Дан Симънс
Олимп (19)

19.

— Какъв син лъч? — попита Хокънбери.

Обсъждаха изчезването на земното население през тая епоха на Илион — всички извън петстотинкилометровия радиус около Троя, — докато Манмът управляваше стършела към Марс, Монс Олимпус и брана-дупката.

— Син лъч, който е насочен нагоре от Делфи в Пелопонес — поясни моравекът. — Появи се в деня, в който изчезна останалото човешко население. Смятахме, че е съставен от тахиони, обаче вече не сме убедени. Има една теория — само теория, — че всички други хора са били сведени до основните си компоненти на Калаби-Яу и че са кодирани и изстреляни в междузвездното пространство с този лъч.

— Идва от Делфи, така ли? — повтори бившият схоластик. Не знаеше абсолютно нищо за тахионите и разните му там компоненти, ала знаеше доста неща за Делфи и неговия оракул.

— Да, мога да ти го покажа, ако имаш десетина минути, преди да се наложи да се връщаш — отговори Манмът. — Най-странното е, че подобен син лъч идва от нашата съвременна Земя, онази, към която ще отлетим, но идва от град Ерусалим.

— Ерусалим — повтори Хокънбери. Стършелът се клатеше и разтърсваше, носеше се надолу към Дупката, и той се бе вкопчил в невидимите странични облегалки на невидимата седалка. — Лъчите във въздуха ли се издигат? Или в космоса? Докъде стигат?

— Не знаем. Като че ли няма конкретна цел. Лъчите се излъчват от доста време и се въртят заедно със Земята естествено, но напускат слънчевата система — слънчевите системи и на двете Земи — и като че ли не са насочени към точно определена звезда, звезден куп или галактика. Но сините лъчи са двупосочни. Тоест поток тахионна енергия се връща в Делфи — а навярно и в Ерусалим, — така че…

— Почакай — прекъсна го Хокънбери. — Видя ли това?

Тъкмо бяха минали през брана-дупката, точно под горната й дъга.

— Да — потвърди Манмът. — Беше като в мъгла, обаче ми се стори, че хора се сражават там, където обикновено са ахейските предни линии край Олимп. И виж… точно пред нас. — Моравекът увеличи холоилюминаторите и Хокънбери видя гърците и троянците — сражаваха се под стените на Илион. Скейските порти, отворени през последните осем месеца, бяха затворени.

— Боже Господи — промълви схоластикът.

— Да, Боже Господи — повтори Манмът.

— Можем ли да се върнем там, където видяхме първите признаци за боеве, Манмът? От марсианската страна на брана-дупката? Там имаше нещо странно.

Хокънбери бе видял ездачи, съвсем малък отряд, очевидно нападащ пехотинци. Нито ахейците, нито троянците имаха конница.

— Естествено — отвърна Манмът и описа пълен кръг със стършела. Отново се понесоха към Дупката.

„Още ли ме чуваш, Манмът?“ — разнесе се гласът на Орфу по теснолъчевия канал, предаден през Дупката по транспондерите, които бяха поставили там.

„Съвсем ясно“.

„Доктор Хокънбери с теб ли е?“

„Да“.

„Тогава остани на теснолъчева връзка. Не му показвай, че разговаряме. Виждате ли нещо странно там?“

„Да. Връщаме се да проверим. Конници препускат към аргивски хоплити откъм марсианската страна на браната и аргивци нападат троянци откъм Земята“.

— Можеш ли да скриеш това нещо? — попита Хокънбери, когато се приближиха на шейсетина метра над конниците, които препускаха към петдесетината ахейски пехотинци. Стършелът все още се намираше на около километър и половина от очевидно предстоящото стълкновение. — Да ни направиш някак си по-невидими?

— Естествено. — Манмът задейства пълен стелт и намали скоростта.

„Не, не говоря за това, което правят хората — каза Орфу. — Виждаш ли нещо странно в самата брана-дупка?“

Европейският моравек не само погледна с очите си в широкообхватния спектър, но и влезе във всички уреди и сензори на стършела. После каза: „Браната изглежда нормална“.

— Хайде да кацнем зад Ахил и хората му — предложи Хокънбери. — Може ли да кацнем безшумно?

— Естествено — потрети Манмът и спусна стършела на трийсетина метра зад ахейците. От войската отзад се приближаваха още гърци. Моравекът видя неколцина астровеки в приближаващата се група и различи главен центурион Меп Аху.

„Не, не е нормална — излъчи Орфу от Йо. — Регистрираме невероятни колебания в брана-дупката и останалото мембранно пространство. Освен това на върха на Олимп става нещо — уредите не смогват да засичат квантовата и гравитационната активност. Имаме данни за атомни, ядрени, плазмени и други експлозии. Обаче главната ни грижа е брана-дупката“.

