Дан Симънс
Олимп (33)

33.

Ахил е носил мъртвото, ала напълно запазено тяло на амазонката Пентезилея повече от трийсет левги, близо сто и петдесет километра, нагоре по склона на Олимп и е готов да я носи още петдесет или сто, ако се стигне дотам, даже хиляда, ала по някое време през тоя трети ден, някъде на височина около осемнайсет хиляди метра, въздухът и топлината изчезват окончателно.

Три дни и три нощи, само с кратки почивки за сън, Ахил, синът на Пелей и богинята Тетида и Еаков внук, се е изкачвал по стъклената тръба на кристалния ескалатор, който се издига до върха на Олимп. Разбит в подножието на склоновете още в първите дни на войната между силите на смъртните и боговете, нагоре ескалаторът е запазил въздуха и нагревателните си елементи. До осемнайсет хиляди метра. Дотук. Досега.

Тук някоя мълния или плазмено оръжие напълно е прекъснало ескалаторната тръба — останала е половинкилометрова дупка и на фона на червената вулканична скала кристалният ескалатор прилича на змия, разсечена надве с мотика. Ахил с натиск преминава през силовото поле в отворения край на тръбата и прекосява тая ужасна пустош, като носи оръжията си, щита и тялото на Пентезилея — трупа на амазонката, намазан със съхраняващата амброзия на Атина Палада и увит в по-рано бял лен, взет от собствената му шатра — ала когато стига до другата страна, дробовете му се пръскат, очите му горят, от ушите му тече кръв от ниското налягане и кожата му е обгорена от убийствения студ. И тогава вижда, че тръбата е разбита още много километри нагоре по стръмния склон на Олимп и че в нея няма въздух и топлина. Вместо стълбище, по което може да се изкачи, ескалаторът е само купчина разкривен метал и строшено стъкло докъдето му стигат очите. Безвъздушен и леден, той даже не осигурява подслон от виещите ураганни ветрове.

Проклинащият, задъхан Ахил се спуска обратно при другия отвор на кристалната тръба, провира се през жужащото силово поле и се строполява на металните стъпала, като преди това внимателно оставя увития си товар. Кожата му е напукана от студа. „Как е възможно студът толкова да прилича на слънцето?“ — чуди се той. Бързоногият мъжеубиец е убеден, че се е изкачил по-високо, отколкото е полетял Икар, а восъкът на крилата на момчето, което искало да е птица, се е стопил от топлината на слънцето. Нали? Ала планинските върхове в земята на неговото детство, Хироновата страна, родината на кентаврите, са били студени, ветровити и негостоприемни места с въздух, ставащ все по-рядък с височината. Ахил разбира, че е очаквал повече от Олимп.

Вади една кожена торба изпод наметалото си, измъква от нея малък мех и изцежда последните капки вино върху сухите си напукани устни. Изял е последното си сирене и хляб преди десет часа, сигурен, че скоро ще стигне на върха. Ала Олимп сякаш няма връх.

Сега му се струва, че месеци са изтекли от оная сутрин преди три дни — деня, в който е убил Пентезилея, деня, в който се е затворила Дупката и го е откъснала от Троя и неговите мирмидонци и ахейци, не че го е грижа, че Дупката се е затворила, тъй като няма намерение да се върне, докато Пентезилея не се съживи и не стане негова невеста. Но не е планирал тоя поход. Преди три дни, когато е излязъл от шатрата си на бойното поле в подножието на Олимп, е носил съвсем малко храна, нямал е намерение да отсъства повече от няколко часа. Оная сутрин силата му е изглеждала безгранична, също като гнева му.

Ахил се чуди дали има сили да извърви трийсетте левги надолу по металното стълбище.

„Може би… ако я оставя“.

Още докато тая мисъл се плъзга по изтощения му ум, той разбира, че няма да го направи… не може да го направи. Какво беше казала Атина? „Няма избавление от тая Афродитина магия — феромоните са заговорили и тяхната присъда е окончателна. Пентезилея ще е единствената ти любов през целия ти живот, или като труп, или като жива жена…“

Пелеевият син няма представа какво са феромоните, обаче знае, че проклятието на Афродита е съвсем истинско. Любовта към тая жена, която толкова жестоко е убил, дере вътрешностите му по-свирепо от глада, който кара корема му да курка. Никога няма да се върне надолу. Атина му е казала, че на върха има лечебни вани, тайната на боговете, източника на тяхното физическо възстановяване и безсмъртие — таен път около неприкосновената граница между светлина и мрак, между живота и смъртта. Лечебните вани… ето къде ще отнесе Пентезилея. Когато тя отново задиша, ще стане негова невеста. Той предизвиква самите Съдби да му излязат насреща.

