Дан Симънс
Олимп (30)

30.

Полетът със скутера се оказа по-вълнуващ, отколкото предполагаше Харман, а той знаеше, че има адски богато въображение. Освен това беше единственият на борда, летял с дървен стол в светлинен циклон от Средиземноморския басейн до един астероид в екваториалния пръстен, и смяташе, че нищо не може да се сравнява с възбудата и ужаса от онова пътуване.

Почти нищо.

Скутерът премина звуковата бариера — Харман знаеше за нея от една книга, която бе сиглирал миналия месец — преди да достигне височина шестстотин метра над Ардис, и когато напусна горния пласт облаци и излезе под ясното слънце, се движеше почти вертикално и изпреварваше собствения си екот, въпреки че полетът съвсем не беше безшумен. Съскането и свистенето на въздуха над силовото поле бяха достатъчно мощни, за да заглушат всякакви опити за водене на разговор.

Нямаше опити за водене на разговор. Същото силово поле, което ги спасяваше от ревящия вятър, държеше четиримата пътници приковани по корем в омекотените им ниши. Никой беше все така в безсъзнание, Хана го прегръщаше с една ръка, а Петър ококорено зяпаше облаците, които светкавично се отдалечаваха далеч под тях.

След няколко минути ревът отслабна до съскане като на чайник и накрая почти стихна. Синьото небе почерня, хоризонтът се изви като максимално огънат бял лък. Скутерът продължаваше да се носи нагоре — като сребърен връх на невидима стрела. После внезапно се появиха звезди — не изгряха постепенно като по залез-слънце, а всички засияха мигновено, изпълниха черното небе като безшумни фойерверки. Точно над тях заблестяха ужасяващо ярките, бавно въртящи се пръстени.

За един страховит миг Харман беше сигурен, че аероскутерът ги връща на пръстените — нали бе същата машина, която ги бе докарала с Деймън и Хана от орбиталния астероид на Просперо, в края на краищата — ала после машината започна да изравнява и той разбра, че още са на хиляди километри от орбиталните пръстени, точно над атмосферата. Хоризонтът изглеждаше заоблен, но Земята продължаваше да изпълва полезрението им. Когато преди девет месеца тримата със Сави и Деймън се бяха понесли по светлинния въртоп към е-пръстена, Земята бе изглеждала много по-далеч под тях.

— Харман… — викаше Хана от задната ниша. Скутерът постепенно се преобърна наопаки и ослепителната гледка на обгърнатата в облаци планета се озова над тях. — Всичко наред ли е? Така ли трябва да бъде?

— Да, нормално е — извика в отговор Харман. Различни сили, сред които страх, се опитваха да повдигнат тялото му от възглавниците, ала силовото поле отново го притискаше. Стомахът и вътрешното му ухо реагираха на липсата на гравитация и хоризонт. Всъщност нямаше представа дали това е нормално, или скутерът се е опитал да изпълни маневра, на която не е способен, и след няколко секунди всички ще загинат.

Обърна се към Петър и видя, че младият мъж е усетил лъжата.

— Може да повърна — с абсолютно делови глас ги предупреди Хана.

Тласкан от невидими дюзи и сили, аероскутерът се понесе напред и надолу и Земята започна да се върти.

— Затвори си очите и се дръж за Одисей — извика Харман.

Навлязоха в земната атмосфера и шумът се върна. Харман се напрегна да погледне нагоре към пръстените и се зачуди дали е оцеляло много от орбиталния остров на Просперо, дали Деймън е прав в убедеността си, че Калибан е убил майка му и другите в кратера Париж.

Минутите течаха. Стори му се, че се намират над континента, наричан някога Южна Америка. И в двете полукълба имаше облаци, които се вихреха, назъбваха, вълнуваха, сплескваха и извисяваха, но през пролуките в облачната покривка успя да зърне широк проток, който според Сави някога бил провлак, свързващ двата континента.

След това ги обгърнаха пламъци и писъкът и ревът станаха още по-силни, отколкото при излитането. Машината спирално навлезе в по-долните слоеве на атмосферата като въртяща се кристална игла, изстреляна от пушка.

— Всичко е наред! — извика Харман на Хана и Петър. — И преди ми се е случвало. Всичко ще е наред.

Не го чуха — ревът вече беше прекалено силен, — затова не прибави: „И преди ми се е случвало… веднъж“. Тримата с Деймън и Хана бяха пътували заедно от разпадащия се орбитален остров на Просперо, но тогава тя не бе в пълно съзнание и не помнеше нищо.

Скутерът се понесе право надолу към Земята в своята плазмена утроба и Харман реши, че и за него е най-добре да затвори очи.