„Какви са параметрите на аномалията?“ — попита Манмът. Навремето, докато управляваше подводницата си под леда на Европа, никога не си бе правил труда да се задълбочи в V-теорията или различните й исторически предшественици като M-теорията и струнната теория. Беше свалил повечето от това, което знаеше, от Орфу и главните база данни на Фобос, за да се запознае със съвременните представи за Дупките, в чието създаване случайно беше участвал, и за да разбере защо през последните няколко месеца са изчезнали всички брани, само с едно изключение.

„Стромингър-Вафа-Сускинд-Сен сензорите ни дават БПС стойности, които показват растящо несъответствие между минималната маса на браната и нейния заряд“ — отвърна Орфу.

„Какво е БПС?“ — Манмът разбираше, че несъответствието между маса и заряд е лошо, но не знаеше защо.

„Богомолни, Прасар, Съмърфийлд — поясни Орфу с глас, който казваше без думи: «Голям идиот си, но въпреки това ми харесваш». — Калаби-Яу пространството там при вас преминава пространстворазкъсващо конично преобразувание“.

— Страхотно. — Хокънбери се измъкна от невидимата седалка и се втурна към спускащата се рампа. — Какво не бих дал да имам някогашния си схоластически екип — преобразяваща гривна, тазерен микрофон, левитатор. Идваш ли?

— След малко. — „Искаш да кажеш, че брана-дупката става нестабилна, така ли?“

„Искам да кажа, че всеки момент ще колабира — отговори Орфу. — Наредихме на моравеките и астровеките около Илион и по крайбрежието да си плюят на петите. Според нас имат време да натоварят оборудването си, но стършелите и совалките би трябвало да излязат оттам през следващите десет минути със скорост около три маха. Пригответе се за звуковите вълни“.

„Така Илион ще остане незащитен за въздушна атака и телепортаторно нашествие от Олимп“ — излъчи Манмът. Тази мисъл го ужаси. Те изоставяха своите троянски и гръцки съюзници!

„Това вече не е наш проблем — избуботи Орфу от Йо. — Астейг/Че и другите премиер интегратори обявиха евакуация. Ако брана-дупката се затвори, а тя ще се затвори, Манмът, повярвай ми, ще изгубим всичките си осемстотин техници, веките от зенитната батарея и другите на Земята. Вече получиха заповед за изтегляне. Те рискуват живота си дори само с това, че прибират ракетите, енергийните прожектори и другите си тежки оръжия, обаче интеграторите не искат да изоставят тези неща, макар и извадени от действие“.

„С какво мога да помогна?“ Манмът погледна през отворения люк. Хокънбери тичаше към Ахил и неговите хора. Почувства се излишен — ако изоставеше схоластика, той можеше да загине в битката. Ако моментално не вдигнеше стършела във въздуха и не минеше през Дупката, другите моравеки можеха завинаги да останат откъснати от истинската си вселена.

„Почакай, ще попитам интеграторите и генерал Бех бин Адее. — След няколко секунди теснолъчевият канал отново изпращя. — Стой където си. Имаш най-добрия наблюдателен ъгъл към браната, с който разполагаме в момента. Можеш ли да свържеш всичките си уреди с Фобос и да излезеш от кораба, за да прибавиш и собствените си сензори към връзката?“

„Да“ — потвърди Манмът, изключи стелт маскировката на стършела — не искаше приближаващата се група ахейци и астровеки да се блъснат в него — и побърза да слезе по рампата, за да настигне Хокънбери.

 

 

Докато тичаше към ахейското множество, Хокънбери изпитваше растящо усещане за недействителност, примесено с угризение. „Това е мое дело. Ако преди осем месеца не се бях преобразил в Атина и не бях отвлякъл Патрокъл, Ахил нямаше да обяви война на боговете и това нямаше да се случи. Ако днес някой умре, аз ще съм виновен“.

Ахил обаче обърна гръб на приближаващите се конници и го поздрави.

— Добре дошъл, Хокънбери, сине Дуейнов.

Там се бяха събрали петдесетина ахейски герои и чакаха жените — бившият схоластик виждаше, че това наистина са жени, облечени в бляскави доспехи — а сред героите позна Диомед, Големия и Малкия Аякс, Идоменей, Одисей, Подаркес и неговия по-млад приятел Менип, Стенел, Евриал и Стихий. С изненада забеляза злобния „адвокат“ на стана Терсит, застанал до Ахил — знаеше, че обикновено бързоногият мъжеубиец не допуска тоя мародер до себе си.

— Какво става? — попита той Пелеевия син.

Високият русокос богочовек сви рамене.

— Днес е странен ден, сине Дуейнов. Първо боговете отказаха да слязат и да се бият. После ни нападнаха някакви тъпи троянки — убиха Филоктет с наслуки хвърлено копие. Сега тия амазонки се приближават към нас, след като убили наши хора или поне така твърди тоя плъх до мен.

„Амазонки?“

Манмът забързано се присъедини към групата. Повечето ахейци вече бяха свикнали с дребния моравек и само бегло погледнаха съществото от метал и пластмаса, преди отново да насочат очи към бързо приближаващите се амазонки.

