Робърт Лъдлъм
Ръкописът на Чансълър (9)

8

Чансълър седеше в бара на ресторанта на Петдесет и шеста Източна улица. Атмосферата тук напомняше на едновремешна английска гостилница, което особено му допадаше, защото предразполагаше към дълги обеди и многословни разговори.

Беше позвънил на Тони — Морган и Джошуа Харис и ги покани да се срещнат тук. После взе късния следобеден самолет от Лос Анджелес. От месеци насам сега за първи път спа в собствения си апартамент — колко благотворно му подействува! Трябваше отдавна да се прибере. Измамното убежище в Калифорния се бе оказало истински затвор.

Някаква промяна ставаше с него. Прищрака нещо в главата му, срути се някаква преграда, отприщи се дълго натрупвана енергия. Нямаше представа дали това, което му бе разказал Лонгуърт, има някакъв смисъл. Напротив, звучеше му прекалено абсурдно! Фактът за убийството бе сам по себе си немислим. Но догадката бе примамлива. Всеки роман започва с някаква догадка. А тази провокира несрещани досега възможности! Нима един изключителен човек като Съдърланд би допуснал дори далечен намек за убийството на Хувър? Можеше ли наистина отдавна липсващият отрязък от служебното дело на някой си генерал Макандрю да има връзка с цялата история?

Ярък светлинен лъч блесна в прозорците, които гледаха към улицата, и привлече вниманието му навън. Усмихна се, като видя силуетите на бързащите към входа Тони Морган и Джошуа Харис. Двамата спореха, но това би отгатнал само човек, който добре ги познава. За случайния наблюдател те изглеждаха като двама души, които кротко разговарят, забравили всичко наоколо, дори себе си.

Тони Морган представляваше физическо превъплъщение на завършил „Айви Лийг“^[1], а сега нюйоркски издател. Беше висок и строен, с леко увиснали рамене от дълги години на притворно-любезно изслушване на по-нискостоящи смъртни; лицето му бе слабо, с изчистени черти, погледът на кафявите му очи винаги малко далечен, но никога празен. Еднородни антрацитеносиви костюми или сака от туид в английски стил с неизменните сиви панталони бяха постоянната му униформа. Той и братята Брукс^[2] бяха неразделни през тези четиридесет и една години живот без причини за промени.

Но външността и дрехите не сковаваха жизнерадостния характер на Тони Морган, който се проявяваше в изблици на ентусиазъм, заразително пропагандиране на някой нов ръкопис или в откривателство на нови таланти. Морган бе съвършен издател и редактор с изключителен вкус.

И ако Морган бе издънка на затворено академично общество от Нова Англия, то Джошуа Харис видимо бе прелетял през вековете от някой елегантен кралски двор на XVIII-o столетие. Разточителен в пълнотата си, Харис бе внушителен и величествен в обноските си. Огромното му тяло се движеше с лекота, всяка стъпка бе измерена с прецизност, сякаш пристъпваше в тържествена процесия. Бе малко над четиридесетте, но годините му се скриваха от тъмна остра брадичка, която внасяше леко злостно изражение в иначе благото му лице.

Питър знаеше, че има десетки издатели и агенти в Ню Йорк като тях, може би дори на по-високо ниво, и разбираше, че не всички безрезервно възприемат Морган и Харис. Знаеше какво не харесват в тях: у Тони — неговата високомерност и понякога неуместен ентусиазъм, а у Джош — вкуса му към неразумни търкания, често основани на несъстоятелни обвинения и обиди. Питър не обръщаше внимание на тези мнения. За него Тони и Джош бяха най-добрите. Защото и те не бяха безразлични към него.

Чансълър подписа чек за сметката си на бара и се отправи към фоайето. Джош влезе през входната врата, която Тони държеше и съвсем естествено остави една двойка да мине пред него. Здрависаха се твърде шумно и безцеремонно. Питър забеляза загриженост в очите на двамата, гледаха го, сякаш изучаваха свой заблуден брат.

Седнаха на обичайната си маса. В ъгъла, встрани от другите. Питиетата бяха също обичайните, на Чансълър му бе едновременно забавно и досадно да гледа как Тони и Джош осторожно го наблюдаваха, щом пристигна уискито.

