Хокънбери бе видял тогава — смалена, съсухрена карикатура на могъщия Приам.

Ала днес мумията изглеждаше доволна.

— До днес съжалявах сам себе си — извика Приам: обръщаше се към сановниците около себе си и неколкостотинте стражи по стълбищата и в полето под тях. Не се виждаше войска — по Хълма на трънените храсти и подстъпите към Илион нямаше войници, — но когато се вторачи и проследи погледа на Елена, Хокънбери различи грамадна тълпа на около два километра, където черните гръцки кораби бяха изтеглени на сушата. Изглеждаше, че троянците са обкръжили ахейците, преодолели са рова и са превърнали безкрайните някога ахейски станове в неравен полукръг с диаметър най-много неколкостотин метра. В такъв случай гърците бяха изтласкани досами морето и бяха обкръжени от мощни троянски сили, които само чакаха да се нахвърлят върху тях.

— Съжалявах сам себе си — повтори Приам и по-рано задавеният му глас прозвуча по-силно — и молех мнозина от вас да ме съжаляват. След смъртта на моята царица от ръцете на боговете бях съвсем покрусен, съсипан старец, обречен… по-страшно от стар, отдавна преминал прага на немощта… бях убеден, че татко Зевс ми готви ужасна участ.

— През последните десет години бях видял твърде много мои синове да загиват и бях сигурен, че Хектор ще ги последва в залите на Хадес още преди натам да се отправи духът на баща му — продължи той. — Бях готов да стана свидетел как в кървавия край на тая варварска война отвличат щерките ми, ограбват съкровищниците ми, отмъкват паладиона от храма на Атина и хвърлят безпомощни младенци от стените. Допреди месец, приятели и близки мои, воини и вие, техни съпруги, очаквах, че жените на синовете ми ще бъдат похитени от кървавите ръце на аргивците, Елена ще бъде погубена от убиеца Менелай, щерка ми Касандра ще бъде изнасилена, че ще се съглася… не, ще жадувам… да посрещна аргивските псета пред вратите си, ще настоявам да ме разкъсат жив, след като копието на Ахил, Агамемнон, ловкия Одисей, безпощадния Аякс, ужасния Менелай или могъщия Диомед ме повали. Че ще ме пронижат с копие, ще изтръгнат стария ми живот от старото ми тяло, ще хвърлят червата ми на собствените ми кучета, да, същите верни хрътки, които вардеха портата и вратата на покоите ми, ще оставят тия мои внезапно побеснели приятели да ближат кръвта на господаря си и да изядат сърцето му пред всички.

— Да, така жалех аз допреди месец, допреди три седмици… ала вижте, любими мои троянци, тая заран животът се прероди. Зевс отведе всички богове — ония, които искаха да ни спасят, и ония, които искаха да ни погубят. Бащата на боговете порази собствената си Хера със своята мълния. Могъщият гръмовержец изгори черните кораби на аргивците и заръча на всички безсмъртни да се завърнат на Олимп, за да ги накаже за непокорството им. И след като боговете вече не изпълваха дните и нощите с огън и грохот, син ми Хектор поведе нашите войски към победа. Ахил го нямаше, за да спре знатния Хектор, и ахейските псета бяха отблъснати назад при изгорените корпуси на черните им кораби, южните им станове бяха пометени, а северните — опожарени. И сега от запад ги притискат Хектор и нашите илионци, Еней и неговите дарданци, двамата живи Антенорови синове Акамант и Архилох. — Приам спря да си поеме дъх. — Откъм юг не им позволяват да избягат сияйните синове на Ликаон и нашите верни съюзници от Зелея в подножието на Ида, където е тронът на Зевса. Откъм север ги спират Адраст и Амфий, облечени в ленена броня, що водят всички, живеещи в град Адрестея, в земята Апеса, дивни с новодобитите златни и медни доспехи, взети от мъртви ахейци, паднали при паническия си бяг. Нашите възлюбени Хипотой и Пилей, които оцеляха след десетилетни кланета и бяха готови да загинат тоя месец с нас, със своите троянски другари и братя, днес водят своите тъмнокожи пеласгийски воини наред с вождовете на Абид и божествена Арисба. Вместо позорна смърт и разгром, нашите синове и съюзници само след няколко часа ще видят главата на врага ни, Агамемнон, набучена на копие и вдигната високо, докато нашите тракийци, троянци, пеласги, кикони, пеонци, пафлагонци и ализони доживяха най-сетне да видят края на тая дълга война и скоро ще плячкосат златото на победените аргивци, скоро ще грабнат заслужените доспехи на Агамемнон и неговите хора. Неспособни да избягат при своите черни кораби, днес всички гръцки царе, които дойдоха да убиват и грабят, ще бъдат убити и ограбени.

