Робърт Лъдлъм
Ръкописът на Чансълър (39)

38

Препускаха на север в пълно мълчание, всеки потънал в собствените си мисли, всеки разяждан от непознат досега ужас. Но и двамата отлично знаеха как трябваше да действуват: трябваше да се срещнат с генерал Пабло Рамирес.

— Ще го хвана тоя кучи син — каза Браун, щом излязоха от болницата.

— Всичко е безсмислено — рече Чансълър, съзнавайки, че това не е отговор. — Съдърланд бе чернокож. Връзката води единствено към него. Но той е мъртъв.

Мълчание.

— Аз ще му позвъня — каза накрая Браун. — Не вие. С вас той няма никога да иска да се срещне. А има толкова начини един генерал да бъде внезапно командирован в другия край на света.

Влязоха в един ресторант в колониален стил. Такива сякаш никнеха като гъби из Вирджиния. В дъното на полуосветения коридор имаше телефонна кабина. Чансълър почака пред отворената врата. Докторът влезе и набра номера на Пентагона.

— Майор Браун — раздразнено изрече Рамирес. — Какво толкова неотложно има, че не може да го съобщите на секретаря ми?

— Повече от спешно, генерале! А вие сте генерал според заявката в хранилището за микрофилми на „Уолтър Рийд“. И въпросът наистина е спешен.

Мигновеното мълчание издаде удивлението на генерала.

— За какво говорите? — едва чуто запита той.

— За тежка медицинска злополука, сър. Имам задачата като лекар да изследвам вирусна зараза, която води началото си от Корея. Изолирахме различни райони. Един ст тях бе Часонг. Но цялата документация за загубите в Часонг е иззета на ваше име.

— Часонг е най-строго засекретена операция — бързо изрече генералът.

— Но не от медицинска гледна точка — прекъсна го Браун. — Тук кле имаме предимство. Получих право да прегледам копията в Центъра за преработка на информация… — Той замлъкна, сякаш не знаеше как да продължи.

Рамирес не издържа на напрежението.

— И какво искате да кажете?

— Тъкмо това, сър. Не зная как точно да се изразя, но като военен на военен ще ви призная, че съм изплашен до смърт. Стотици убити в Часонг. Стотици пропаднали без следа. Цялата войска от негри. Само тридесет и седем живи. Освен шестимата напълно луди, останалите тридесет и един са разхвърляни в тридесет и една различни болници. Всички черни, всички изолирани. Това противоречи на всякакви общоприети норми. Не ме интересува, че оттогава са минали двадесет и две години. Ако това излезе на бял свят…

— Кой друг е в течение на тези сведения? — прекъсна го Рамирес.

— Засега знам само аз. Обаждам ви се, защото вашето име…

— На никого не казвайте! — рязко отсече генералът. — Това е заповед. Сега е пет и половина. Елате у дома ми в Бетезда. В седем часа. — Рамирес продиктува адреса си и затвори.

Браун излезе от кабината.

— Готово. Имаме време. Да похапнем.

Дъвчеха механично, почти не разговаряха.

Поднесоха им кафето. Браун се наклони напред и попита:

— Как си обяснявате поведението на О’Брайън?

— За мен е загадка. Непонятен ми е като самия Варак. Готови са да убиват хора, да жертвуват собствения си живот и за какво? Имат такива представи за живота, които яе мога да проумея. — Той замълча и се замисли. — О’Брайън се опита да ми разясни. Когато веднъж говорехме за Варак, той каза, че животът и смъртта за него не са от значение. За него най-главното е да разреши определен проблем.

— Това е невероятно.

— Направо нечовешко.

— И все пак то не дава отговор за О’Брайън.

— Има друго нещо. Той фигурира в досиетата. Казваше ми, че е готов да се подложи на изпитание, но не бе сигурен доколко… Сега вече знаем отговора.

Нещо привлече погледа на Питър към верандата навън. Здрачаваше се и запалиха външното осветление. Направо застина. Ръката му се вцепени, не можа да откъсне чашата от устните си, а очите си — от силуета на мъжа от верандата.

Имаше чувството, че ще полудее, че съзнанието му не издържа на напрежението на бързо менящите се моменти на реалност и фантазия. Но постепенно осъзна, че бе виждал човека навън и зад друг прозорец, на друга веранда. Човек с револвер!