— Хайде, свалете гарда. Обещавам да не танцувам на масата.

— Наистина, Питър… — започна Тони.

— Хайде, недей — заключи Харис.

Те не бяха безразлични към него. Това бе важно. Моментът отмина, неизреченото се прие. Предстояха им делови въпроси; Чансълър заговори пръв.

— Срещнах един човек, не ме питайте кой, няма да ви кажа. Да кажем, че съм го срещнал на плажа и той ми е разказал в общи линии една история, от която не вярвам нито дума, но мисля, че може да послужи за основа на страхотна книга.

— Преди да продължиш — прекъсна го Харис, — имаш ли някаква уговорка е него?

— Той не иска нищо. Дадох му дума никога да не разкривам самоличността му. — Питър млъкна и прикова очи в Джошуа Харис. Неговият литературен агент бе направил справката. Той бе звънял във Вашингтон. — В същност ти си единственият, който го знае. По име. Но те моля да мълчиш.

— Продължавай — рече Харис.

— Преди няколко години група хора във Вашингтон е тревожна загриженост следели една особено опасна ситуация. Може би не само опасна, а дори катастрофална. Джон Едгар Хувър бил събрал няколко хиляди лични досиета на най-влиятелните хора в страната. От Камарата, от Сената, от Пентагона, от Белия дом. Досиета на съветници на президента, на конгресмени, на ръководни фактори в различни области на живота. Колкото повече остарявал Хувър, толкова по-тревожни ставали тези хора. От ФБР изтичали сведения, че Хувър използува тези досиета, за да притиска и сплашва онези, които дръзват да му противоречат.

— Почакай малко, Питър — прекъсна го Морган. — Но тази история — в разни нейни варианти — се върти от години. Какво ново има?

Чансълър го изгледа.

— Тогава скачам направо на въпроса. Хувър умря преди четири месеца. Не бе разрешена аутопсия на трупа. А досиетата са изчезнали.

На масата настъпи мълчание. Морган се наклони напред, взе да върти в ръка чашата си, ледените кубчета бавно кръжаха в уискито.

— Това се казва скок! Хувър бе почти осемдесетгодишен и имаше болно сърце от години.

— Кой твърди, че тия досиета са изчезнали? — запита Харис. — Може би са унищожени, накъсани или изгорени.

— Разбира се, биха могли.

— Но ти почти намекваш, че някой е убил Хувър, за да измъкне досиетата — подхвърли Морган.

— Аз не намеквам, аз го заявявам. Като белетристична догадка, не като факт. Казах, че не го вярвам, но, струва ми се, бих го направил да звучи вероятно.

Отново последва тишина. Морган погледна към Харис, после към Питър.

— Идеята е сензационна! — подхвърли предпазливо той. — Страхотна хипотеза! Може би прекалено силна, прекалено модна! Ще трябва да построиш солидна основа, а не знам дали това може да стане.

— А този човек от плажа — запита Джошуа, — когото не бива да назоваваме по име, вярва ли в историята?

Чансълър се загледа в питието си. Усети, че отговаряйки на Харис, гласът му е толкова несигурен, колкото и собственото му мнение.

— Не знам в същност. Имам една идея — това е само идея. Според мен онзи човек вярва, че някъде е съществувал замисъл за убийството. Това на него му е достатъчно. Достатъчно, за да ми довери две имена да направя проверка.

— Свързани с Хувър? — запита Морган.

— Не, не твърди чак това. Каза, че е само предположение. Едното име е свързано с групата във Вашингтон, обезпокоена от съществуването на досиетата и от това, че Хувър ги използува. Вторият случай е малко пресилен. Отнася се за изчезнали сведения от преди двадесет години.

— Но това може да ти послужи за основа — обърна внимание Морган.

— Така е. Но ако има нещо вярно за тази група, ще трябва изцяло да измислям. Защото човекът е от такава величина. За другия не знам нищо.

— Ще ни кажеш ли кои са тези хора? — попита Джошуа.

— Не още. Просто искам да чуя мнението ви за идеята. Роман за убийството на Хувър. Жертва на хора, които знаят за наличието на досиетата и искат да ги използуват за свои цели.

— Идеята е сензационна! — повтори Морган.

— Скъпо ще ти струва — каза Харис и погледна към издателя.