— Днес всички богове са готови да ни дадат окончателната победа — викна Приам. — Да се приготвим до края на тоя започващ ден да посрещнем у дома Хектор и Деифоб с пир, който ще продължи седмица — не, цял месец! — празник, след който вашият верен слуга Приам ще умре щастлив!

Така каза Приам, цар на Илион, баща на Хектор, и Хокънбери не вярваше на ушите си.

Елена незабелязано се отдели от Андромаха и другите жени и се спусна по широкото стълбище, придружена само от Андромахината робиня Хипсипила. Бившият схоластик се скри зад гърба на един царски копиеносец, докато Елена не отмина, после я последва.

Двете жени свиха по една тясна уличка, почти изцяло потънала в сенките на западната стена, после продължиха на изток по още по-тясна уличка и Хокънбери разбра къде отиват. Преди месеци, по време на ревнивата си фаза, след като Елена престана да се вижда с него, той ги бе проследил с Андромаха и беше разкрил тайната им — скривалището, където Хипсипила и една друга дойка се грижеха за Андромахиния син Астианакс. Даже Хектор не подозираше, че детето му е живо, че убийството му от ръцете на Афродита и Атина е измама, измислена от няколкото Троянки, за да сложат край на войната между аргивците и троянците и да насочат Хекторовия гняв към самите богове.

Е, помисли си Хокънбери, докато изчакваше в началото на по-малката уличка, за да не го забележат, оная измама беше успяла. Ала сега войната с боговете бе свършила и изглеждаше, че Троянската война е в сетния си час.

Схоластикът не искаше жените да стигнат до самото жилище — там вардеха и киликийски стражи. Той се наведе, вдигна един тежък гладък овален камък, който точно прилегна в дланта му, и го стисна.

„Наистина ли съм готов да убия Елена?“ Нямаше отговор на тоя въпрос. Засега.

Елена и Хипсипила спряха пред портата, през която се влизаше във вътрешния двор на скривалището. Хокънбери тихо се промъкна зад тях и потупа едрата робиня от Лесбос по мускулестото рамо.

Хипсипила се завъртя.

Той я удари по брадичката с широк замах. Въпреки тежкия камък в дланта му костеливото чене на едрата жена едва не му строши пръстите. Ала робинята политна назад като съборена статуя и главата й изкънтя във вратата. Тя остана да лежи, явно в несвяст. Широката й челюст изглеждаше счупена.

„Страхотно! След десет години наблюдение на Троянската война най-после се включих в боя — като изненадах жена“ — помисли си схоластикът.

Елена се отдръпна и измъкна малката, скрита в десния й ръкав кама, която вече беше пронизвала сърцето на Хокънбери. Той светкавично я хвана за китката, притисна ръката й към грубо издяланата врата и — със собствената си разкървавена и натъртена десница — изтегли дългия кинжал от колана си и опря върха му в мекото й гърло. Елена пусна ножа си.

— Хок-ън-бе-рииии — промълви тя. Въпреки че беше отметнала глава назад, под върха на камата му избиха капки кръв.

Той се поколеба. Дясната му ръка трепереше. Ако щеше да го прави, трябваше да действа бързо, преди тая кучка да заговори. Елена го бе предала, беше го намушкала в сърцето и го бе оставила да умре, ала също така беше най-страхотната любовница в живота му.

— Ти все пак си бог — прошепна хубавицата. Въпреки ококорените й очи изражението й не издаваше страх.

— Не съм бог — изскърца със зъби Хокънбери. — Просто съм котка. Ти отне един от животите ми. Вече ми бяха отнели друг. Значи ми остават седем.

Въпреки че върхът на камата се забиваше в гърлото й, Елена се засмя.

— Котките имат девет живота? Хитро. Винаги те е бивало в измислиците… за чужденец.

„Убий я или я остави жива, само вземи решение… Това е абсурдно“ — помисли си Хокънбери.

Той отдалечи ножа от гърлото й, ала преди Елена Троянска да успее да помръдне или проговори, я сграбчи за черната коса, опря камата в ребрата й и я затегли по уличката.