„Какво правя, по дяволите?“ Пак го обзеха съмнения. Той не беше ръководител — нима имаше право да вземе скутера и да рискува живота на двамата си доверчиви спътници? Никога не бе летял така — защо смяташе, че пътуването ще завърши успешно? И даже да успееха, как щеше да оправдае факта, че точно в момента на най-голяма опасност е лишил Ардис Хол от скутера? Разказът на Деймън за съществото Сетебос, превърнало кратера Париж и другите факс възелни общности в гробници, трябваше да има приоритет, а не това пътуване до Голдън Гейт и Мачу Пикчу, само за да спасят Одисей. Как смееше да остави Ада, когато беше бременна и зависеше от него? Никой и без това почти със сигурност щеше да умре, защо да рискува живота на неколкостотин души — навярно десетки хиляди, ако предупреждението им не стигнеше до другите общности — с тоя почти със сигурност безнадежден опит да спаси ранения старец?

„Старец. — Вятърът пищеше, скутерът се разтърсваше — Харман с всички сили се притискаше към нишата и бърчеше лице. Той беше старецът в групата. След два месеца щеше да навърши петата си и последна двайсетилетка. Разбираше, че все още очаква да изчезне, когато настъпи последният му рожден ден, и да се прехвърли по факса на пръстените, въпреки че там не бяха останали лечебни вани. — А кой знае дали няма да е така? — помисли си Харман. Смяташе, че е най-старият човек на Земята, навярно освен Одисей-Никой, който можеше да е на всякаква възраст. Само че Никой щеше да умре след няколко минути или часа. — Както и всички ние“ — напомни си Харман.

Какво си въобразяваше, по дяволите? Да има дете от жена, навършила първата си двайсетилетка едва преди седем години? Какво право имаше да настоява другите да се завърнат към идеята за семейството от Изгубената ера? Кой беше той да каже, че новата действителност изисква бащите на децата да бъдат известни на майката и всички останали и че мъжът трябва да стои при жените и децата? Какво всъщност знаеше старецът Харман за старата идея за семейството, за дълга, за каквото и да било, и кой бе той да ръководи когото и да било? Единственото му уникално качество беше това, че можеше да чете. От дълги години никой друг на Земята не бе усвоявал тая способност. „Голяма работа!“ Сега всеки, който искаше, можеше да ползва сиглиращата функция и мнозина други в Ардис се бяха научили да разшифроват думите и звуците от завъртулките в старите книги.

„В края на краищата не съм чак толкова особен“.

Плазменото поле около скутера изчезна и въртенето престана, но огнените езици продължаваха да облизват двете му страни.

„Ако скутерът бъде разрушен или просто остане без гориво, енергия или там с каквото се движи, Ардис е обречен. Никой не ще узнае какво се е случило с нас — просто ще изчезнем и Ардис ще се лиши от единствената си летяща машина. Войниксите пак ще атакуват или ще се появи Сетебос, а без скутер, който да циркулира между имението и факс павилиона, Ада и другите няма къде да отстъпят. Аз рискувах тяхната единствена надежда за бягство“.

Звездите се стопиха, небето стана тъмно, а после и бледосиньо и навлязоха във висок пласт облаци.

„Ако оставя Никой в някаква ясла, веднага потеглям обратно — обеща си Харман. — Ще остана при Ада и ще отстъпя на Деймън, Петър, Хана и другите по-млади да взимат решенията и да пътуват. Аз трябва да мисля за бебето си“. Последната мисъл беше по-ужасяваща от силното разтърсване и клатене на скутера.

Спускащата се машина дълго остана обгърната в облаци, обтичащи все още жужащото силово поле като вихрещ се дим, първо се смесваха със сипещия се сняг, а после просто се носеха наоколо като издигащи се души на всички ония милиарди хора, живели и умрели, преди да настъпи Хармановото време на забулената Земя. След това скутерът проби облачната покривка на около хиляда метра над стръмните върхове и Харман за втори път в живота си видя Голдън Гейт при Мачу Пикчу.

Платото бе високо, стръмно, зелено, терасирано и граничеше с остри върхове и дълбоки, по-тъмнозелени каньони. Старият мост, чиито ръждиви кули се издигаха на повече от двеста метра, почти, ала не съвсем свързваше двете скалисти планини отстрани на терасираното плато, по което се различаваха очертанията на още по-древни руини. Сградите на платото сега представляваха само каменни силуети на зеления фон. На места по самия грамаден мост като петна мъх лъщеше боя, която някога трябваше да е била оранжева, но ръждата придаваше на почти цялата структура тъмночервен цвят на изсъхнала кръв. Висящият път тук-там беше пропаднал, някои въжета се бяха скъсали, но Голдън Гейт продължаваше да е мост… само че мост, който не идваше от никъде и не водеше никъде.