Ала сега изнемогата кара могъщите му, загорели от слънцето ръце да треперят и Ахил се навежда напред, опира се на окървавените си колене точно над наколенниците. Поглежда през кристалния покрив и стени на затвореното метално стълбище и за пръв път от три дни обръща внимание на гледката.

Слънцето почти залязва и Олимп хвърля сянката си далеч по червения терен. Дупката я няма и в червеното поле долу вече не пламтят лагерни огньове. Ахил вижда лъкатушната линия на кристалния ескалатор почти до края на трийсетте левги, които е извървял — стъклото отразява повече светлина от тъмните склонове под него. Сянката на планината стига до брега, до далечните хълмове и даже до синьото море, което толкова спокойно се плиска на север. На изток се белеят снежните шапки на три други високи върха, издигащи се над ниските облаци. Те също улавят червения залез. Краят на света е заоблен. Това се струва извънредно странно на Ахил, тъй като всеки знае, че светът или е плосък, или е с форма на паница и далечните му стени се издигат нагоре, а не надолу като ръба на тая земя. Това явно не е Олимп в Гърция, но пък Ахил вече го знае от много месеци. Тоя свят с червена пръст и синьо небе, с тая невероятно висока планина е истинският дом на боговете и Пелеевият син подозира, че хоризонтът може да се заобля надолу и изобщо да прави каквото му скимне.

Обръща се да погледне нагоре в мига, в който при него се телепортира някакъв бог.

Това е дребен бог според олимпийските стандарти, джудже, едва метър и осемдесет, брадат, грозен и се олюлява, когато вижда щетите, нанесени на неговия ескалатор — Ахил забелязва, че е хром, почти гърбав. Тъй като познава олимпийския пантеон като всеки аргивски герой, той веднага го познава — Хефест, бога на огъня и главен майстор на боговете.

Хефест като че ли почти приключва с огледа на щетите — стои на студа и виещия вятър с гръб към Ахил, чеше се по брадата и си мърмори — и явно не е забелязал ахееца и неговия вързоп.

Ахил не го чака да се обърне. Бързоногият мъжеубиец с пълна скорост се втурва през силовото поле, нахвърля се върху бога на огъня и му прилага любимите си хватки, като започва с прочутата „прегръдка“, която му е донесла безчет награди на турнири по борба — сграбчва Хефест през якия кръст, обръща го надолу с главата и го мята на червената скала. Божественият ковач изругава и се опитва да се надигне. Пелеевият син го хваща за подлакътницата и му прилага „летящата кобила“ — премята го през рамо и го тръшва на земята по гръб.

Хефест пъшка и изкрещява ужасяващо мръсна псувня.

Ахейският герой знае, че следващият ход на бога е да се телепортира, затова се мята върху по-ниското, по-широкоплещесто тяло, стиска с крака кръста му в смазваща ребрата ножица, с лявата си ръка обгръща шията му, изтегля късия богоубийствен кинжал от пояса си и го опира под брадичката му.

— А си отлетял, а съм дошъл с теб и съм те заклал — изсъсква Ахил в косматото ухо на майстора.

— Не… можеш… да… убиеш… бог… мама… му… стара — изпъшква Хефест и с дебелите си мазолести пръсти се мъчи да откопчи ръката на нападателя от гърлото си.

Ахил плъзва камата и оставя осемсантиметрова рана — дълга, но плитка — под брадичката на бога. По рядката брада пръсват капки златна кръв. В същия миг Пелеевият син още по-силно стяга с крака пращящите ребра на Хефест.

Богът изстрелва електричество по тялото си в бедрата на Ахил и той сбърчва лице, но не го пуска. Хефест напряга свръхчовешки сили да се освободи — Пелеевият син му отвръща с още по-свръхчовешка сила и го държи здраво, усилва натиска и на краката си, и на камата под брадичката на червеноликия ковач.

Хефест пуфти, хърка и безпомощно се отпуска.

— Добре… стига — изсумтява той. — Печелиш мача, сине Пелеев.

— Дай ми дума, че няма да се чупиш.

— Давам ти дума — подчинява се Хефест и простенва, когато Ахил стяга мощните си бедра.

— И знай, че ще те убия, ако нарушиш думата си — изръмжава мирмидонският цар, претъркулва се настрани и усеща, че въздухът е прекалено рядък, за да остане в съзнание повече от още няколко секунди. Сграбчва бога за туниката и рошавата коса и го замъква през силовото поле в затвореното кристално стълбище.