 

 

Описаха пълен кръг — върнаха се при изоставената кула, гледаща към Скейските порти, където се беше натъкнал на криещите се Менелай и Елена и където тя го бе намушкала, след като беше телепортирал мъжа й в Агамемноновия стан. Изкачиха се чак на върха по тясното вито стълбище, на почти съвсем открития етаж, разрушен преди месеци от бомбардировките на боговете.

Той я блъсна към открития край, където не можеше да я види никой, и заповяда:

— Съблечи се!

Елена отметна косата от очите си.

— Искаш да ме изнасилиш, преди да ме хвърлиш от кулата, така ли, Хок-ън-бе-рииии?

— Съблечи се.

Остана с нож в ръка, докато Елена смъкваше няколкото пласта копринени дрехи. Тая сутрин беше по-топла от деня на заминаването му, зимния ден, когато го бе намушкала, но все пак на тая височина вятърът беше достатъчно студен, за да накара зърната на гърдите й да се втвърдят и белите й ръце и корем да настръхнат. Когато пускаше всеки пласт на пода, Хокънбери й нареждаше да го изрита към него и като я наблюдаваше внимателно, опипваше меките одежди. Нямаше други скрити ками.

Елена се изправи на утринната светлина, леко разкрачена, без да крие гърдите и пубиса си, просто естествено отпуснала ръце отстрани. Под брадичката на високо вдигнатата й глава червенееше капка кръв. В погледа й като че ли се сливаха спокойно предизвикателство и любопитство какво ще се случи. Колкото и да беше ядосан, Хокънбери разбираше защо Елена е пратила тия стотици хиляди мъже да се избиват помежду си. И с удивление установи, че може да е толкова ядосан — до такава степен, че беше готов да я убие — и в същото време да изпитва сексуална възбуда. След седемнайсетте дни при 1,28 g се чувстваше силен тук на Земята, мускулест, могъщ. Знаеше, че може да вдигне тая хубавица с една ръка и да я отнесе където си поиска, да направи с нея каквото пожелае, при това за колкото време му скимне.

Хокънбери й подхвърли дрехите.

— Облечи се.

Тя предпазливо го наблюдаваше, докато вдигаше меките си одежди. От стената и Скейските порти се разнасяха викове, дървени копия удряха по щитове от бронз и кожа — Приам сигурно говореше още.

— Разкажи ми какво се случи през седемнайсетте дни, докато ме нямаше — грубо нареди схоластикът.

— Само за това ли се върна, Хок-ън-бе-рииии? Да ме попиташ за последните събития? — Тя завързваше ниския си елек върху белите си гърди.

Хокънбери й даде знак да седне върху падналия каменен къс и когато Елена се подчини, седна на друга плоча на метър и половина от нея. Даже с нож в ръка нямаше желание да се приближи повече.

— Разкажи ми за седмиците, през които отсъствах — повтори схоластикът.

— Не искаш ли да знаеш защо те намушках?

— Знам — уморено отвърна Хокънбери. — Накара ме да телепортирам Менелай, обаче реши да не отиваш с него. Ако бях мъртъв и ахейците превземеха града, а ти беше убедена, че ще се случи така, винаги можеше да кажеш на Менелай, че съм отказал да те понеса. Или нещо подобно. Обаче той така или иначе щеше да те убие, Елено. Мъжете, даже Менелай, който не е най-острият меч в оръжейната, могат да оправдаят предателството. Но само веднъж.

— Да, щеше да ме убие. Обаче аз те намушках, Хок-ън-бе-рииии, за да нямам друг избор… за да остана в Илион.

— Защо? — Това му се стори абсурдно. А и го болеше главата.

— Когато Менелай ме откри, осъзнах, че с радост бих заминала с него. Едва ли не щях да се радвам, ако ме убиеше, щом щеше да му достави удоволствие. Годините, които бях прекарала в Илион като уличница, като лъжлива жена на Парис, като причина за цялата тая смърт, ме бяха направили долна във всеки смисъл на думата. Жалка, непостоянна, празна… обикновена.

„За теб могат да се кажат много неща, Елено — изкушаваше се да й възрази Хокънбери, — ала не и «обикновена».“

— Но Парис беше мъртъв и аз нямах мъж, нямах господар за пръв път, откакто бях младо момиче — продължи тя. — Отначало се зарадвах да видя Меналай тук в Илион, но скоро проумях, че това е като радостта на роба при вида на веригите и оковите му. Когато оная нощ ти дойде при нас на кулата, единственото ми желание беше да остана в Илион, сама, не като Елена, Менелаевата жена, не като Елена, Парисовата жена, а просто като… Елена.