Предишния път, когато видя порутената структура от разстояние, Харман си помисли, че огромните кули и тежките хоризонтални свързващи въжета са обвити в яркозелен мъх, но сега знаеше, че тия зелени балони, висящи лиани и свързващи тръби са жилищни модули, навярно добавени векове след построяването на самия мост. Сави беше казала, навярно не съвсем на шега, че единствено зелените бъкистъклени сфери и спирали държат структурата заедно.

Харман, Хана и Петър се надигнаха на лакти и впериха очи в моста. Скутерът намали скоростта, за кратко изравни и започна дългото спускане, което щеше да ги отведе при платото и моста откъм юг. Гледката бе още по-величествена, отколкото при предишното идване на Харман, тъй като сега облаците бяха по-ниски, по околните върхове валеше дъжд и зад по-високата планина на запад проблясваха светкавици, докато в същото време през разкъсаните облаци се процеждаха снопове слънчеви лъчи, осветяващи моста, пътя, зелените бъкистъклени спирали и самото плато. Носени от вятъра облаци спускаха черни завеси от дъжд между тях и моста, преграждаха гледката им за малко, ала после бързо отминаваха на изток, а други разкъсани облаци и слънчеви снопове поддържаха цялата сцена в привидно движение.

Не, не само в привидно движение, разбра Харман… по хълма и моста се движеха разни неща. Хиляди неща. Отначало си помисли, че това е зрителна измама, заради бързо движещите се облаци и местещата се светлина, но когато скутерът пикира към северната кула, за да кацне, видя хиляди войникси — навярно десетки хиляди. Безоките сиви същества с кожени гърбици покриваха древните развалини и зеления връх и се рояха по кулите на моста, блъскаха се по разрушения път и се щураха насам-натам като близо двуметрови хлебарки по ръждивите въжета. На северната кула, където предишния път бяха кацнали със Сави и където скутерът, изглежда, се канеше да се приземи сега, имаше десетки метални същества.

— Ръчно или автоматично кацане? — попита аероскутерът.

— Ръчно! — извика Харман. Холографският виртуален пулт се материализира и той завъртя омнищурвала, за да отклони машината от северната кула само няколко секунди и петнайсет метра, преди да се озоват сред войниксите. Два войникса дори скочиха към тях и единият стигна на три метра от скутера, преди безшумно да падне към далечните скали долу. Десетината останали чудовища върху плоския покрив на кулата проследиха пътешествениците с безоките си инфрачервени погледи и по скалистите върхове започнаха да се катерят други десетки войникси — забиваха острите си пръсти и крака в камъка.

— Не можем да кацнем — извика Харман. Мостът, склоновете и даже околните върхове гъмжаха от металните гадини.

— По зелените балони няма войникси — отвърна Петър. Той се беше изправил на колене и държеше заредения си лък в лявата си ръка. Силовото поле се бе изключило и въздухът беше студен и влажен. Силно миришеше на дъжд и гнила растителност.

— Не можем да кацнем върху зелените балони — възрази Харман, като кръжеше на трийсет метра от въжетата. — Няма как да влезем. Трябва да обърнем. — Той насочи скутера на север и започна да набира височина.

— Чакай! — спря го Хана. — Стой.

Харман изравни и остави скутера да кръжи над платото. Между ниските облаци и високите върхове на запад проблясваха светкавици.

— Когато преди десет месеца бяхме тук, аз проучих моста, докато вие с Ада и Одисей бяхте на лов за форусракоиди — каза младата жена. — На един от балоните… на южната кула… имаше други скутери, нещо като… не знам. Каква беше оная дума, която сиглирахме от книгата със сивата подвързия? „Гараж“ ли?

— Други скутери! — извика Петър. На Харман също му се прищя да изкрещи. Още няколко летящи машини можеха да решат съдбата на всички в Ардис Хол. Зачуди се защо Одисей не бе споменал за другите скутери, когато преди няколко месеца се беше завърнал с иглените пушки от самостоятелното си пътуване до Моста.

— Не, не скутери… искам да кажа, не точно скутери — припряно се поправи Хана. — Части от скутери. Празни обвивки. Машинни части.

Харман поклати глава. Ентусиазмът му се изпари.

— Какво общо има това с…

— Приличаше на място, където може да са кацали — поясни тя.

Възрастният мъж насочи скутера към южната кула, като внимаваше да не се приближава прекалено. По кулите имаше над сто войникса, ала нито един върху десетките зелени балони, които се усукваха около моста като гроздове с различна големина.

— Никъде няма отвор — извика Харман. — И балоните са толкова много… От това разстояние не можеш да се сетиш в кой от тях си била. — Помнеше от предишното им идване, че макар бъкистъклените сфери да бяха прозрачни и отвътре да се виждаше всичко навън, отвън бяха матови.

