Робърт Лъдлъм
Ръкописът на Чансълър (6)

5

Филмовата лента течеше през прожекционния апарат и върху стената един след друг се появяваха увеличени образи. Варак потърка уморените си очи: бе изгледал всички ленти най-малко петдесет пъти през последните три месеца.

От „М“ до „Z“. Четиринадесет букви. Най-вероятно е името на въпросното лице да започва с една от тези букви. Човекът, откраднал досиетата, не би пропуснал да се увери дали неговото лично досие не е между тях. Но кой бе той? Математическите вероятности изглеждаха безкрайни, при положение че кодираните имена също трябваше да се вземат пред вид. Човек, чието име започва с „К“ или с „Г“ — например Клайдист или Грей, — може да бъде известен на ФБР като Нелсън или Старк. В интерес на истината Нелсън и Старк бяха точно Клайдист и Грей.

Приземният етаж на дома в Джорджтаун бе превърнат в студио, в съседство с кабинет и всекидневна стая. Помещението бе затрупано от филми, снимки, кашони с лични дела, медицински картони, правителствени досиета, интервюта, телефонни сметки, разплащателни документи. А нямаше сътрудници, които да подбират и съгласуват материалите. Само един човек можеше да има достъп до тях. И един в повече би повишил на квадрат, дори на куб, възможността за разкритие.

Преди всичко търсеният не можеше да бъде външен човек. Той трябваше да бъде приятел, приближен, сътрудник. Иначе бе немислимо да се справи: пред външния човек се издигаха непреодолими прегради. Той не би могъл да задействува апаратурата, не би могъл да открие скритите бутони, не би могъл да обезоръжи алармената система, разположена в изолирани и денонощно охранявани помещения.

Но кой бе този приятел? Този сътрудник? Вече тринадесет седмици се трупаха безчислени материали, досиета, филми и фотографии, които не водеха доникъде. Всяко необичайно лице с име от „М“ до „Z“, всеки необичаен факт — в досие, в изказване или в кредитни документи — бяха подложени на най-детайлно проучване. И пак нищо.

Варак влезе в малкия кабинет без външно осветление. Сякаш не бе виждал слънце, не бе глътвал чист въздух. Погледна към корковото табло на стената: настолната лампа бе наклонена над фотоувеличение на последното завещание на Хувър.

Тоталната сума на собствеността му бе написана с едър почерк в горния десен ъгъл. Тя възлизаше на 551 500 долара.

Тук влизаха недвижимият имот на Тридесета улица, банкови сметки, акции, бонове, възнаграждения за Граждански заслуги на стойност 326 500 долара. Семейна къща в Джорджтаун, оценена на 100 000, и 125 000 долара от сделки с петрол, газ и минерали в Тексас и Луизиана. Общо: 551 500 долара.

Основният наследник, облагодетелствуван от завещанието, бе приятелят му от петдесет години насам и втори по ранг във ФБР Клайд Толсън. Хувър му завещаваше почти всичко; след неговата смърт наследството трябваше да се подели между Мъжките клубове и фондацията „Деймън Ръниън“. Това бе глуха диря.

По-дребни суми от 2000, 3000 и 5000 долара се завещаваха съответно на шофьора му Джеймс Крофорд; на икономката Ани Фийлдс и на доверената секретарка Хелън Ганди. Тримата души, посветили живота си в служба на този човек, получаваха ситните бонбончета. Това говореше за още една негова непривлекателна страна, но пак бе глуха диря.

А освен тях имаше и други, въобще неспоменати — осмината живи от „сплотената“ Хувърова фамилия. Четири племеннички и четири племенници, единият от които бе прекарал десет години във ФБР. Повечето присъствуваха на погребението.

От тях никой не бе споменат в завещанието. Това също бе глуха диря, зад нея вероятно се криеха гняв и проклятия, но тя положително не водеше към досиетата.

Стига вече с последното завещание на Джон Едгар Хувър, исполин и мит! Край на всичко!