— Това не обяснява защо ме намушка — рече Хокънбери. — След като пренесох Менелай в братовия му стан, можеше просто да ми кажеш, че оставаш тук. Или да ме помолиш да те пренеса на което и да е място в света — и аз щях да се подчиня.

— Тъкмо затова се опитах да те убия — прошепна Елена.

Хокънбери я зяпна намръщено.

— Тогава реших да венчая съдбата си не за някой мъж, а за град… за Илион. И знаех, че докато ти си тук и си жив, можеш да ме отведеш навсякъде със своята магия… на сигурно място… докато Агамемнон и Менелай влизат в града и го опожаряват.

Бившият схоластик се замисли. Не намираше смисъл в думите й. Знаеше, че няма да намери. Затова се отказа.

— Разкажи ми какво се случи през последните седмици — за трети път рече той.

— Дните, след като те оставих да умреш тук, бяха мрачни за града — започна Елена. — Агамемнон за малко да превземе Троя още същата нощ. Хектор се цупеше в покоите си още отпреди амазонките да се отправят на гибел. След като Дупката се затвори и стана ясно, че повече няма да се отвори, той се криеше в дома си, потънал в мисли, без да вижда даже Андромаха — тя се канеше да му признае, че синът им е жив, обаче изчакваше, тъй като не знаеше как да обясни измамата така, че да не изгуби собствения си живот — и по време на битките през следващите дни Агамемноновите войски и поддържащите ги богове убиха много троянци. Единствено закрилникът на града, сребролъкият Феб Аполон, с безпогрешно насочените си към аргивските множества стрели не допусна да бъдем погубени през ония черни дни, преди Хектор да се включи в боя.

— Предвождани от Диомед, аргивците успяха да пробият стените ни в най-ниската им част — там, където расте дивата смокиня — продължи тя. — През десетте години преди нашата злополучна война с боговете аргивците на три пъти бяха опитвали на същото място, нашата слабост, навярно разкрита им от някой вещ предсказател, но и трите пъти Хектор, Парис и другите ни герои ги отблъскваха, първо Големия и Малкия Аякс, после Атридите и накрая самия Диомед, ала тоя път, четири дни след като се опитах да те убия и оставих тялото ти тук на лешоядите, Диомед поведе своите воини от Аргос на четвърта атака срещу мястото, където расте дивата смоковница. Докато Агамемнон вдигаше стълбите си на западната стена и тарани, големи колкото грамадни дървета, блъскаха Скейските порти на грамадните им панти, Диомед с коварство и сила атакува ниското място на стената и до залез на оня четвърти ден аргивците проникнаха в града. Единствено смелостта на Деифоб, Хекторовия брат, другия син на Приам, мъжа, който беше избран от царското семейство за мой следващ съпруг, единствено той спаси Илион с храбростта си. Видял опасността, когато другите отчаяно отблъскваха Агамемноновите стълби и тарани, Деифоб събра оцелелите от стария си отряд, Хелен и вожда Азий Хиртаков, заедно с неколкостотин от бегълците на Еней и следван от стария ветеран Астеропей, започна контранастъпление по градските улици и превърна недалечното пазарище във втори фронт. В ужасната битка с победоносния Диомед Деифоб се сражаваше като бог — отблъсна даже копието на Атина, защото боговете участваха със същата ожесточеност, с каквато и хората, даже с по-голяма!

— Призори аргивците временно бяха спрени — нашата стена при дивата смоковница беше пробита, десетки сгради бяха опожарени и превзети от бесните аргивци, Агамемноновите орди все още се опитваха да се изкатерят по западната и северната стена, големите Скейски порти висяха разбити на трески, държани само от железните си скоби, и в оная утрин Хектор съобщи на Приам и другите отчаяни членове на царския род, че пак се включва във войната. — Тя въздъхна.

— И включи ли се? — попита Хокънбери.

Елена се засмя.

— Дали се е включил ли? Никога не е имало толкова славна аристея, Хок-ън-бе-рииии. В първия ден на гнева си Хектор — Аполон и Афродита го закриляха от мълниите на Атина и Хера — се срещна с Диомед в честен двубой и го уби: прониза с чудното си копие Тидеевия син и прати неговите аргоски воини в бягство. До залез-слънце градът пак беше свободен и нашите зидари вдигнаха стената при старата смоковница толково високо, колкото при Скейските порти.