Проблесна светкавица. Заваля и силовото поле отново се включи. Стотиците войникси по кулата обърнаха безоките си тела, за да проследят кръжащия скутер.

— Мога да си спомня — възрази от задната ниша Хана. Тя също беше на колене и държеше ръката на Одисей. — Имам добра зрителна памет… Просто ще се върна по стъпките си оня следобед, когато бях там, ще разгледам пейзажа от различни ъгли и ще видя в кой балон съм била. — Младата жена се огледа наоколо и затвори очи за миг.

— Там. — Тя посочи един зелен балон, издигащ се на двайсетина метра от южната кула, просто една от стотиците зелени стъклени сфери на кулата.

Харман спусна скутера по-ниско.

— Няма отвор — съобщи той, след като завъртя виртуалния омнищурвал и накара машината да увисне на двайсетина метра от балона. — Сави кацна на северната кула.

— Но е логично да са вкарвали скутерите в оня… гараж — настоя Хана. — Подът му беше равен и от различна материя, не като на повечето други зелени сфери.

— Двамата веднъж ми казахте, че според Сави това било музей и тогава аз сиглирах значението на думата — обади се Петър. — Сигурно са докарали частите една по една.

Хана поклати глава и Харман не за пръв път си помисли, че симпатичната млада жена може да е много упорита, когато поиска.

— Да се приближим — предложи тя.

— Войниксите… — започна Харман.

— По балона няма войникси и ще трябва да скочат от кулата — възрази Хана. — Можем да се спуснем чак до самия балон и те не могат да ни достигнат.

— Могат да вземат разстоянието за нула време… — присъедини се Петър.

— Съмнявам се — прекъсна го Хана. — Нещо им пречи да се катерят по стъклото.

— Това е нелепо — заяви младежът.

— Чакай — възкликна Харман. — Може и да не е толкова невероятно. — И им разказа за трактора, с който преди десет месеца Сави ги бе закарала с Деймън в Средиземноморския басейн. — Горната част на машината беше като стъкло, матова отвън, но прозрачна отвътре. Само че нищо не можеше да се задържи за нея. Нито дъжд, нито даже войниксите, когато се опитаха да скочат върху трактора в Ерусалим. Сави каза, че точно върху стъклото имало някакво силово поле, което не позволявало триене. Обаче не си спомням дали го нарече бъкистъкло.

— Да се приближим — повтори Хана.

На шест-седем метра от балона Харман видя входа. Ако не бе ходил на острова на Просперо, където шлюзът на орбиталния град и входът на булаторията действаха със същата технология, изобщо нямаше да го забележи. Едва различимият правоъгълник в края на продълговатия балон беше малко по-светлозелен. Той разказа на двамата си спътници за „полупропускливите мембрани“, както ги наричаше Сави.

— Ами ако това не е от ония полуедикакво си мембрани? — усъмни се Петър. — Ако е просто зрителна измама?

— Е, значи ще се разбием — призна Харман, завъртя омни-щурвала и скутерът се плъзна напред.

 

 

Полупропускливата молекулярна мембрана се оказа достатъчно пропусклива, правоъгълникът се втвърди зад тях, Харман приземи скутера върху металния под сред разглобени части от подобни машини и тримата, без да губят време, преместиха Одисей-Никой върху носилката, и го изнесоха от гаража. Хана вървеше отпред, Харман отзад, Петър ги охраняваше. Навлязоха в зеления спирален лабиринт, минаха по няколко коридора, изкачиха се по неподвижни ескалатори и се запътиха към балона, пълен с кристални ковчези, където Сави им бе казала, че двамата с Одисей прекарват дългия си криосън.

След няколко минути Харман се впечатли не само от паметта на Хана — тя не се поколебаваше, когато стигаха до поредното разклонение на коридорите и стълбищата — но и от силата й. Слабата млада жена изобщо не се задъхваше, ала той с радост би си починал. Одисей-Никой не беше висок, но бе тежък. Усети се, че поглежда гърдите на неподвижния грък, за да се увери, че още диша. Дишаше… ала едва-едва.

Стигнаха до главната спирала, издигаща се около кулата на моста, спряха и Петър вдигна лъка си.

Десетки войникси висяха от металния мост и очевидно ги наблюдаваха с безоките си коруби.

— Те не ни виждат — заяви Хана. — Мехурът е тъмен отвън.

— Не, според мен могат — противопостави се Харман. — Сави каза, че инфрачервените рецептори в качулките им виждат на триста и шейсет градуса… инфрачервен е оня обхват на светлината, който е по-скоро топлинен, отколкото зрителен, нашите очи не виждат в него… и имам чувството, че ни гледат през матовото бъкистъкло.