По дяволите!

Варак влезе във всекидневната. Тя бе същевременно и приемна, и спалня, и трапезария, и килия! В същност Браво му бе дал повече, отколкото се нуждаеше. Дипломатът му бе дал специални инструкции, в случай че се помине. „Инвър Брас“ трябваше да се закриля на всяка цена.

Странно наистина, но той никога не мислеше за Браво като за Мънро Сейнт-Клеър. Никога не свързваше някого от тях с истинското му име. Браво бе просто Браво.

Телефонът иззвъня. Директната линия.

— Мистър Варак! — Беше Браво.

— Да, сър?

— Боя се, че започна. В града съм. Не излизайте. Ще дойда, щом успея.

Сейнт-Клеър се отпусна в коженото кресло и няколко пъти пое дълбоко дъх. Винаги така подхождаше към сложни ситуации: със спокойствие.

— През последните двадесет и четири часа — две озадачаващи оставки — започна той. — На генерал-лейтенант Брус Макандрю от Пентагона и на Пол Брумли от Управлението на Общите служби. Познавате ли ги?

— Познавам Макандрю. Брумли не.

— Какво мислите за генерала?

— Имам добро мнение за него. Често изразява възгледи в разрез с мисленето на хората около него.

— Точно така. Той е човек влиятелен и уважаван. Но съвършено внезапно, точно когато е на върха на кариерата си, подава оставка.

— Какво ви кара да мислите, че техните оставки имат нещо общо с изчезналите досиета?

— Това, че оставката на Брумли е свързана с неговото досие. Току-що се срещнах с него. Пол Брумли е един шейсет и пет годишен чиновник от Управлението на Общите служби. Гледа много сериозно на работата си.

— Знам го — намеси се Варак. — Или поне съм чувал за него. Преди година и нещо той даде показания пред Следствената комисия в Сената за преразходите. Изказа се особено критично за финансовите неразбории в Пентагона.

— За което бе свирепо наказан. Понижиха го да отговаря за контрола на кафенетата в Конгреса или нещо от подобна значимост. Но ръководителите на УОС преди месец допуснаха грешка. В служебна докладна изразяват недоволство от работата му, с което спират всякаква възможност за повишението му. Той завежда срещу тях дело, като се позовава на предишните си показания за преразходите в Пентагона… Делото сега е прекратено. Оставката му е била приета незабавно.

— А каза ли ви защо?

— Да. Всичко започнало от едно телефонно обаждане. — Браво притвори очи и замълча. — Брумли има дъщеря. Тридесет и няколко годишна, омъжена, живее някъде в Милуоки. Това е вторият й брак, явно сполучлив. Първият й брак бил нещо съвсем различно. Била едва на седемнадесет-осемнадесет години, мъжът й на двадесет. И двамата били наркомани, живеели по улиците. Тя се продавала, за да заплати за наркотиците. Брумли не я бил виждал цели три години, докато един ден някакъв човек пристигнал при него и му съобщил, че дъщеря му е арестувана за убийството на собствения си съпруг.

На Варак не бе нужно да чуе останалото. Свидетелство за временно умопомрачение се представя от адвокатите на момичето. Следват няколко години на възстановяване и психическо лечение. Завежда се дело по престъплението, пълно с отвратителни подробности. Жената на Брумли отвежда дъщеря си при своите родители в Уисконсин. Постепенно момичето се нормализира. Възвръща разсъдъка си, среща един инженер, служител в концерн в Средния Запад, омъжва се и започва да му ражда деца.

А сега, след десет години, нечий глас по телефона заплашва, че миналото може да изплува на повърхността. Шумно, публично. То не само ще разруши живота на дъщерята, но ще лепне петно върху цялата фамилия. Разбира се, ако Пол Брумли не се откаже от заведеното дело и не напусне управлението.

— Сегашният й съпруг знае ли? — запита Варак, като се наклони напред.