— Диомед е мъртъв!? — ахна Хокънбери. Бе изумен. След десет години наблюдение на битките беше започнал да вярва, че Диомед е неуязвим като Ахил и боговете. В Омировата „Илиада“ подвизите на Диомед — литературното отклонение, описващо славното му единоборство или „аристея“ — запълваха Пета и началото на Шеста песен и отстъпваха по дължина и свирепост в епоса само на отприщения Ахилов гняв от Двадесета до Двадесет и втора песен… гняв, който вече нямаше как да стане действителност, поради намесата на самия Хокънбери в събитията.

— Диомед е мъртъв — смаяно повтори той.

— И Аякс — прибави Елена. — Защото на следния ден Хектор и Аякс пак се изправиха един срещу друг — нали си спомняш, че веднъж се сражаваха в единоборство, ала се разделиха като приятели, толкова храбри бяха битките им. Но тоя път Хектор погуби Теламоновия син — с меча си събори грамадния правоъгълен щит на великана, огъна самия метал и когато Големия Аякс извика: „Милост! Прояви милост, сине Приамов!“, Хектор не се смили, а заби меча си през гръбнака и сърцето на героя и го прати в Хадес, преди слънцето да се е вдигнало на една педя над хоризонта оная заран. Хората на Аякс, ония славни бойци от Саламин, заплакаха и разкъсаха дрехите си в знак на траур, но и отстъпиха в смут, блъскаха се във войските на Агамемнон и Менелай, докато бягаха през Хълма на трънените храсти — нали знаеш онова възвишение точно на запад от града, което боговете наричат Могилата на бързата амазонка Мирина?

— Знам го — потвърди Хокънбери.

— Та там бягащите воини на мъртвия Аякс се сблъскаха с атакуващите бойци на Агамемнон и Менелай. Настана хаос. Пълен хаос. И в това меле Хектор поведе своите троянски и съюзнически вождове — Деифоб сега следваше брат си, Акамант и старият Пирой водеха тракийците плътно зад тях, Местъл и Антифовият син с викове зовяха меонийците — всички останали оцелели троянски герои, смятани за победени само допреди два дни, участваха в това нападение. Оная заран аз стоях на стената точно под тая кула, Хок-ън-бе-рииии, и цели три часа никой от нас — Троянките и стария Приам, който вече не може да върви, а трябва да го носят на носилка, ние, жените — щерките, майките, сестрите; момчетата и старците — никой от нас не виждаше нищо цели три часа, толкова голям облак прах вдигаха хилядите воини и стотиците колесници. Понякога залповете стрели от едната или другата страна даже скриваха слънцето… Ала когато прахът се уталожи и боговете се върнаха на Олимп след битката, Менелай беше последвал Диомед и Аякс в Дома на смъртта и…

— Менелай е мъртъв?! Твоят съпруг е мъртъв?! — повторно поразен, я прекъсна Хокънбери. Тия хора се бяха сражавали и побеждавали цели десет години едни срещу други и после още десет месеца срещу боговете.

— Нали тъкмо това ти казах? — ядоса се от прекъсването Елена. — Не го уби Хектор. Улучи го стрела, изстреляна от сина на мъртвия Пандар, младия Палм, Ликаоновия внук, който се сражаваше със същия оня благословен от боговете лък, с който Пандар рани Менелай в хълбока само преди година. Тоя път обаче я нямаше невидимата Атина, та да отклони стрелата, и тя улучи Менелай през отвора за очите, прониза мозъка му и излезе през бронзовия му шлем.

— Малкият Палм ли? — Хокънбери осъзна, че повтаря имената като идиот. — Той не може да е на повече от дванайсет години…

— Още няма единайсет — усмихна се Елена. — Обаче стреля с мъжки лък, лъка на мъртвия си баща Пандар, убит от Диомед преди година, и стрелата върна всички дългове на моя съпруг и уреди всичките ни брачни съмнения. Окървавените доспехи на Менелай са в моите покои в двореца, ако искаш да ги видиш — малкият Палм задържа щита му.

— Боже мой — промълви бившият схоластик. — Диомед, Големия Аякс и Менелай, загинали само за едно денонощие! Нищо чудно, че сте отблъснали аргивците чак при корабите им.

— Не, победата пак можеше да отиде в ръцете на ахейците, ако не се беше появил Зевс.

— Зевс!?

