Весела Василева
Самота

В полето малките цветя

към слънцето растат с еднакъв устрем

и сигурно една е цветната душа

и малките им, цъфнали сърца

туптят в еднакъв ритъм.

 

Но ний сме господари на света,

та ний сме хора — и по цялата земя

е всеки сам за себе си, един,

във сложни чувства бие нашето сърце,

и свои, много мисли има всеки.

 

Ще бъдеме разделяни навеки,

понякога ще сплитаме ръце

 

и ще се губим във желание

животът ни едно да стане,

да няма нищо пазено и скрито,

да бъдеме един за друг открити

и да се чувстваме в света

отърсени от самотата.

 

Но никога не ще постигне

никой между нас

поне в един-единствен час

да разруши преградата, издигната,

завинаги скрепена. —

 

И само нявга, отрезвени

от вечната и търсена лъжа,

ще гледаме отвъд високата стена,

отвъд лица и думи

— една загубена звезда в простора,

и чужда и далечна, всред другите звезди, —

в сърцето ни ще студенее мъка и умора,

ще стискаме ръка в ръка

и ще си казваме, едва — че сме сами.

 

1939 г.