Продължиха още трийсет крачки по заобления коридор — войниксите се въртяха, за да следят напредването им. Не щеш ли пет-шест от тежките същества скочиха върху стъклото.

Петър вдигна лъка си. Харман беше сигурен, че войниксите ще пробият прозрачната материя, ала те с едва доловимо тупване се строполиха върху дебелото само няколко милиметра силово поле и се плъзнаха по него. Тримата пътешественици се намираха в участък от коридора, в който подът бе почти прозрачен — смущаващо усещане, но поне Харман и Хана го бяха виждали и по-рано и бяха убедени, че подът ще ги издържи. Петър обаче час по час поглеждаше към краката си, сякаш всеки момент щеше да пропадне.

Прекосиха най-голямото помещение — Сави го беше нарекла музей — и влязоха в дългия тунел с кристалните ковчези. Тук бъкистъклото бе почти съвсем матово и много зелено. Това напомняше на Харман за времето — нима можеше да е било само преди година и половина? — когато беше навлязъл на километри в Атлантическия пролом и бе гледал през извисяващите се стени от вода грамадни риби, плуващи далеч над главата му. Светлината бе слаба и зелена като сега.

Оставиха носилката на пода и Хана се огледа и попита:

— В коя криоясла?

В продълговатото помещение имаше осем кристални ковчега, всички празни и мътно лъщящи. С всеки ковчег бяха свързани високи бръмчащи машини. Над металните повърхности мигаха зелени, червени и кехлибарени виртуални лампички.

— Нямам представа — призна Харман. Сави им беше разказвала с Деймън за вековния си сън в една или повече от тия ясли, ала това бе преди повече от десет месеца на влизане в Средиземноморския басейн с трактора и той не си спомняше добре подробностите. А може и да не беше имало подробности, които да запомни. — Хайде да опитаме в първия — предложи той, хвана гърка под мишниците, изчака Петър и Хана и тримата понечиха да го преместят в ковчега най-близо до витото стълбище, което, спомняше си Харман, водеше към поредния коридор.

— Ако го оставите тук, той ще умре — разнесе се тих безполов глас от мрака.

Тримата бързо пуснаха Одисей на носилката. Петър вдигна лъка си, а Харман и Хана хванаха дръжките на мечовете си. Една фигура изплува от сенките зад металните машини.

Харман моментално разбра, че това е Ариел — нали за Ариел бяха говорили Сави и Просперо, — но нямаше представа откъде го знае. Фигурата бе ниска — едва метър и половина — и не съвсем човешка. Имаше зеленикавобяла кожа, която всъщност не беше кожа — Харман виждаше през външния пласт до вътрешността, където в смарагдовозелената течност сякаш плаваха искрящи светлинки — и идеално оформено лице, толкова безполово, че напомняше на рисунките на ангели, които бе сиглирал от едни от най-старите книги в Ардис Хол. Съществото имаше дълги тънки ръце, нормални длани, освен дължината и изяществото на пръстите, и като че ли беше обуто в меки зелени пантофки. Отначало Харман си помисли, че Ариел носи дрехи — или не толкова дрехи, колкото светли, извезани с листа лиани, увиващи се около стройното тяло и вшити в плътно прилепващо трико — но после разбра, че шарките са в самата кожа, а не върху нея. Нямаше никакви полови белези.

Лицето на Ариел бе съвсем човешко — дълъг тънък нос, пълни устни, изваяни в лека усмивка, черни очи, къдрава коса, спускаща се по раменете на зеленикавобели кичури — ала въздействието на прозрачната кожа и плаващите вътре светлинки пращаше по дяволите всякаква мисъл, че стоиш пред човешко същество.

— Ти си Ариел — каза Харман. Това не беше въпрос.

Фигурата кимна и каза влудяващо тихо:

— О, виждам аз, че Сави за мен ви е говорила.

— Да. Но предполагах, че си… нематериална… нематериален… като проекцията на Просперо.

— Холограма — рече Ариел. — Не. Просперо става материален, когато пожелае, ала рядко му се иска туй. От друга страна, аз, макар мнозина дух да ме наричат отколе, обожавам телесността.

— Защо казваш, че тая ясла ще убие Одисей? — попита Хана. Бе приклекнала до гърка и търсеше пулса му. Харман си помисли, че Никой вече е мъртъв.

Ариел се приближи. Петър зяпаше прозрачната й кожа. Беше отпуснал лъка, но видът му продължаваше да е смаян и подозрителен.