— Да, Зевс. В деня, започнал с тая славна победа, боговете и богините, които поддържаха аргивците, бяха толкова разярени от смъртта на героите си, че само Хера и Атина убиха хиляда от нашите доблестни троянци с огнените си мълнии. Посейдон, самият стар земетръсец, изрева толкова гневно, че се срутиха десетки яки сгради в Илион. Стрелците политнаха от стените ни като падащи листа. Приам падна от носилката си.

— Всичко, което бяхме спечелили оня ден, беше изгубено за минути — продължи Елена. — Хектор отстъпи, без да спира да се сражава, хората му падаха наоколо, Деифоб беше ранен в крака и накрая брат му трябваше да го носи, докато нашите троянци се оттегляха към Хълма на трънените храсти, а сетне оттам през Скейските порти. Ние жените се втурнахме да помогнем и затворихме разцепените порти с голямата греда, толкова свирепи бяха боевете — десетки разярени аргивци бяха влезли в града по петите на нашите отстъпващи герои — и тогава Посейдон пак разтърси земята, събори всички на колене, докато Атина възпираше Аполон в небесни битки и колесниците им вихрено се носеха по небето, а самата Хера хвърляше мълнии по стените ни. И тогава на изток се появи Зевс. По-грамаден и внушителен, отколкото го бяха виждали смъртните…

— По-внушителен от деня, когато се появи като лице в гъбовидния атомен облак ли? — попита Хокънбери.

Елена се засмя.

— Много по-внушителен, мой Хок-ън-бе-рииии. Тоя Зевс беше великан, краката му се издигаха по-високо от снежния връх на Ида на изток, огромните му гърди се извисяваха над облаците, гигантското му чело беше толкова високо над нас, че почти не се виждаше, по-високо от най-високите облаци в летен ден преди буря.

— Леле! — Хокънбери се опита да си го представи. Веднъж се бе спречкал със Зевс — е, не точно „спречкал“, по-скоро беше офейкал от него по време на едно земетресение на Олимп, когато се бе шмугнал между краката на господаря на всички богове, за да грабне изпуснатия си медальон и да се телепортира в самото начало на войната между богове и хора — и тогава бащата на боговете му се беше сторил невъобразимо внушителен, а бе висок едва обичайните си четири-пет метра. Схоластикът положи всички усилия да призове в главата си образа на петнайсеткилометров колос. — Продължавай.

— Та когато се появи великанският Зевс, войските се заковаха по местата си, замръзнаха като статуи с насочени напред мечове, замахнали с копия и вдигнали щитове — даже колесниците на боговете замръзнаха в небето, Атина и Феб Аполон, също толкова неподвижни, колкото и хилядите смъртни под тях — и Зевс изрева… не мога да имитирам гласа му, Хок-ън-бе-рииии, защото той едновременно беше като гръмотевици, земетръси и изригващи вулкани, та Зевс изрева: ХЕРО ЗЛОТВОРНА, ЛУКАВА! И ТАЗИ ИЗМАМА Е ТВОЯ! ОЩЕ ЩЯХ ДА СПЯ, АКО НЕ МЕ БЯХА СЪБУДИЛИ ТВОЯТ ХРОМ СИН И ЕДИН СМЪРТЕН. КАК ПОСМЯ ДА МЕ ПРЕДАДЕШ СЪС СВОЯТА ТОПЛА ПРЕГРЪДКА, СЛЯПО ДА МЕ СЪБЛАЗНИШ, ЗА ДА ПОСТИГНЕШ СВОЕТО, ДА ИЗПЪЛНИШ ЖЕЛАНИЕТО СИ ДА ПОГУБИШ ТРОЯ, ПРОТИВНО НА ВОЛЯТА НА СВОЯ ГОСПОДАР!

— Твоят хром син и един смъртен ли? — повтори Хокънбери. Хромият син трябваше да е Хефест, богът на огъня. Ами смъртният?

— Така каза — потвърди Елена и заразтрива бялото си гърло, като че ли я бе заболяло от имитацията на могъщия земетръсен тътен.

— А после?

— После, преди Хера да успее да се оправдае, преди който и да било от боговете да успее да помръдне, облакосборецът Зевс я повали с мълния. Сигурно я уби, макар всички да я смятахме за безсмъртна.

— Боговете могат да се възраждат, след като са били убити — измърмори Хокънбери и си представи грамадните лечебни вани и сините червеи в огромната бяла сграда на Олимп, вани, за които се грижеше великанският насекомовиден Лечител.