Той бе същият! Тогава стоеше на верандата на старата викторианска къща в залива Чезапийк. Шофьорът на Мънро Сейнт-Клеър. Чакаше ги и се бе приближил да провери все още ли са вътре.

— Следят ни! — прошепна Чансълър на Браун.

— Какво?

— На терасата има човек, който наднича вътре. Не гледайте натам! Сега се отдалечава.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Това е човек на Сейнт-Клеър. Щом като е тук, значи, че ни е следил през цялото време. Знае, че Алисън е в Аръндел. — Питър скокна на крака, като се мъчеше да прикрие уплахата си. — Отивам да позвъня.

Алисън вдигна телефона.

— Слава богу, че си там. Слушай внимателно и прави каквото ти кажа! Обади се на онзи подполковник, който ни даде парите. Помоли го да дойде и да стои при теб. Кажи му да дойде въоръжен. Докато пристигне, свържи се с охраната на хотела, кажи им, че съм се обадил и настоявам да те заведат в ресторанта. Там винаги има много хора. Чакай там подполковника! Действувай!

— Добре — отвърна Алисън, усетила паниката в гласа му, — но обясни ми защо?

— Следят ме. Не знам откога.

— Разбирам. При теб всичко наред ли е?

— Да. Което значи, че ни следят, за да видят къде ще ги отведем. А не за да ни навредят.

— А има ли къде да ги отведете?

— Да. Нямам време за разговори, направи каквото ти казах. Обичам те! — Той закачи слушалката и се върна на масата.

— Там ли беше? — запита Браун. — Всичко е наред, нали?

— Да. Ще повика друг приятел на генерала да стои при нея.

— Той имаше много приятели. Така съм по-спокоен. Както сте се досетили, това момиче ми е твърде скъпо.

— Досетих се.

— Щастливец. На мен не ми провървя.

— Недоумявам защо.

— Нищо чудно. Тя не искаше никакви трайни връзки с хора в униформа. Не го криеше дори когато… Какво ще правим сега?

Тази рязка промяна на темата би се сторила забавна на Питър при други обстоятелства.

— Силен ли сте?

— Странен въпрос. Какво имате пред вид?

— Можете ли да се биете?

— Не бих желал. Не ме каните на дуел, значи, говорите за човека отвън.

— Може би не е само той.

— Тогава още по-неприемливо. Какво възнамерявате?

— Не искам да ни проследят до Рамирес.

— И аз не искам. Тогава нека първо открием този сам ли е, или са повече.

Беше сам. Стоеше облегнат на своята кола в дъното на паркинга, под клоните на едно дърво и гледаше към изхода. Чансълър и Браун излязоха от страничния вход. Човекът на Сейнт-Клеър не ги забеляза.

— Чудесно — прошепна Браун. — Сам е. Ще се върна и ще изляза през главния вход. Ще ме видите, като маневрирам колата. Успех!

— Надявам се, че знаете какво вършите.

— По-добре е да минем без бой. Иначе може и да загубим. Изчакайте малко. Трябва ми време.

Питър остана в мрака на страничния вход. Видя как шофьорът на Сейнт-Клеър се дръпна от капака на колата навътре към дървото и се скри от погледа му. Той бе забелязал Браун да излиза от главния вход. Защо ли не седна в колата ви? Любопитно.

Мина време. Браун спокойно се разходи по паркинга и стигна своя „Триумф“, облян от светлините на ресторанта.

Питър тръгна. Сниши се и мина край бордюра на асфалтирания паркинг, скрит от спрелите автомобили, и застана в гръб на шофьора на Сейнт-Клеър. Отвъд бордюра земята бе обрасла с неокосена трева и неподдържани шубраци. Когато се доближи на петнайсетина крачки от шофьора, той приклекна в храсталака. Започна тихичко и внимателно да пълзи напред, разчитайки ревящият мотор на „Триумфа“ да заглуши шума от стъпките му.

Браун излезе на заден ход от очертанията за паркиране и се насочи към изхода. После внезапно натисна спирачка, включи на задна и силно натисна газта. „Триумфът“ отлетя назад към дървото.