Щом се озовават вътре, хвърля Хефест на металните стъпала и пак обвива крака около ребрата му. Достатъчно дълго е наблюдавал Хокънбери и самите богове, за да знае, че когато се телепортират, те отнасят със себе си всеки, с когото са във физически контакт.

Богът на огъня хърка и пъшка. После поглежда увитото в лен тяло на Пентезилея и пита:

— Какво те води на Олимп, бързоноги Ахиле? Да не носиш мръсното си бельо на пране?

— Млъквай — изсумтява мъжеубиецът. Трите дни без храна и мъчителното изкачване на осемнайсет хиляди метра по склоновете на почти безвъздушната планина са го изтощили. Усеща, че свръхчовешката му сила го напуска като вода, изтичаща през сито. Още минута и ще трябва да пусне Хефест — или да го убие.

— Откъде взе тоя нож, смъртни? — пита брадатият окървавен бог.

— Повери ми го Атина Палада. — Ахил не вижда причина да крие истината, пък и за разлика от някои, например хитроумния Одисей, той и без това никога не лъже.

— Атина значи, а? — изсумтява Хефест. — Това е богинята, която обичам най-много.

— Да, чувал съм — отвръща Пелеевият син. Всъщност е чувал, че Хефест векове наред се е мъкнал след нея и се е опитвал да я има. По някое време стигнал толкова близо, че Атина отблъснала издутия му член с бедрата си — гърците срамежливо използват думата „бедра“, разбирайки външните полови органи — и хромият брадат Хефест се изпразнил върху краката й точно в мига, в който по-силната от него богиня го съборила от себе си. Вторият баща на Ахил, кентавърът Хирон, му е разказвал много истории, в които вълната, на гръцки „ерион“, с която Атина избърсала спермата, или прахът, в който паднала спермата, играят интересна роля. Като мъж и най-велик воин на света, Пелеевият син е чувал аедите да пеят за „момината роса“, „херсе“ или „дросос“ на езика на родния му остров, но тия думи също означават и „новородено“. Твърди се, че множество герои, сред които Аполон, са родени от тая осеменена вълна или прах.

Ахил решава да не споменава за това. А и е останал почти без сили.

— Освободи ме и ще ти стана съюзник — изпъшква Хефест. — И без това сме като братя.

— Как така сме като братя? — успява да изрече царят на мирмидонците. Ако се наложи да пусне божествения ковач, ще трябва да забие богоубийствения кинжал на Атина под брадичката и в черепа му, да набучи на шиш мозъка му и да го изтръгне като риба, набучена на копие и извадена от ручей.

— Когато бях запратен в морето скоро след Промяната, Океановата щерка Евринома и твоята майка Тетида ме поеха в скутовете си — поясни богът. — Щях да се удавя, ако майка ти, милата Тетида, дъщеря на Нерей, не се беше погрижила за мен. Ние сме като братя.

Ахил се колебае.

— Даже повече от братя — пъшка Хефест. — Ние сме съюзници.

Мъжеубиецът не отговаря, за да не разкрие слабостта си.

— Съюзници! — извиква майсторът на боговете; ребрата му пращят едно след друго като фиданки на студа. — Любимата ми майка Хера мрази оная развратна кучка Афродита, която е твой враг. Моята възлюбена Атина те е пратила с тая задача, казваш, и аз с готовност ще ти помогна да я изпълниш.

— Заведи ме при лечебните вани — успява да каже Ахил.

— При лечебните вани ли? — Ахейският цар поотпуска хватката и Хефест дълбоко въздъхва. — Там ще те открият, сине на Пелей и Тетида. Олимп е в хаос, бушува гражданска война — Зевс е изчезнал, — обаче при лечебните вани има охрана. Още не се е стъмнило. Ела в моя дом, яж, пий, почини си, и през нощта ще те заведа право при лечебните вани, когато там са само чудовищният Лечител и неколцина сънени стражи.

„Храна?“ — мисли си Ахил. Вярно, разбира той, едва ли ще може да се бие, камо ли да заповяда на други да съживят Пентезилея, ако скоро не хапне нещо.

— Добре — изсумтява мъжеубиецът, освобождава брадатия бог и затъква камата от Атина в пояса си. — Заведи ме в дома си на върха на Олимп. Обаче без номера.

— Без номера — изръмжава Хефест, мръщи се и опипва натъртените си и счупени ребра. — Обаче към безсмъртните не бива да се отнасят по тоя начин. Дай ми ръка и ще се телепортираме.

— Един момент — спирало Ахил. Едва успява да вдигне на рамото си тялото на Пентезилея, толкова е слаб. — Добре — казва после и стиска косматата ръка на бога. — Можем да тръгваме.