— Туй са ясли, каквито използваше Сави. — Съществото посочи осемте кристални ковчега. — В тях се прекратява или забавя всякаква активност на тялото, туй е вярно, като насекомо в кехлибар или труп в лед, ала тез ясли рани не лекуват, не. Одисей векове наред държеше тук скрит своя хроноковчег. Неговите способности надхвърлят моите познания.

— Какво си ти? — изправи се Хана. — Харман ни каза, че Ариел е аватар на самоосъзнатата биосфера, но не знам какво значи това.

— Никой не знае. — Ариел направи изящен реверанс. — Ще ме последвате ли при ковчега на Одисей?

Съществото ги поведе към витото стълбище, което минаваше през тавана, но вместо да се качи, опря дясната си длан в пода и отвори скрит сегмент, под който се показа друго спирално стълбище, водещо надолу. Стъпалата бяха достатъчно широки, за да пренесат носилката, но въпреки това беше трудно да спуснат тежкия Одисей по стълбището. Петър трябваше да мине отпред при Хана и да държи гърка да не се изхлузи.

Продължиха по зелен коридор до още по-тясно помещение, пропускащо още по-малко светлина, отколкото залата с кристалните ковчези. Харман сепнато осъзна, че не се намират в един от бъкистъклените балони, а в стая от бетон и стомана, очевидно в кулата на Моста. Тук имаше само една ясла, съвсем различна от кристалните саркофази — тази машина беше по-голяма, по-тежка; по-тъмна, ониксов ковчег с прозрачно стъкло само отгоре, където трябваше да се намира лицето на човека. От него излизаха безброй кабели, маркучи, проводници и тръби, водещи до още по-голяма ониксова машина, по която нямаше абсолютно никакви скали и дисплеи. Носеше се остра миризма, която напомни на Харман за въздуха точно преди силна гръмотевична буря.

Ариел докосна една плоскост отстрани на хроноковчега и продълговатият капак със съскане се отвори. Възглавниците вътре бяха изтъркани и избелели, все още запазили отпечатъка на човек точно с ръста на Никой.

Харман погледна Хана. Двамата се поколебаха само за миг, после наместиха гърка вътре.

Ариел понечи да затвори капака, но Хана бързо пристъпи напред, наведе се и нежно целуна Одисей по устните. После се отдръпна и остави съществото да херметизира ковчега. Разнесе се зловещо съскане.

Между ковчега и тъмната машина незабавно засия кехлибарена сфера.

— Какво означава това? — попита Хана. — Той ще оцелее ли?

Ариел сви рамене — грациозно движение на слабички рамене.

— Ариел е последното живо създание, което би могло сърцето на обикновената машина да познава. Ала таз машина определя съдбата на своите обитатели за три завъртания на нашия свят. Хайде, трябва да излезем. Въздухът тук скоро ще стане твърде гъст и отвратителен за дишане. На светло пак, и там ще поговорим като приятни същества.

— Няма да оставя Одисей — заяви Хана. — Щом за седемдесет и два часа ще узнаем дали ще оживее, или ще умре, ще остана при него дотогава.

— Не можеш да останеш — възмутено протестира Петър. — Трябва да потърсим оръжията и колкото може по-бързо да се върнем в Ардис.

Температурата в задушното помещение бързо се покачваше. Харман усети, че по ребрата му под туниката потича пот. Мирисът на гръмотевична буря ставаше все по-остър. Хана се отдръпна от тях и скръсти ръце на гърдите си. Явно възнамеряваше да остане при яслата.

— Тук ще умреш, зловонния тоз въздух охлаждайки с въздишки — предупреди я Ариел. — Но щом желаеш да наблюдаваш на любимия си живота или смъртта, ела насам.

Хана се приближи към сияещата фигура.

— Подай ми ръката си, дете — рече Ариел.

Младата жена предпазливо протегна ръка. Съществото я пое, притисна я към кожата си и я пое в зелените си гърди. Хана ахна и се опита да се отскубне, ала силата на Ариел бе огромна.

Преди Харман и Петър да успеят да реагират, ръката й отново беше свободна. Хана ужасено зяпна зелено-златната топка в юмрука си. Пред погледите на тримата човеци органът се стопи, сякаш се втече в дланта на Хана, и изчезна.

Хана отново ахна.

— Това е само средство за предупреждение — поясни Ариел. — Когато състоянието на твоя любим се промени, ти ще узнаеш.

— Как ще узная? — попита Хана. Беше пребледняла и потна.

— Ще узнаеш — повтори Ариел.

Тримата последваха бледо сияещата фигура по зеления бъкистъклен коридор и отново нагоре по стълбището.