Чансълър бе на няколко крачки от шофьора, скрит от мрака и шубраците. Онзи бе видимо смутен, недоумяваше какво става. Клекна до прозореца на колата си. Друг избор нямаше. Браун натисна спирачки на сантиметър от предната му броня и изскокна навън. Човекът отстъпи, вниманието му изцяло бе върху Браун.

Чансълър изскокна от мрака с протегнати ръце. Шофьорът чу шум отдясно. Моментално се хвърли встрани, избягвайки атаката. Питър го сграбчи за дрехата и го притисна към автомобила. Шофьорът вдигна крак и го ритна в коляното. С жестока хватка го стисна за гърлото, удари го с лакът в гърдите, а коляното му със светкавична сила и бързина го ръгна в слабините.

Внезапната смазваща болка накара Питър да побеснее. Дива ярост се надигна в гърдите му. Нямаше избор — трябваше да прибегне до ненавистното насилие и дивашка мъст.

Питър стисна десния си юмрук, а лявата му ръка, разперена като нокти на птица, се стрелна към шофьора. Питър го блъсна върху колата и стовари юмрука си с всички сили в стомаха и слабините му. Лявата му ръка стигна лицето и пръстите му се впиха в очите, палецът разпори ноздрата му. Удари жестоко главата му в покрива на колата. От устата, носа и очите на човека рукна кръв. Но той също не спираше. Неговата ярост не отстъпваше на тази на Чансълър.

Питър отново блъсна главата му и се изтегли извън обсега на ритащите му крака. Отново главата на шофьора дрънна върху метала. Ръцете му лепнеха от кръв. Така жестоко блъсна главата му в прозореца, че стъклото се раздроби на парчета.

— Недейте, за бога! — извика Браун. — Само го дръжте!

Но Чансълър не можеше да се овладее. Ожесточението му се бе отприщило. Свирепо отмъщаваше за толкова други злини.

Хвана шофьора за врата и ръката му се плъзна към гърлото. После внезапно пръстите му се стрелнаха нагоре, хвана брадата, притисна главата му назад и с коляно го ръгна в слабините. Шофьорът изрева и политна.

— Ей да му се не види! — изруга Браун.

— Какво стана? — попита Чансълър, останал без дъх.

— Тая проклета игла взе, че се счупи.

Докторът държеше в ръка спринцовка; бе я забил в рамото на шофьора, който след миг се стовари върху Питър. Браун отстъпи и каза:

— Кучи син!… Все пак успях да му вкарам една част…

Пред входа на ресторанта се бе събрала тълпа. Някои чуха писъка на шофьора и се върнаха вътре за помощ.

— Давайте да се измитаме! — И Браун сграбчи Чансълър за лакътя.

В първия миг Питър не реагира. Съзнанието му бе замъглено. Не можеше да мисли.

Браун сякаш го разбра. Издърпа го от колата, поведе го към „Триумфа“ и го вкара вътре, после заобиколи и седна зад волана.

Измъкнаха се бързо от паркинга и потънаха в мрака на шосето. Няколко минути караха в пълно мълчание. Браун се пресегна в жабката и извади медицинската си чанта.

— Вътре има шише спирт и марля. Почистете се.

Все още замаян, Чансълър се подчини. Майорът отново заговори:

— По дяволите, да не сте служили в „Зелените барети“?

— Никакъв не съм бил.

— Ще ме простите, но бяхте страхотен! Макар че външно не изглеждате бияч. Невероятно беше!

— Не съм бил никакъв.

— Да знаете, ако се случи да ви повиша тон, предварително моля за извинение. По-добър уличен побойник от вас не съм виждал.

Питър го погледна.

— Не говорете така — простичко рече той.

Отново потънаха в мълчание. Майорът намали на кръстовката и сви вляво по пътя, който водеше за Бетезда.

— Почакайте! — Питър го докосна за ръката. Неясният въпрос, който го тормозеше още когато Браун излезе от ресторанта, започна да изкристализира в съзнанието му: защо шофьорът не бе влязъл в автомобила си?

Мисълта на Питър препусна назад в годините, когато събираше материал за „Контраудар!“. Върна се към недоволствуващите, с които бе разговарял, спомни си за използуваната от тях техника.

— Какво има? — запита Браун.

— Ако наистина са ни следили, как не сме усетили? Знаете колко предпазливо действувахме.

— За какво говорите?