— В общи линии, да. Но не всички подробности. Разбира се, не става дума само за него. Те могат да се преселят някъде, да почнат всичко отначало, но е безполезно — пак ще ги открият.

— Така е — съгласи се Варак. — Брумли описа ли гласа по телефона?

— Да. Бил шепот…

— За по-силно въздействие — тихо подметна Варак. — Винаги действува успешно.

— Или за прикритие. Той не можа да каже дали гласът е женски или мъжки.

— Ясно. Забелязал ли е нещо необикновено в изказа, в артикулацията?

— Не. Брумли внимателно се е вслушвал. Той е ревизор, необичайното веднага привлича вниманието му. Сторило му се е, че гласът звучал някак механично.

— Да не е било запис?

— Не. Гласът водел разговора. Невъзможно да е бил предварително записан.

— А той защо ви потърси? — Варак се облегна назад. Браво помълча. Когато заговори, гласът му прозвуча тъжно, сякаш по непонятна причина смяташе себе си за виновен.

— След изявленията на Брумли срещу Пентагона пожелах да се срещна с него. С този чиновник от средна ръка, осмелил се да се опълчи срещу Пентагона. Поканих го на вечеря.

— Тук?

— Не, разбира се. Срещнахме се в малко ресторантче в Мериленд. — Браво млъкна.

— Все още не сте ми казали защо се е обърнал към вас?

— Така му бях казал. Нито за миг не бях повярвал, че ще го оставят на мира, задето се меси в работите на Пентагона. Посъветвах го да ми се обади, ако последват репресии.

— Кое ви кара да сте сигурен, че гласът, който е позвънил на Брумли, държи досиетата на Хувър? Проблемите на дъщеря му са от съдебен характер, тя има съдебно дело.

— Съдя по един негов израз. Гласът е казал, че притежава всичкото „сурово месо“ за Брумли и семейството му. Знаете ли значението на „сурово месо“?

— Да — отвърна Варак с нескрито отвращение. Това бе един от любимите изрази на Хувър. — Но все пак има нещо необяснимо. Името на Брумли започва с „Б“.

— Макар че аз, естествено, не споменах нищо за досиетата, Брумли ми обясни, че в Пентагона и във ФБР той е известен под кодовото наименование „Пепелянка“.

— Закодиран е като вражески агент, така ли?

— Точно така.

— А какво ще кажете за Макандрю? Имаме ли сведения за него?

— Струва ми се, да. Той ни интересува от доста години. Бе един от малцината военни, които настояваха за граждански контрол върху армията. Честно да си призная, един ден той би могъл да стане кандидат за „Инвър Брас“. Проучвахме го, преди вие да пристигнете. Но имаше непълноти в служебното му досие. Сведенията говорят, че данните за въпросния период — осем месеца от 1950 година, са отнесени в Г–2 — Военното разузнаване, отдел П. А.

— „Психиатрични анализи“ — промълви Варак. — На неговото ниво така обикновено се постъпва с изменници.

— Да. Това наистина ни удиви. Потърсихме ги в Г–2, Военното разузнаване, но се оказа, че и оттам са изнесени. Оставена бе само бележка: „Изпратени по куриер във ФБР. Отдел «Вътрешна сигурност».“ За останалото се досещате.

— Естествено — отвърна Варак. — Добрали сте се до папката му във ФБР, но и там нищо. Проверили сте във „Вътрешна сигурност“. Също нищо. „Сурово месо“.

— Така е. Всеки документ, всяка бележка, всяко съобщение, отнасящо се до сигурността, минаваше през бюрото на Хувър. И както знаем, думата „сигурност“ допускаше всеобхватни тълкувания. Сексуални връзки, пиянски навици, семейни и родови тайни, най-интимни подробности от личния живот — за Хувър всичко изглеждаше важно. Той трупаше в досиетата всякаква информация, както Крез е трупал злато. Трима президенти искаха да го свалят. Никой не успя.