 

 

Никой не разговаряше, докато вървяха след Ариел по коридори, неподвижни ескалатори и спирали от сфери, свързани с долната страна на огромното носещо въже. Спряха в стъклено помещение, прилепено към една от стоманобетонните подпори високо на южната кула. Точно зад стъклото войниксите върху тоя хоризонтален сегмент от Моста безшумно се хвърляха към зелената стена, дращеха и размахваха крайници, ала не намираха опора. Ариел водеше гостите си към най-голямата стая от тоя наниз сфери и не обръщаше внимание на чудовищата. Влязоха в помещение със столове и маси, в чиито плотове бяха вградени машини.

— Спомням си това помещение — каза Харман. — Тук вечеряхме, когато пренощувахме на Моста. Одисей сготви форусракоида отвън… имаше гръмотевична буря. Помниш ли, Хана?

Тя кимна, но изглеждаше разсеяна и хапеше долната си устна.

— Реших, че може би ще пожелаете да хапнете — каза Ариел.

— Нямаме време… — започна Харман, ала Петър го прекъсна.

— Гладни сме. Ще отделим време да хапнем.

Ариел им даде знак да се настанят на кръглата маса и стопли в микровълнова фурна три дървени паници със супа, после ги сложи на една маса, сложи и лъжици и салфетки. Напълни четири чаши със студена вода и застана до гостите. Харман предпазливо опита супата, установи, че е вкусна и сготвена с пресни зеленчуци, и с удоволствие я засърба. Петър вкуси своята и бавно, подозрително продължи да загребва с лъжицата, като държеше под око изправения до масата аватар на биосферата Ариел. Хана не докосна супата си. Изглеждаше погълната от мислите си, недостъпна.

„Това е безумие — каза си Харман. — Това зеленикаво… същество… накара един от нас да бръкне в гърдите му и да извади някакъв златист орган, а сега ние ядем топла супа, докато войниксите дращят по стъклото на три метра от нас, а самоосъзнатият аватар на планетната биосфера ни прислужва. Сигурно съм полудял“.

Можеше и да е полудял, обаче супата наистина беше вкусна. Замисли се за Ада и продължи да яде.

— Защо си тук? — попита Петър, отмести дървената паница настрани и напрегнато се вторачи в Ариел. Лъкът бе опрян на стола му.

— Какво би желал да ти кажа? — попита Ариел.

— Какво става, по дяволите? — Младежът никога не си бе падал по общите приказки и любезностите. — Кой или коя, какво си ти всъщност? Защо войниксите са тук и защо нападат Ардис? Какво е онова проклето нещо, дето Деймън го е видял в кратера Париж? Опасно ли е… и в такъв случай как можем да го убием?

Ариел се усмихна.

— Винаги сред първите въпроси на народа твой… какво е и как мога да го убия?

Петър зачака. Харман остави лъжицата си.

— Това наистина е основателен въпрос, защото ако бяхте скочили първи насреща му, щяхте да креснете: „Пъкълът се е опразнил и всичките му демони са тук!“. Ала туй е дълъг разказ, също колкото историите на умиращия Одисей, и трудно може да се изчерпи за една студена супа време.

— Тогава първо ни кажи кой си — рече Харман. — На Просперо ли си творение?

— Да, някога бях. Не съвсем роб, не съвсем слуга, ала бях обвързан с него.

— Защо? — попита Петър. Навън се изсипваше проливен дъжд, но водните капки не намираха повече опора върху облото бъкистъкло, отколкото скачащите войникси. Трополенето на струите по Моста и трегерите обаче се сливаше в потискащ рев.

— Магът на логосферата ме спаси от оная проклета вещица Сикоракса, чийто слуга бях тогава — продължи Ариел. — Защото тъкмо тя владееше тайните шифри на биосферата, тя призоваваше Сетебос, своя господар, ала когато се показах премного нежен, за да изпълнявам повелите й низки и престъпни, тя, в гнева си, ме прикова за един разцепен бор и там дванадесет години във страшни мъки аз останах, преди да ме освободи Просперо.

— Просперо те е спасил? — попита Харман.

— Просперо ме освободи, за да се покорявам на заповедите му. — Тънките бледи устни на Ариел леко се извиха нагоре. — И сетне пожела да му служа дванадесет пъти по дванадесет години.

— И ти служи ли му? — попита Петър.

— Да.

— Сега служиш ли му? — лопита Харман.

— Сега не служа ни на хора, ни на маг.

— Някога Калибан е служил на Просперо — отбеляза възрастният мъж. Опита се да си спомни всичко, каквото им бе разказала Сави, всичко, каквото им беше разказал холограмата Просперо на своя орбитален остров. — Познаваш ли Калибан?

— Да — потвърди Ариел. — Той е звяр! Не мога да го гледам!

— Знаеш ли дали Калибан се е завърнал на Земята? — настоя Харман. Искаше му се Деймън да е тук.