— Да, това е известно на всички — презрително отвърна Елена. — Нима през последните осем месеца нашият Хектор не уби Арес пет-шест пъти? Само за да се изправи насреща му след няколко дни? Обаче това беше друго, Хок-ън-бе-рииии.

— В какъв смисъл?

— Мълнията на Зевс унищожи Хера — запрати късове от златната й колесница на много километри, течно злато и стомана се посипаха като дъжд по покривите на Троя. Парчета от самата богиня образуваха пътека от океана до Приамовия дворец, овъглени късчета розова плът, които никой от нас не се престраши да докосне, ала които дни наред цвъртяха и вдигаха пушек.

— Божичко — промълви Хокънбери.

— После могъщият Зевс порази Посейдон, отвори грамадна зейнала яма под бягащия бог на морето и го хвърли вътре. Крясъците отекваха часове и всички смъртни, и аргивци, и троянци, неволно плачеха от тия страховити звуци.

— Зевс каза ли нещо, когато отвори ямата?

— Да, извика: АЗ СЪМ ЗЕВС КРОНИД ОБЛАКОСБОРЕЦ, АЗ СЪМ БАЩА НА БОГОВЕ И ХОРА, ГОСПОДАР НА ВЕРОЯТНОСТНОТО ПРОСТРАНСТВО, ПРЕДИ ВИЕ ДА СЕ ПРЕОБРАЗИТЕ ОТ ЖАЛКИТЕ СИ ПОСТЧОВЕШКИ ФОРМИ! АЗ БЯХ ГОСПОДАР И ПАЗИТЕЛ НА СЕТЕБОС, ПРЕДИ ДА ПОСМЕЕТЕ ДА МЕЧТАЕТЕ ЗА БЕЗСМЪРТИЕ! ТИ, ПОСЕЙДОНЕ, ЗЕМЕТРЪСЕЦО, КОЙТО МЕ ПРЕДАДЕ, ДА НЕ МИСЛИШ, ЧЕ НЕ ЗНАМ КАК СИ ЗАГОВОРНИЧИЛ С МОЯТА ВОЛООКА ЦАРИЦА ДА МЕ СВАЛИТЕ? ЗАТОЧАВАМ ТЕ В ТАРТАР, ДЪЛБОКО ПОД САМИЯ ХАДЕС, ПРАЩАМ ТЕ В ДРУГИЯ КРАЙ НА ЗЕМЯТА И НА МОРЕТО, КЪДЕТО ОТДАВНА СА ЯПЕТ И КРОНОС. ТЕ СЕ НЕ РАДВАТ НА ЧУДНИЯ БЛЯСЪК НА ЯСНОТО СЛЪНЦЕ, НИТО НА ЛЕКИЯ ПОЛЪХ!

Хокънбери мълчаливо изчака, докато Елена отново се прокашляше.

— Имаш ли вода, Хок-ън-бе-рииии?

Той й подаде меха, който бе напълнил с вода от чешмата на площада.

— Така говореше Зевс, когато отвори яма под Посейдон и прати земетръсеца в Тартар. Воините на стената, които бяха успели да погледнат в ямата, дни наред не можеха да говорят, само хленчеха или пищяха.

Схоластикът мълчеше.

— И после бащата на боговете заповяда на всички други богове да се върнат на Олимп, за да бъдат наказани… извинявай, Хок-ън-бе-рииии, че не се опитвам да имитирам Зевсовия рев… и след миг летящите колесници изчезнаха, сребролъкият Аполон, Атина, червеноокият Хадес, оная кучка Афродита, кръвожадният Арес, изпари се целият ни пантеон, телепортира се обратно на Олимп като гузни дечурлига в очакване сърдитият им баща да ги нашиба с пръчката си.

— И Зевс ли изчезна с тях?

— А, не, Кронидът едва беше започнал. Той прекрачи Илион и прекоси километрите до брега, както Астианакс, когато си играе на пясъчника, прекрачва своите войничета играчки. Стотици троянци и аргивци загинаха под великанските ходила на Зевс, Хок-ън-бе-рииии, и когато стигна при Агамемноновия стан, той протегна длан и изгори стотиците черни кораби, изтеглени на пясъка. А ония аргивски съдове, които още бяха закотвени в морето или конвоят ги теглеше от Лемнос да докарат вино, пратено от Евней, Язоновия син, и дарове за Атрид Агамемнон и мъртвия Менелай — Зевс сви огнената си ръка в юмрук и се вдигна гигантска вълна, преобърна лемноските и пристаналите аргивски кораби, пак като играчки, сякаш Астианакс се плацикаше във ваната си и потопяваше издяланите от робите корабчета в божествен гняв.