Варак се наклони отново напред:

— Въпросът е: какво се съдържа в служебното досие на Макандрю? Сега вече какво ни спира да го попитаме?

— Ние?

— Можем да го инсценираме.

— Чрез посредник?

— Да. Чрез „сляпа връзка“, както се нарича. Без допир до нас.

— Естествено. Но какво от това? Да предположим, че разкрием някакъв недостатък в характера, някакви сексуални или други отклонения, какво от това? Макандрю вече няма да има достъп до важни сведения, както при предишните обстоятелства.

— Все пак ще получим повече информация. Някъде данните сами ще подскажат слабостта на веригата. Ще се получи пробив.

— На това разчитате, така ли?

— Да. Неминуемо ще стане. Макар че този, който е задигнал досиетата, има първокласен ум, пробив все пак ще се получи.

Двамата замълчаха. Варак очакваше потвърждение, а Браво бе потънал в миели.

— Тази верига няма лесно да се пропука — заговори Сейнт-Клеър. — Вие сте най-добрият специалист, а от три месеца не сте мръднали нито крачка напред. Казвате „първокласен ум“. Но дори не знаем дали имаме работа е ум или умове. С един или с мнозина.

— Ако е един — съгласи се Варак, — не сме сигурни дали е мъж.

— Който и да е той, първите му действия вече са налице.

— Тогава позволете ми да пусна някого по следите на Макандрю.

— Почакайте… — Браво скръсти ръце под брадичката си. — Посредник? Сляпа връзка?

— Да. Непроследима.

— Почакайте. Не съм го асимилирал. Помогнете ми! Това е по същество ваша идея.

Варак погледна Сейнт-Клеър. Дипломатът продължи:

— Правилно ли схващам, че тази „сляпа връзка“ в случай на разпит или наблюдение, според вашата терминология, е човек, който ще разкрие нужните за вас сведения, без вие да се намесвате пряко в случая?

— Точно това имам предвид. Но „сляпата връзка“ има свои собствени причини да се добере до същата информация. Тънкостта е да измъкнеш от него тази информация, без той да усети, че ти е нужна на теб!

— Тогава тази сляпа връзка трябва да се подбира с изключително внимание — заключи той.

— Не е задължително. Въпросът е да се открие човек със същите интереси — отвърна Варак. — Ето това е трудно.

— Тогава бихме могли да прибегнем до услугите на някои детективски агенции. Искам да кажа, имаме правото да обърнем внимание на властите или на някой вестник върху факта, че досиетата на Хувър са живи след неговата смърт.

— Разбира се. Но така само ще накараме човека, който притежава досиетата, да се окопае още по-дълбоко в земята.

Браво се изправи и закрачи безцелно из стаята.

— Във вестниците почти нищо не се споменава за тези досиета. Странно, тъй като тяхното съществуване не бе тайна. Сякаш никой не желае да отвори дума за тях.

— Далеч от печата, далеч от мисълта, далеч от опасността — рече Варак.

— Да, така е. Цял Вашингтон мълчи. Дори средствата за масова информация. Никой не знае дали не фигурира в досиетата. Затова мълчат. А когато хората не смеят да проговорят, злото започва да тържествува. Прав беше Бърк. Ето, вече сме свидетели на началото.

— Но, от друга страна — намеси се разузнавачът, — нарушаването на мълчанието не винаги е верният отговор.

— Зависи кой ще наруши мълчанието. — Браво престана да се разхожда. — Кажете ми, при едно най-щателно, най-професионално, микроскопично издирване може ли да се попадне по следите на някои от посветените в смъртта на Хувър?

— Невъзможно! — гласеше непоколебимият отговор.

— А те къде са? Всеки един от тях?