— Спрете! — прекъсна го Чансълър с тревога в гласа си. — Имате ли фенерче?

— Разбира се. В жабката. — Браун спря встрани от пътя.

Питър извади фенерчето, скокна навън, изтича отзад и се наведе. Светна и клекна под шасито.

— Спипах ги! — провикна се той. — Дайте ми чантичката с инструментите. Гаечния ключ!

Чансълър лежеше под колата и ожесточено въртеше металния инструмент в ръцете си. Стържещи звуци долитаха изпод автомобила. След малко Питър се измъкна с неголеми метални предмети в ръка.

— Предаватели — поясни той, — основен и запасен. Ето защо не сме забелязали никого по петите си. Благодарение на това нещо могат да ни следват на разстояние от три до пет мили. Където и да отидем, с когото и да се срещнем. Те стоят и чакат отдалеч. — Той замълча. — Край вече! Да вървим в Бетезда!

 

 

— Аз промених решението си — каза Браун. — Смятам да дойда с вас — продължи той, като вървяха по засадената с дървета улица на Рамирес.

— Не — отвърна Питър. — Свалете ме на другия ъгъл. Ще отида дотам пеша.

— А не мислите ли, че може да ви очисти? Той очаква мен. Ние поне носим еднаква униформа.

— Затова именно няма да ме убие. Ще му кажа истината. Ще му кажа, че вие ме чакате. Негов колега — офицер. Ако не изляза от дома му, вие ще отидете където трябва и истината за Часонг ще стане известна.

Стигнаха ъгъла. Браун намали.

— Тази тактика може да бъде резултатна само при разумни хора. Но Рамирес не е от тях. Ако Часонг наистина се окаже това, което ние мислим…

— Което ние знаем — прекъсна го Чансълър.

— Добре, така да е! Той може да не се изплаши от последствията. Той е офицер, не забравяйте това. Той може да ви извади от играта, а после да ви последва.

— Да се самоубие? — недоверчиво запита Чансълър.

— За самоубийствата сред военните почти не се говори — каза лекарят, като спря автомобила, — но техният процент е удивително висок. Досега не съм ви питал, имате ли оръжие?

— Не. Имах, но останах без куршуми. И не направих опит да се снабдя.

Браун се разрови из медицинската си чанта и извади малък пистолет.

— Ето на, вземете го. На нас ни ги зачисляват, защото носим медикаменти, често и наркотици. На добър час! Ще ви чакам!

Чансълър стигна пътечката пред дома. Рамирес стоеше на прозореца и гледаше навън. Когато зърна Питър, по лицето му се изписа удивление. Удивление, но не страх. Пусна завесата и се дръпна навътре. Чансълър изкачи стъпалата и натисна звънеца.

Вратата се разтвори. Тъмните очи на бригадния генерал гледаха сурово.

— Добър вечер, генерале. Майор Браун ви праща своите извинения. Данните за Часонг така го разстроиха, че той не пожела да говори с вас. Чака ме в дъното на улицата.

— Така и предполагах — невъзмутимо отвърна Рамирес. — Или докторът има къса памет, или смята другите за късопаметни. Макандрю направи доктор от фелшерчето в Корея. От момчето, което имаше любов с дъщеря му. — Той погледна встрани от Чансълър, вдигна ръка и два пъти я размаха във въздуха.

Това бе сигнал.

Питър чу вой на автомобилен мотор. Извърна глава. Блеснаха фаровете на кола от Военната полиция. Тя бързо набра скорост и се понесе към дъното на улицата, после спирачките изскърцаха и спря под уличната лампа. Двама войници скокнаха навън и се затичаха към друга една фигура. Човекът побягна, но не се оказа достатъчно бърз.

Чансълър видя как заловиха майор Филип Браун, поведоха го към полицейската кола и го хвърлиха вътре.

— Сега вече никой не ви чака — каза Рамирес. Питър яростно се извърна към него и стисна с ръка оръжието.

Но се спря. Срещу него бе насочен автоматичен пистолет, 45-и калибър.

— Само да посмеете!

— А защо не! Докторът ще бъде държан в изолация, всякакви посещения, всякакви обаждания, всякакви контакти с външния свят ще бъдат забранени. Такива са мерките спрямо офицери, които нарушават строгите правила за опазване на държавната тайна. Заповядайте, мистър Чансълър!