— Ти истината знаеш, че е туй — отвърна съществото. — Той иска да превърне цялата Земя в своето предишно жабясало блато, да направи замръзналото небе своя пещера.

„Замръзналото небе своя пещера“ — помисли си Харман и попита:

— Значи Калибан е съюзник на Сетебос?

— Да.

— Защо ни се показа? — обади се Хана. Лицето на красивата млада жена все още разкриваше скръбта й, но тя бе вдигнала глава и се взираше в Ариел.

Съществото запя:

— Със пчелите смуча сок,

спя във мака сън дълбок,

сутрин мия се в млечок

и отлитам — свят широк, —

щом за есен дойде срок.

Весело време настава за мене

всичко ме среща със дъх и цъфтене.

— Това създание е лудо — заяви Петър, рязко се изправи и отиде при стената откъм моста. Три войникса скочиха към него, блъснаха се в полето над бъкистъклото и паднаха. Единият успя да забие остриетата на ръцете си в бетона на Моста и се задържа. Другите два изчезнаха в облаците долу.

Ариел тихо се засмя. После заплака.

— Нашата обща Земя е под обсада. Войната се пренесе тук. Сави е мъртва. Одисей умира. Сетебос ще убие всичко, що съм аз, от което идвам и зарад което съществувам, за да го закрилям. Вие старостилните човеци сте или врагове, или съюзници… избирам второто. Вие нямате думата по въпроса.

— Ще ни помогнеш ли да победим войниксите, Калибан и Сетебос? — попита Харман.

— Не, вий на мене ще помогнете.

— Как? — възкликна Хана.

— Имам задачи за вас. Първо, дошли сте тук за оръжия…

— Да! — едновременно извикаха Хана, Петър и Харман.

— Ония двама, що останат, ще ги намерят в стая тайна в основата на южната кула, зад старите мъртви изчислителни машини. Ще видите кръг на матовата стена — кръг от стъкло зелено със вписан в него петоъгълник. Само му речете: „Отвори се“ и ще намерите стаята, дето хитроумний Одисей и клетата мъртва Сави скриха своите играчки от Изгубената ера.

— Двамата, които останат ли? — повтори Петър.

— Един от вас да върне трябва скутера в Ардис Хол, преди таз ваша крепост да е паднала — поясни Ариел. — Вторият трябва да остане тук и да се грижи за Одисей, ако той не умре — той единствен знае тайните на Сикоракса, понеже някога е спал с нея — а никой със Сикоракса не спи, без да претърпи промяна. Третият с мен ще дойде.

Тримата човеци се спогледаха. Заради проливния дъжд и облаците, сякаш се намираха дълбоко под вода, в студен зелен здрач.

— Аз ще остана — рече Хана. — И без това съм решила. Ако Одисей се свести, при него трябва да има някой.

— Аз ще върна скутера — заяви Харман. Потрепери от собственото си малодушие, ала не се срамуваше. Трябваше да се прибере при Ада.

— Аз ще дойда с теб, Ариел. — Петър пристъпи към изящната фигурка.

— Не — отсече съществото.

Тримата пътешественици се спогледаха и зачакаха.

— С мен трябва да дойде Харман — продължи Ариел. — Ще кажем на скутера да закара Петър направо у дома, ала дваж по-бавно, отколкото на идване. Машината е стара и не бива да я пришпорвате без нужда страшна. Харман трябва да дойда с мен.

— Защо? — попита той. Искаше да се върне при Ада.

— Защото смъртта е твоята съдба и защото животът на жена ти и детето ти от таз съдба зависят. А днес съдбата ти е с мен да дойдеш. — Ариел се издигна над земята, безтегловен, заплува на почти два метра над масата, без да откъсва черните си очи от лицето на Харман, и отново запя:

— Двайсет лакти под водата

гробът на наш Харман скрит е:

чист корал са му ребрата,

бисер бял са му очите —

стана тялото му клето

скъпоценност във морето!

Дин! Дан! Дин! Дан!

— Не — поклати глава Харман. — Съжалявам, обаче… не.

Петър зареди стрела и опъна лъка си.

— Да не отиваш на нощен лов за птици? — попита Ариел, вече на шест-седем метра в здрачния зеленикав въздух; ала се усмихваше на младежа.

— Недей… — започна Хана, но така и не стана ясно дали говори на Ариел, или на Петър.

— Да вървим е време — почти се засмя съществото.

Светлините угаснаха. В абсолютния мрак прозвуча пърхане като от летящ бухал и Харман усети, че нещо го повдига от пода със същата лекота, с каквато ястребът грабва зайче, и го понася в тъмнината. Като размахваше ръце и риташе с крака, той потъна в чернотата между високите стълбове на Голдън Гейт при Мачу Пикчу.