— Двамата телефонисти са в Австралия, в Кимбърли Буш, никога няма да се върнат. Имат да излежават присъди за убийство по време на служба във флота. Човекът, който използува името Солтър, е в Тел Авив. За него няма по-важно нещо от Светата земя или светата война. Ние го захранваме с информация за палестинските терористи. Той живее само за своята кауза и ние му помагаме. Актрисата е в Майорка. Изплати някакъв свой дълг и повече нищо не иска. Англичанинът, който шофираше автомобила и бе свръзка в първата фаза, лети с „Ми–6“. Знае, че разполагам със сведения за измяната му и че го чака екзекуция. А докторът от Париж най-малко може да ни тревожи. Всеки имаше свой личен мотив и никой не може да ги разкрие. И вече са далеко… на хиляди мили оттук.

Сейнт-Клеър изгледа Варак.

— Пропуснахте един. Какво стана с човека от апаратната? Който използува името Крепс?

Варак издържа на погледа му.

— Очистих го. Сам взех решение и друг път ще го сторя отново.

Сейнт-Клеър кимна.

— Казвате, значи, че всички участници и всички факти са неоткриваеми. Значи, смъртта на Хувър не може да се отдаде на други освен на естествени причини.

— Съвсем вярно. Естествена смърт.

— Тогава, ако прибегнем до сляпа връзка, малко вероятно е човекът да разкрие истината. Убийството на Хувър ще е вън от всякакво съмнение.

— Напълно.

Браво започна да се разхожда отново.

— Никога не съм ви питал, защо не направиха аутопсия?

— По нареждане на Белия дом, предадено доста поверително.

— На Белия дом?

— Те имат своя причина. Аз им я подхвърлих.

Сейнт-Клеър не зададе повече въпроси. Той знаеше, че Варак добре познава структурата на Белия дом и може да изработи стратегия, съвършено безукорна в професионално отношение.

— Вън от всякакво съмнение — повтори Браво. — Това е от жизнена важност!

— За кого?

— За „сляпата връзка“, човек, който не е ограничаван от факти. Човек, който се интересува само от концепцията. От теория, която не бива да доказва на всяка стъпка. Такъв човек може да вдигне тревога, дори да провокира притежателите на досиетата да се разкрият.

— Не ви разбирам. Без достоверни факти за сляпата връзка няма да има уловка. Как ще се надява да научи нещо? Какво можем ние да научим?

— Сигурно доста неща. Ключовата дума е факт. — Сейнт-Клеър беше вперил очи в стената над Варак. „Странно“, помисли си той. Толкова време не се бе сещал за Питър Чансълър. Когато срещнеше името му във вестници или книги, то винаги извикваше забавния спомен за един смутен, несигурен в думите си абсолвент. Така бе преди шест години. Сега Чансълър владееше словото. И то твърде добре.

— Боя се, че не ви разбирам — рече Варак.

Браво сведе очи.

— Чували ли сте за писателя Питър Чансълър?

— „Контраудар!“? — запита Варак. — Чел съм я. Той подплаши доста хора в Лангли.

— Все пак това бе художествена измислица.

— Но твърде близка до истината. Този Чансълър погрешно използува термини, неточно описва събития, но в основни линии нещата са така, както ги разказва.

— Защото не е бил ограничаван от фактите. Чансълър пристъпва към една концепция, избира си някаква изходна ситуация, подбира определени факти и ги подрежда да се нагодят към действителността така, както той си я представя. Не е обвързан от причина и следствие. Той сам ги създава. Казвате, че наплашил доста хора в Лангли в дълбочина. Представете си, ако се разчуе, че Чансълър събира материал за книга върху последните дни от живота на Хувър!

— И досиетата му — добави Варак и придърпа напред креслото си. — Използувайте го за сляпа връзка. Кажете му, че досиетата са изчезнали. Когато започне да се рови, кучетата ще се разлаят по него и там ще ги причакаме.

— Тогава вървете в Ню Йорк. Проучете всичко за Чансълър. За близките му, за начина му на живот, за методите му на работа. Всичко, което върши в момента. Чансълър има афинитет към конспирацията като тема. Ще го програмираме с историята на някакъв заговор, на която той не би могъл да устои.