— Боже Господи! — прошепна Хокънбери.

— И после Зевс изчезна с гръм, какъвто още не бяхме чували, по-силен даже от гласа му, който беше оглушил стотици, и вятърът с вой запълни празното място, вдигна ахейските шатри на хиляди метри във въздуха, помете здрави троянски жребци от яслите им и ги пръсна по най-високите стени.

Схоластикът погледна на запад, където троянските войски бяха обкръжили смалената армия на аргивците.

— Това е било преди почти две седмици. Боговете изобщо появиха ли се оттогава? Който и да е бог? Зевс?

— Не, Хок-ън-бе-рииии. Оттогава не сме виждали безсмъртни.

— Но това е било преди две седмици — повтори той. — Защо Хектор толкова се е бавил да обсади аргивците? След гибелта на Диомед, Големия Аякс и Менелай ахейците трябва да са изгубили бойния си дух.

— Така е — съгласи се Елена. — Обаче и двете страни бяха смаяни. Дни наред не чувахме нищо. Както казах, хората по стените и ония аргивци, които бяха прекалено близо до зейналата яма на Тартар, цяла седмица бяха лигавещи се идиоти. Без да го обявява нито една от страните, настъпи примирие. Ние събрахме нашите мъртъвци, защото при Агамемноновите атаки бяхме претърпели ужасни загуби, нали си спомняш, и близо седмица погребалните клади горяха и тук в града, и по брега, където все още бяха на стан уплашените аргивци. После, на втората седмица, когато Агамемнон заповяда на хората в горите в подножието на Ида да отсекат дървета за нови кораби, Хектор започна настъплението. Боевете бяха бавни и тежки. Изтласкани до самото море и без кораби, с които да избягат, аргивците се биеха като приклещени плъхове. Ала тая заран няколкото хиляди оцелели са обкръжени край вълните и днес Хектор ще се отправи на последната ни атака. Днес свършва Троянската война — Илион е невредим, Хектор е герой на героите и Елена е свободна.

Двамата дълго мълчаха, вторачени на запад, където слънчевите лъчи се отразяваха в доспехи и копия и тръбяха бойни рогове.

— Какво ще правиш сега с мен, Хок-ън-бе-рииии? — накрая попита Елена.

Той запремигва и се втренчи в ножа, който продължаваше да стиска, после го затъкна в колана си.

— Можеш да си вървиш.

Елена го погледна, ала не помръдна.

— Върви! — повтори Хокънбери.

Тя бавно се изправи. По витото стълбище се разнесе шумоленето на пантофките й — схоластикът помнеше техния шепот от оная нощ преди две и половина седмици, когато бе лежал умиращ на същото място.

„Къде да ида сега?“

Обучен като схоластик през втория си живот, той изпитваше желание да докладва за отклоненията от „Илиада“ на Музата и оттам на всички богове. Тая мисъл го накара да се усмихне. Колко богове все още съществуваха в другата вселена, където Монс Олимпус на Марс беше превърнат в Олимп? Колко свиреп бе гневът на Зевс? Дали там се беше разиграл богоубийствен геноцид? Можеше никога да не узнае. Нямаше смелост пак да се телепортира на Олимп.

Докосна медальона под туниката си. Обратно на кораба ли? Искаше да види Земята — своята Земя, макар и около три хиляди години след своето време, искаше да е с моравеките и Одисей, когато я видят те. Вече нямаше задължения нито роля във вселената на Илион.

Измъкна телепортаторния медальон и прокара длан по тежкото злато.

Нямаше да се върне на „Кралица Маб“. Засега. Можеше вече да не е схоластик — боговете може да го бяха зарязали, както той ги бе предал — ала продължаваше да е учен. В главата му нахлуха десетилетията, през които беше преподавал „Илиада“, всички ония спомени от чудните прашни аудитории и съвсем младите студенти, всички ония лица, бледи, пъпчиви, здрави, почернели, нетърпеливи, безразлични, вдъхновени, вяли. Как можеше да не види последното действие в тая нова и абсурдно ревизирана версия?

Доктор Томас Хокънбери завъртя медальона и се телепортира в центъра на обсадения и обречен ахейски лагер.