— Какво има? — попита Манмът схоластика на английски. Вместо да отговори на същия език, Хокънбери скандира:

— Ducit Amazonidum lunatis agmina peltis

Penthesilea furens, mediisque in milibus ardet,

aurea subnectens exsertae cingula mammae

bellatrix, audetque viris concurrere virgo.

— Не ме карай да свалям латински — отвърна Манмът и кимна към грамадните коне, които спряха на няма и пет метра от тях, като вдигнаха облак прах, който обгърна ахейските вождове.

— Яростна Пентезилея предвожда рояк амазонки

с щитове половинлунни, сред хиляди тя се сражава

и под заголена съсца пристегнала златния пояс,

дева бойкиня, изгаря от дързост в борбата с мъжете^[1].

— Направо страхотно — саркастично подхвърли дребният моравек. — Обаче латинският… това не е от Омир, нали?

— От Вергилий — прошепна Хокънбери във внезапно спусналата се тишина, в която прозвуча оглушаващо високо риене на конско копито. — Някак си сме се озовали в „Енеида“.

— Направо страхотно — повтори Манмът.

„Астровекските техници почти са натоварили и след пет минути или още по-скоро ще са готови да излетят от Земята — излъчи Орфу. — Трябва да знаеш и още нещо. Ускоряваме изстрелването на «Кралица Маб».“

„За кога е пренасрочен полетът? — Почти изцяло органичното сърце на Манмът се сви. — Обещахме на Хокънбери четирийсет и осем часа, за да реши и да се опита да уговори Одисей да дойде с нас“.

„Ами, сега има по-малко от час — съобщи йонийският му приятел. — Четирийсетина минути, ако успеем да натоварим тези проклети астровеки и да складираме оръжието им. Ще трябва или да се върнете тук дотогава, или да останете там“.

„Ами «Смуглата дама»?“ — попита Манмът, загрижен за подводницата си. Изобщо не беше правил последни проверки на многобройните корабни системи.

„В момента я товарят в трюма — излъчи Орфу от «Маб». — Усещам тропането. Ще направиш проверките, когато излетим. Не си губи времето там, приятелю“. Тесният лъч изсъска и йониецът се изключи.

 

 

Хокънбери — стоеше точно зад първата редица — видя, че конете на амазонките са огромни… колкото першерони или оная порода, будвайзер. Бяха тринайсет и Вергилий, Бог да го благослови, имаше право — доспехите им оставяха левите им гърди открити. Това действаше… разсейващо.

Ахил направи три крачки пред другите мъже и спря толкова близо до жребеца на русокосата амазонка, че можеше да го погали по муцуната. Ала не го направи.

— Какво искаш, жено? — попита той. Гласът му звучеше меко за толкова едър и мускулест мъж.

— Аз съм Пентезилея, щерка на бога на войната Арес и амазонската царица Отрера — представи се хубавицата от висотата на бронирания си кон. — И искам смъртта ти, Ахиле, сине Пелеев.

Ахил отметна глава и се засмя — спокоен, отпуснат смях, и тъкмо затова още по-вледеняващ.

— Кажи ми, жено, как събра смелост да предизвикаш нас, най-могъщите герои на тая епоха, воини, обсадили самия Олимп? — меко попита той. — Повечето водим произхода си от рода на самия Кронид, господаря Зевс. Наистина ли искаш да се биеш с нас?

— Другите могат да си идат, ако им е мил животът — извика в отговор Пентезилея със също толкова спокоен, ала по-висок глас. — Няма защо да се бия с Аякс Теламонов, нито със сина Тидеев, сина Девкалионов, сина Лаертов и другите, които са се събрали тук. Само с теб, сине Пелеев.

Изброените мъже — Големия Аякс, Диомед, Идоменей и Одисей — се сепнаха за миг, погледнаха Ахил и едновременно избухнаха в смях. Другите ахейци последваха примера им. Петдесетина аргивски бойци вече се приближаваха зад тях, сред тях беше и астровекът Меп Аху.

Незабелязано от Хокънбери, скритата под черен визьор глава на Манмът плавно се завъртя. Бившият схоластик нямаше представа, че главният центурион съобщава по теснолъчевия канал на по-дребния моравек за предстоящия колапс на брана-дупката.

— Ти оскърби боговете със смехотворното си нападение срещу техния дом — викна Пентезилея. Високият й глас се чуваше на стотици метри. — Ти озлочести мирните троянци с неуспешната си атака срещу техния дом. Ала днес ще умреш, женоубиецо Ахиле. Приготви се за битка.

— Божичко — каза на английски Манмът.

— Боже Господи — промълви Хокънбери.

Тринайсетте жени закрещяха на своя амазонски език, пришпориха бойните си коне, великанските жребци препуснаха напред и изведнъж въздухът се изпълни с копия, стрели и дрънчене на бронзови върхове в доспехи и припряно вдигнати щитове.